Безкрайна свобода

- Разбирам... Значи никак не е приятно - пусна и втората си стрела, която профуча почти като първата, но се заби малко под нея. Не биваше да ги проваля, защото ако трябваше да прави нови, нямаше да има достатъчно време и материал.

-Незнам какво е приятното чувство, но сигурно си права...предполагам.

- И аз не знам - повдигна тя рамене, избирайки последната си стрела - За мен винаги е имало само работа, работа и работа... Без чувства, без почивка, това е

-Кой както се е оредил-беше промълвила иронично-Мисли бързо!
Таня се изкрещя и нападна ученичката си.Беше и изтрагнала оръжието от ръцете.И започна наново да я напада.

Тя изпусна ефирно лъка, беше участвала в подобни игри, някога, отдавна. Когато той имаше време и не го бяха били. Изплъзна се поне първия път и рязко извади старата кама от скрития си джоб.

-Дано не те отегчавам но това ми е работата.Ако си малко по-бърза ще е добре.

- Щом така казваш...
"Като дракон във водата, като фея в гората, като цвете в полята" твърде много спомени без ред в главата й. Не, не й пречеха вече. Завъртя се шеметно в снега, синята магия се задействаше

Двете тренираха дълго време.Можеби от часове,но не се предаваха.Никоя от тях неискаше да загуби.Като че ли това беше въпрос на чест отколкото тренировка.
-Кога ще тръгваме.Не е добре да се застояваме на еано място.

- Когато кажете, сенсей - отбележи момичето със същото спокойствие, с което беше започнало всичко това. Можеше и да е малко изморена, но това нямаше значение, това после щеше да й досене удовлетворение.

-искаш ли да си починеш изглеждаш уморена?
Попита малко злобно.

- Може би да, а може би не... Кой дава на роба почивка, когато го чака още километър-два работа? - също така спокойно попита веднага, защо пък да бъдеше слаба.. Не беше вече много отдавна, откакто я бяха продали на пазара.

-Ама ти сериозно ли нямаш мнение?Трябва да прочетеш книгите които си откраднала.Ще са ти отполза.Време е за вечеря.
Беше казала хладнокравно и се запъти на лов за зайци.

- Робите нямат мнение - подвикна след нея.. Не, понякога го правеше само на инат. Той беше мразил това, затова тя винаги го ядосваше по този начин. Беше забавно понякога да ядосва хората... Или да се прави на глупава?
Поклони се на мишената си според стар обичай и нагази в снега да си прибере стрелите

-Ти вече не си роб и живееш вече свой соботвен живот.
Промалви докато вървеше и тарсеше зайци.Днес не и веше до лов.Искаше чисто и просто само да се поразходи.

Лошо и тези стрели ги беше поунищожила. Е, цял живот щеше да си поправя стрели, какво да се прави. Усмихна се, после бутна мишената в снега. Сигурно повече нямаше да я използва... Да, вероятно... Взе си стрелите и се отправи към вкъщи...

След около час бившата убйца се върна с празни ръце.Седна на пода и си затвори очите.Опитваше се да не мисли за изгарящата болка в ръката си.Неискаше да показва повече слабата си страна.
-Искаш ли да намерим онзи твой приятел?

- Ездачът? Той е войник от специалната армия, носеше нашивки... Не мисля, че ще има много време за мен... - замислено отвърна момичето, докато отново бъркаше манджи

-Аз си мисля че ще ти отдели половин час.Нали сте били толкова добри приятели?Радвайсе че има такива хора.А неси като мен...без никого.
Тя се обърна настрани и отново зачете някаква книга.
-Това стихотворение е красиво...такаде предполагам....
``Пълнолу/дие/ние

Кожата ми е студена, а кипи кръвта
и по вените прогаря пикготрами
- картинен разказ за голямата Луна.
Нощен шепот. Вятър сгъва оригами.

Лъчите пак ме режат, луната ме гории
в тъмното звезда подрежда икебана
от купища смарагдови искри. Дали?
Отново тя не спи в далечното смълчана.

И се затваря в сфера от кристал студен,
лъчите и се губят сред мъгли по пътя млечен.
Събужда се вълчицата дълбоко вътре в мен,
за да отправи към небето воя свой предвечен.

Необуздано и свободно тичам сред тревата
в земя на демони и непрогледна тъмнина.
Пред илюзорната идилия предпочетох аз луната.
Тя е моя майка. Моя мрачна сребърна звезда.``
-Е?

ПП: Това го намеих в гугле и ми хареса I love you

Тя се усмихна докато сваляше за кой ли път казана от огнището.
- Красиво е, наистина... Много. - каза накрая, макар че това беше доста малко като определение за стихотворение. И все пак наистина мислеше... Че е красиво. Някой наистина имаше талант.

-Откаде ли имат реме да пишат?Лично аз бих тенирала.Всъщност нещо не е наред.-вече се замисляше.-Усещам е идват насам.Ако искаш тръгвай с мен или остани тук.Но имаш на разположение 2 часа.
Беше заговорила сериозно.Беше усетила леките вибрации по земята и знаеше какво следва.

- Хубаво, ще тръгваме - спокойно продължи тя, нямаше какво да вземе, беше стегнала чантата още вчера така или иначе. Сега без значение какво идваше, тя така и така щеше да си ходи

-Добре да вечераме а после тръгаме.Твоя приятел ще се зарадва да те види.
Беше казала ставайки от пода.Протегна се и всичките и кости изпукаха.Оправисе и зае бойна позиция за всеки случай.

- Ако изобщо го намерим - спокойно добави отново момичето. Не познаваше другите ездачи... Не и и трябваше да познава такива хора. Те бяха военни преди всичко. Той бе от специалната армия, онази, участваща в съвета... Можеше да е къде ли не.

-Както казват надеждата умира последна.

- Вероятно. - кимна отново, беше се умълчала вече повече. Ако изобщо го намереха където и да беше, то той щеше да си има работа... И всъщност какво можеха да си кажат? Тя дори не му знаеше името... Той нейното да, но... Как да застанеше пред него, като познаваше само лицето му... Та той сигурно беше и с дракона си и...