Безкрайна свобода

-Напротив.Даже е много добре.
Таня се загледа в стрелите.Те и направиха голямо впечатление.Една такава стрела изтреляна с подходящия лак можеше да прониже и убие някого михновенно.Те няха съвършенно бойно оръжие от далечни разтояния.

- Е, радвам се. - кимна русото момиче, като обикаляше наоколо хем за да поразтреби все пак някои от твърде опасните стрели по пода, на които, каквато си беше невнимателна от време на време, като нищо щеше да се набоде - Не всеки би живял в подземна клетка. Но така и така скоро ще я напусна... По начало дори не е моя. Настанявай се.

-И къде мислиш да отидеш?В тази пустош ненавсякъде можеш да си намериш скривалище.
Момичето се настани на пода загледана в събеседничката си,която разтребвахе припряно.

- Има много градове и села далеч от пустощта. Не смятам да се крия, ако изляза от тук. Не и повече. Криех се, докато се откажат да ме търсят. Никой от тях няма да иде в градовете... Те желаят да бъдат откъснати от всичко и всички. Няма да ме търсят.Имаше много причини да избяга от онзи свят, затворен зад високи стени. Една от причините бе и тази... Искаше да познава света, не само да чете за него. Пък и... Не тя щеше да е наследницата така или иначе...
Прибра остатъците от стрели където им беше мястото и въздъхна.
- Супа или нещо сухо? Или само чай?

-Една супа.
Нещо накара Таня да се усмихне.Изправисе едвам забележимо от скороста и започна да разглежда мебелите.Не бяха нищо особено,но и добре направено.Имаше си всичко.
-Ако искаш можеш да тръгнеш с мен и да ми станеш ученичка.Но те предопреждавам,навличам си доста неприятности.Е?

- Хмм... - беше замисленият отговор от съседния ъгъл, където вече приготвяше продуктите. Може би преценяваше ситуацията или я сравняваше с миналото си. Поне такова изражение имаше. - И на какво смяташ че ще мога да се науча?

-Да действаш с невероятна скорост.Да можеш да се защитаваш и разбираше да получаваш това което искаш.
Със светкавична скорост момичето отиде при Веъли и наряза продуктите за части от секундата.
-Само веднъж ще те попитам дали си съгласна или не.Втори път няма да има.Затова си помисли.Можеш да ми отговориш утре сутринта.

- Да, може би - още по-замислено погледна големия лък, като усмивката й изчезна в замислената физиономия. Какво всъщност влагаше в този лък? Да, наистина трябваше да помисли... Беше ли важно? - Скоростта на стрелеца е в стрелата му. Но наистина не знам дали стрелеца се нуждае от бързина, за да се защитава без лъка си.

Таня само я погледна.После отново седна на пода и затвори очи като наклони надолу главата си.
-Помисли си.

- Ще помисля. Но ако кажа "не"... Това едва ли би ме отказало и да те следвам... Типично по детски. - познаваше себе си и... знаеше, че онова, детското, нямаше да й позволи да си остане просто тук. Твърде дълго беше живяла сама. - Ако кажа "да"... Това би означавало революция в живота ми... И затова не мога да го направя веднага. Дължа много на лъка

-Добре.Аз шет те изчакам,но все пак помни че няма да е цяла вечност.
Отвърна съвсем студено
-Какво става със супата?

- Готова е... Само малко сол й липсва. - ухили се отново тя, поне това ставаше за нула време, когато всичко ти беше под ръка... Или почти всичко, ако се брояха подправките. Тя свали нещото като тенджера, което стигаше за един отряд войници от огъня и след миг вече сипваше в чинии - Ще си я подправяме допълнително.
После, докато търсеше сол в един долап, който беше изникнал сякаш от нищото, защото беше в кафяв като стената цвят, добави:
- Ако бъда твой ученик... То въпреки уроците ти, които ще уважавам, ще продължа с лъка, защото съм дала обещание. Това е, което мога да добавя към "да"

-Добре.От утре си моя ученичка.Тренировките ще започнат рано.И ще продължават до късно.Надявам се да си подготвена ако ли не малко ще изоставаш.
Отиде и си взе супата като по пътя се беше замислила за нещо.

- Няма проблем. Имаме много време дори и да сметнеш, че нещо не ми достига. За стрелците е важно да си пъргав, но рядко се учат на издръжливост, освен в ръцете. Ще видим.
Но тя дори не беше и стрелец такъв, какъвто трябваше да е. Той... Той я беше помолил и тя беше обещала. Да се опита да изпълни неговата мечта, защото тя беше по-дребна и само тя можеше да се измъкне от дупката в огромната каменна стена там... Само тя и един лък

-аз вечерях.Ще поспя.Трябва да съм готова за утре ти също.Това което ще правим не е децка игра.Ще са ти нужни сили.

- Минавала съм през подобни неща - отсече момичето, което беше характерно за нея. Само че преди да си легне, първо се погрижи за лъка. Беше тежък, не за нейните на пръв поглед слаби ръце. Само че когато й беше нужен, хич не си личеше, че дори е мъжки войнишки и не става за походи. Тя можеше да го използва досущ като останалите... Но не беше достатъчно... После събра всички здрави и остри стрели, като специално остави място за дългите, украсени с пера и герб стрели в колчана. После не помнеше кога се е отпуснала и заспала до ъгъла... По принцип нямаше значение къде заспива...

Колкото и да искаше да заспи Таня неможеше.В главата и имаше само бъркотия.Нахлуваха спомени за миналото и,които се опитваше да изтрие или смекчи.Но естествено не се получаваше.Затвореше ли очи картината се появяваше отново и отново.Накрая стана и си направи чай за да се успокои наблюдавайки ученичката си как сънува.

"Търсиш ли ме? Ранена? Няма страшно... Полегни, ще ти мине. Раната никак не е дълбока... Вейли? Вейли... Събуди се... Време е да се събудиш, Вейли. Обеща ми да тръгнеш, Вейли... Към... нашата Съдба"
Тя се стресна и стисна инстинктивно лъка си, който беше хванала в съня си. Той ли беше причината да сънува точно него? Предишния притежател. Промърмори си нещо, което дори самата тя не разбра и отново се облегна на стената. Не, още малко сън...

-Хмммммммммм.....
Това беше единственото което беше казала.Отиде до Веъли и я погледна.Следмалкo започваха тренировките и.

Чернотата на съня не продължи дълго. Когато бълнуваше, често се будеше след това... Дори ако й се спеше. Но отдавна не се беше налагало да е недоспала сутрин. Може би само той все още се мъчеше така, в тъмнината на сутринта да се събуди с чаша кафе в ръка.
- Утрин е вече, нали? - замислено каза след малко, полубудна все още, сякаш се опитваше да догони съня и в същото време да отвори очи

-разбира се .Тази сутрин няма да закусваш.Ако се справиш с трнировката чак тогава ще ядеш.Сега се оправяй.Ще те чакам отвън.
Таня излезе през тунела и зачака на сутрешното безоблачно небе.

- Няма лошо - отвърня момичето на нищото. И без това не беше яла от два дни, какво толкова. Тя си падаше малко злояда и не беше по храната. Можеше и само на вода. Какво друго можеше да се очаква от момиче в дупка? След малко вече беше облечена и с лък на гръб, като, докато излизаше, още слагаше колчана със отбраните стрели на другото си рамо

-Забави се.Това не е хубаво.Правиш лошо впечатление,на учителя си.
Говореше учителката докадо вървеше към ученичката.Спря се пред нея и я огледа.След това се обърна.
-Ето там в далечината има един забучен каз лед.Трябва да направиш от него до тук 50 обиколки без почивка,тичешком.На разположение имаш час и половина.Надявам се а ти стигне.

- Толкова много? Щом казваш - замислено повдигна рамене момичето и след като съвсем спокойно успя да оправи колчана тръгна. Не, изобщо не си даваше зор. Нямаше намерение да спазва правила и закони до толкова, че да изгуби себе си в тях. Ако щеше да е ученик, добре. Ако я изгонеха, щеше да продължи сама... По някакъв път. Някога заедно с него се бяха точно по този начин опълчили на жестокостите на онази къща и бяха почти успяли. Тя вярваше, че е правилно да има поне малка част лична свобода, за да вземе решения. В студената сутрин, тичането беше леко и никак не я натоварваше... Беше бягала след зайци вече година наред и не беше чак толкова просто, колкото изглеждаше

Таня седеше и гледаше в далечината момичето.Каточели не и беше тудн да тича.Това означаваше че скоро щеше да превърше и упражненията рдодължаваха.С лека крачка се затича към нея и я настигна.Когато приключим ако не се нуаеш от почивка продължаваме с тренировките.
И след това отнво си отиде на мястото.