Безкрайна свобода

-Какво пък му стана на него?
Чая бе заврял.Таня го дръпна от огъня и сложи чайника на една дъска.

- Доктор е... И е сляп. Почти. Казва, че когато не виждаш обре слухът ти се изостря. Вероятно е чул нещо... - остави още една измита чаша на мястото й и взе другата.
Лави се домъкна до къщата,явно беше оставил инатливия си кон да хапе Саку докато ездачът се опитваше да го завърже. С една завързана ръка и посиняло лице(вероятно от лекуването на доктора, разбира се) той се разположи до прозореца и въздъхна.
- Поне бяха малко. Екипът ще дойде след малко, докторе, всичко ще е наред.
- Ти си стой там... Ще ти направя лекарство, проклет да си...

Тя ги изгледа странно.Как намираха сили?Взе измитите чаши и наля чай.Вече се спущаше ноща.Сънцето изчезваше и и отстъпваше място на луната и ледено студения вятър.Навън вече около къщата нямаше толкова много сняг.Личеше си че е имало живот.На всеки раздаде по чаша и отново се тръшна на пода.

- Аз трябва да вървя - изглеждаше наистина забързан и отново си беше върнал червеното лице русокосия. Наистина не беше седял все още, само беше дошъл да провери как е съученика му. - Рой много ще се разсърди ако закъснеем с рапорта. Не можеш да отидеш, Лави, аз ще отида.
- Поне си почини малко?
- Ще почивам на Крил`та - имаше предвид дракона, най-вероятно. Остави недопитата си чаша на масата и се поклони на доктора - Съжалявам сър, Лави е много проблемен тип.
- Виж кой го казва. Хайде върви, че като знам регента какъв е сприхав привечер...

-Чао.
Таня взе чиниите и започна да ги мие.Беше се умълчла много.
-Вей ние какво ще правим по нататък?-изплю най-сетне камъчето.

- Щяхме да ходим някъде, мисля - спокойно остави чашата, докато гледаше как Лави гледа превързаната си ръка и съжалява, че не може и той да ходи някъде - Някъде...

-Както се казва хоа без работа.-завърши разговора.

- Такива хора просто ги мързи да си потърсят работа - позволи си да се замеси ездача, явно му беше скучно да стои ранен и да не прави нищо... Дори едно гмуркане в лед щеше да му се отрази по-добре от тази досада. - Работа има навсякъде.
- Остоумник... - измърмори му русокоската, което може би трябваше да означава недоволство от намесата му

Какво можеше да се измисли в такава пустош?Каква работа?То имаше само сняг и още сняг!Нямаше край а той си седеше тук и мранкаше.Приближи се до него и го удари с една възглавница.
-Лягай да спиш.Така ще млъкнеш.
Усмихна му се леко пиведена към него.

- Много е рано - измънка той като я погледна жаловито и прибра ранената си ръка, за да не й се случи нещо. - Че аз да не съм дете? Кажи й на нея да си легне! Саку каза, че ще е по-добре да си отпочине.
- Ти откога слушаш Саку? - тросна му се русокосата, на която също не й се лягаше.
- Честно ли? От самото начало, в клас поне подсказваше...

-Шт!Лягай да спиш пък ти не му обръщай внимание!Ясно?И двамата приличате на 8 годишни.

- Няма да стане - измънка си отново ездача и поклати глава. Вейли му се озъби и тропна с чиниите заплашително, та доктора се намръщи, после излезе да си намери място в другата стая.
- Остави, невъзможни са - предупреди доктора, преди ездача да го докаже сам. Не беше доволен, че не може да отиде да се види с другите и сега си го изкарваше на хората тук.

-Ние не сме виновни за случилото се или пък иска да идем и да видим какво е дережето.-захленчи като бабичка.

- Няма особено значение - ездачът все пак си се намести добре на пейката и намръщено загледа към доктора, сякаш очакваше някаква награда за най-добър боец. Но това беше за кратко, колкото да му писне и въздъхна. - Тръгвам си, не мога повече...
- Глупости, всички да си лягат! - тросна им се доктора и се намръщи още повече.

-Нямаш грижи.Само че каде?
Попита настанявайки се отново на пода.

- Другата стая е свободна. За теб и Вейли, ако те устройва. Тя вече се съгласи. Лави май пейката си го устройва така или иначе.
- Стига, старче, нали съм по-младият - опонира му полуотнесено ездача преди доктора да се доизкаже, въпреки че думите му нямаха особен смисъл.
- Както и да е...

-Ние сме по-младите!Пък и първо дамите.
Тя му се изплези злорадо и отиде в другата стая.

Ездачът и докторът май имаха доста време да си поспорят, та не утихнаха никак рано. Дори по-късно през нощта, Вейли просто не можеше да заспи, от другата стая се процеждаше слаба светлина. Ездачът беше упорит и държеше на своето... Но поне беше тих, ако изобщо беше буден.
- Трябва... Да решим на къде ще тръгнем... - въздъхна момичето след като се беше събудила отново, след неуспешен опит за малко сън.

-Ти си наред.Вече ти сасипъх живота сега е твой ред.
Отвърна гледайки гадната си рана в корема.

- Аз не мога - усмихна се тя и се зави отново. Беше си студено през зимата, когато не беше в онази бърлога долу. - Твърде съм "глупава, за да успея в каквото и да било, защото не тренирам достатъчно". Няма значение.
Затвори очи, когато свещта от другата стая трепна. Един от двамата странници беше се сетил да я изгаси... Или беше нарочно?

-И аз си мислех че немога но....справям се отлично.
Стана от леглото и се заразхожда из стаята.

- Когато мислиш, че не можеш винаги се получава - поне при нея де... Но май не важеше за всички... Поне не и за хората от другата стая. Беше сигурна, че ако не можеха, то губеха... Затова изглеждаше, че са подготвени за всичко, дори за смърт, ако се налага. - Не искам повече ездачи на пътя си... Не ги мразя.. Но не мога да ги разбера...

-Не си единствена но са забавни.С тях каточели времето минава по-бързо.
Седна на земята в знак на отегчение.

- Да, така е... Според мен те се стараят да е така, защото искат да забравят, че ги чака битка. - когато хората бяха безгрижни нямаше да има страх, докато не дойдеше наистина страшното... Поне така смяташе тя. Усмихна се и също се поизправи. - Преди, когато скришом идвах насам имаше много забавни типове...

-Ако искаш и ние да вземем да помогоме на доктора или нещо друго....
Говореше докото скучаеше.