Безкрайна свобода

Нямаше нужда да казва нищо, нали? В бялата зима, нямаше нужда да обели и дума. Стисна лъка по-силно, понеже в бързината се хлъзгаше по рамото й и се усмихна. Умората беше за старците, които беше изоставила. Не и за нея. Така твърдеше Той. Ако си го повтаряше, това беше вярно.
Не след дълго привърши вече. И да се беше забавила, не я интересуваше особено. Вече знаеше, че няма да спазва срокове, които не й бяха угодни.

-Ред е да научиш да си използваш силата.Такаче я намери.Незнам колко време ще ти отеме затова трябва да се концентрирашлАз отивам за обяда.А и разбери с кой елемент се сварзва.

- Не бяха ли само ездачите и елфите привилегировани да използват елементите на Съдбата? - спокойно възрази тя. Всъщност, можеше да опита. Но пък според нейния род не беше правилно да опитва без да пита първо. - Само магьосниците и хората, свързани с магия и магически същества?

-Малко или много това което ще те науча е сварзано с магията.А и кой ти е казал че изпълнявам законите.Те са създадени да се нарушават.

- Това не е закон. Даденост е. Няма закони, които определят дали имаш магия или не. Или ти е дадена, или не е дадена. Обикновено е даденост на хора, свързани със света на магията. Рядко се среща в обикновени хора.
Той не беше бил обикновен. И беше предал тази необикновеност и на нея... Само че затворена в един лък. За да запази своята магия, беше я оставил в оръжието, за да може незабелязано да измъкне тази магия с момичето. Той вече едва ли имаше останала магия. Щеше да избяга в противен случай.

-Явно ти я притежаваш.
С тези думи тя изчезна.Отиде на лов.

- Щом казваш - повдигна тя рамене. Никога не беше притежавала сила. Беше живяла при човек, който я имаше, защото родът му бе такъв. Но не и тя. Момиче от човешко семейство не се нуждаеше от сила. Това, което имаше не й принадлежеше. Но щом се налагаше... Той я беше помолил да укроти бурята, когато дойде време да я използва.
Свали колчана със стрелите до себе си и хвана лъка с двете си ръце, като го завъртя веднъж. После затвори очи и въздъхна. Още не беше времето... Защо сега? Малкото сняг под краката й се отдръпна от нея, все едно бе слънце. И лъкът на "Той" просветна.

"Незнам как ,но тя има голяма сила.Сигурно е станало нещо за да я получи.Но естествено на мен не ми влиза в работата.Преди година-да,но сега..."
Тя хвърли едното си оръжие към нещо бяло,а после другото.Бяха се появили две кървави петна.
-Винаги точна.-отвърна самохвално.

Снегът се завъртя около нея, но когато момичето отпусна лъка, всичко си дойде на мястото. Нямаше нужда да достига до повече. Не искаше да хаби онова, което й беше дадено от загриженост. То беше, за да се бори, не за да си играе с него. Беше... Тяхната Съдба.
Искаше й се да вярва в принципите, които беше обсъдила с Той. Тъй като лъкът вече си ставаше нормален, седна на снега, за да почака учителката си и да си почине.

Таня отиде и взе двата мъртви заека.Вдигна ги и ги загледа.Кръвта им бе червена като на всички други.Това и навяваше д мисълта че както е бил даден живота така се и отнема.Опита се да направи някакво чувство,но неуспя.Трябваше да изчете още много книги за да разбере какво е това,а можеби никога нямаше да го усети.Тя се обърна и тръгна към ученичката си.

- Радвам се, че не уцели зайкинята. Скоро ще роди. Тези са от старото поколение - спокойно отбеляза момичето, като гледаше отсрещната дупка в снега, където зайците бяха ровили до преди миг

-Искаш да кажеш че ще ядем старо месо?Е,щом е така ще наловя нещо по младо.А ти можеш да слагаш водата да завира.
Учителката върли към ученичката си зайците и отново тръгна да търси прясно месо.Каточели жадуваше да пролее кръв или да ранява нещата около себеси несъзнателно.

"- По-добре водата да е чиста, Вейли. Не мисля, че господарят ще хареса вода от блатото.
- Не ми пука за господаря!
- Вейли, ако не стане добре, той ще ни накара да го изядем. Не искаш, нали? Донеси чиста вода, за да можем да ядем и ние."
Сега, няколко години по-късно, тя вече слагаше на огъня чистата бистра вода, без да възразява. Той винаги беше бил прав. Спокойно одра зайците и ги приготви за ядене.

Не след дълго се върна и Таня.Носеше още зайци и няколко риби.
-Надявам се да ни стигне това ядене зе два дени.

- Ако мога да смятам добре, ще стигне за четири. Ако бях сама, дори за седмица. - отбележи момичето, докато добавяше разни други неща към готвещото се нещо, или за да го запази, ако се наложеше да го носят някъде, или за да му придаде друг вкус. - Той казва, че някои подправки са нужни на месото, за да е крехко. Но ако искаш, ще ги махна.

-Кой е той.Май доста си мислиш за него?
Беше попитала докато стоеше на пода.и поцистваше оръжията си.винаги след битка или тренировка го правеше.А след това се изправи и взе една книга разлиствайка я бец дори да я погледне.

Тя помълча за момент, обмисляйки внимателно думите.
- Той беше странник. Никой не познаваше такъв като него в нашия край - каза след малко - Дойде изневиделица след размириците, когато орките спряха да ни атакуват. Беше преди три години. Живеех в къща на робовладетел. Бях негова слугиня. Той също попадна там. Стана така, че деляхме една квартира. Той ми даде лъка и силата в него. Научи ме как да оцелея. И най-накрая ми помогна да избягам. Не се тревожеше за себе си. Сякаш криеше нещо... Сякаш знаеше, че няма нужда да бяга, защото може да си тръгне когато поиска. Бе висок... И рус... Имаше синьо-зелени очи и беше винаги усмихнат. Понякога го мислеха за мой брат, приличахме си външно. Помогна ми да избягам и ме укри. Каза ми как да съществувам. И сега, след три години разбрах, че наистина е можел да си отиде когато иска. Видях го... Прелетя над главата ми със своя дракон. Беше ездач, но не ми каза. Ездач със синя униформа, тръгнал на битка

-Интересна исторя.Сигурно сте били добри приятели.Сега трябва да се осъвършенстваш с лъка.Той ти е дал част от силата си и това те прави по-силна.Лично аз щях да се възползвам от дадената възможност.Въпрос на лично мнение.
Тя отиде д яденето и го погледна.Небеше готово все още.Отиде и седна пред една запалена факла и започна да чете книгата.

- Приятели е меко казано. Той ми беше нещо като брат... но не го осъзнавах. Мислех, че ездачите не се интересуват от хора без магия... Но... Вече не съм сигурна. Даде ми сила, за да се крия и да се защитавам. И да, обещах му, че ще се уча с лъка му. Дадох си сметка, че е по-странен от другите. Но техните оръжия са си все пак малко откачени... Силата е светлина, не я използвам, защото не намирам приложение, за което би била полезна.

-За всичко си има време и място.Откъде имаш тези книги.Много неща пише в тях.
Беше сменила темата.
-Чрес тях можеш да се отклоняваш от онези миси.Намериси занимание.

- Книгите... Може и да е малко срамно, но ги откраднах от Господаря. Исках да се науча да чета... Трудна работа, защото никой никога не ми е показвал буквите. Но с малко повече усилие и помощ... Успях да се науча поне на елементарното. Така че, това е съще един вид занимавка

-Кмммм....добре го правиш.Трябваше да задигнеш още нещо.
Тя се протегна а всичките и кокали които учстваха в движението изпукаха.

- Може би, но не можех повече... Трябваше да понеса повече от предвиденото. Взех необходимото. Дрехи, книги, лъка... и обицата на свободата. Освободените роби имат по една такава, така не могат повече да бъдат роби. Никога. Има си закони и са доста жестоки за онзи, който задържи освободения с обица против волята му.... Дълга история.

-Прекалено малко знам за това място и за останалите неща.Май не съм си оползотворила правилно времето.

- С времето ще научиш... Каквото ти трябва. - тя опита сготвеното на вкус и поклати намръщено глава. Първо отново трябваше сол, а после... Никога не можеше да го направи както го правеше ездача... А той не полагаше никакви усилия...