Безкрайна свобода

-Немисля.Няма откого и какДори да го прочета и приложа няма да е истинско.Няма да е вложео нкакво чувство.Няма да е истинско.
Тя отиде до момичето и се загледа в гозбата.

- Чевствата не могат да се научат. Те идват или си тръгват... Всеки ги има, но не всеки ги е открил. Или го е страх, или не може... Зависи. За нещата трябва време и желание да знаеш

-Каквото и да правя не се получава затова се отказах.Нищо лично ако се държа грубо с теб.
Отвърна и сложи сол на яденето.После го разбърка и го свали от огъня.Сипа в чинии и зачака оченичката и да хапне.

- За робът няма значение кой как е държи с него. Защото е роб. Когато си бил, свикваш с държанието на другите.
Въздъхна и добави малко от някаква зелена подправка, нейна любима. Ездачът винаги я добавяше към своята храна и не й позволяваше да пипне. Но тя беше открила, че това е проста трева с чудесен аромат... Защо да не пробваше?

-Станало е добре.
Беше апнала една лъжица.Незнаеше друго какво да и каже.Стоеше и я гледаше.Имаше чувтвото че събеседничката и е потънало във миналото си и неможе да изплува от него.

- Да, ако бях аз, щях да го опека толкова хубаво, че после щеше да гори като въгленче... - поклати глава тя - Бива ме само по зеленчуците... а мразя варени зеленчуци...

-Еми браво.И това е нещо.
Таня превърши с яденето си и се заогледа.
-Имаш ли баня и дрехи като за моя размер?

- Да - тя се обърна за да се огледа - Там в дъното. И мисля, че има дрехи и в твоя размер. Подредени са на купчина върху един шкаф до вратата

-Добре.
Таня тръгна а по пътя си свали блузата.На гърба и се покажа голям и грозен белек.Сякаш някой я е наръгал преди време.Влезе в банята и се изкапа.Погледна ръката си и на вените видя отново татоировката оято показваше че я викат на мисия.Изкапа се и намери дрехите.Облече се и излезе.

Момичето продължаваше да седи с гръб до лъка си и дояждваше храната спокойно. Нямаше намерение да казва нещо извън темата. Просто защото нямаше какво.

-Наблизо има ли други хора?

- В този окръг - не. Но ако тръгнеш на запад... Има погранична станция на ездачите. Малка къщурка, където военните спират от време на време. Там винаги има човек. Доктор е, стар доктор, но полезен, бих казала. Не знам за други човешки присъствия

-Добре.Ще изляза за малко.
Таня излезе навънка.Намери сняг и го сложи на изгарящата болка на ръката и.Отнво се почваше.

Момичето кимна на гърба й и се зае да си измие чиниите. Щом не й беше казано да следва, значи нямаха нужда от нея. После можеше да излезе да се упражнява малко със стрелите. Не го беше правила от вчера сутринта и й липсваше

Таня седеше и стискаше дланта си в юмрук.Болката беше голяма,а снега се топеше бързо и няаше гляма полза от него.

- Може да опиташ в реката - беше вече измила чиниите, беше се преоблякла и сега носеше лъка и стрелите към мишената. Все пак спря на нещото като праг, защото не можеше просто да подминава. - По средата на зимата там има по-дълбоки снегове... И водата е ледена.

Таня я погледна.
-Нетрябваше да ме виждаш в такова състояние,но като тренираш вложи цялата си енергия в един удар.Така ще увеличиш силата за стрелата.аз отивам да се охладя.

- Няма нужда. Лъкът сам влага енергия, от мен се иска само воля - усмихна се тя и си тръгна. Лъкът сам определяше дали стрелата трябва да е подкрепена или не. Неговата сила придаваше лекота и тласък на стрелата. Стига да имаше силна ръка, която да закрепи тази стрела и да обтегне тетивата. И човек, който да прецени добре и да има волята да управлява сила, затворена в дърво

-Твоя воля.

Отдалечи се и сложи мишената където й беше мястото. Животните често я бутаха. Беше далеч от къщата и всичко останало. Достатъчно тихо, за да може да се остави на течението на силата от лъка. Сила, която познаваше с ръцете си, но не и със сърцето. Не й беше и нужно. Обтегна лъка, като избра по-стара стрела и се прицели, като затърси източника на силата

Тя се запати нататак.

"Стреляй... Когато наистина, наистина смяташ, че ще достигнеш целта"
Когато той й беше дал лъка... Сигурно беше искал да я защити. Когато за пръв път го беше видяла с лък в ръка... Знаеше, че лъкът никога не беше бил неговото оръжие. То си и личеше. Той не го използваше така, както истинските стрелци оръжието си.
Пусна стрелата и се усмихна, преди да достигне целта. Син вятър полетя от лъка и сякаш изправи стрелата, за да достигне... центъра на целта

-Е...поне тя се забавлява...
Дишаше дълбоко докато болката отшумуваше.Загледа се вученичката си и се замисли.Искаше да и пробва силите.Какви ли щяха да бъдат?

- Не можеш ли да сториш нещо за болката? - попита докато изпробваше тетивата с ръка, а после слагаше нова стрела. Планираше да не харчи много, много, отнемаше време да заостри върховете им пак

-Да кажем не.Тази болка няма да се махне никога.Тя е като вятъра.Идва и си отива.Тя е спомен от миналто ми,който ще ме преследва цял живот.