~Дорадо - кулата на моето сърце

~Снегът се вихри вечно
в невероятно тиха нощ...
О, ела, ела, ръка свещена,
с невероятна мощ.
Снегът се вихри мощно
около кула без сърце.
О, ела, ела, върни се,
сърце със слава и със мощ.~

Тъй черна е нощта в светлината. Черна е като мрака що роди Магьосника на Юг. И този мрак, то той е вечен - той няма свършек, начало - не. Началото бе той, но и други имаше преди него. И Кулата бе тяхна по начало.
На мощни криле в небеса от мрак и светлина, те летяха в дните на младия свят, за да сеят земята, такава, каквато я има и днес и тогава, завинаги, завинаги такава пред нашите очи. Те посяха тук стадата и горите, и хищници, що да крадат. Те посяха и красивото, и сивото и черното, що дойде след тях.
Когато се роди Магьосника на Юг, то тук вече имаше хора. Те кланяха се на планините, що обикаляха техния свят, и на драконите, които идваха да крадат стадата. Но кулата бе тук и бе вечна, тя тъмнееше в нощта и денем, когато те я заобикаляха, защото бе зла. Но някой бе решил, че тук бе подходящо град да построи и ето - градът се появи. Град достоен за страшна приказка бе той. Град от камъни и мрак. И прослави се Дорадо като земя от мрак и страх, и който ходеше натам, никой се не връщаше от тогава.
Никой не познаваше Дорадо добре. Драконите заобакяляха го отдалеч и в тайна пазеха делата, що ставаха зад високите стени. Таен строител бе помислил, че е подходящо града да обходи със стена. И ето - стената пазеше тайните на Дорадо и щеше да ги пази докато свят светува.
Дорадо бе построен в сърцето на царството, що обитаваха дракони и същества. Но никой не пристъпваше в Дорадо, мрачно място, където някога преди бе седял господар на трона и бе владял, и бе владял...
Това бе преди много години... Мястото бе изоставено отдавна веч... Защото смели ездачи се бяха били за него, за да защитят и прогонят.. Прогонили бяха завинаги от тук млад господар от трона. Господар с дълги лилави коси и черни кичури, тъй красив в лунна нощ и тъй страшен денем. Мрачният дух...
Дорадо обаче бе останало място на магия и страх. Странни неща се случваха там и денем и нощем, страшни и загадъчни, винаги загадъчни... Магия струеше от високата кула, тъй силна и обаятелна бе тя, че разделяше двама любими и искаше... смъртта. Градът се обитаваше от някой... В тъмните дебри на тихата нощ странни звуци огласяха града, който денем бе тих. Нещо странно се движеше около къщите от камък без стъкла... Къщето отдавна празни. Нещо тихо се промъкваше в нощта и чакаше... чакаше плячка.
Високата кула висеше заплашително и хвърляше сянка далеч на Юг. Като стрелка на огромен часовник отброяваше нещо, нещо, което всички се молеха да не се случи.
Дорадо бе тъжна песен в очите на някои, в други - бе само страх. Едно бе сигурно обаче... Предсказанието на Лунната нощ....
Когато господарят дойде, облечен в лилаво и черно, и палто с танцуващи вълци носи той... То тогава пътнико внимавай... Идва твоя край.
Пътнико внимавай, идва твоя край... Господар в черно и лилаво, изправил се срещу своя рай.
Пътнико внимавай, идва твоя край... Господар без сърце, който го търси - това опасно е.
Пътнико внимавай, черно носи Той... Пътнико, внимавай... Очите му ронят сълзи и няма сърце, що да го пази от злото... Той търси едно и търси любов, но няма да я получи. Зад маска се крие, пътнико ти, не ще го познаеш, но знай, лилаво и черно - значи е той.

Дорадо беше кула на страха. Дорабо беше странното място в сърце на дракони. Кула, построена от незнайни ръце някога, някога далеч преди във времето. Да, някога отдавна. Дорадо беше невероятно гладка кула. Сякаш копие на някой бог, тя бе права и изящна. Черна... Винаги черна...
Градът около нея беше построен основно от камък. Нямаше нито едно дръвче в него. Камък с празни прозорци. Нищо, просто нищо. Улиците също бяха от камък, прави като стрели. И бе пусто. Пусто като в нечие измъчено сърце. Това сърце чакаше някой да го вземе, някой да го поправи. Това сърце чакаше ръце в ръкавици, които да го поемат. Сърцето чакаше своя господар на трона. Какво щеше да стори този господар - това нямаше значение. Седнеше ли веднъж на трона - Дорадо щеше да бъде негов завинаги. Господарят можеше да го притежава. Дорадо можеше да бъде негов... В ръце с ръкавици....
Пуст? Не, Дорадо не беше никак пуст. Странни призраци обикаляха сенките на къщи без прозорци. Странни духове обикаляха и бе студено. Бе студено нощем в къщи без прозорци. Бе студено и страшно, когато сърцето ти се вледенеше в невъобразимо пустата нощ, в невъобразимо пустото сърце на Дорадо.
Когато хората разказваха приказки - някои от приказките имаха истински корени. Чудовища и страх живееше сега в Дорадо.
Дорадо беше пазен от техните невидими ръце. Беше пазен, докато не дойдеше време някой друг да докажеше себе си, за да седне на трон от пурпур и кръв.
Но и някой друг пазеше Кулата... Някой друг...
"И на мощни криле в небеса от мрак и светлина, те летяха в дните на младия свят, за да сеят земята..."
Онези те от минало загубено навеки, преди хората да се появят дори - то бе невидимо дори за онези, които можеха да виждат в дебрите на забравеното. Те някога бяха живяли преди нас, те някога се бяха погрижили... Да, някои бяха богове... А други бяха просто без късмет, бяха паднали от небето за да бъдат тук завинаги.... Като загубени за света ангели... Защото съществуваха и те, черните ангели...
Какво значеше да си черен ангел? Ангел с черна същност, роден в тъмнина и мрак, в мрак и страх, и студ, и отчаяние... На земята вече не бяха останали такива ангели. Те бяха само мит. В Дорадо имаше духове и страховити отчаяни чудовища... В Дорадо не се чуваха сълзите на черния ангел. Ангелите без господари посърваха. Черните ангели нямаха бъдеще на този свят. В своя - също. Те можеха да останат някъде, където никой не би ги потърсил. Такива ангели бяха построили Дорадо в средата на светлината. Място, където можеха да си бъдат... у дома... Но бяха забравили един...
Някой бе останал през цялото това време да чака завръщането на господаря, който можеше да го управлява. Който щеше да му благодари, че Дорадо го има. Който щеше да седне на трона от пурпур и кръв и щеше да го повика до себе си. Този, който можеше да го разбере. Единствените, които можеха да разберат черния ангел бяха хората, на които сърцето им беше рабито на милиарди, милиарди парчета. Парчета, които никой вече не можеше да събере.
Да, в Дорадо беше останал един от строителите му. Единствен той, за вечни времена, сам в пустощта и отчаянието. Онзи, чакащ ново начало и нов господар с разбито сърце. Защото с него... Те двамата щяха да продължат така, както господаря пожелаеше.
Дорадо чакаше Муртаг... А строителят на Дорадо - чакаше господарят.
Ремо Дорадо чакаше Даедел Раун да дойде и да си описка трона.

Ремо Дорадо... Той беше ангел. Черният ангел, останал сам в света. Единственият черен ангел - неговият брат - Бар - беше го изоставил. Черни сълзи ли лееше той или беше щастлив? Никой, никой не знаеше...
Черната кула беше неговото сърце. Неговото единствено сърце. Ангелите като него нямаха сърце, но построяха ли нещо, то защитаваха го с цената на своя живот. И Ремо държеше в ръцете си голяма черна сила - силата скрита в сърце от камък. И никой нямаше да го разтопи, защото бе кула. Кула, в която един ден щеше да стъпи кракът на господар.
Черни стъпки в мрака. Черни стъпки в града. Черни стъпки от черно сърце чакаха в мрака. Мрака, който не беше бил негов и никога нямаше да бъде. Никога нямаше да бъде...
Ремо Дорадо приличаше на обикновен служител на господари. Но не беше. Лицето мзу не бе това на господаря. И беше този, който можеше да стои до господаря... Самият той не ламтеше за власт и сила.

Пред неговата кула се появиха два силуета. Минали през черния град, те стояха сега пред неговата кула. Беше длъжен да види какво става. Те се стреснаха, когато той се появи с вихър от мрак и страх пред тях, винаги в черно, винаги с мрака. Бяха ездачи. Двама ездачи. Или не? Единият беше ездач, в това беше сигурен. Момчето с черно-кафяви коси и подобни очи. С големите очила... Изпотрошен, изглежда от всякъде... Това беше Каин. Помнеше го. Детето, което беше избягало от Дорадо преди Дорадо да падне. Затова се поуспокои - никой нямаше да нападне неговата кула, нямаше нужда да се бие.
Другият с ездача не беше... като него. Не беше Ездач. Бялата му кожа беше твърде ярка. Русите му, почти бели коси не съответстваха на ездачите. Ужасно честните му, кехлибарени очи ярко сякаш разкъсваха мрака. Дрехата му на бели и черни квадрати бе показателна - Белият ясновидец.
Един ездач и един ясновидец идваха в Дорадо, сърце на мрака.
- С какво мога да ви помогна? - тихо ги попита Ремо Дорадо като отстъпи. Отдавна, много отдавна градът не бе чувал гласа му. А сега тихият му спокоен глас огласи тишината и проехтя глухо, страшно в нищото, където нямаше дори тревичка.
Пред него застана ездача. Не изглеждаше да е смел, но явно си го беше наложил. Трябваше някой да похвали това момче. Стараеше се... Наистина се стараеше, разбира се...
- Носим ти съобщение от тъмнината, която ни праща за Дорадо. За бъдеще и минало. За спомен и забрава. За приятелство, чест и зло. Отвори сърцето си за онези, които идват насам.
Ремо можеше да се гордее с хората, родени в Дорадо. Можеше да се гордее с Каин. Това бе стара легенда. Човек дошъл да говори така пред Създателя - добра поличба. Ремо се поклони с благодарност според етикета, който използваха много, много далеч на юг.
- Вестите кажи и сърцето ще бъде отворено за теб, ездачо. Кажи защо?
- Господар в черно и лилаво... Това е твоят край.
Нима беше възможно? Значи най-накрая Магьосника се беше смилил над самотата му. Ремо махна към кулата си и се усмихна. Вълшебна усмивка от тъмнина и злокобност.
- Чакам своя господар. Елате, негови хора. - за какво ли му беше на бъдещия господар Бял ясновидец? О, това предстоеше да се узнае... Може и да му потрябваше, кой знае... Във всеки случай щеше да е забавно. Огромните врати на града се отвориха... Чакаха зловещото да се завърне, за да управлява зловещото и мрака в сърце от светлина...

Каин беше роден в този град на ужас когато все още имаше хора, които да живеят тук. Самият той не си спомняше много, но си спомняше ужаса и страха, студа. Тогава все още беше било зима.. Да, някой го беше хванал за ръка, за да го изведе далеч, далеч от ужаса и кръвта на Дорадо. Кой беше бил ли? Някой... Можеше да е всеки. Бащата на Каин бе учителят му, братята му - ездачите. Естествено, повечето от тях бяха загубили едно или друго нещо. Един или друг роднина, та дори цялото си семейство. Затова ако бяха заедно, то бяха семейство...
Сега, когато вървеше по старите улици на този черен град, той се оглеждаше с надеждата, че някъде там ще намери... Домът, в който някога беше се родил. Но как щеше да го намери когато не знаеше дори къде беше живял? Ремо... Той едва ли знаеше.
Шутът не преставаше да учудва Ездача. Шутът от едно несигурно дете беше започнал да се превръща в олицетворение на истински Бял ясновидец. И тъй ярко светеше в този мрачен град. Очите му, пълни с добрина и смях ярко се различаваха от всичко тъмно и страшно тук. Също като бялата същност на Хюз в тъмнината, бялата същност на Шута се различаваше тук. Каин обаче подозираше, че нещо тревожи земния дух. Той не беше кръстен. Според традицията някой трябваше да му даде истинско име. Само някой, който имаше достатъчно сила. Те можеха да си го наричат както искат... Това обаче не беше истинското му име. Дали Ремо знаеше нещо по въпроса?
Ремо не преставаше да учудва и двамата нови. Ремо бе прекрасно същество и трудно за разбиране. Според вижданията на господарите, естествено. Ремо бе висок, но може би само така изглеждаше, защото ако застанеше до Шута и Каин, които бяха ниски в сравнение с другите ездачи и хора, то беше приблизително като тях на височина. Ремо обаче винаги вървеше сам и предпочиташе никой да не застава до него - страх го беше от още едно предателство. Ремо беше нещо като красив. Не че Каин разбираше какво му е красивото. Ремо бе тъмно същество и никак не приличаше на единствения ангел, който Каин беше виждал - Кевин. Но Ремо не бе бял ангел, за да прилича на Кевин. Ремо беше по свой си начин загадъчен. Гласът му, колкото и топъл да беше, все пак ехтеше студено в този град на ужас.
Каин понеше песните за Ремо. Не, всъщност помнеше гласа му. Някога, много отдавна това бе гласът, който управляваше... Когато беше имало господар в Дорадо. Ремо имаше силата да накара господарт на Дорадо да бъде... Да бъде господар, силен, могъщ, студен, черен...
Но кой беше самият Ремо? Неговата история беше стигнала на доста парчета до ездачите. Някои твърдяха, че е паднал ангел, който в последствие беше бил поробен. Само че и Кевин беше поробен, не се беше случило нещо подобно с него. Може би другата теория беше по-вярната - Ремо беше и щеше да си бъде черен ангел. Нима и такива съществуваха? Явно да.
Само че Ремо имаше ли изобщо крила? Никой никога не беше виждал Ремо да лети и ето че и за това бяха изникнали няколко теории - според някои беше ги одрязъл господарят някога, много отдавна, за да подчини Ремо на властта си. Други казваха, че братята му ги отнели, за да не ги догони никога във вечността. А други... Други казваха, че Ремо ще полети, когато му бъде заповядано. Ако Каин помолеше бъдещия господар да му заповяда... Дали щяха да видят Ремо да лети?
- Сигурни ли сте? - прекъсна ги Ремо докато двамата обмисляха различни, но почти еднакви неща. - Че искате да работите за господаря? Тук, насред тъмнината?
- Аз съм роден тук - спокойто отбеляза ездача, като се намръщи. Ремо обърна тъмно-лилавокосата си глава към него и го прониза с поглед.
- Да, прав си - каза накрая и отново им обърна гръб, докато ги водеше към мястото, което можеше да остави за тях, за да живеят и чакат.
- Виждал ли си ме... преди? - глупав въпрос, но искаше да знае. Какво виждаше и невиждаше Ремо докато имаше хора, за които да се грижи?
- Разбира се, съветник Фейри бе един от първите убити при атаката на ездачите - спокойно и равно обясни Ремо, но ездачът трепна и се намръщи. - Баща ти... Господарят твърдеше, че му е нужен експерт по ездаческа същност. Затова отвлече семейството ти... В крайна сметка баща ти се закле да служи на господаря.
- Нима?
Ремо се обърна сърдито към него все едно да провери дали му вярват, но пак обърна гръб.
- Трябва да ти съчуствам ли?
- Ако баща ми е бил ездач, ездачите не биха го убили.
- А ако не е бил? - Ремо проследи объркването на Каин и се усмихна - Съветник Фейри, доколкото аз си спомням, беше укротител на ашраци...
- И какво от това?
- Укротителите са и нещо повече от ездачи.
- Но все пак са... ездачи.
- Добре, щом казваш. - е, хубавото на Ремо бе, че поне можеше да се говори с него. Не беше от онези мълчаливи до изнервящо положение типове. Може би... Може би Ремо беше самотен... Може би този разговор му беше нужен. От кога ли не беше говорил с някого? Шутът вдигна глава сякаш чак сега виждаше Ремо.
- Виждал ли си Бели ясновидци преди?
- Само съм чувал за тях, господарю Шут. Те никога не са идвали насам, страхували са се от мрака.
- Разбирам. Значи не можеш да намериш повече информация за тях? Нужна ми е... Не знам нищо за себе си.
- Господарю Шут, знанието на АЯсновидците идва само у тях. - той се спря пред едно от черните здания и се обърна към тях. - Радвам се, че имам гости. Ще дойдат ли още?
- Да, стига да ги приемеш.
- Това е хубаво. Не знаех как да се справя с господаря сам... Някой трябва да ми помогне с кулата... Има малко да се пооправи...
- Не се безпокой, ще го посрещнем както смяташ, че е добре.
Ремо им се усмихна, за пръв път без да го крие и кимна. Посочи сградата пред себе си. Бе избрал тази сграда за техен нов дом, поне докато не разбере колко всъщност хора ще дойдат... Пък и кои Господаря щеше да иска до себе си неотлъчно в кулата и кои - не.

- Невероятно... - колко хора се бяха събрали за толкова кратко време. Хора, които Ремо никога не си беше представял на място като това. Те влязоха в града му, за да го превърнат в царство такова, каквото беше било преди. Дорадо беше затворен град. Приличаше малко и на Динзел, само че последното беше доста по-малко от този град. Сенките на града бяха премахнати. И имаше хора. Ремо не си спомняше колко отдавна не бе имало токлова хора в град като този. И защо всички го приемаха така спокойно. Не беше ли той страшния, не беше ли зло?
Но те не го възприемаха така. За тях това бе пазителят на града. Тебяха хора от всякакъв произход. Имаше магически същества. Някои бяха сенките, приели своя облик в този нов свят от светлина в мрака. Хората бяха донесли светлината и с нея Дорадо приличаше на град такъв, какъвто трябваше да е... Трябваше да беше бил винаги.
Първата изненада на Ремо след първите двама гости бе не кой да е друг, а едно малко момче в зимата. Зимата му се подчиняваше и винаги щеше да го прави. То почука рано сутринта на вратата му, за да се представи така, както и някой друг от неговия род бе сторил пред един Магьосник далеч на юг.
- Казвам се Наталио... Нат. И идвам да служа.
И така след него бяха дошли още толкова много. Сега Ремо не знаеше как точно да се държи с тях. Не беше говорил с хора от доста време насам. За тях той беше черен дух, черно същество, зло и ужасяващо в приказките им. Но те го гледаха спокойно и го поздравяваха по улиците, а Нат го харесваше извънредно много.
Харесваше му Дорадо да живне... Не му харесваше, че всички харесват и него. Господарят трябваше да се прибере скоро. Ремо искаше господарят да го води в тази светлина. Той не можеше да се справи както му се искаше да се справя. Те влизаха навсякъде. Светлината проникваше в сърце от мрак, за да въведе свой си ред и закони. На него това никак не му харесваше. Кулата му беше черна. Затова след първия ден я заключи и не позволи на хората да влизат повече. Искаше да си я опази такава, каквато винаги беше я пазил. В крайна сметка Магьосникът му изпращаше господар преди всичко.
Ремо познаваше Магьосника. Някога много отдавна бяха се запознали, когато Магьосника беше изпратил в Дорадо Фуин Феа. От тогава поддържаха връзки. Въпреки всичко, Ремо беше доста по-стар от Магьосника, което рядко хората можеха да възприемат. За тях Ремо беше около двайсетина годишен черен младеж със странни и черни способности. Красив по своему, загадъчен и страшен. Но пък и Магьосника изглеждаше на около трийсетина и по-малко, нали?
Бяха се споразумели едно време Ремо да попдържа Дорадо докато Магьосника не реши кой господар ще е по-подходящ за това място на светлина и мрак. И естествено, Ремо се беше досетил, че господарят ще бъде нечистокръвен. Никой друг нямаше да се справи със светлина и мрак в едно. Никой, защото чистокръвните се страхуваха от светлината и нямаха силата да се доближат до нея и да я докоснат. Докато раздвоеното сърце на останалите се сприятеляваше еднакво и с тъмнина и светлина стига господарят някога да бъде обучен. Странно беше за Ремо че му изпращаха господар който се биеше срещу собственото си семейство, срещу собствения си брат. Но ако така му беше писано, той и Дорадо щяха да служат както беше наредено от някой, на който те не можеха да влияят.
Нат го следваше по петите и го гледаше с благоговение. Те не знаеха как и защо са се събрали тук. Но знаеха, че е правилно да са тук. Някога, в бъдещето напред, Ремо и Нат винаги бяха били заедно. И всички присъстващи бяха били там... Може би по един или друг начин... Нещо не се бе променило. Нещо, което можеше да реши един живот завинаги. Или беше променено по един странен начин... Това никой не знаеше. Дори Муртаг... Той не беше сигурен дали дори е променил нещо в себе си. Защото се спускаше в пътя, по който винаги беше вървял... Но те не знаеха за това, никой не знаеше. Те просто бяха тук, защото знаеха, че един техен познат щеше да има нужда от помощ. Едва ли Муртаг щеше да се съгласи на малко орки?
Най-големият шок за Ремо бе появата на последния човек. Когато градът стана обитаем от хиляди непознати нему хора, появи се още един човек късно през нощта. Ранен и одран доста жестоко от нечия магия, той се появи пред вратата и вдигна глава.
- Трябва да поговоря със сина си... Вътре ли е? - меденият му, обикновено спокоен глас вече беше безвъзратно загубен от годините. Той никак не приличаше на себе си. Белите му, вече напълно бели коси и все пак също толкова непокорни като на младини отказаха да търпят качулката. Гласът на стареца вече трепереше и хриптеше. Само очите му, лилавите му очи бяха останали да светят остро изпод белите му вежди. Лилави очи, които вече помътняваха и скоро щяха да ослепеят, може би... Много скоро. Морзан се бе измъкнал от един затвор, опитвайки се да поговори със сина си за последно... За последно.
- Ще дойде... След два дни. Ако го изчакаш?
- Ще чакам колкото е нужно. Трябва да го видя. - дали бе си върнал разума? Или не? Само срещата със сина му щеше да покаже това след два дни. Два дни.

В червена светлина от мрака
идвам за теб, за да те пазя...
В черен ден приеми червенината,
която е кръв по твоята ръка.

За да приемеш син на светлината в черно сърце, което е кула. За да приемеш син на светлината в черно сърце, което е мрака. Каква сила трябва да имаш, за да приемеш светлината в своите ръце, за да я водиш и направляваш? Каква сила трябва да имаш, за да приемеш, че синът ти не е като останалите? Че той ще бъде различният, че ще го боли, че ще бъде отритнат и сам... Няма кой да остане до сина ти, защото е мрака, защото е зло. Няма път за сина ти в свят от белота и щастие. Защото той е омраза. Виждаш ли? Детето само на последната седалка, там, където никой няма да го погледне дори за миг. Виждаш ли? Виждаш ли детето, което предпочита да върви само, за да не го спънат и да не му се смеят другите. Виждаш ли? Детето което само се движи из цветя от сладост, за да пее само с вятъра, който няма нищо против него... Единствено вятърът. Виждаш ли детето в снега, което се старае, но няма кой да оцени труда му, защото е само накрая на пързалката? Детето, което е постригано като идиот, защото е такова, защото хората го мислят за такова. Има ли път за дете, пренебрегнато от другите? Има ли път за мрака, който е зло? Децата са невинни. Те са светлина, дори когато родителите им са зли. Тяхната усмивка е като светлината, тяхната усмивка е като ангелски дар от небесата.
Някога едно такова дете бе намерено само в снега. Играеше само в калта и не го интересуваха другите. Сълзи на скръб в светлите очи на детето не проблясваха вече, защото то бе само и вече бе обречено завинаги. Нямаше любов за него, имаше само студени грижи, колкото да не умре от глад. Постригано като последното просяче, ужасно и без гледачката му да се интересува много-много, то бе само на студа и в калта, където според хората му беше мястото. И то беше вдигнало очи към мъжа, който бе спрял до калната локва и го наблюдаваше. Мъж с царска роба. Мъж с късо постригана глава и забавна черна брада. Очи от стомана имаше този мъж и тогава и завинаги. Леката усмивка на детето бе помръкнала и то се бе изправило пред този висок образ, който бе дошъл... За да го избави.
Мъжът на име Бром бе взел момчето със себе си. Но в дворец от светлина, може ли син на злото да оцелее? През деня всичко беше наред, през деня имаше кой да му помогне. Най-накрая не се чувстваше толкова отритнат, защото някой го беше грижа за него... Нощем обаче, когато се разделяше с принцеса от сънища, оставаше сам. Самотен в тъмнината, където бе роден, той бе много по-самотен от преди. Сам, защото хората се страхуваха от него. Те не го разбираха. Той бе сам, той бе злото.
Бе си тръгнал, за да намери своето семейство. Те бяха хора, те бяха деца на неговата възраст. Те... Те го разбираха, защото този път не беше сам. Други черни същества бяха до него. Белотата и чернотата се сливаха в ужасяващо едно, за да създадат ездачи.
Един човек го беше изоставил, един човек го беше изоставил от самото начало. Бе го оставил на произвола на съдбата. Бе го накарал да бъде детето, което вървеше само, спъваше се по трънливия път, но не можеше да продължи, защото никой нямаше да му подаде ръка. Бе оставил светлината в детска душа да залезе, да си отиде... Нямаше я много отдавна. Беше я нямало, когато детето бе отведено далеч от скръбта. Не се върна в двореца. Но нещо друго се пробуди на нейно място когато детето отиде в лагер на деца. Пробуди се знание. Пробуди се радост, че не е само. Че някой го е грижа истински за него, едно странно, голямо семейство. Там вече знаеше, че някой щеше да му подаде ръка. Там срещна същество с бели крила. И мъжа, който бе жертвал всичко за него. Някой, който отначало бе самото зло, но му даде любовта, такава, каквато я разбираше по свой си начин. Белота и тъмнина не живеят заедно никъде другаде. Никъде другаде освен в раздвоеното сърце.
Никой не разбра момчето, но хората там му подадоха ръка, за да го разберат. По пътя, по пътя, по който щеше да мине същото това момче сега, само след няколко дни.. Вървеше виновникът за скръбта. Той беше вече стар. Съвсем стар беше вече и се беше изморил от тази скръб и отчаяние. Отдавна бе загубил своето семейство. Отдавна нямаше кой да обвинява за загубата. Беше си виновен сам, но не искаше да го признае.
И синът му вече не бе скръбта. Беше вече смелост, смелостта да върви напред към съдба, която не познаваше. Баща му го беше напуснал, но детето не беше само. Всъщност... Никога не беше било само, защото смяташе друг за свой баща. Някой, който можеше да бъде такъв. Някой, който бе жертвал себе си, за да запази дете така, както смяташе за необходимо. Човек, който даваше всичко, за да защити. Човек, който даваше всичко, за да попречи на сълзите да закапят отново.
Морзан вървеше по черен път, по който нещо го очакваше. Но той не знаеше какво. Синът му можеше да му прости... а можеше и да не го стори. Сега, когато вървеше след Ремо, не бе сигурен дали трябва да е тук. Бе причинил само зло, не добро. В никакъв случай нищо добро. Така се сбълска с човека, който бе дал всичко от себе си за добро, въпреки злото си сърце.
Бяха изпратили Ним по-рано и нарочно. Сега нищото и всичкото се сбълскаха пред входа на черна кула.
- Морзан? - замислено попита Ним. Какво обяснение чакаше? Или не желаеше обяснение?
- Синът ми... знае ли вече?
- Знаеше го от самото начало. Въпреки че не аз му казах.
- Магьосникът ли беше? Некадърник...
- Чудя се дали имаш правото да говориш така. Ти бе човекът, който остави момчето на произвола на съдбата. Момчето, което отгледах вместо теб. Момчето, което нито веднъж не посмя да попита къде е баща му. Ти така и така никога нямаше да се върнеш.
- Не ме познаваш, Ним.
- Не, познавам те. Познавам те и това ме възмущава. Не даваш и пукната пара за децата си. Ерика загина, а ти не си помръдна пръста да отидеш да я видиш. Мерик загина, но теб не те инресува нали? Муртаг е мой син, Морзан. Вече го знаеш, но отказваш да го пуснеш. Пусни момчето, което дори не пожела да видиш. Пусни момчето, което отказа дори да задържиш. За бога, подпали къщата, когато разбра, че ще трябва да се нагърбиш с това да го отгледаш. Отдавна загуби сърцето му. Знаеш ли какво обича? Знаеш ли кого вика насън? Знаеш ли какво мрази?
- Ти си го поробил, демоне!
- Не... Аз го осинових. Още много отдавна, когато Вариаки те потърси да видиш сина си, теб те нямаше там. Беше избягал. Тогава детето остана при мен. Не знаеш за тъмнината, от която го пазех. За това, което му дадох. Защото ти дори не си говорил с него. Единственото, което му даде е сребърната верижка... Която аз те помолих да му дадеш. Нещо, поне нещо от това, което си... Но ти отказа да вложиш в нея топлината на ръката си... Просто го остави защитен... Но без обич.
- Твоята зима също не оставя топлина. Твоята зима го пороби, за да го остави сам.
- Моята зима го загърна с плащ от белота, която го направи щастлив. Но това ще го попиташ сам. След два дни той ще се върне. Тогава нека видим кой от двама ни ще избере.
- Чудесно. Ще видим.

Като всяка кула и Дорадо имаше своите тайни, своята магия. Тя бе черна кула. И много, много по-странна от всичко, което хората някога бяха строили. Бе построена от ангел все пак.
Ангелите обичаха красотата. Чувстваха се спокойни в нея. Чувстваха се добре сред цветята. Дори черните ангели обичаха красотата на леките цветчета и вятъра, който ги разлюляваше. Ремо не беше по-различен от останалите. И той също обичаше цветята, въпреки че никъде в Дорадо не растеше нито едно цвете, нито едно дърво. Дорадо бе каменен град. Потискащ и черен. Много, много черен.
Нямаше цветя? Грешка за всяко око бе това. Но цветята бяха скрити в една тайна градина. Градината на Дорадо бе невероятно спокойно и тихо място. Ремо обичаше да бъде сам там. Намираше се на върха на кулата. И бе невъзможно да я видиш от горе или отдолу. Тя бе там само за Ремо и неговия господар, който и да беше той. В този случай за Муртаг.
Ремо обичаше тези цветя. Градината беше невероятна. В различни цветове, по-различни от всичко друго, което съществуваше по този голям, широк свят.
Ремо обичаше да върви из цветята, той не можеше да ги стъпче. Никой не можеше. Те се отдръпваха от краката му и растяха без да могат да бъдат повредени. Спомените на Ремо бяха заключени в красотата. Красота, която той никога повече нямаше да види в истинска светлина. Градината бе само копие на онази, в която той се беше родил някъде далеч.
За ангелите бе важно да има цветя. Децата им растяха из този тих живот, там се учеха да бъдат това, което бяха. Те бяха преди всичко свързани с природата независимо колко черни или бели бяха. Ремо... не правеше изключение...
"- Скъпи, не късай цветята! Те са изворът на нашия живот. Не се опитвай да отнемеш живота. Живота е това, което винаги ни заобикаля.
- Мамо, цветята са само цветя, както и живота-живот. Написаното с неизтриваем химикал не се премахва никога.
- Както и смъртта е смърт, а пепелта - пепел. Не можеш да промениш нещата. Не с твоята сила. Но цветята са като нас. Ако някой откъсне твоя живот как би се почувствал, Ремо?
- Ще заболи....
- Не мислиш ли, че и тях ги боли?
- Но мамо... Моят живот е вече отнет.
- Ремо!! Не смей да говориш така!"
Но не беше ли вярно. Откъснат от живота на отаналите заради произхода си и изоставен накрай света... Не бе ли и той като откъснато цвете? Без живот, без почва... Бе нещо, което не биваше да съществува. Само чернината му даваше живот, само тъмнината го обичаше. Само господарите му подаваха ръка. Подаваха ръка на демон и ангел. Нещо, което бе само от самото начало на свят, който бе гледал през всичките тези години. Бе видял промените, бе видял кръв, бе видял сълзи и смях. Помнеше много повече, а не искаше да помни. Знаеше много повече, а не искаше да знае. До този момент. Досега беше бил сам... И ето че господарите отново му подаваха ръка. Какво виждаха те в него? Нещо, което той не виждаше...
"- Остани тук, ние ще се върнем за теб, Ремо.
- Мамо! Мамо не си отивай! Мамо, съжалявам! Мамо?!"
Имаше ли вече той крила, с които да си отиде. Вече и сам не беше особено сигурен. Бяха ги почти разпарчедосали тогава. Тогава бе бил дете. В пристъп на ужас от тогава не се беше опитал никога повече да лети. Защо го бяха наказали? Заради откъснатите цветя в ръцете му? Какво лошо бе направил той че бе се родил такъв? Малцина се раждаха тъмни ангели... И неочаквани от никого, те идваха, но за какво? За кого се раждаха те, когато нямаха мисията да пазят? Тъмните ангели никога не ставаха пазители. Най-често ги прокуждаха и те умираха поякога... Да, понякога хората ги убиваха, за да вземат крилата им... Те тук не можеха да живеят. Ремо бе построил тази своя кула за да се брани. Неговото сърце бе издържало досега и щеше да издържи завинаги, докато не дойдеше краят.. Кога ли щеше да дойде той... Кога ли... За белия ангел, оставен на тоя свят всичко бе вече свършило и с добър край. Но Ремо беше черен ангел и... Едва ли щеше да има този късмет.
Цветята под краката му ухаеха невероятно. Цветя с аромат, който никой на този свят не беше усещал никога. Цветя с неземна красота, които никой на този свят не бе докосвал никога. Те бяха неговото наказание, нали? Задето бе отнел живота на техни събратя сега бе тук? Но не, той не ги мразеше... Обожаваше своята градина, единственото топло и красиво място в този студ и мрак. Макар и да беше мрачен ангел, той обичаше топлината... Обичаше силата на тези цветя, тяхната топлина, тяхната сладост. Градина само за него, само за него и неговия господар. Неговия господар щеше да дойде... утре... Вече беше подготвил всичко. Тронната го очакваше.... Дори вече нямаше търпение като едно малко дете. Дете, което бе отдавна изоставено и чакаше ръката на този един господар която да му каже какво да прави. И дете с мощ, която само един можеше да управлява... Каза си, че господарят си заслужава да види този рай. Беше чувал, че това му помага и на него. И как не, нали и Муртаг беше изоставено дете... Точно така, те си приличаха по това... Ето че вече се разбираха... Може би...

Ремо се събуди с някаква тревога. Тревогата растеше в него и не се махна дори когато се опита да се успокои в градината си. Накрая сметна, че не е съвсем тревога и го нарече нетърпение. От години никой не му беше изпращал вест. Никой не се беше интересувал от неговата кула. Преди време една група от четиридесет деца, двама възрастни и една принцеса бяха дошли насам, но само едно дете беше посмяло да влезе в дебрите на тъмнината. Каин сега беше до него. Още от ранно утро изглежда и той не можеше да се успокои и едва ли беше спал изобщо. Въпреки че не го последва до градината, където нямаше правото да стъпне освен по заповед на господаря, Каин изчака Ремо в тъмната тронна, където не светеше нито една свещ, уж за да му прави компания. Ремо не можеше да разбере що за притеснение го тревожи толкова, нали и преди беше посрещал господари в дома си. Или го ласкаеше това, че най-сетне му бяха обърнали внимание? В такива моменти не можеше да разбере себе си, не виждаше защо е толкова различен. Мислеше, че се познава, но понякога изненадваше дори себе си. След кратката закуска отново се качи в градината и застина. В градината от цветя... Толкова красиви, като нищо друго на света... Този път не беше тихо. Този път някой свиреше на арфа. Но Ремо беше оставил Ним долу - зимният демон беше още по-замислен и намръщен от всякога. Беше се скарал с Морзан, който също бе тук и сега над кулата тегнеше напрежение. Те никога не се бяха разбирали напълно. Само че в градината от божествени цветя свиреше арфа. И арфата свиреше същата онази песен, песента на зимния демон в тъмнина. Гласът не беше на Ним. Гласът бе по-сладък и много по-спокоен. Като на човек, който не съжаляваше за нищо. Като на човек, който никога не беше убивал. Ремо се промъкна като малко дете из храстите към източника на музика. Дали нарочно този човек стоеше с гръб към входа или просто искаше да се любува на прекрасните цветя? Всеки ангел бе израснал сред цветя като тези, цветя от сладост. Да, човекът с арфата беше ангел. Ангел по-бял от всичко останало наоколо. Нима наистина ангелите бяха толкова бели? Толкова по-бели колкото Ремо беше черен. Но Ремо също беше ангел, само че роден с прокобата на черни криле. Ангелът, който беше навестил градината му беше чисто бял. Дори дрехите му бяха бели. Само косите му се открояваха на белотата на облеклото и крилата му. Коси от чисто кафяво. Ремо знаеше кой е той. Всички знаеха кой е. Черният ангел седна на земята до храстите и въздъхна. Нямаше намерение да прекъсва арфата на Кевин. Кевин, който беше дошъл чак до тук, но за какво, но за какво? Белия ангел не му обърна абсолютно никакво внимание. Продължи да свири, присвил крила и седнал на тревата все едно се намираше в собствената си страна. В минало от черни спомени и той беше пял същото, някога много отдавна, когато кошмарите на един човек нямаха край, а Ним го нямаше тогава. Ремо го изчака да свърши. Кевин вдигна глава, сякаш като животно, което наостря уши. После сигурно се беше усмихнал. Не обърна глава към Ремо, който бе зад него.
- Ремо... Заобиколи и ела пред мен, ако обичаш - каза тихо най-накрая. Белият ангел беше... някак по-различен. Или може би просто Ремо беше забравил какво е да живееш с бели ангели. Но той винаги беше отритнат. Все пак изпълни заповедта. Ремо беше доста по-млад от другия. Седна пред ангел, който остави арфата настрана и отново се усмихна в поздрав. Ремо никога не беше виждал Белия ангел. Кевин не се беше и променил много. Винаги около на двайсет, Кевин продължаваше да притежава същото лице и същите кафяви проницателни очи. По принцип спокойни и дълбоки, винаги усещащи скритите от него неща. - Радвам се да те видя, Ремо.
- За мен е чест - за разлика от Кевин, Ремо не притежаваше спокойствието му, нито пък силата на гласа, който можеше да накара Муртаг да направи каквото трябва. Ремо бе някак по-груб. Но той беше роден черен. Черните ангели не бяха като останалите. Черните ангели винаги стояха настрана. Кевин изглежда го преценяваше с усмивка.
- Всъщност и за мен. Благодаря ти, че ме остави да постоя в градината ти.
- Алемаро... Това е единствения ми спомен от родината.
- Знам. Знам, че си оставен тук, за да умреш. За да не бъдеш върнат, защото си черен. Знам, че отнеха крилата ти още преди толкова много години. Но винаги когато съм се приближавал до кулата ти тя е била враждебно настроена. Ако ме беше допуснал можех да ти помогна и да премахна болката.
- Не сър. Болката е твърде дълбока. Никой ангел било то бял или черен не може да я премахне... Никога. Изоставиха ме завинаги. Аз съм изгнаник.
- Знам какво е. И аз бях в продължение на много години. Научих се да обичам този свят, защото нямам особено голям избор. Но сега вече съм си у дома. Той ще те промени, Ремо. Той ще премахне болката. Господарят, който ти изпращат. Тук съм заради него. Обещах му ако някой ден му предстои нещо голямо да бъда до него. Заедно с Ним. Винаги е живял повече с нас, отколкото с който и да било друг.
- Надявам се да сте прав. - Ремо се усмихна. Изглеждаше по-малък от Белия ангел. Но Ремо изглеждаше по-малък от всички, независимо дали бяха ангели или не. Бе прекалено нисък, като дете. Беше бил изоставено дете. В този свят, той нямаше как да порасне. Не беше като Кевин.
- Той скоро идва. Вълнуваш ли се или така ми се струва?
- Не знам защо ръцете ми треперят... И преди е имало господари в кулата ми... Този път обаче не мога да спра треперенето.
- Това е добър знак.

Кулата беше по-черна отколкото я помнеше някога. Кулата в белия сняг на този безкраен свят. Тя се извисяваше сама пред него със своя град и сякаш нямаше никого. Нямаше никого. Само вятърът обикаляше това вечно, пусто място. Вечно черно място. Черните кули винаги бяха самотни. Какво се опитваше да направи? Не можеше да продължи... Или можеше? Не беше сигурен, че.. Магьосникът отново постави ръка на рамото му и се усмихна.
- Ти можеш. Върви. - Делдуват се приближи от другата му страна и също огледа кулата. Какво ли се въртеше в неговата глава? Кой знае.
- Само един може да отвори портите на тази кула. Аз не мога - поклати накрая глава, въпреки че стисна силно ключа в ръката си. Лилавокосият се приближи до огромните порти. Наистина бяха огромни. Колко ли хора бяха нужни за да се отворят? Интересно, щеше да провери после. И без това щеше да живее тук, нали? Още повече, че искаха той да.. командва? Щеше да бъде доста забавно да гледа сам как ще се провали. Не, не беше сигурен, че ще го стори, но кой знае... Време беше да заеме своето място тук, вече бе отишъл твърде далеч. За миг потърси погледа на Хюз, който стоеше до Лука, за да се държи прав. Ездачът поклати глава.
- Не гледай мен. Да вървим на топло, побързай.
Муртаг отново се обърна към високите порти.Направо невъзможни за превземане. Направо невъзможни за отваряне. Но зад тях го чакаше някой с когото трябваше да се види. Той беше....
- Ремо Дорадо! Заповядвам ти да отвориш! - наистина ли го каза толкова силно? Може би защото бе толкова тихо гласът му се извиси прекалено високо. Но иначе как щеше да мине през тези огромни врати? За миг сякаш нищо не се случи. Може би минаваше определено време, за да могат хората да отворят вратите. Но той остана неподвижен пред тях. В този момент чувстваше, че не може да направи нищо повече. А после... Се случи нещо, което никога нямаше да забрави. Невъзможна гледка, магическа и напълно невъзможна за подобно същество. Напълно невъзможна за тези ръце, които изглеждаха толкова по-слаби. Напълно невъзможна за това същество, което стигаше едва до кръста на Муртаг. Да, беше много по-нисък от всички, които Муртаг беше виждал някога. Но същевременно бе и висок. Твърде висок, за да бъде достигнат. Как изобщо беше възможно? В това малко тяло бе заключен могъщ пазител... Пазител на нощта. Тогава нечистокръвния за първи път видя истински Тъмен ангел. За първи път се срещна с нещо толкова мощно, което показваше мощта си без да се страхува. Магьосникът не бе го направил. Муртаг за пръв път срещна Ремо Дорадо.
Ремо беше облечен в обикновеното си черно. Беше черно наметало, искрящо от някакви черни звездици, което го правеше почти фантастичен. Ремо бе наистина нисък, като дете. Да, той и беше дете. Някога отдавна бе изоставен като дете на този свят. Не бе успял да порасне и в тази си форма предпочиташе да пази себе си. Ръцете му бяха ръце на дете, пръстите му бяха изящно дълги, но сякаш бяха пръсти на хищна птица. Кожата му не беше точно сива. Беше сякаш изпоцапан от нещо мръсно. Ако бе бял, то кожата му щеше да е твърде светла, твърде бледа. На главата си носеше шапка с перо, може би по-скоро за да пази ушите си. В лицето не приличаше на ангел. Имаше изострени уши, като елф, но не беше. На лявата му буза имаше някаква странна татуировка, може би белег от някога отдавна. Той се сливаше с косите му. Те бяха тъмно лилави, наситени лилави коси, тъмни като него. Всичко това всъщност се сливаше в една невероятна картина на същество нито дете нито възрастен. Въпреки че докато отваряше тези тежки врати сам самичък си пролича, че няма никакъв господар. Дрехите му бяха все пак стари и с кръпки. Защо ли?
Очите на това фантастично същество обаче бяха най-плашещи, тъй стряскащи. Когато вдигна глава, за да види кой го вика, Ремо застина. В онези искрящи лилави очи се отразиха други, напълно идентични с неговите. Нищо не беше по-различно. Имаше я същата болка, имаше я същата самота, същата мисъл, всичко. Някой се подиграваше с тях. Някой нарочно бе им подарил еднакви очи. Нима можеха да имат еднаква Съдба? Какво означаваше това?
- Сега разбираш какво имах предвид - тихо се обади Магьосника малко по-назад, докато двамата продължаваха да се гледат. Ремо от своя страна преценяваше господаря, господаря преценяваше него. Те бяха еднакви. А после Муртаг се усмихна.
- Радвам се да се запознаем, мое второ аз в този свят, където не очаквах да те видя. - бяха му казали... "Ти знаеш какво да му кажеш"... Да, така беше. Защото той говореше със себе си. Едно негово аз, родено в друго време, в друг свят. Някои хора вярваха в прераждането... Това изобщо можеше ли да бъде прераждане? Кой знае. Ремо също се усмихна. Същите лилави очи се усмихнаха по същия начин.
- Добре дошъл, господарю. Очаквах те. - гласът на Ремо също беше пълен с изненади. Глас нито на дете, нито на възрастен. Беше толкова странно да го слушаш да говори. Беше толкова странно дори че съществува нещо подобно в този свят, където един ангел трудно можеше да оцелее. Но Ремо не беше като другите... Нали? Още повече, че Ремо имаше силен акцент, никога не беше успял да се отърси от истинския себе си, не беше научил езика на този свят както трябва и сега говоре с акцент, който никога преди Муртаг не беше чувал дори от Кевин... Кевин ли? Та той беше тук. Бялото същество, по-бяло от снега никой не можеше да сбърка. То застана до Ремо. Ремо наистина беше твърде нисък в сравнение с Белия ангел.
- Знаех си, че ще го разпознаеш - гордо отбележи кестенявкото и се усмихна по своя си начин. Начинът, който липсваше на Муртаг от много време насам. Не, не можеше да се затича към него вече, нали? Да не би да беше дете. Магьосникът, който долови с крайчеца на окото си май трепереше от радост. Виждаше кръстника си отново... Муртаг се обърна към Кевин и му кимна както се полагаше.
- Иска ми се да бъда детето, което няма да го е срам да те прегърне.
- Знам. Знам. Но влизай вече. Ремо и без това е притеснен.
- Притеснен? Не му личи. - можеше да прочете по очите на Ремо точно какво изпитва в момента. Не беше притеснение, а учудване, някакво задоволство. Това бяха неговите очи. Той знаеше какво точно могат да изразят винаги, винаги.
- Ти най-добре знаеш за това. Носиш ли ключ?
Муртаг посочи към червенокосия, който вдигна ключа и кимна.
- Това е добре - обади се отново Ремо, после се поклони по своя странен начин, с който Муртаг никога нямаше да свикне. От толкова малко същество не можеше да очаква толкова елегантност. Още повече от Ремо. - Да вървим тогава.
- Преди това ще ми обясниш ли? Защо изглеждаш така? - имаше предвид дрехите, пълни с кръпки и подобни. Ремо ни най-малко не се възмути.
- Предишният ми господар ми заповяда да бъда такъв, какъвто ме виждаш сега. Това се полага на слугите, на онези, които трябва да му служат завинаги.
- По дяволите с Фуин... - Ремо видимо потръпна при споменаването на името, изваждайки си от всичко това информацията, че Муртаг е виждал Фуин.
- Той да не би да е говорил за мен? - тихо се осмели да попита накрая, като прибра ръце зад гърба си досущ като малко дете.
- Не, макар че аз го молех. Всички те твърдяха "Ти го познаваш". В известен смисъл е така. - дали беше правилно това, което правеше в момента. Да се приближиш до Ремо без той да ти каже да го направиш, беше си страшничко. Но той му беше господарят, а това караше Ремо да бъде търпелив. - Стига вече с този Фуин. Той не е тук сега, нали?
- Не е тук от години.
- Тогава аз ти заповядвам да се промениш - сложи ръката си на главата на Ремо въпреки шапката. Въпреки ръкавицата на ръката си веднага усети онова странно чувство на сила. Ремо беше силен. Беше невъзможно силен. Невъзможно. За един миг сякаш помисли, че нищо няма да постигне. После избухна черна светлина, а кръпките изчезнаха за един кратък миг.
- Тъй вярно - кимна съществото и вдигна глава към него. Лилавите очи не можеха да скрият онова, което изпитваше Ремо - просто ангелът не можеше явно да ги контролира толкова добре. Но поне господарят разбра, че ангела му е благодарен. - Време е да вървим.
И Ремо го поведе из лабиринт от каменни улици и къщи, всичките еднакви. Не бяха толкова тихи, колкото Муртаг си ги представяше. Имаше нещо странно в тях.Да не би да... Бяха му казали да не говори преди да влезе в кулата... Трябваше да пита после. Кулата беше по-страшна от близо. Направо да не ти се иска да влезеш в това черно сърце. Делдуват вдигна клуча и го завъртя в ключалка, която никой не беше видял до тогава. Отвори се огромна врата, също тъй невъзможно голяма като първата. Делдуват се обърна към Муртаг и се усмихна.
- Ето че задачата е изълнена. Влез в дома си, страннико.
Лилавокосия му кимна отсечено, после въздъхна. Зад него бяха Лука и Ремо... Явно щяха да го следват навсякъде от тук нататък. Камина беше изчезнал... Но не можеше да пита.... Най-притеснително беше, че Хюз също го нямаше. Магьосника също, заедно с Кевин. Къде ги беше оставил за последно? Ремо мина покрай него и се поклони пред входа. Искаше да го води. Как можеше да му откаже? Последва го в сърцето на тъмнина, където нямаше дори искрица светлина. Беше странно. Стъпнеше ли тук, коридорите се огряваха в невероятни светлини и оставаха светли. Защо? Защото като владетел имаше правото да види своя дом? Най-вероятни. Невероятните светлини огряваха всяка негова стъпка, разпръскваха се и огряваха невероятни коридори от топла светлина. Сякаш кулата посрещаше по совй си начин своя създател и своя господар.
А тронната беше най-странна от всичко.
В началото, когато Ремо отвори вратата приличаше на черна дупка. Но Муртаг събра смелост и пристъпи вътре. Невероятна зала от светлини и сенки, блестяща от странните си стени. Стени обсипани с блестящи скъпоценности, досущ като замъка на Магьосника. Стените веднага се покриха от червени платна, които засветиха заради скъпоценностите зад тях, но поне не беше така ослепително. И залата не беше празна. Хюз и Хавок бяха там, заедно с още хиляди хора - поне така му се струваше на Муртаг. В този един момент нямаше нужда да оглежда всички лица в залата. Пред него стоеше тронът. Тронът, облицован в червено и сребърно не беше толкова важен в момента, колкото този, който седеше на стълбите пред него. Това бе той. Ним.
Русокосият елф се усмихна, когато вдигна глава, стреснат от внезапните светлини. После се вгледа в лилавокосия и се усмихна още повече.
- Най-сетне. Добре дошъл. - изправи се и се приближи до господаря без никакви предисловия. Не им трябваха думи, за да се разбират, както Муртаг се разбираше и с Ремо. Този път беше по-трудно, но Ним отново избра по-лесния вариант, знаеше, той винаги знаеше. - Значи вече ме святаш за баща, така ли?
- Как бих могъл да кажа не?
- Тогава добре дошъл на моя син. - прегърна го елфа, после се усмихна - Значи спечелих баса.
- Какъв бас? - тихо попита Муртаг, когато русокосия го пусна, а после погледна към оказаната от Ним посока. Но този човек, който видя, той не го познаваше. Вече не го познаваше. Този човек не го интересуваше.
- Ремо, защо си пуснал в кулата този странник? Да не би да е крадец?
- Мислех, сър, че...
- Не, не искам да чувам нищо. Той пръв предаде всичко. Ездачите са ти отпуснали къща, Морзан. Защо си я напуснал?
Нямаше как да му се отговори, вероятно.
- Ще го върнем - спокойно отбележи някой зад него и лилавокосия се обърна рязко. На вратата стоеше още един странен човек. Днес всичко изглеждаше твърде нереално. Мъжът бе на неговата височина и неговите години. И Муртаг го позна, но... Мъжът бе облечен в толкова наситено синьо. Невероятно синьо. От къде го беше взел? Сякаш наметалото му беше направено от най-наситеното тъмно синьо небе, където можеше да се изгубиш. Свали шапката си и спокойно погледна брат си както владетел гледаше владетел. - Дойдох да приветствам своя приятел или своя противник. Добре дошъл, малки братко.
- Мислех, че ще си тук навреме. Добре дошъл в моя дом, Рой Мустанг. - достатъчно беше само да се погледнат, за да разчетат истинските думи по погледите си. Муртаг се радваше неимоверно, че Рой беше успял. Магьосника оглеждаше любопитно най-важния регент на Драконите.
- Сега, след като всички сме тук... Да започваме с церемонията...
- Глупости! Ти отново изостави най-важното нали? - тя се промуши незнайно как между Ремо и Лука и щеше да му бие още една плесница, ако не беше реагирал инстинктивно. Преди се беше случвало често. После я пусна и въздъхна. Едно споглеждане с Магьосника го подсети какво да направи. Малка игра с всички тези хора. И взе, че й се поклони.
- Ризел Тир`ре, отново моля за извинение. - повечето от хората възмутено се спогледаха. Как можеше да ги изпитва по този детски начин? Разбира се, последваха примера му. Ремо и останалите около Муртаг се усмихнаха весело и също последваха примера му, освен Делдуват, Магьосника, Ним, Рой, Хавок, Хюгес. Те бяха владетели, те имаха правото да останат прави. Това тук не беше тяхното кралство, нямаше нужда да следват друг владетел. Ризел обаче се почувства естествено не на мястото си.
- Престани... Нарочно беше, нали - изкърца с зъби и наведена глава, когато той се изправи.
- Искаше да ти се извиня...
Тя се оттегли все така с наведена глава и той се усмихна след нея.
- Май вече всички проблеми са решени...

- Никаква церемония - продължи все така спокойно лилавокосия и кимна на Рой да се приближи.
- Какво имаш предвид? - обади се объркано Делдуват, докато следеше с очи как лилавокосия спокойно се качва по стълбите към трона, после се обръща за да огледа по-добре стаята.
- Ще ти обясня, господарю. Ако ми отговориш на няколко въпроса. Аз съм?... Отговори, ако обичаш.
- Даедел Раун и мой брат. Син на Вариаки Моуси по нечистокръвна линия. Брат на Дарсия Моуси, познат под това име в белия свят.
- Това тук е?
- Кулата Дорадо, която ти прие за свой дом...
- Стоп! Свой дом. Моят дом. Не моето царство. Моят дом, неговият дом, техният дом. Но дом, господарю.
- Но мислех, че при драконите също има...
- Драконите и царството им са бели същества, те имат друга религия, други обичаи. Така ли е, Рой Мустанг?
На Рой това му приличаше на изпит. Учителят задаваше въпроси с уловки, над които другите имаше да се чудят. Муртаг това поне го можеше. Да пита нещо, но да има предвид нещо съвсем друго. Усмихна се, беше се приближил и застанал до другите двама регенти, които учудено държаха края на наметалото му и си шушукаха нещо от типа "От къде го взе тоя? А за нас нищо, а?".
- Прав си, Раун. Драконите и религията им, това е различно от чернотата на твоя свят. Но не е ли вярно, че си и един от нас. Освен ако вече си решил да се разделим. Днес идвам за това тук, за нищо друго.
Лилавокосият го погледна спокойно. Сега вече разбираше притесненията на Рой. Въпреки иначе спокойната си външност, той беше дяволски разтревожен. Можеше да го усети. Колко пъти бе виждал Рой такъв? Малко. Но ездачът можеше да се държи, поне докато не разбере отговора. Ако Муртаг се откажеше от него, това щеше да е фатално за Рой, който повече от всичко държеше на своите трима подвластници. Но лилавокосия нямаше намерение да се раздели с Рой. Рой, който го беше спасил от смъртта в един черен тунел на нощта. Слезе отново и се приближи до ездача. Бяха еднакви на височина, бяха еднакви на години и все пак... Бяха различни. Единият беше ездач, другият само на половина... Но и Рой се водеше нечистокръвен ездач, заради баща му, който беше Тир`ре. Не че това му пречеше. Рой дори се гордееше с това. Сега Муртаг разбираше колко много всъщност знае за този човек... И че нямаше да може да се раздели с него ако се наложи. Вдигна ръка, сякаш за миг искаше да замахне рязко и така да се откаже от всички тези хора. Това накара ездача инстинктивно да се свие, само за един кратък миг, като истинска котка. Но после пред него се появи златния жезъл. Жезълът, който някога после щеше да принадлежи на истинския крал на Драконите.
- Рому. - тихо продължи Муртаг, за да привлече вниманието му към себе си - Ако исках да се откажа... Щях ли да приема Жезъла? Жезъла, който някога преди държеше царицата, която ме извади от калта? Жезъла, който някога преди отсъди, че мога да продължа да живея? Този, който ме направи ездач, този, който ме изпрати в Дрейгън Дроу при теб и останалите? Този, който ме осъди на заточение, този, който ме срещна с Кевин, този, който ми подари меча, където открих своето семейство? Повече от всичко, старая се. Ти знаеш че се старая... Да бъда като теб, като него, като тях.
Да си признаеше... За него Рой изглеждаше страшен още от самото начало. Очите му бяха неразгадаеми. И тогава и сега, завинаги. Бяха твърде черни. Черни и дълбоки. Никога, никога не можеше да разчетеш в тях нито болката, нито страха... Нищо. Рой беше прекалено замаскиран. Дори сега не трепнаха от нищо, само това че го познаваше помогна на Муртаг да се сети колко му е олекнало всъщност.
- Радвам се да го чуя. Преди всичко, братко... Поне вече мислиш разумно. - кимна му спокойно и го остави да се върне в средата на залата.
- Някой друг да иска да си поговорим? - вдигна ръце накрая, после си позволи да огледа. Повечето от хората никак не ги познаваше. Може би Ремо ги беше повикал. Щеше да има много време, за да го пита. Много време.
- Аз желая да получа име! - обади се някой от другата страна и лилавокосия се обърна към едно странно човече. Беше толкова бяло. Невероятно бяло и блестящо в тази светлина. Бяла кожа и твърде златни коси. Толкова руси, че чак бели. А очите му бяха с цвят на кехлибар.
- Говоря с земен дух, нали? - предположи накрая, макар че беше объркващо. Не беше виждал такива духове преди.
- Дух, който няма име и трябва да го получи, за да продължи да живее. От някой достатъчно силен, за да приеме подобна магия.
- Кепет... Добре дошъл в моето царство. - прекъсна го почти веднага. Земния дух млъкна изненадано, а после заблестя и се усмихна също като някой, който си връщаше спомените, после се поклони. Колко бързо бе получил име... Дори не можеше да повярва.
След като никой друг не изяви желание да го пита нещо, той отново се върна на стълбите и се усмихна.
- Мога ли аз сега да науча нещо? Тук има хора, които не познавам. Бих желал да разбера кой е дошъл в моя дом и защо.
- Чакай! Ами це... - започна отново Делдуват, но Магьосникът го прекъсна, като сложи ръка на рамото му. За един миг всички останаха зяпнали, когато той си върна истинския облик. Ремо пребледня, когато вдигна глава да го погледне. Те си приличаха... Но Ремо беше доста по-светъл...
- Разбирам, Даедел. Ти постъпи правилно. - тихо каза накрая Магьосника и се усмихна - Радвам се, че някой все пак прояви силата да се изправи срещу моето решение. Не винаги може да се окаже правилно за всички. Ти изглежда го разбра. Това е добре.
- Не... аз благодаря, че ме разбрахте. - и ето че най-сетне сякаш беше получил разрешение да седне на този просволут стол и се усмихна. - Мислех, че ви е трудно да разберете мислите на ездачите. Но съм грешал.
Магьосникът се обърна към Рой и му кимна.
- Не ги разбирам. Не разбрах неговите думи. Не разбрах действията на другия, който доведе със себе си. Не разбрах защо му е да те чака русия пред входа, защо... Не разбирам много неща. Но вие сте си странна нация въпреки всичко. Аз съм част от теб само дотолкова, доколкото си тъмен ти, Даедел. Вече ти казах. Ако ти потрябвам знаеш къде би могъл да ме намериш. Когато тъмнината иска да говори с тъмнина.
- Ти вече ми подари спокойствието на тъмнината. В този дом, където Ремо носи само мрак и спокойствие. Мога да се справя... Знам, че го знаеш.
- Знам го. Още повече, че сега знам и кой ще бъде до теб. Помни ми думите. В деня на твоята последна битка аз ще бъда там. Не като участник на някоя от страните. А ще бъда там, за да изпълня прокобата, за която ти разказах преди да тръгнем. Единият от вас ще умре.
- Винаги съм го знаел. Ще се радвам ти да се погрижиш за останалото. Аз вече се съгласих. - протегна ръка към него, ръката белега от дракона, през който белег сега минаваше друг, много по-странен. Сякаш белега беше зачертан от широка резка. Белег от острие. Сега изглеждаше странно. - Когато дойде времето, единият от нас ще умре и ще живее както ти повелиш. В това, което ще предстои.
- Значи разговорът ни свърши.
Онази нощ бе ветровита и тъмна. Много по-тъмна в това царство от тъмнина. След всичко, което вече имаше на главата, той вече се чувстваше... Полезен... Вече имаше да мисли за много хора.. Цялата му северна армия, която винаги беше ръководил, сега беше тук. И още толкова, толкова хора. В нощ от тъмнина и мрак, той си беше у дома. Дом, който сам бе избрал да приеме. В нощта, в която светлините ставаха по-приемливи и някак по-божествени, залата вече беше тиха. Не беше приел истинска титла. Но беше този, който искаха за водач на това място, изоставено някога от ангелите и сега държано в неговите ръце. В нощ от тъмнина и мрак той си позволи за пръв път да опита цигулката, която свиреше още по-странно в този мрак, който беше неговият.

Настана сутрин. Полето беше все така снежно. Ним стоеше в тронната, където сега имаше толкова много живот, а очите на Ремо блестяха весело. Лука стоеше в своето любимо ъгълче до трона и се любуваше на новия си дом. На слънчева светлина той изглеждаше съвсем обикновено, но вече имаше и кой да бъде с тях... Тук, насред този мрак и слънце. Кулата се събуждаше отново. Хората бяха навсякъде. Вчера бяха получили първите си задачи... Въпреки всичко Муртаг не беше забравил как да води своята си армия. Винаги я беше водил...
Ним въздъхна, хванал своята си чаша чай. Кухнята тук беше хубава, харесваше му. Рой и другите двама стояха наблизо и лакомо нагъваха закуската, явно и те харесваха тази кухня. Муртаг вчера се беше запознал и с готвача, и с кого ли не... И май наистина знаеше кой да остави и кого - не. Момчето имаше вкус... Стига да не го накараха да се заяжда... И да се опитваха да го разколебават.
- Къде е господарят? - попита най-накрая елфа, като се обърна към Ремо. Ним беше си дух, но от едно време насам живееше повече извън меча. Огледа ес, видя само цигулката, оставена на трона и пак се обърна към Ремо, който изглеждаше доста живичък и доволен от всичко. Изглежда Муртаг му харесваше.
- Спи...
Някъде по-нагоре в една тъмна стая, където светлина не проникваше, вече почти беше разхвърляно... Но не чак толкова. Завивките тежаха един тон... Но беше толкова удобно... Ама хич не му се ставаше... Нали имаше правото да прави каквото си иска? Да, нали вече не беше войник? Прозина се и отново се обърна под дебелите завивки. Стаята му харесваше, пълна с мрак и спокойствие. Искаше да я има винаги... Можеше да си остане тук завинаги... Без никаква излишна украса, без нищо излишно, общо взето.. Стая като за него. През трите години спокойствие беше искал да се излежава така, но тогава беше живял под наем, защото не го допускаха в двореца... Сега обаче това беше неговият дворец... Само да му паднеха ония старци...
- Госпо...
- Дарю...
- Даедел!
Три различни гласа го стреснаха и той се изправи в седнало положение, като веднага съжали. Беше гадно студено... Огледа се и едва сега различи три силуета на три момичета. Беше ги виждал и преди. Да, след десет години те бяха личните помощнички на него, на господаря. Ето че бяха и тук. Опита се да се сети как се казват... Едната май беше...
- Таня, Анна, Аня... - посочиха се в един глас и трите и после се приближиха. - Или на кратко всички ни наричат Таа, лични прислужници. Ремо пожела, цитираме "Ходете да го изгоните от това проклето легло, следващия път ще сложа хлебарки вътре"
- Предайте на Ремо да си гледа работата.
- Той каза, че може би ще го кажеш, затова каза, че ще приготви нещо гадно. Можем да го пуснем още сега, ако пожелаете.
- Да го "пуснем"? Значи е нещо живо?
Едната изприпка до иначе почти невидимата врата и я отвори. О да, гадно беше. Тя влезе като една фурия и му се нахвърли сякаш с зъби и нокти, макар че той реагира бързо и вдигна одеялото пред лицето си.
- Ще си платиш задето накара всички да ми се кланят! Сега всички ме мислят за.. за... А, хич не се крий!!
- Ризел... Опитах се да ти се извиня!
- Сега всички ме мислят за твое гадже!!
- Че ти не ме ли харесваш? - видя как изражението й от синьо се превърна в ужасно червено и съжали за опита си за шега.
- Ще те убия!!!!
- РЕМО!
Долу в тронната Ремо разцъфна в усмивка и скочи.
- Май са прибегнали до тайното оръжие... Отивам да помогна! - и профуча нагоре, духът му се беше върнал. Това беше той, ангелът...
- Не бягааааай! - смях и викове, първата сутрин му дойде малко в повечко на Муртаг.
- Сумимасе~н~!

Тя успя да го настигне в тронната, където вече не можеше да показва яда си, просто остана наблизо. Рой се засмя след като разбра какво става и зави Муртаг с онова красиво синьо палто, което се оказа и особено топло. О да, Муртаг бе тръгнал да обикаля като римлянин и беше доста благодарен за това наметало. Дадоха му чай и му оставиха едно място да се свре между Хавок и Хюз. Досущ като третия брат, там му беше мястото.
- Сега се чувствам по-добре - въздъхна накрая и се усмихна на закуската, която оставиха момичетата пред него. - Готвачът е доста млад, нали?
- Божествен е. Как при теб винаги идват правилните хора...
- Сигурно имам и малко късмет. - русото момче изглеждаше напълно спокойно когато пожела този си пост. Муртаг отсъди, че има нещо в него, което пожела да опознае и така младежът зае своето място. Първият, може би последният, истински готвач на Дорадо. - Как върви с армията?
- О, няма да повярваш. Някакви доброволци от не знам и аз къде... Както ти казах, при теб винаги идват правилните хора... Невероятно е. Все пак ти си черен господар и всичко останало.
- Аз съм твой съюзник, Рому. Нормално е да ми имат доверие.
- Не, не само за това. Хората те познават много повече отколкото предполагаш, брат ми... Много повече... Хора, които ти дори не си виждал... Страната те познава.
- Не говори така, неудобно е... Аз да не съм някой цар че да...
Огледа лицата на "братята" си и после въздъхна.
- Стига с това. Не съм цар на драконите.
- Да, да, знаем...
И разговорът приключи, за да се усмихнат на реакцията му, храната му хареса. Но нямаше да си признае, че сам беше избрал този готвач, сам беше преценил всичко... Той беше всичко тук, но никога нямаше да го признае. Трите момичета му се нахвърлиха като три лигави момиченца от детската градина и се усмихнаха, когато той се задави.
- Сър, не забравяте ли нещо?
- Например че се разхождате гол?
- Защо не облечете нещо? Поне препаска?
Те и трите имаха много остри езици, като змии... И доста опасни, ако някой искаше да се закача с тях... Още повече с господаря им. Сега Муртаг разбираше защо всички страняха от тях в бъдещето. Те просто бяха опасни. И незнайно защо му служеха безпрекословно. Също като Лука. Ако поискаше да скочат във вулкан, те просто щяха да го сторят. Ако попиташе хората около себе си, те щяха да кажат, че момичетата са перфектния избор за негови лични прислужници. Таа, както бяха известни носеха неговия дух, само дето в различно тяло, в различна форма. Можеха да спорят и да се инатят с него, като негови сестри. Всъщност... Сестра му щяла да дойде скоро... Много скоро...
- Че аз нали нося наметало?
- Да, ама то е на господаря Мустанг.
- Нося одеяло. В миналото са ходили така...
- Не, не, ще възбудите момичетата, недейте така...
- Кои момичета? Нали всички изпратих по задачи? Няма да се върнат до довечера...
Трите една по една посочиха към ъгъла, където стоеше Ризел, а тя се стресна и пак загледа гневно. Таа бяха тризначки. Бяха почти еднакви на външен вид, но напълно еднакви като държание. Можеха да говорят като една. Бяха три весели и устати момиченца, обичаха клюките, но никога не издаваха господаря си. Никога не говореха за него пред други, но обожаваха да споделят с него неща, които по принцип никой не го засягаше.... Не че Муртаг имаше нещо против. На него му харесваше някой да му бърбори постоянно. Хората около него на масата в момента го гледаха доста стреснато.
- Наистина ли ще им позволяваш да говорят така? - обади се Ним, явно развеселен.
- Че какво им има? - попита Муртаг, заедно с трите, които в същото време попитаха "Какво ни има?"
- Доста са... директни... - замислено добави Хюз, но се усмихваше на прага на смеха.
- Хубаво е да има и директни хора. За инати като мен е по-добре да си директен, нали?
- Щом казваш... Стори ми се странно още вчера. Позволи им да останат като твои прислужнички. Можеше съвсем спокойно да ги изпратиш в кухнята...
- Имах сън... Имах сън, че те трябва да бъдат тук, до мен, не долу. - знаеше, че тази лъжа няма как да мине. Но те не пожелаха да им каже нищо повече.
- Вие сте много сладък, когато спите - започнаха след това отново момичетата. Май най-малката беше най-опасна.
- Че вие с мен ли бяхте?
- Ами ако се събудите през нощта и ви потрябва нещо? Трябва да ви направим малко мързелив, нали сте господар?
- Нали Ремо е...
- Не се осланяйте за всичко на Ремо. Той вече е затрупан с грижи, но това му харесва. И ние се намираме на работа. - трите се усмихнаха спокойно, после досипаха още малко чай в чашата. Лилавокосия се чувстваше още по-странно. Но това вече щеше да бъде неговото всекидневие. Засега трябваше да поддържа добро отношение с всички. Обърна се към чернокосата, която веднага се извърна настрани. Сигурно го беше наблюдавала досега.
- Ризел? Още ли ми се сърдиш?
- Разбира се, идиот.
- Продължавай? - невинно се опита да я накара да си излее гнева наведнъж...
Тя се обърна като диво животно и си пое дъх да започне, ако Магьосника не я беше прекъснал с влизането си.
- О? Прекъснах ли нещо? Съжалявам... - понечи да се оттгели, но Муртаг го спря с ръка и отново посочи Ризел. Само че този път тя се помъчи да започне отново, не събра смелост и си отиде.
- Ще бъде много трудно - въздъхна лилавокосия и поклати глава.
- Но това е защото ходите по пижа.... По одеяло.
- Тя ме изгони от леглото!
- Виждаш ми се доста живичък днес, Даедел.
- Определено, Магьоснико. Не било толкова лошо да бъдеш нещо като владетел. Искате да говорите с мен?
- Ще говорим когато се облечеш и си готов... - и побърза да излезе.
- Виждате ли, сър? По бързо да навлечете нещо!
- Добре, добре, брей значи...
Но в тази проклета стая отново го чакаше Ризел, която недоволно подритваше купчината дрехи, които беше носил вчера. Тя се обърна, когато вратата се отвори и отново се намръщи, когато трите момичета понечиха да последват лилавокосия вътре. Той ги спря с ръка и им кимна да ги оставят насаме.
- Разбрах, че искаш да си излееш гнева. Хората казват, че изтърпелия болка може да изтърпи още много. Така че ако искаш, викай... Викай колкото пожелаеш. Вече го прави веднъж. Няма страшно...
- Ти правиш нещата трудни. Защо изобщо се получи така? Не исках да срещна човек като теб. Не исках да се случва отново.
- Нямам представа какво не бива да се случва отново... Но спокойно... Аз не бих ти сторил нищо лошо, каквото и да мислиш че ще ти сторя.
- Ти не разбираш.
- Права си, не разбирам. Твърде съм зле в това. Не си ли личи? Мислех, че си личи...
- Ще ме изслушаш ли? Ще изслушаш ли моята история? Ако не я споделя с някого, чувствам че ще се пръсна... Не искам да те натоварвам с това... Но боли...
- Говори. Ще слушам. Това поне мога. Но не очаквай от мен съвет... Не мога да го направя... - или думите му или омекналия му тон й помогна да се пребори със самата себе си и се настани на леглото, за да започне една дълга, твърде болезнена история. Твърде много болка, която искаше да сподели отдавна на някого... Когото и да е... Той нямаше нищо общо с това, но я слушаше. Щеше да я изслуша... Въпреки всичко, може би защото тя живееше тук, той се чувстваше твърде отговорен. За нея, за всички... Значи нямаше лошо да му разкаже...

Тя разказа история от болка и болка. Никой друг нямаше такава история. История от най-силната болка, която можеше да съществува на този свят един... Той обаче остана и я изслуша. Той нямаше какво да загуби - още болка за душата му. Защото... Който и да беше можеше да разбере болката на тази история, която сякаш нямаше край.
Той разбра посланието и не се опита да я успокои, когато всичко свърши. Повъртя се, чувствайки се не на място, когато нямаше каквода каже, после въздъхна.
- Таня, Анна, Аня... Чухте всичко, нали?
Вратата се отвори и трите момичета паднаха едно след друго в стаята със сълзи и посмърквания.
- Беше ужасно...
- Съжаляваме...
- Не биваше...
- Заповядвам ви да забравите всичко. Закопайте го дълбоко в душите си. - това привлече вниманието на Ризел и тя се обърна замислено към лилавокосия.
- Хората обикновено веднага разказват историята ми на други. Историята ми е...
- Не искам да чувам за другите хора, Ризел.... Аз не съм човек.
- Защо мислиш така? Господарите преди всичко са човешки създания.
- Не аз, а ти си се променила. - той се усмихна странно, после вдигна глава. - Те няма да кажат на никого след като аз им заповядах.
- Но това не е нужно... И защо мислиш, че съм се променила?
- Не би реагирала така преди.
- Защо?
- Не зная... Просто така го чувствам. Ризел Тир`ре? Ще ме оставиш ли да се облека?
Тя схвана думите му зад думите. Наистина ли толкова добре го познаваше, за да усеща тези скрити послания? Обикновено хората не можеха да го доловят, затова понякога изникваха недоразумения и най-често лилавокосия се налагаше да обяснява с по-прости думи... Макар че посланията му бяха спретнати и прости. Тя... Наистина ли познаваше този човек?
- Ризел? Престани да ме гледаш така странно. Както виждаш разхождам се от час и половина по едно палто и бос. Моля те, не ме карай да ти показвам, че се нуждая от дрехи. Може и да...
- Добре, добре, излизам... - а думите му зад думите казваха нещо съвсем различно. Тя замислено тръгна към вратата... Защо и защо се интересуваше толкова много от това , че може би само тя можеше да долови това? Може и да си въобразяваше. Спря се и се обърна. Трите момичета вече ровеха из гардеробите.
- Ами те?
- Какво те? - беше искрено изненадан.
- Не са ли и те.. момичета?
Лилавокосия й се усмихна гаднярски.
- Те са личните ми прислужници, с други думи Таа... Ревнуваш ли от тях? - получи удар в лицето от обувка.
- Само смей да го кажеш още веднъж!
- Извинявай... - май щеше да му остане синка поне за днес. Изглеждаше странно и смешно така, но какво да се прави.
- Какво те прихваща още от сутринта?
- Ами теб? Появяваш се от никъде и започваш да нападаш шефа. Не е ли малко прекалено?
- Искаш ли още една обувка?
- Добре, добре, няма нужда. Сега излез, моля те.
Но тя все пак излезе с усмивка. Това беше на добре, поне може би нямаше да си проси повече обувки по главата.

Много по-късно най-сетне успя да излезе от стаята си, но малко се загуби. Добре че срещна Ремо, който изяви желание да разведе господаря си из кулата. Бяха странна гледка. Доста странна, но в същото време и не чак толкова.
- Тук ще ви хареса - огромната усмивка на Ремо отново се обърна, когато се спря пред една врата някъде горе. Муртаг спря пред нея и кимна.
Да... Беше невероятно...
Градина от цветя, които никога не беше виждал. Още нещо, което можеше да намери само в своя дом накрай света на светлината.
- Ремо... Това е неописуемо - въздъхна, когато пристъпи вътре и се огледа.
- Знаех си. - усмихна се малкото същество и го последва в твърде различен свят от онзи, в който лилавокосия обикновено живееше. - Сър, това е вашата градина. По принцип само вие и аз можем да влизаме тук. Такива бяха правилата до сега, сър... Ако...
- Поне за това Фуин е бил прав. Не че искам да я запазя само за себе си... Но е твърде невероятна, за да я виждат всички... Твърде магическа за други необучени души. Просто заради това.
- Тъй вярно...

- Ще му трябва малко време. Но ще се оправи - Рой беше си получил обратно наметалото и вече беше пред вратите на кулата, заедно с Хавок. Хюз искаше да остане още малко, пък и с тази рана не можеше да се върне точно сега.
- Ще му помогна докато се върне към регентските си способности - овери ги за сетен път очилаткото и отново се усмихна. - Хубаво наметало, Рой.
- Взех го от съкровищницата. Глупаво е да пропиляваме хубавите платове само за да ги пазим. Ще ти изпратя и на теб. Но внимавай с Муртаг.
- Вече ти казах, че ще го сторя. Ако нещо се промени ще ти се обадя. Не се притеснявай толкова за нас, върнахме се от сърцето на тъмнината сами.
- А ти с една дълбока рана, много успокояващо.
- Големи братко, ще се пръснеш от нерви.
- Не, вече не... Вече говорих с Муртаг за това. Всичко ще бъде наред.
- Винаги е било. Сега, когато тъмнината ще нападне отново ние ще отвърнем с тъмнина... Една от двене тъмни страни ще победи. Другата ще загуби. Нищо друго. Имам само една молба, Рой. Ако може да...
- Нея ли? - той се отдръпна, за да пусне момиченцето. Тригодишното хлапе изписка щастливо, за да се хвърли в ръцете на баща си. Кога беше успял да изпрати съобщение да я доведат. Елисия доста се страхуваше за баща си. Но ето че и той се беше успокоил най-сетне, когато я прегърна със собствените си ръце. През това време Рой и Хавок си бяха тръгнали. Те не обичаха сбогуванията. Пък и какво ти сбогуване. Дорадо беше в ръцете на приятел в сърцето на Царството на Драконите. Всичко беше наред...

- А, ето че те намерих - бяха се търсили доста време. Магьосникът искаше да говори с Муртаг, но той винаги зачезваше на някъде. Нищо чудно. Та нали Дорадо беше неговият дом, можеше да прави каквото си поиска тук. Още повече, че Магьосника му беше прилагал същите номера в своя си замък.
Муртаг седеше на трона с онази цигулка и си играеше да я настройва. Ремо стоеше на стъпалата, почти излегнал се и само помръдна уши, за да покаже, че ще слуша.
Лилавокосия вдигна очи и се усмихна на Магьосника, за да го подкани да започне. Тук той бе господар такъв, какъвто можеше да бъде винаги. На лицето му беше се появил онзи израз на невероятно спокойствие и радост. Израз, който нормално го нямаше никога.
Една от прислужничките прибута стол на другия господар и той реши, че е по-добре наистина да седне. Да седиш срещу Муртаг си беше изпитание. Ако лилавокосия решеше да не те слуша щеше да го покаже доста явно. Така че да те изкарва от нерви, разбира се. Не че се правеше на нещо особено... Искаше да запази спокойствието си още миг, още два...
- Знаеш ли къде е Делдуват? - попита накрая госта, когато се облегна. Ясно беше, че Муртаг нямаше намерение да започне пръв, защото сега почистваше лъка.
- Каза че му е зле. Отиде в стаята си и каза, че когато сте готов сър, ще пожелае да си тръгне с удоволствие. Съжалявам, но Дорадо не е само мрак.
- Разбирам. Изпрати ли някого да го види?
- Аня... Аня? Какво каза господарят?
Момичето се приближи от ъгъла, където до сега говореше тихичко с Лука. Ако някой се загледаше по-продължително из тъмните кътчета щеше да види още доста хора там. Някои си почиваха на сянка, други тичаха насам-натам... Един дворец не можеше да оцелее без да се поддържа. Магьосникът се зачуди как ли се бяха организирали толкова бързо.
- Господарят Делдуват каза, че му се спи и хвърли по мен една лампа.
Муртаг й се усмихна извинително, после й кимна. Щяха да говорят после.
- Разбирам. Съжалявам - въздъхна Магьосника отчаяно. Това момче не можеше да си научи урока и туйто...
- Ако той се извини на Аня всичко ще е наред. Но това после. Дойде за нещо по-важно, предполагам?
- Става дума за брат ти. Искам разрешение да отида да го видя.
- Защо господарят над господарите ще иска разрешение от един прост нечистокръвен?
- Знаеш ли защо големите братя са родени първи? За да защитават другите след тях... Ти си неговият по-голям брат, Муртаг. Това не е съвсем вярно за вас двамата. Но аз искам да ми разрешиш ти, който го познаваш малко по-добре. Не отлично... Дарсия е отчуждено момче. Той бе отгледан от Вариаки и отрасна в нейния замък от кръв и скръб. Той е твърде различен.
Лилавокосия въздъхна и остави за миг цигулката. Беше облечен в синьо този път. Момичетата го подчертаваха нарочно - разликата му с другите господари, които предпочитаха по-тъмни и загадъчни цветове. Муртаг от своя страна се оставяше те да изберат, не го биваше в това.
- Големият брат в този случай иска да го убие.
- Големият брат преди всичко познава най-добре по-малкия.
- Ходи го виж... Макар че не съм особено сигурен как би те приел. Вариаки още е там, Магьоснико. Подклажда омразата му и го води към самоубийство. Пречи ми. Пречи и на него. Но кой би й противоречил... Сякаш да противоречим на теб, същото си е.
- Аз ще отведа Вариаки в къщи. Твърде дълго се задържа тук - подсмихна се Магьосника и кимна. Нещо друго ли имаше предвид зад всичко това? Сега обаче лилавокосия вече не биваше да се притеснява за това. Ако имаше нещо, то Ремо веднага щеше да му припомни или каже. Ремо му бе в голяма помощ в тази зала, където понякога се спъваше във всички тези задължения, лица и така нататък.
- Чичо Ем, чичо Ем! - момиченцето с русите косици се затича към него и той едва успя да вдигне цигулката, за да не я смачкат.
- Елисия! Ели, какво за бога правиш тук? Нима не си у дома?
- Тате е тук, значи и аз! - възмутено избърбори тя докато се опитваше да му прекърши кръста.
- Тате ще остане, така ли?
- Казва че го боли и иска раната да зарасне.
- Ами Рой и Хавок?
- Тръгнаха си...
- Какви бързаци... - а искаше да поговори още малко с тях... О да, спомни си. Те бяха регенти. Без тях царството на драконите щеше да умре. Да... Имаше време да говори с Рой после... С по-големия си брат.
- Чичо Ем, това цигулката на Вато ли е?
- Не, моята.
- Можеш да свириш!?
- Опитвам се...
- Искам да чуя, искам да чуя... Да пеем онази смешната песен... Ще пея аз... Пей с мен, чичо!
- Тук ли? Сега ли!?
- После тате ще дойде и понеже го е срам ще каже да престанем... Моля те~
О да, Хюз помнеше много добре тази песен... Поне Муртаг се надяваше да я помни... Бирата можеше и да му е в повече, когато вече в ранните часове на нощта минаваха на нея. Елисия я беше чувала само защото Вато ги забавляваше с нея, когато имаха трудни съвети, изискващи съсредоточение.
- Да видим дали цигулката може да свири и нещо весело...
- Преди можеше... Преди той да загуби следата. Мисля обаче, че ако имаш достатъчно воля... Ще успееш - спокойно се намеси Магьосника, докато Муртаг вдигаше инструмента и клатеше глава, сякаш си спомняше някакъв такт.
- Ще пееш ли? - попита детето което вече подскачаше наоколо и кимаше на Лука, който се правеше, че не е там. Нямаше да пее за нищо на света.
Музиката беше игрива и приятна. Забавна и простичка, не можеха да пеят нещо супер трудно след толкова пиене, нали?
- Има ли текст? - обади се по едно време Магьосника заинтересуван, понеже момиченцето се затрудняваше да започне. Разбира се... Вато не им пееше, а пък това, което детето знаеше, беше го чула нощем, когато без да искаха будеха хората по етажите докато се прибираха... Но тогава бяха твърде млади... Не че сега не бяха...
- Има и още как.. - засмя се лилавокосия като се замисли за самия текст. - Хюз, ще ми пригласяш ли? - видя го как влиза само преди миг и застива на вратата. После въздъхна отчаяно и поклати глава.
- Щом свириш ти... Давай, до къде стигна?
- Започвам от начало....
- Вие да не искате и бира? - обади се от сенките Ним, който си беше избрал любимо местенце
- Много е рано, тате. По-късничко ако може...

Ремо отвори очи, когато оставиха цигулката близо до него с цел да го събудят. Вече беше свършило? Но на него му харесваше да чувства кулата си малко по-оживена, малко повече живот, малко повече усмивка... Не, без усмивка. Това отдавна го беше забравил. Предстоеше му да се научи отново как ставаше.
Погледна към господаря си въпросително, той стоеше пред него замислено. Може би за миг се беше сетил за нещо, после обаче му беше изхвърчало от главата.
- Ремо, ще ми трябва помощ, за да събудя Делдуват - каза накрая. Да, червенокосия беше страшен след събуждане. Направо да не пристъпваш в стаята, където се намира. Още повече, че ако изпратеха някой, който не го познава, направо щеше да си се ядоса. Мразеше някой да го вижда такъв, какъвто сам не можеше да се търпи. Обезобразеното му лице не беше за пред всички. Най-уязвим беше, когато някой започнеше да разправя за това. Можеше да се покаже само ако е сигурен, че даден човек нямаше да каже на никого за това, което криеше под маската на лицето си.
Делдуват отвори очи, когато на вратата му леко се почука. Само дано не беше отново онова момиченце. Муртаг знаеше по дяволите, защо беше изпратил това дете?
- Кой е? - измърмори, когато не спряха да го дразнят и се надигна. Първото нещо, което правеше сутрин беше да потърси тази проклета маска, разбира се. Единственото, което искаше по принцип беше в стаята, която му даваха да няма огледало. Не искаше да се вижда. Не искаше да вижда себе си, провален... Себе си, който вече беше нищо... Някой влезе преди да успее да намери маската и поради това се намръщи, но не се обърна. Как можеше да се обърне сега?
- Това ли търсиш? - ръката, която му подаде лицето му, изглеждаше му позната. Значи нямаше страшно и вдигна лице към брат си. Муртаг отново изглеждаше натъжен. Да... Заради това, което мислеше, че е направил. Но той не беше направил нищо. Баща му беше го сторил много отдавна. Затова сега Делдуват носеше половината лице на Морзан.
- Благодаря - тихо каза накрая червенокосия и хвана другия край на маската, само дето лилавокосия не я пусна.
- Ако имаше някакъв начин, искаше ми се да помогна - каза накрая.
- Муртаг. Не ти, баща ти направи всичко това. Сам съм си виновен, че не се опазих. В голяма степен майка ти също беше замесена.
- Но Делдуват... Греха на родителите е и грях на децата един вид. Когато те пораснат ще видят грешките, които са направени и ще скърбят... Защото са наранени техни любими хора.
- Нима? Муртаг, това означава, че твоят грях е и мой. Аз съм твой брат, не го забравяй. Макар че Морзан не е мой баща... Ти си мой брат. Макар че мразя човека, който се води твой баща... Ти пак си мой брат. Твоите стъпки са мои, твоите решения също. Твоята прокоба, твоите мечти, съдбата ти... Аз деля с теб повече от тези неща. Семейството винаги дели болката. Вече го знаеш, нали? Сигурен съм, че да. Защото имаш и по-свестни братя от мен.
- Как можеш да говориш така? Само защото съм брат на светлината това не означава, че не мога да призная и теб. При нечистокръвните е така, глупчо. Те обичат своите братя там, където е светлината. Но семейството им е и част от тъмнина. Аз мога да избера който и да е за мой брат. И за сестрите се отнася същото. Мога да кажа, че Ремо е мой брат... И това ще бъде вярно. Защото той и аз сме едно цяло.
- Значи най-сетне го схвана....
За Делдуват беше странно, че си тръгват толкова скоро. Но и те като Рой и Хавок имаха задължения, които не можеха да чакат. Първо трябваше да минат и през Дарсия. Този път обаче тях имаше кой да ги изпрати. Странно беше да оставят това момче тук. Градът изглеждаше доста нетипичен, кулата - също. Но и самият Муртаг беше нетипичен... Поне що се отнасяше до разбиранията на господарите. Докато Делдуват оглеждаше наоколо мислеше за това. Около лилавокосия стояха Ремо и Лука, разбира се. До краката му стоеше и съществото късмет. Вълкът май задрямваше. Някъде отзад трите момиченца се усмихваха по един и същ начин и клатеха глави една след друга по съвсем еднакъв такт. До тях стоеше онзи ездач, регентът Хюгес и държеше ръката на малко момиченце, вероятно дъщеря му. До тях Ним седеше в снега и пушеше някаква лула, която изпускаше сладки димни кръгчета. Пак до него имаше един нисичък очилатко и едно странно същество, което Муртаг беше признал за земен дух. Странно, Делдуват може би искаше да остане да го опознае, но нямаше време.
Това бе един вид част от "свитата" му, ако изобщо можеше да се нарече така. Никой не ги беше канил. Те просто бяха тук по "случайност".
- Трябва ли да предам нещо на брат ти? - чу накрая червенокосия, усетил чак сега, че Муртаг и Магьосника са говорели.
- Не. Просто го предупреди и поискай от него съгласие... или отказ...
- Добре... Ще опитам.
- За мен беше чест, сър. Може би досега щях да съм мъртъв там, в тъмнината. Не знам какво ви прихвана... Дано да сте прав.
- И аз се надявам на същото.
Лилавокосия кимна на някого зад тях. Делдуват се обърна замислено, любопитен да види на кой. Чак сега разбра какво означаваше това, че Муртаг е и регент на Драконовото царство. Беше и ръководител на Северната армия. Хора в спретнати сини униформи и определен знак на рамото си се разбързаха да отворят вратите на града.
- Ще се видим отново... Някога в бъдеще.
- Разбира се. Знаеш, че ще ти трябва име за децата, нали?
- Ти вече и за това ли мислиш? Кажи ми още сега как ще ги наречеш?
- Глупчо... Името идва едва когато господарят се появи.
- Простете ми невежеството сър. Но спокойно. Може и да не ви се отдаде случай за това. Ако Дарсия спечели всичко ще бъде наред относно тази част от бъдещето.
- Никой не е казал, че Дарсия ще остане самичък. Фуин ти каза, нали? Каза ти за онази тайна... Твърде великодушно от негова страна.
- Твърде нечестно спрямо сина му. Но ако битката стане по-черна от очакваното... Ще се наложи да използвам тази тайна като оръжие.
- Ще видим. - Магьосника кимна и се обърна към вече отворените врати. Делдуват последва примера му. Скоро изчезнаха в снежната буря зад вратите на Дорадо и лилавокосия се усмихна. После се огледа сякаш незабелязъл и се усмихна още веднъж.
- Вие какво правите тук? Хайде, живо, всички вътре... Ще ми стоите на снега... Аз тук какво съм, да не съм ви бебе!? Да не мога да се оправя за минутка и сам.
- Не се карай толкова, не сме дошли заради теб - невинно се обади Ним с онази усмивка, която казваше обратното.
- Да, дойдохме да се сбогуваме, не заради теб - добави по-убедително Хюгес.
"Все пак съм живял там с години" добави вълка в крата му.
- И не съм ги виждал от около трийсет и повече години - добави и Ремо.
- Добре, добре, предавам се. Но наистина, време е за обяд. Да видим как се справя готвача?
Готвачът изникна с бързите си крачки от близката къща, беше доста забавен тип... И странен. Идваше от доста далеч. Защо ли точно тук? Каквато и да беше причината, Муртаг се радваше, че може да се оповава на такъв човек. Можеше да изглежда странно, но знаеше как да се бие за своето си място.
- Всичко е готово~
- Чухте ли? Аз лично съм гладен....

- Кажи ми, Ремо... Вярваш ли в щастието? - господарят беше сам, или поне така изглеждаше, в голямата зала. Сега, след обяда нямаше почти никой, всички си почиваха. Трите му прислужнички стояа в тъмното, където бяха невидими, но нямаше да се замесят в разговора. Господарят стоеше на трона и замислено гледаше навън, към снежния ден. Отново се беше замислил, за какво ли?
- Щастието идва след надеждата. Надеждата носи щастие.
- А ти... Вярваш ли в надеждата?
- Какво ви притеснява, господарю?
Господарят потръпна и не отговори. Постоя доста време така, без никаква реакция, а накрая въздъхна.
- Вече не зная. Трудно ми е... Трудно ми е да бъда тук да бъда себе си. Ремо... Ами ако всичко бъде напразно?
- Тогава ще знаете, че сте опитали, сър. Сър, мислех, че тези въпроси са вече обсъдени с Магьосника.
- Да... Но исках да видя дали и други мислят като него. Благодаря все пак...
- Мракът се сгъстява - изведнъж промени темата ангела, присъщо за него. Това вече не стряскаше толкова много лилавокосия, но все още беше толкова внезапно...
- Скоро ще достигне върха и ще дойде време да се изправим срещу него с мрак. Това ли беше моята съдба? Вече не зная.
- Вече е късно да се отказвате.
- Прав си... Много си прав. - той се изправи и се огледа. Празната зала, която беше неговата. Празната зала, която беше само негова. Да. Той спокойно слезе на черното стъпало, после на мраморния черен под. Стените все още блестяха ярко, но не чак толкова ослепително. Блестяха така, както той им заповядаше. Винаги. Завъртя се сам в празната зала, където нямаше кой да пее и нямаше кой да свири, защото бе зала на мрака. Завъртя се още веднъж сам, защото нямаше кой друг да танцува в зала от страх и мрак. После ръката му удари единственото същество, което нямаше нищо против да бъде тук, с него. Същество, което не принадлежеше на това място.
- Не принадлежиш на това място и на този мрак - сподели, най-накрая честно, когато отскочи и се успокои, виждайки кой е.
- Принадлежа на мрака и болката. Принадлежа на жестокостта. Аз съм рожба на бедността, смъртта, сълзите и скръбта. Аз ти разказах. Нима не си повярвал?
- Искаш да си навлечеш още болка?
- Искам да намеря усмивка и щастие. Търся вече десет години.
- Мислиш, че ще ги намериш тук?
- Подай ми ръка и ще ти предскажа бъдещето. Дай ми усмивка и ще ти дам светлина. Дай ми скръб, ще ти дам омраза.
И той избра усмивката, просто защото си спомни.
- Не мислих, госпожице Ризел, че предпочитате да четете книгите на книжник Каин Фейри.
Тя се засмя и поклати глава. Момичетата от къде й бяха намерили тази рокля? Синя като водата, с която тя боравеше и предпочиташе да удави цял народ, само и само да не й счупят тоягата...
- Това комплимент ли беше? - тя хвана ръката, която й беше подадена и го погледна въпросително.
- Комплиментите не бива ли да бъдат от друго естество?
- От къде да знам, на теб едва ли ще ти отива да ги кажеш какъвто си смахнат, та предположих, че си измислил нещо друго.
- Не мога. Но ако искаш пък.. приеми го за комплимент... Ще дойдете ли с мен, госпожице Ризел?
- Ако използваш драконския вариант за обръщение защо пък не? Не ме гледай така, искам да науча повече.... - защо? Може би искаше да стане пълноправен ездач? Тогава той й пожелаваше късмет.
- В такъв случай за мен ще бъде чест да ме придружите, Ризел-сан, до мястото, което искам да ви покажа.
Тя се засмя и той поклати глава. О да, мразеше това невероятно дълго изречение, докато се опита да покани някой минал един час...
- С удоволствие.
В сенките пробляснаха три големи зъбати усмивки в доволна форма, когато онези двамата излязоха.
- Успяхме...
- Първо ниво...
- Завършено!
Трите се изхилиха гадно и се изнизаха бързо-бързо от залата, а Ремо се хвана за главата. Още не пристигнал, а ето че му готвеха номера... И вече ги прилагаха...
- Господарю, желая ви късмет - промърмори си тихо. Ето защо не одобряваше взимането на прислужнички в Дорадо. Те все някак можеха и да навредят на господаря му. Горкия му господар - Нека господ бъде с вас... Или каквото и да съществува там, горе...

Той се смееше все още хванал ръката й, а тя замислено следеше изражението му. Може и да изглеждаше весел, но очите му блестяха много по-странно, все още несигурни в това, което предприемеше. Но щеше да свикне. Много скоро очите му щяха да придобият сигурната светлина, която тя познаваше. Сега, когато заедно се разхождаха по коридорите ръка за ръка, тя се чувстваше странно. Господарят, облечен днес в тъмното синьо с невероятни златни шарки, нарочно избрано да подчертае какък всъщност е той и нейното синьо. Дългата и топла небесно синя рокля и белите й ръкавици върху тъмните. Незнайно защо, чувстваше се малко зле. И защо не.. Приличаше на абсолютно копие на младата Вариаки... Само че... Ризел имаше онази топлина, която вещицата никога нямаше да намери... Никога...
Сега разбираше защо му беше неудобно да минава по тези коридори и защо понякога изглежда толкова скован, въпреки че се опитваше да запази спокойствие. Странно беше те, с нищо повече по-големи от останалите и нищо повече не постигнали да бъдат така почитани. Може би поклоните бяха наистина в повече.
Господарят спря пред голяма врата. Нямаше никого наоколо, сякаш никой не знаеше за тази врата. И той се обърна към нея.
- Ремо ми каза, че това място е мое и негово, защото аз и той сме едно и също. Ако аз пожелая, то ще го покажа на някой, чието сърце не е алчно за това, което ще види. Някой, който ще разбере болката и радостта, заключени зад тази една врата с вековете. Съжалявам, че ти цитирам тези негови думи. Харесват ми и имат дълбок смисъл за мен. Ризел, ще дойдеш ли с мен и зад тези врати?
- Ако господарят ми заповяда, аз ще го последвам.
- Тук аз не съм ти господар. Ти си само мой гост. Спомни си, че не ме прие за свой господар в първия ден от пристигането ми. Тогава ти отхвръли моята власт над теб, а аз ти позволих. Никой човек не ти е господар вече. И ти обещавам, че никой няма да бъде, за да не се повтори грешката от твоето минало.
Тя поклати глава. Отказваше и държеше той да бъде господарят. Е, той нямаше правото да настоява, сам беше решил това. Тя не можеше да бъде накарана да се откаже от нещо. После кимна в знак, че я е разбрал. Ръката му в тъмната, почти черна ръкавица докосна вратата и тя се открехна сама. Невероятен свят от светлина и радост... и тъга, свързани в едно. Цветята, които никой друг не беше виждал. Тя само стисна ръката, която все още държеше просто заради обичаите.
- Не заслужавам това - прошепна накрая, а в очите й се отразяваха светлините и цветовете на безброй цветя. Свежият им дъх ги обгърна, когато пристъпиха в залата, където Ремо бе бил затворен с времето, преди той да дойде.
- Заслужаваш го. Защото ти можеш да разбереш цветята както никой друг не би ги разбрал. - той я пусна да мине напред и да се огледа с възхита, каквато никой друг не би изпитал в това място.
- Защо? - попита го накрая, когато се завъртя внимателно, да не би да нарани някое цвете. Но странно, цветята се отдръпваха от краката й, както и от неговите, никой не можеше да ги настъпи.
- Ти много добре знаеш това, Ризел. Вече съм го забелязал, не съм глупак... Въпреки че може би съм... - насред цветовете на хилядите цветя, които бяха като него, изпълнени с болка и щастие, преплитащи се в едно... Покрит с тъмно-синьото си наметало и златните му жилки. Той спокойно следеше реакциите й и изглеждаше доволен. - Единствено ти успя да разчетеш това, което се опитвам да кажа всъщност, а казвам друго. Ти разбра истинските ми думи и не се обърка по онези, които казвам всъщност. Как бих ти се отблагодарил всъщност? Тази градина е само радост за очите, но нищо друго... И все пак само тук мога да ти го кажа, ужасен от останалите хора в този свят, ще продължа да говоря с думи, но без думи. Ще продължа да говоря с очи, но не и с глас. Едно единствено същество някога ме разбираше, но то си отиде. Там, в своя свят, при своите божествени цветя. Друго едно същество също ме разбираше, но то потъна в забвението на мрака... Драконът ми няма да се върне вече. На нито едно от другите същества, които ме разбраха не можах да се отплатя... Никога няма да мога.
- Глупчо... Ти наситина си глупакът, нали? Ти наистина си вечно неразбралият, нали? Не можеш ли да се стегнеш? Че какъв родител ще си, ако вечно ще се съмняваш? В избора си, в думите си, в какво още се съмняваш? В любовта, в живота, в другите? Никой не е роден, за да бъде кукла на конци, забравена в тъмното и чакаща някой да я води. Не можеш ли да срежеш конците и да се превърнеш в човек? Хората са свободни. И аз за жалост го съзнах прекалено късно... Прекалено късно... - тя се беше доближила до него, така, както го разбираше, той никак не й попречи да го прегърне. Тя знаеше твърде много... Твърде много за него самия, а той не разбираше себе си. И как изобщо бе възможно това...
- Не исках да върна лошите ти спомени - каза той накрая и наситина съжаляваше.
- Ако не искаш да го правиш, първо се освободи от своите.
- Това никак не е възможно.
- О, напротив.. Ще те науча. Някога имах подобен проблем.
- Драконът ти ще...
- Остави го драконът. Ти много добре знаеш, че той ще разбере.

- Усмихни се! Трябва да се усмихнеш - отказа се тя накрая от умните думи и твърдо, че чак заплашително го изгледа. Лилавите му очи продължаваха да бъдат все така тихи и... може би отново твърде тъжни.
- Защо всички очакват от мен вечно да се усмихвам? - каза накрая, докато тя се чудеше какво да стори.
- Не е ли ясно? Защото усмивката е щастие... Ако можеше да се усмихнеш истински, то тогава значи си щастлив. Муртаг? Какво е това? - беше забелязала сребърната верижка, която кой знае защо в момента той не носеше на врата си, а въртеше около пръстите си. Сребърната верижка, която никога не беше свалял, поне така твърдяха приятелите му в редките случаи, когато говореха за него. Той за миг сякаш се замисли, отнесен от нея надалеч, надалеч. После се сепна и погледна украшението в ръката си. Съвсем обикновена, но съвсем не и без смисъл верижка.
- Единствената любов на баща ми. Единственото негово сърце. Единствената му загриженост към изоставено дете. Един баща, който не познавам и не признавам.
- Не мисля, че е хубаво да не го признаваш.. какъвто и да си...
- Нима ти не си същата? Не признаваш майка си, доколкото разбрах. - тя му се намуси и се начумери, но само за миг. Нямаше намерението да си спомня минало, което бе споделила и трябваше да бъде забравено. - Ризел, трябва да разбереш. Това, което е баща ми не е това, което съм аз. Той ме изостави, Ризел. Той избра своето щастие пред мен. Той избра войната с драконите пред мен. Пред мен, който отрасна без обич, докато не дойде старецът, за да го отведе от бедността и безгрижието. От мястото, където бях сам. Само аз обичах своята музика, само аз знаех, какво харесвам. Само аз знаех, че изглеждам ужасно. Само аз знаех, че това не съм аз. Но никой не би послушал четиригодишно хлапе без второ име, без дом, без родител. Само вечно лилавата коса, навеки прокълнат да бъде... злият. Един старец, който бе смъртен враг на баща му го взе в ръцете си. Старец, който мразеше навеки бащата на едно дете, но каза, че детето не е виновно. И беше третият, който защити това дете. Старецът е мъртъв вече... Но някога отгледа две деца, които трябваше да бъдат врагове... Завинаги.
- Третият? А кой е първият, който е защитил това дете? Кой е вторият? - тя кой знае защо подходи по-внимателно с този въпрос. Може би съжали за миг задето го задава. Но той не промени изражението си, остана замислено вгледан във верижката.
- Първият бе някой, който детето си нямаше и на представа, че познава. Някой, който претърпя болката на огъня върху чистата си белота. Някой, който опръска ръцете си с кръв, някой, който остана до дърво от огън и болка и даде на детето меч, за да се бори с неправдата. Някой, който бе пял, за да се помни. Някой, който беше истински баща. Вторият... Той жертва своя дом и семейство, за да запази душа, която носи чернотата и жертва себе си, за да даде на това дете малко мозък в главата. Загуби сестра си, родителите си... Загуби дори себе си и прероден в чиста светлина, продължи да съществува. Да съществува, за да вижда всеки ден своята болка в две лилави очи. Очи, които не знаеха нищо. Той загуби семейството си и получи четиридесет палави хлапета без капчица разум в главата си. Деца, които прегърна и нарече свои синове и дъщери. - стисна едва забележимо в джоба си другото тефтерче. Подаръкът от Хюгес, който никога нямаше да загуби. Така се беше заклел.
- Съзнаваш ли какво ми разказа току-що? - сепна го тя и той вдигна въпросително поглед. Тя се усмихна, а цветята весело подеха тази усмивка, подгонени от невидимия вятър. - Както аз ти разказах болката си... Ти разказа своята на мен. Сега сме квит...
- Квит? - той се засмя... Значи можел и да се смее? Е, явно трябваше да внимава повече в реакциите му, както я бяха предупредили... Понякога не можеше да предвиди дали ще успее в нещо или не, ако ставаше дума за разговор с господаря. - Ризел, това звучи странно.
- Радвам се, че е така. Ще ми дадеш ли едно от цветята? Бих искала...
Малко по-късно тя вече вървеше заедно с него надолу по стръмните но широки стъпала, отново към тронната. Там беше най-топло, пък и засега трябваше той да уреди някои и други неща... Слугите и другите, които ходеха напред назад по широките стълби пребледняваха, гледайки към синьото цвете, по-синьо от най-наситеното синьо, което бяха виждали. Цвете, оплетено в черните й коси. Никой никога не беше виждал подобно цвете. Ангелски цветя, по-крсиви от всичко, което хората тук познаваха. За пръв път виждаха такова. Ремо малко се начумери, когато я видя... Но пък бързо му мина. Лилавите очи на господаря му блестяха вече много, много по-спокойни... Радост каквато изпитваше и Ремо самия, най-сетне може би щеше да си намери път и там... Може би...

Тя се смееше, докато те се забавляваха в този сняг, който бе толкова по-бял сега, когато нямаше страх в Дорадо вече. Те бяха армията, или поне част от нея. Онази, която щеше да остане на негова страна завинаги. Той не искаше да ги въвлича в това, но те... Те искаха... Господарят стоеше нализо и също им се усмихваше, а Ремо се смееше до него. Така, както никога досега не беше се смял... Защото беше бил винаги сам...
Чернокосата девойка със синята рокля седеше на един от обърнатите пънове и следеше снежната битка с очи, по ярки от всяко слънце, което можеше да бъде видяно на този свят. Слънце или звезда, луна или мрак, блестящи сини кристали като нейните очи нямаше никъде другаде... Никой друг, освен Тир`ре... И не всички. Синьото цвете в косите й беше ужасяващо красиво. Невероятно, невероятно в тази светлина, където никой друг не беше виждал подобно... Никога.
Тя следеше музиката, която бе и фалшива и весела, момчето с китарата си правеше кефа, макар че само се перчеше и нищо не вършеше в крайна сметка. Те бяха войници и не... Просто бяха ездачи. Какво ли щяха да кажат нейните сънародници, ако видеха това сега? Едва ли щяха да повярват... Някои от тях не възприемаха ездачите така. Но тя... вече ги познаваше...
- Ще ми окажете ли един танц! - осмели се един от тях да я помоли. Той носеше обикновена униформа... Те сами си бяха измислили униформите, за бога... Муртаг категорично беше забранил.. Но това бяха дрехи и.. кой да го слушаше? Все едно той слушаше момичетата, когато започнеха да дават претенции за неговите дрехи... Те ги избираха, той само приемаше. Момчето, което подаваше ръка на Ризел вече беше на двадесет и три. Идваше от вече западащото племе на юг, където бяха се преселили много хора... Но той вече беше със смесена кръв до някъде... Беше висок младеж, който обичаше да ръководи, пък затова и беше капитан. Носеше сивата стегната и чисто нова униформа, която си бяха измайсторили с помощта на другите ездачи, а на гърдите му беше избродираният вълк от сребро. Шапката му беше килната на една страна от танца. Той беше зеленокос човек с дълбоки кафяви очи, какви хората вече почти не можеха да видят в някого. Защото родът на обикновените замираше и замираше... Наричаха го... Зоро...
Чернокоската се усмихна и кимна.
- Разбира се!
И Ризел се включи в снежната бърканица, където имаше хора от къде ли не.. Само че... За нейно нещастие или щастие някой друг видя това и се разсърди, или по-точно сгреши. Някакъв дракон се появи от никъде и помете народа, а от гърба му се появи някой друг. Някой, който добре удари така наречения Зоро в лицето.
- Муртаг! Вече си започнал да я каниш на танци!? Ще защитя... сестра си!!!
Войниците наскочиха с почти извадени оръжия, дори Ремо скочи и беше страшно, когато магията почерни иначе веселия пясък. Но една ръка го спря навреме и някой се намръщи. Зоро вече се изправяше и плюеше сняг и кръв.
- Сестра ти!? - изсъска накрая и с ядна омраза впери поглед в новодошлия. После скочи и хвана дръжката на меча си.
- Чакай, Ророноа! - сряза го лилавокосия докато внимателно преценяваше русокосия младеж, който беше готов за битка и пушеше една цигара. После прехвърли погледа си на чернокосата и видя... същите сини очи. - Той бърка.
- Да бъркам? Ха, той иска да се хареса на сестра ми!
- Но не се казва Муртаг, момче - момчето се стегна като че ли и се обърна. Бвано... Много бавно. И огледа внимателно лилавокосия. После стана червен като домат, осъзнал грешката си.
- Значи... си ти?
- Доколкото разбрах кого търсиш... да...

Тишината стана нарегната. Такава, каквато не беше имало още от идването на Черния господар тук. Само зеленокосия младеж скърцаше недоволно със зъби. Муртаг изглеждаше напълно спокоен.- Ако Тир`ре бяха тук щяха да кажат, че той си е нормален ездач - сдържаше емоциите си тогава, когато знаеше... че не е нужно да се хвали и да вика. Беше доста мрачен в този си вид, изправил се с тежкото си зимно наметало пред треперещото от яд русо момче. Черен Господар пред някой напълно непознат.
- Значи ти си... Господарят? - защо не се беше досетил по-рано? Та как можеше онзи зеленокос хлапак да бъде господар... Господарите трябваше да бъдат много, много по-страшни. Русокосият се огледа, когато срещна лилавите му очи и му се прииска да не ги среща повече. Въпреки че бяха дружелюбни... Те все пак бяха господарски очи. Сестра му разбута войниците и се приближи ядосано, цветето в косите й светеше сякаш огряно от нейния гняв. Тя не обърна внимание на никого и, може би беше права, зашлеви на брат си една плесница.
- Какво правиш тук!? - изкрещя му ядосано когато той й обърна внимание. Сега стоеше сред този хаос от приятни сиви униформи, на гърдите на които бе изобразен черния като нощта вълк. И стоеше до онзи истински вълк... Муртаг? Да... Даедел Раун... Сега, когато стоеше в светлината на снега, който го обграждаше, той наистина приличаше на Гарван. С черното си палто и тази шантава прическа, която се вееше на всички страни приличаше на чудовище, което беше готово да нападне. Всеки момент, всяка секунда.
- Дойдох да те спася! - не се отказа Санджи от задачата си, през това време Север застана зад него, както по принцип правеше драконът, готов да защити господаря си. - От тази... Сянка...
- Сянката бе моя сестра, момче. Не мисля, че вие, Тир`ре сте я виждали някога.
- Я млъквай, не съм ти никакво момче! С една година по-малък съм от теб, по дяволите... Ти си шашардисал сестра ми, ще си платиш... - войниците отново надигнаха оръжия, чакайки само една единствена дума, казана от техния господар, който изобщо не беше избирал да има войска, но трябваше да я приеме дори насила.
- Оу.... - лилавокосия май повече се забавляваше. - Твърдиш, че сестра ти е тук не по своя воля?
- Естествено!
- Глупак, ела да те науча аз, само да ми дойдеш! - разбунтува се някой зад гърба на господаря и момичето излезе напред, държано от двете си сестри. Най-малката лична прислужничка на Муртаг беше червена като домат от това нечестно обвинение и май наистина можеше да му причини много проблеми.
- Стига, стига, Аня. Момчето не знае. И аз бих защитавал сестра си така. Но аз все пак нямам сестра. Те всичките са мъртви... - или почти, помисли си, но защо пък да го споменава пред това същество? Пък той дори не приличаше на истински брат на Ризел... Не, приличаха си по характер... Може би щеше да е забавно да го наблюдава от време на време и да го дразни. Това беше безобидна господарска игра.. и в никакъв случай такава каквато играеше Дарсия със самия него. Сложи ръка на рамото на Ризел, която беше готова да започне с вечните си обвинения в едно или друго.
- Истина ли е, че ти е брат, Ри-чан?
- Да, глупавият ми вечно превъзвишен брат, който....
- Достатъчно, достатъчно... Аз мисля да му дам шанс да ме следи...
- Моля? Ти си луд! - започна Ризел като разбра, че лилавокосия не се шегува.
- Първоначално ще му сложим един да го следи, да не направи някоя пакост, мъникът... Например... Зоро!
- Не съм ти никакъв мъник! Не се нуждая от помощници....
- Какво можеш да правиш, Санджи? - прекъсна го по средата на мисълта с цел да го ядоса и наистина успя. Всички вече разбрали ситуацията се ухилиха заговорнически. Може би това трябваше да откаже някой обикновен човек от цялата тази работа... Но не и този.
- Ще ти готвя! И само смей да ме обвиниш, че готвя зле или че в храната има отрова!
- Никога не бих го направил.
- Тогава пий! - с бързо движение му предложи манерка, която се появи от бездънните му джобове. Войската отново се намръщи за един кратък, единствен миг. Зеленокосият понечи да се приближи и да си предложи услугите, въпреки че се смяташе за неучтиво. Но преди това лилавокосия вече беше приел предизвикателството, пи и хвърли манерката в снега.
- Добре дошъл на бойното поле.

Момиченцето си играеше в снега, където вече нямаше почти никого. Само нейният приятел, който я забавляваше в този черен свят, за да не се чувства сама, далеч от другите деца. Но тя сама беше избрала животът тук, до баща си. Елисия Хюгес... Сега се смееше на приятеля си, който всъщност беше "дядо" й Ним. Баща й ли? Той се смееше, седнал на обърнатото дърво, което трябваше да бъде занесено към къщите от града. До него се усмихваше Муртаг и двамата май нещо заговорничеха там... Не, господарят споделяше случилото се по-рано днес. По-рано? Само преди около половин час. Хюгес вече се смееше пред сълзи, опитвайки се да се сдържи, но не можеше.
- И ти го прие? Прие момчето да готви?
- Ама разбира се. Няма никаква разлика между нас, Ездачите и тях, Тир`ре, Хюз. Те също са хора. Някои са упорити, други са мили... Те са хора като всички нас, различни. Само религията им е друга. Реигия, която проповядва вяра в силата на дракона. Драконът, който е свещен. Драконът, който ще донесе щастие, благоденствие и нов живот на силните си криле. Ако драконът е ядосан, то значи сме прегрешили. Ако драконът е щастлив, ние също. Никой няма правото да се бърка в мислите на велико същество, ако то самото не разреши. Нима и при нас не е така?
- Ти знаеш най-добре, кажи ми, отличнико.
- От гледна точка на някои... Ние отиваме да намерим своя дракон още като яйце и той се излюпва за нас. Имаме връзка с него още от самото му раждане. Според Тир`ре това не е честно спрямо дракона, защото той няма време за избор. Но този път... те грешат... Пазих Пещерата на яйцата цели три години. Хюз, не можеш да си представиш какво означава това...
- Никога не си ми разказвал, Муртаг. - очилаткото главно се опитваше да отърве лилавокосия от всички мрачни и болезнени мисли, които владееха душата му. Но вече вървеше по-спокойно. Сега, в кула от мрак, където имаше да се грижи за толкова много, много хора, Муртаг като че ли вече не мислеше толкова за зло и разруха. На главата му имаше вече прекалено много проблеми и смях на щастливи души, за да може да влезе отново в онази меланхолия... И все пак... Нея пак си я имаше. Обграждаше го като плътен щит. И никой не можеше да го пробие. Останеше ли лилавокосия сам, отново ставаше мрачен... И колкото и да се стараеше... болката оставаше завинаги.
- Нима? Разказвах на Накамура-сенсей... Само той и Кевин знаеха за това... о вече се чудя... защо съм го крил? Всеки може да стане пазител на Пещерата.
- Не... Аз знам защо го скри. Защото беше обвинен в убийството на Лебърард и Лойд. Те загинаха във войната на учениците. Тогава се събуди Ним. Жаден за кръв и ужаси... Спомням си какво изпитах аз, когато пред мен се изправи чудовище с летящи руси коси. Чудовище с блестящи очи... И вдигнало меч на кръв и сълзи прониза нашия единствен учител... Право в сърцето. Срамуваш се от това. Знам го. Винаги когато погледнеш Хито Накамура в очите се срамуваш. От това, че си унищожил семейството му. От това, че му отне дома, щастието, светлината, че го изрита в праха на улицата, за да живееш ти. Че накрая се опита да премахнеш и него. А той все още е жив. Мъж, върнал се на два-три пъти от мъртвите не само заради теб... А заради още тридесет и девет глупаци като теб. Никой никога не е питал Хито Накамура какво е станало отвъд този свят. Какво го е върнало тук, при нас. Някога, много отдавна е бил чернокос... Но се е върнал такъв, какъвто го познаваме... Върнал се е чисто бял.. Бели коси, бели одежди... Само същите тези кафяви очи, от които се страхуваш.... Той никога не успя да те накара да се усмихнеш.
- Напротив, Хюз, грешиш.. За това последното, грешиш. - лилавокосия се загледа за миг към Елисия, която вече съборила Ним в снега го зариваше в сняг. - Изпратиха ме в Пещерата само защото бях близък на царицата. А трябваше да ме убият още тогава. Отнеха ми света на живите, като ми запечатаха устата. Завинаги. През онези две години не проговорих... Нито дума. И това бе вечно. Не обвинявам никого от вас, че не успя да дойде да ме види. Как бихте могли? Само ако опитахте, щях да ви надупча на решето, по дяволите. Кевин идваше. Често... Той ми разказа за вас и преживелиците ви. Но един ден... той не дойде... После още веднъж и още веднъж... И аз останах сам. Учителят ни е мъдър, Хюзу... Само споменът за неговата усмивка ме държа жив през вековете в тази тъмна, тъмна пещера на сълзите, където всички дракони спят. Грижех се за тях, но не бях аз... Тогава... Един ден дойде царицата и пожела да говори с мен. Отведе ме настрани от пещерата и жреците... В езерото от чиста светлина. Там свали качулката си... И това беше той... Той, който ме освободи...
- Много хора се грижат за теб, Муртаг. А ти си мислиш, че си напълно сам.. и го желаеш. Но около теб винаги ще има хора. Около всеки има хора. Това не можеш да промениш. Дори в пустиня от светлина... Там също ще има живи същества. - до него от другата страна се настани и той, треперещ от студа, понеже беше дошъл отново само по бялото си наметало. Толкова бяло, че чак сякаш изтъкано от светлина. Също като косите му. - Радвам се... Радвам се, че поне успях да ти бъда полезен. Вече отдавна не ме боли. Вече знам за какво да живея. Всеки си има нещо в живота, хлапе. Колко пъти да ти го повтарям, за да ти се набие в главата?
- Хито Накамура-сенсей! В-Вие да не ме чухте!?
- От-до...
- Господи, това е заговор срещу мен.
- Мхм. - кимнаха двамата от двете му страни и се ухилиха.
- Правим си изводи... Вече започваш да се отпускаш, браво, ще станеш нормален някой ден...
- Мечтайте си, сенсей!

- Не мога да повярвам, че току-що се изповядах пред скрит в дървата учител! Боже... - хвана се за главата и отново въздъхна, докато двамата до него се подсмиваха и го потупваха уж състрадателно по гърба.
- Господарю, ако пожелаете, ще им дам урок - Ремо беше коленичил пред него и се усмихваше на снега, който не беше докосвал от толкова много време. Ръката му червенееше от студа, но това не го интересуваше особено много. Много, много отдавна не беше излизал навън.
- Глупости! Само това им остава... Как се справя новият ни готвач, Ремо? Не прави пакости в кухнята, нали?
- Не сър... Дори е... изключителен, бих казал. Само че не се спогаждат много с Зоро. Това проблем ли е?
- Не, остави ги. Рано или късно може би ще успеят... Не съм аз този, който ще трябва да ги накара да го сторят. Но защо се кланяш? Ела да седнеш до нас.
- Никой никога не ми го е казвал, сър. Аз съм просто ангел.
- Ангел? Просто? Говориш глупости, Ремо. Първо ангелите са вид свещени същества, защото страдат за хора, които не го заслужават. Без значение дали са черни или не, защото ангелът е ангел каквито и да са крилете му. Второ, не съм аз този, който ще иска от теб да му ходиш в краката, защото аз съм просто един нечистокръвен. И макар да ми беше дадена тази кула.. Тя е твое творение и твой живот. Трето... Ремо... Ние с теб сме едно и също. Ако искаш, ще сляза долу до теб и така ще бъдем равни каквито сме...
Ремо вдигна странното си сиво лице и се усмихна. Същите лилави очи се усмихнаха по същия начин... както винаги.
- По-добре да ида да набюлдавам кестените.
- Кестени?
- Готвачът готви кестени сър. Казва, че това е основната прехрана на Тир`ре и ще е срамота да не опитате техни ястия.
- Умно, ще разнообрази кухнята... Това е добре. С радост ще опитам малко кестени.
- Муртаг, това момче не ми вдъхва особено доверие. Знам, че е Тир`ре, че ще е странен и че има друга религия... Обаче това, че е брат на Ризел... ами... не е хубаво, тя е малко лудичка...
- А на мен Санджи-кун много ми прилича на някой друг - съвсем безобидно подхвърли учителя, който вече почти замръзваше. Лилавокосия им кимна да се приберат, за да се предпазятот идващата буря.
- Кой от всички, сенсей?
- О... Познавам няколко момчета с такъв характер. Момчета, с които сте учили, разбира се.
- Сенсей, не мога да ви разбера. Та ние бяхме цели четиридесет! Как сте запомнили особеностите на всеки един от нас?
- Но Муртаг, та ти управляваш тази черна кула. Огледай се, колко хора виждаш тук?
- Не познавам всички! Не знам какви са... Познавам само най-близките си... Пък и... Не мога да, това е невъзможно....
- Значи не ги смяташ за свои близки?
- Ами... Вие сте ни учил, че всички сме равни и сме едно семейство. Но не е възможно цялото това семейство да се познава...
- Хюз, ти имаш дъщеря. Твоя плът и кръв. Твоето аз в една нова форма и в едно ново измерение. Част от теб в свят, където ще бъдете задено докато смъртта ви раздели. И това не значи, че сте свързани от брак... А че сте семейство. Нали така?
- Елисия е способна да учуди дори баща си, Муртаг - усмихна се очилаткото - Тя е един нов човек, едно ново същество и душа. И е различна толкова, колкото и всички около нея. Прилича на тях толкова, колкото и другите на нея. Всички нас ни свързва едно общо нещо. Вяра, общо минало и бъдеще. Независимо кои сме, ние ще се познаем винаги... ще познаем в лицето на елфа дали ще ни повярва. Ще познаем в лицето на дракона своя другар. Без значение кой кое име носи. При излюпването си драконът не те пита как се казваш, вижда в теб твоята единствена уникална същност... и общото, което делиш с другите.
- Така че... Не винаги ще е нужно да преценяваш хората само по име и външност. Ти имаш силата да видиш нещо повече в тях, използвай я. И ще можеш да говориш с тях без да се нуждаеш от име. Те ще са твоите най-близки същества, същевременно най-далечни.
- Няма да е същото в едно истинско семейство.
- Семейството се създава когато намериш някой сходен на теб, в противен случай - не. За да намериш един такъв човек, също ще се нуждаеш от друг поглед върху нещата. А после в самото семейство е малко, малко по-лесно. Успееш ли веднъж, ще разбереш лесно характерите, които ще се изпречват на пътя ти отново... и отново... и отново...

Русокосият млад готвач изглеждаше много доволен от себе си. И другите изглежда бяха доста доволни от него. Сестра му вече го приемаше по-добре и май обстановката се беше поуспокоила. Поне така набързо определи лилавокосия, който бутна вратата и огледа залата. Не че беше особено нужно да търси някой от своите прислужници. Трите момичета веднага му се притекоха на помощ. Обкръжиха го и започнаха да хвалят момчето, което май вече се пръскаше от гордост. Нищо лошо, само да не се възгордееше твърде, твърде много. Настани се на своето си място усмихнат, кестени значи... Имаше още много да учи, ако искаше да се справи добре. Но това беше невъзможно. Затова и всички те бяха тук. Но той как можеше да им откаже? Това не беше дом само за него. Никой никога не искаше да живее сам. Той го беше изпитал веднъж... Беше твърде трудно. После запеляза как сините кристални очи на Санджи го следят заинтересовано. Не защото се интересуваше от това как господарят се храни. Интересуваше се от нещо друго, нещо по-дълбоко. На Муртаг му стана и малко неудобно, може би и остави лъжицата след миг. Как... как да се отървеше от тези отровно кристални и ясни очи, през които прозърташе всичко? И болката и страха, и нещо друго, много по-дълбоко отколкото някой можеше да си представи... Как да се отървеше от кристално чистите води на Тир`ре... Тир` ре, които не можеха да бъдат победени в битка за честност... Той не можеше да го излъже.
- Какво те притеснява, Санджи-кун? - предпочете да се придържа към наученото в черното си царство и се обърна към русокосия почти мрачно. Дарсия можеше да го стори просто като подиграфка, но брат му не беше като него. И бяха го научили по други правила на нещо, което трябваше да бъде дори и да не желаеше. Русокосият се стресна малко, когато разбра, че се издава и бързо наведе глава. Но лилавокосия започна да упорства и не продължи да се храни, гледайки внимателно жертвата си, която трябваше да говори с него. - Санджи-кун, по-добре ми кажи какво има.
- Чудех се... Как сега можете да ни приемате. Вие, ездачите... А преди ни изпращахте на смърт... Каква справедливост е това? Нима не сме като вас? И все пак... Дори да не сме, не сме ли и ние живи същества като всичко останало?
- Кой би знаел отговора? Със сигуронст не й прост господар от царство, което иска само да владее.
- Но ти си ездач! Ти трябва да знаеш... Преди всичко си ездач... Видът ти, гласът ти, силата ти... никога не би ме излъгал... Външността не прави господаря!
Муртаг вдигна ръка, за да спре намусените си прислужнички, които искаха да кажат, че не бива да му се говори така. После се замисли преди да отговори.
- Прав си, Санджи-кун. От чистите очи на Тир`ре никой ездач не би могъл да скрие истината. Да... Всъщност повече съм ездач от каквото и да било друго. Не, не го смятай за комплимент, с който целя да се измъкна. Признавам си. Просто признание. Те са мъртви. И много от нас не одобряват тази постъпка на предците ни. Много се разкайват.
- Смъртта им какво ви донесе? Нищо... Сега са щастливи, защото оставиха децата си да гладуват и със сълзи... Но и вие им помогнахте нали? Да се измъкнат, да направят така, че всичко да е по-лошо за нас... Те са мъртви, не ни взеха със себе си.
- Санджи-кун! - това вече звучеше достатъчно заплашително, за да накара младежа да млъкне. Черните очи на лилавокосия пробляснаха ядосано, когато той тропна по масата за да се въздари тишина - Не знам каква болка носиш в себе си и защо. Но... Смъртта не е извинение! Защото един човек каза... че те ще се върнат!
Тишина... Дълга, мъчителна тишина... Може би намръщеното му лице ги караше да мълчат... Никой нищо не каза.
- Какво... означава това? - прошепна момчето накрая, внимателно следейки реакциите на господаря.
- Това, което означава. Някой ден ще разбереш - по дяволите, не биваше да се изпуска. Толкова много неща му бяха натъпкали в главата и Рут и Фуин... Трябваше да внимава от сега нататък... Да, много... Пък и Серег щеше да му се кара после, ако направеше някоя каша... Щеше да зи вземе бележка. - Ще изстине, да хапнем.

- Господарю... Вие никак не приличате на... На баща си... Какъвто го е описвал баща ни - потресеният Санджи все още стоеше на мястото си и трескаво се опитваше да намери отговора на загадката, която се беше изплъзнала на Муртаг преди малко. Лилавокосия изглежда се заинтересува, докато вдигаше чашата чай към себе си, вече по-успокоен. Изгледа момчето над чашата, после бавно отпи. О, да, дали всички господари умееха да се държат толкова досадно, когато се налагаше? Очевидно... Но той може би го правеше просто от задължение, за да не забрави, че вече не можеше да продължи да се оплаква. Трябваше да продължи и да се бори... Да се бори с нещастието, което вече му беше отнело всичко. Личеше си. Личеше си много... Но той все пак се опитваше да го прикрие. Може и да се справяше добре, но не съвсем.
- Тир`ре са били основната армия на баща ми - той каза последната дума с явно недоволство и непризнание. Кой беше неговия баща тогава? Кой можеше да признае? Нима искаше да бъде сам? - За което толкова много съжалявам. Но не мога да върна времето назад.
- Но... Все пак не приличате на него.
- Как бих могъл? Човекът, наречен Морзан не се яви пред мен нито веднъж... Нито един единствен път по собствена воля. Не иска да има нищо общо с мен... Аз не съм негов син. Аз съм син на тъмнината. И само тъмнината ме държи все още жив.
- Какви ги говорите!?
- Така е. Мога да се опитам да го отрека, но не е така. Заради тъмнината, която е омраза, аз съм жив и се боря срещу собствената си природа. Това е моята съдба, Санджи-кун. Но със сигурност тъмнината е моето сърце, което никога, никога не е усетило до себе си този човек, за който ми говориш. Едно малко дете отрасна в тъмнината на собствената си душа вобичта на другите.
- Липсват ли ти? Хората, които някога си убил? Какво изпитваш ти към тях? Познаваш ли ги изобщо? - какво искаше това дете от него? Та той можеше да му разкаже много истории, каквито и да искаше за убийства и скръб. Но защо задаваше този свой въпрос. Виновен ли беше в нещо и търсеше прошка? Или искаше да се сближат? Как някой, който трябваше да го мрази досущ колкото сестра си изведнъж проявяваше такъв интерес? Погледна замислено към Ризел, но тя старателно отбягваше тишината и се хранеше, все едно изобщо не я интересуваше всичко наоколо. Ясно... Момчето любопитстваше по един особен начин, който Муртаг познаваше много добре. "Искам да знам. Научи ме, не ме оставяй сам в тъмнината на този свят, който е скръб. Научи ме как да не се загубя по тази една пътека. Само една, само една, изпълнена с тръни и клопки. Как да ги подмина?"
- Липсват ми, Санджи-кун. Те бяха мои близки приятели. И всеки един човек е близък на другия. И двамата сме човешки същества, Санджи-кун... Само господарите биха се избили когато са на една маса... за нещо съвсем дребно, като зрънце ориз сред другите зрънца. Знаеш ли колко пъти съм се обвинявал, колко пъти съм виждал тази червена кръв по ръцете си, които тогава не бяха мои? Знаеш ли колко пъти в нощта не съм спал? Съвестта е нещо, което не може да бъде излъгано. Някои могат да я загубят... Но тя ще се върне... По-силна от всякога. Така казват хората... Нали?
- Те един вид са те изоставили, господарю.
- Никога - усмихна се, когато отново си спомни едно единствено докосване. Докосване от чисто бяла светлина. И усмивката, която го беше държала жив досега и избледняваше. Бяла, ставаше все по-бяла и по-бяла... И изчезваше в съзнанието му. "Винаги ще те защитавам. Ние сме едно, поделихме сърцата си, това ще бъде завинаги. Винаги ще те защитавам. Аз съм твоята първа... любов." - Разбери, че някои неща не изчезват във времето, а остават завинаги. Те са навсякъде около нас. И винаги ще бъдат. Присъствие, което е почти неуловимо. Санджи-кун... Чудех се защо си говорим на такива философски теми?
- Аз просто се опитах... Да разбера какво представляваш... Но ти старателно отбягваш всичките ми въпроси. Защо? Защо се страхуваш от мъртвите? Те никога не биха дошли, за да те съдят за това, което си сторил или не си!
- Смъртта не е извинение! Защото един човек някога каза... че те ще се върнат! Ти можеш да ги забравиш. Можеш да си представиш, че нещо никога не се е случило. Можеш да си кажеш "Моят грях вече го няма". Но... не е така. И те ще се върнат някой ден за теб. Дали ще са ти ядосани или не, това ще важи от твоя живот. Ходил съм много пъти в Отвъдното, момче. Знам какво цари там, знам какво е злобата на мъртвия. Знам какво наказание е да виждаш нещо толкова, толкова обвиняващо. Тя каза, че те ще се върнат. Някой ден за всеки един от нас. Каквито и да сме.
- Тя?
- Ри-чан... даваш ли ми позволение да говоря за това? - обърна се съвсем спокойно към нея, а Ризел вдигна глава недоволна, че я включват в този изтощителен разговор. После пребледня и ръката й почти видимо потрепери докато стискаше чашата.
- Не смей да го правиш... никога! Ти ми обеща, това е тайна, която мога да запазя, защото ти доверих нещо свое. И пожелах и ти също да споделиш нещо, за да сме квит.
- Разбирам те, Ри-чан. Не мога да ти кажа, Санджи-кун. Приеми го. Думите й са истина. И тя някога ще дойде за мен. Тя, която винаги, абсолютно винаги е била до мен. Тихо присъствие от нещо странно, което го има до всеки един човек. Понякога обвиняващо, понякога не.... Тя е там... Някъде там, много отдавна.
- Не ви разбирам.
- Аз сам не се разбирам понякога.... Не можем ли да говорим за нещо по-приятно? - какво му беше неприятното на това? Тъгата в очите му беше нещо, което не беше за пренебрегване. Може би го болеше. Може би наистина, наистина болеше.
- Ремо. Как върви с населването на града? - смени темата Муртаг веднага, когато му се отдаде възможност.
- О, сър, не можете да повярвате! Невероятно е! Не вярвах, че ще има толкова много хора... в черен град като моя... нашия....
- Ще ида по късно да се разходя.
- Аз ще дойда с вас! - в един глас скочиха и Ремо и Лука.
- Защо ли не се учудвам... - не можеше да не тръгне с тях, това щеше да му донесе проблеми с някои членове на черното семейство, които стриктно го наблюдаваха все още. - Тогава след обяд. Пригответе се. И без никакви официалности. За бога, всички ме мразеха, сега не искам никой да ми се кланя. Категорично го забранявам! И не казвайте на никого... нека бъде изненада. Ри-чан... Чувствайте се официално поканена. Санджи-кун... И да не го казвам, ще дойдете заради сестра си, ако тя дойде с мен.

Градът, който беше черен. Градът, който никога никой не бе харесвал. От чиста чернота, пропила се в тези стени, които покриваха това място от скала.
Градът от камък вече започваше да се раззеленява. Зелените растения плъзваха по стените на къщите и малко по малко разцъфтяваха в безброй цветове. И Дорадо се превръщаше в нещо, което бе пълна противоположност на Мраморната кула. Защото не Дарсия живееше тук. Улиците, вече толкова оживени, се пълнеха все повече и повече с народа, който се събираше на това прокълнато място, събудено за още един живот. Добър или зъл? Никой не знаеше. Децата тичаха по тези улици, които никога преди не бяха огласявани от тези гласове. Детските гласове бяха забранени за Дорадо... Поне досега.
Дорадо разцъфтяваше в живота. Град в тъмнината, която го обгръщаше и пазеше от светлината, сега пазеше светли същества, и едно, което можеше да свърже двата свята в едно. Господарят на Дорадо този път... бе нечистокръвен.
Едно дете тичаше по каменните улици, които се покриваха с цветя, бягайки от хлебаря, който току-що се беше настанил в новото си магазинче. Детето, което бе босо и също като някой друг можеше да продължи завинаги само по този път, който бе единствения... Той беше сирак, но в черния град всички бяха сираци. Защото чернотата винаги те оставяше сам в свят, който бе сълзи.
Момчето се спъна, но не пусна хляба си. Никога нямаше да изпусне този живот, единствения живот. Опита се да се изправи, но... Болеше... Беше си навехнал крака. Момчето с голямата шапка, която беше единственото му богаство в този един свят.
Нечия ръка в ръкавица се появи от нищото, пред него. Ръка, която можеше да го погуби, но която можеше и да го спаси. Ръка, която беше страшна, но можеше да бъде и добра... Добра, само когато доброто вирееше в сърцето му.
- Добре ли си, момче? - усмивката му беше добра и топла. Като на баща му, като бащата, когото детето никога не беше имало. Хората около тях като че ли спряха да вършат нещата си, някой изпусна ваза.
- Ваше Величество! Какво правите тук? - детето се сепна при този призив на хлебаря, който го следваше, а сега стоеше потресен зад него. И вдигна глава. Мъжът с ръкавицата носеше обикновена черна униформа на ездач и някой го беше вързал на смешна конска опашка, колкото за да се забавлява, най-вероятно. Но кой друг можеше да има подобна лилава коса? Никой, никой друг. Момчето хлъцна уплашено,знаейки че сега можеха да заповядат да го уловят, да го затворят... и край. Господарят водеше със себе си онзи странен малък демон, със сивата кожа, който бе създал града. Сега Ремо се усмихваше под голямата си черна шапка и чакаше търпеливо. Лука, синекосият магьосник от другата страна стискаше нервно жезъла си. До тях имаше още един, който хората не познаваха. Русокосият мъж, който беше доста намръщен всъщност, пушеше една цигара, сякаш искаше да се стопли с нея. До господаря стоеше жена, която можеше да мине за негова сестра или съпруга. Приличаха си. По-скоро по облеклото, отколкото по нещо друго.
- Добре ли си? - настоя господарят, който явно беше излязъл на разходка и пет пари не даваше за това как го гледат опулените хора.
Момчето преглътна и затърси начин да се измъкне от всичко това.
- Нищо не съм откраднал!
- Не съм казвал, че си крал. Хлебарю, радвам се да ви видя в Дорадо. Добре дошъл. Това дете е сирак, нали?
- Д-Да... запелтечи онзи, като пък се опитваше да каже нещо смислено, но не знаеше как да постъпи в създалата се ситуация.
- Много ми се иска децата тук да не са сираци... Но кой ли би се погрижил за този крадец? Хм, какво мислиш, Санджи-кун? Мислиш ли, че момчето е способно в нещо.
Русокосият дълго вдиша, преди да отговори нещо, наблюдавайки момчето.
- На мен ми прилича на нормален ездач, ако изобщо има нормални ездачи.
- На мен ми прилича на мен, само дето аз не бях сирак - осмели се да се намеси Лука.
- Достатъчно, достатъчно, не го плашете с подобни неща. Не действат добре. Момче, мисля, че ние с Ризел можем да ти намерим дом. Тя поне е добра в това. Какво ще кажеш?
- Но аз си имам дом! Аз живея в... - премълча. Толкова лошо ли беше? Това май заинтересува отнесения господар и явно нещо му хрумна.
- Заведи ни да видим. Хлебарю, Ремо ще плати за хляба. Ремо, купи още два-три, ако е възможно....
По дългия път, по който момчето вървеше бавно, Муртаг разглеждаше града без да показва никакви чувства, но затова пък Ризел беше пълната му противоположност. Усмихваше се, възкликваше и се смееше на всичко, което срещнеха, поздравяваше опулените хора, които не очакваха да видят лилавокосия точно сега, точно тук.
Цирк. Беше цирк. Беше разпънал шатрата си малко по-настрани от града и изглеждаше странно запустял. Момчето изтича до входа му и прегърна една жена, която приличаше на акробат. Тя доста се стресна от неочакваните гости и понечи да се поклони.
- Не е нужно. - махна с ръка отсечено лилавокосия и огледа цирка.Не го беше виждал преди. Ярко червена шатра в чистия сняг, който никой не си беше направил труда да изрине. - Значи тук живееш, момче?
- Хай...
- Изглежда чудесно, никога не съм бил на цирк! - по момчешки огледа Муртаг шатрата и май си запредставя забавлението. Ризел и Санджи се засмяха невярващо на думите му. - Говоря сериозно. На ездачите се полага да присъстват на "образователни" мероприятия. Не на цирк. Мога ли да опитам да ходя на въже?
- Моля? - не разбра жената пред входа.
- Въже, нали ходите по въже? Искам да опитам днес, кога е представлението.
- Но сър...
- Онегааай, онегай.
- Муртаг пак се побърка - въздъхна чернокоската и се хвана за главата - От какъв зор ще го правиш.
- Защото е забавно!

Той се качи горе съвсем по акробатски, без да се подхлъзне нито веднъж. Да, ездачите май имаха за задължение и това да се упражняват по подобни места. Не точно циркове но.... Ризел вече ги смяташе за много по-странни, отколкото ги описваха останалите Тир`ре. Направо цяла книга щеше да напише за тях. От пасмината, която Муртаг беше взел със себе си, само Ремо и брат й се държаха горе-олу добре. Ремо стоеше до входа и се усмихваше може би приятно на Лука, който беше взел да удивлява фокусниците със своите си фокуси. Но той беше по-силен магьосник от тях. За бога, как можеше да служи точно на най-смахнатият господар, раждан някога на този свят.
- Леле, ама тука е високо... - онзи горе на въжето направо можеше да й изкара акъла, затова категорично не поглеждаше нагоре, въпреки че другите му се подиграваха и го насърчаваха. Въпреки че беше господар... те не се страхуваха от него. Трябваше ли да го правят? Та той също беше човек... да, някои се страхуваха... Но преди всичко беше човек...
- Направи място и на мен!
- Ранен си, Хюз! Кога се промъкна тук!?
Очилаткото се покачи нагоре като маймунка, въпреки че завидната превръзка на ръката му накара съдържателката да посинее от притеснение. Хюгес се появи от другата страна на въжето, което се олюля застрашително.
- Хавок щеше да си прекара чудесно! Това е точно за театър.. Стой, крадецо на души! Аз съм великия Парчо, нарязан на парчета! Не мърдай!
- Как да не мърдам, велики Парчо, като клатите въжето, на което седим? Ще паднем в морето, което не е позволено за никого от нас!
- Значи още си на ниво... Спомням си любимата ти роля - храст.
- Много е важна, кой друг ще играе храста? Та нали спомага за по-лесното възприемане на сценката!
- Хъ, философ такъв.
- Висше образование по инат... Да ти дам ли уроци?
- А, не мерси, че от теб никой не може да се спаси... Аз ще стана много опасен....
Малко по-късно и двамата с червени бузи се кланяха и се извиняваха на мъжа на съдържателката, задето бяха скъсали въжето и продънили дюшека долу И естествено оставиха Ремо да се разплати, за да се възтановят щетите. Да, хубаво беше да разполагаш с някого, който има достатъчно пари да те издържа...
Но следващата им глупост предстоеше. Влязоха в нещо като училище, където млади Тир`ре, досега укриващи се от закона бяха намерили покой. Муртаг отвори капаците на прозореца докато четяха свещените си книги и май доста стресна вярващата им учителка.... Гони го цял километър, докато Хюгес и останалите клатеха глави... А сега как да го извиняха? Ясно беше, че си търсеше нещо, което да не е свързано с мрачните мисли, които така отчаяно се опитваше да не показва на никого. Които щяха да го подтикнат към мрака, който беше приел за своя свят.
Накрая уморени го намериха на една пейка, която всички, които минаваха наоколо обикаляха отдалеч, за да не му пречат на почивката. Ако ги видеше, щеше да се скара, но... Да, доста тичане му беше ударил.
- Хайде, от кога ви чакам? - усмихна се, вече не говореше чак толкова по момчешки, върнал себе си от детските си години.
- Ти си си виновен за това - седна Ризел до него и му обърна гръб.
- Какво съм направил?
- Наруши свещения час. Тир`ре имат правото да изповядват религията си в града ти, нали? - намусеният Санджи доказваше, че беше нещо свързано с обичаите на Тир`ре.
- Пак ли сбърках? По дяволите... не мога да свикна с вашите часове и така нататък... А вие защо не се молите?
- Идиот! За децата е различно! Нашите молитви могат да бъдат чути от дракона само по залез слънце. Децата имат предимство, могат да се молят на дракона по всяко време, защото е снизходителен към тях!
Лилавокосия се почеса малко и се понамръщи.
- Религията ви е много сложна! - тросна се накрая и също се намръщи.
- Тогава защо се месиш когато не трябва!?
- Добре, съжалявам... Съжалявам... - и отново помръкна само за няколко секунди. Възцари се тишина, хората минаваха край тях, нищо не се казваше и... настана отново онова тягостно усещане, нещо бе надвиснало над някого от тях. И те знаеха над кого. Знаеха кой... кой беше най-нещастният човек, който седеше на една пейка... и се опиташе да им каже, че всичко е наред, но...
- Братко, няма нищо, грешката е човешка. - Хюгес не издържа на напрежението и седна от другата му страна.
- Да, сигурно.
- Като малко дете ли ще се сърдиш?
- Толкова грешки правя, не мога да върна времето назад, за да ги извиня. Става все по-лошо и по-лошо. Една грешна стъпка след друга.
- Бива ли господарят да говори така? - заяде се Ризел от другата му страна и той също й се озъби.
- Ти си гледай работата там.
- Мога да се извиня от твое име. Ние сме братя.
- Няма да е същото, Хюз. Но благодаря. - поусмихна се, после се изправи, при което Лука и Ремо, облегнали се на стената скочиха мигновено. - Ще опитам сам.
- В никакъв случай! - извикаха двамата индивиди Тир`ре - Едва ли ще приеме извинението ти! Съгрешил си и точно това не можеш да извиниш!
- Е какво да правя тогава!?
- Да си вървим... Да си вървим вкъщи - посочи чернокоската кулата, която изглеждаше още по-черна, когато господарят беше мрачен.
- Не искам да се прибирам точно сега - защо? За да не го видят слугите му ли? Но те вече бяха усетили как кулата потъмнява, потъмнява.... Сякаш черен облак се готвеше да я погълне заедно с всички тях. А него го нямаше. Ризел сложи ръка върху неговата, както се бяха разхождали досега, просто защото лилавокосия дразнеше Санджи, пък Ризел му беше съучастник - тя се страхуваше за брат си в този свят на чернота.
- Господарю, в такъв случай... Ще дойдете с мен... Но сам.
- Че защо, какво ще правим?
- Ще се извиним... като Тир`ре, не като ездачи.
- Но нали каза, че е невъзможно!?
- Това, което е невъзможно за един ездач е възможно за Тир`ре и обратното. Двата народа сме едно. Но през годините сме си разделили нещата. Сега просто се допъламе. Хайде, да вървим. Аз и вие... ще бъде по-добре, отколкото а се изсипем всички накуп. Знам какво да направя.