~Дорадо - кулата на моето сърце

Златният отвън надникна през прозореца вътре, изненадан от появата на жената. Нея Тиро най-малко я беше проучил, може би защото все я губеше в тази кула... Но с впечатленията, с които беше останал, можеше да предположи, че това трябваше да бъде...бъдещата...й нова майка. Изобщо не можеше да я свърже по външен вид с Елоре, но и Муртаг беше същата работа. Шико изглеждаше по-наивен и глуповат, макар че не беше съвсем такъв. Но очевидно този бе видял много повече с лилавите си очи.
"Я да видим?"
Джени се беше поуспокоила от внезапната магия на Винр, но когато прибра "оръжието" отново се сви и разкашля.

Винр струпа камарата с досада, като ги спусна с няколко магии, за да не се натрошат, че тогава щеше да стане лошо.
- Изобщо има ли нещо, за което да не взимаш предалено много мерки? - изсъска й пак, докато тя си връзваше косата пред огледалото, за да не й пречи и се хилеше с образа си
- Ние сме Тир`ре, беззащитни ездачи. Ако не вземем всички познати мерки, можем да пострадаме. Ами ти? На какво ви учат вас, драконите? Да се каляш с зле облечено дете в блатото! Ама че отговорност - после се намръщи, когато той уж ядосано й обърна гръб. - О, извинявай. Искаш да ти кажа нещо хубаво? Момичето е на топло, можем да разберем кое лекарство ще й подейства поне добре, за да успокои кашлицата до някъде.
Тя се обърна и след няколко крачка реши да се събуе, не беше лесно да ходиш на токчета сред купчината, която сам си донесъл от топла вода и шишета. Пък и роклята й със сигурност й пречеше. - Ти ще ми помогнеш. Използвай си силата, бъбривецо, защото иначе имам гребен и не ми минавай с номера, че не те боли, защото вече съм пробвала.

Намести се да му е по-удобно, но и да не го видят. Това щеше да бъде добре да го знае занапред...Вярно, дракон на лечител, ама...той можеше само с магия, а и преди беше опитвал върху Джени и не се получи. Може би защото и тя имаше силите на майка си...Толкова много му напомняше на господарката му, беше болезнено. Същата беззащитност, усмивка и желание да се жертва за другите. Ако не беше цопнала при Винр, сега щеше да бъде много по-добре. И предполагаше, че щеше да се чувства виновна, когато се събудеше...
Пое си дълбоко дъх и мълчаливо продължи да гледа.

Беше занимателно. Скоро щеше да свърши завинаги, но поне беше полезно. На север винаги трябваше да имаш и мъничко човешки умения. Той... принадлежеше на севера. Малко несръчен както с всичко, което вършеше, поне се стараеше да изпълнява това, което Ризел най-старателно и спокойно му обясняваше за всичко. Странно, нещата се смесваха и получаваха по доста интересен начин. Докато се опитваше да отпуши едно шише осъзна и защо повечето дракони никога не пожелаваха човешка форма. Този свят бе по-различен.
- Правиш го наобратно - стресна го още един глас и му взеха шишето. Чернотата го отвори без никакви проблеми, докато Ризел му правеше гадни физиономии.
- Промъкнал си се през всичките тези стражи?
- Хората могат да избягат в собствения си дом по-добре от всеки друг - ухили й се лилавокосия и подаде шишето на Винр. - Мирише на много силно лекарство. Смятате да й го дадете да пие? Направо отрова! Ауч, добре де, сумимасен...
- Всъщност, може и да е добре, че дойде... тъкмо се чудех дали да ида да те питам... Познаваш ли някой с магия по-мека от водата?
- Ти си жена, защо ти не се заемеш сама? И без това си водна... знам, че ще се справиш по-добре от обикновените лечители.
- Егати похвалата... ще ти го върна.

-...мм?-детето се поразмърда, дали заради темпреатурата или шума не можеше да спи...?-Мамо...тате...Винр?
Лор изпита нещо странно. За момент се почувства сякаш беше попаднал година и нещо назад, когато детето пак беше направило същото нещо...Само че накрая каза "Лор". Но сега не се чувстваше ядосан, че не беше той...Усмихна се доволно и открито си се подпря на перваза.
-Лор?-шоколадовите й очи погледнаха и него.
-После ще ти се извиня, когато се оправиш.
Тя примига отнесено няколко пъти, преди да се поусмихне и да затвори смирено очички.
-Съ-
-И не смей да казваш "Съжалявам"! Остави семейството ти да се погрижи за теб. Би ги направило щастливи...
-Добре.

"Още ли си решен да се върнеш на Север? Твърде прибързано ми се струва" въздъхна лилавокосия, след като Ризел им хвърли най-злобния си възможен поглед и им обеща после да си намери оръжията. Поне нямаше способността да ги чуе.
"А теб не те ли интересуват... чувствата на Лука? Май вече свикна да не му обръщаш внимание" той подаде последното нещо на Ризел, за да тя да се погрижи за останалото, просто защото, естествено, сега не искаше да има нищо общо с лилавокосия... "само й пречеше"
"Ако не се върнеш, ще накарам Азвер да те търси и на края на света."
"Това е моето бъдеще. Не съм ти син, нито пък дракон" уцели болното място, но не си взе забележка, просто го остави до стената леко намръщен за момента.
- Това как се прави? - отново все едно нищо не се беше случило, вече беше до Ризел, която бе склонна да му покаже. Не след дълго и лилавокосия се доближи, ама по-внимателно, че Ризел да не му метнеше на него някоя гадна дреболия

-Аригато, Ризел-чан.-Джени отвори пак очичките си, опитвайки се да сподави кашлицата.-Не исках да се разболявам...Съ-
-Чшшш! Тихо!-скастри я Лор от прозореца.-Просто си пий лекарството.

- Юнак без настинка не може. - изрецитира спокойно чернокоската нещото, което баща й бе повтарял с години. По простата причина, че брат й, който беше ден и нощ навън, се разболяваше често-често. Пък и затова беше изклюкарил и на нея днес, явно знаеше, че това не е за подценяване.
- Както и без двойка. - подхвърли Муртаг, който оглеждаше отново смахнатите букви на Винр. Ризел само го изгледа остро, но не, този път нямаше да се хване на въдицата... Щяха да си се карат после.
- Мирише ужасно... Не бих го изпил за нищо на света - Винр все пак си имаше едно наум за лекарствата. Е, буламачите на Ишин, един от химиците и лекари на царството, бяха превъзходни, но други...
- Гледай да не ти се наложи. Добре де, ще помоля следващия път брат ми да ги оправи... "буламачите"...

-Това е само за мен...кхъ...затова е вкусно!-надигна се и седна на леглото, поемайки напитката.
Нито я огледа подозрително, нито я подуши. Просто я доближи до устните си и я изгълта...и капка не остана.
Лор се изненада, че не позеленя. Дори и на него не му беше харесало, а колко още такива му бяха минавали под муцуната.
-Аригато!-кихна веднъж, но се усмихваше лъчезарно.
Погледът на дракона умекна и заразната й усмивка се пренесе и на неговите устни.

Тя се усмихна и се настани на един съседен сто.
- Доиташимаще. - естествено, имаше си още да я наблюдава. Санджи, глупакът му с глупак, така беше описал всичко, че все едно беше станало най-лошото. Как можеше брат й толкова бързо да свиква с ездачите и всичко останало, а тя - не... - Ей, опърничавия, не се яде тук!
Лилавокосия, който тъкмо щеше да отхапе отедна от скритите си запаси, се огледа като подплашен заек.
- Не знаех, че вече не мога и да яда. Стаята не е отровна! Кашлицата не е заразна...
- Този път няма да моля Санджи, а направо ще скрия сама тези твои чували, от които крадеш. Лакомник...

-Хихи...-тя се отпусна обратно на възглавницата си, без да смее да затвори за миг очички.
-Бааака.-Лор се подсмихваше от мястото си навън.-Какъв господар на кулата си ти, след като и жена ти не ти дава да ядеш?

- Тя не ми е... жена. - измърмори като махна към нея и все пак захапа от ябълката. - Сестрите на готвачите понякога имат способноста да се страхуват някой да не напълнее май.
- Аз не съм го забялазъл. Изяждам цели тонове пък не ме гледат накриво, пък още не ме бяха видели като дракон. По-скоро не ти е простила задето я хвърли от десетина метра в езерото. - тихичко се обади Винр, защото това беше лоша тема за Ризел. И още как, спомняше си чувството да паднеш в ледено студена вода, добре че имаше сила вода и можеше да плува.
- И така да е не виждам как ще ми отмъсти засега... - добре знаеше какво цели тя. Но просто Ремо бе твърде неудобен помощник, все се вреше на всякъде. Тук в кулата, никой от двамата не признаваше нищо от доброто, което понякога се случваше да си направят. Просто за да е интересно.

-Ммм...-погледна към Джени за момент, която вдигна пръст към устните си и му се разкикоти. Пък и наистина по-добре да си мълчи...преди и него да са тръгнали да тормозят. Още имаше прекалено много стъклени амуниции по пода.-Как намерихте детето, между другото? Интересно ми е да чуя историята ви...дори и преди това.

- Тази история е прекалено сложна... Отнема доста време. - предишния път, като беше говорил с баща си за това, беше отнело цяла вечност. Вярно, случи се след загубата на Торн, когато времето течеше ужасно бавно, но не беше и малко. Облегна се на стената и замислено проследи няколкото огнени фигурки, които изразиха мислите му, неясни и бързи, вероятно нещо като вълк и човек, които бързо се стопиха в тъмнината. - Нямам нищо против да го направя... в най-кратката версия ще отнеме около час... час и нещо... За първият ти въпрос... Всичко се случи в Динзел - фигурката на планината, но от огън изригна като вулкан и всичко пак изчезна. Сигурно му беше по-лесно да се върне към нещата от тогава като си рисуваше огнени образи като тези.

-Добре, добре, чак толкова търпелив не съм.-махна победено с ръка.
-Важното е, че ги намерих!-детето весело притвори очи.

- Разбира се. - онзи си нахлупи високата шапка над очите и се усмихна. Малко или много от обучението в тъмнината оставаха много навици. Особено как Магьосника, когато бе щастлив, правеше по същия начин.
- Хората биха казали "просто Съдба" - Ризел така и не беше повярвала на тази история. Струваше й се прекалено нереална.
- Оу, съвсем не бих използвал тази летяща фраза просто ей така - беше се срещал с тази съдба... и, честно, никак не беше забавно - А сме се събрали на говорилня, Ризел, да те оставим ли сама, вдигаме твърде много шум?
- Тук си малко прав...

-Аз се радвам, че тази...съдба ми помогна да стигна до тук.-детето се сгуши щастливо върху възглавницата. Вече се чувстваше по-добре, макар че от време на време пак се прокашляше или пък потреперваше.
-Ммм...-Лор замислено се вгледа в нея.-Аз ще ида някъде да се набутам в снега. Започвам да изпитвам прекалено много сантименталност от това дете.
-Блъеее!
-И по-внимателно, да не направиш някоя друга глупост.-и изчезна от там.

- Защо не вървите и вие, бърборковци? - подкани Ризел двата индивида, които в кратката тишина май имаха намерение да седят и да си почиват - Нали ми каза, че Пако се нуждае от теб? Кога ще го тренираш?
- Я гледай ти, започна и да ме гони, а... - ухили й се онзи, но поне си беше права до някъде. - Това че вече нямам дракон не значи, че трябва да прекарвам цялото си време с Пако. Лисиците са родени за да защитават, не за да бъдат глезени постоянно. Но да, добре, тръгвам, Винр, ставай и ти

-Лека нощ!-изпрати ги с едно махане на ръчичка.-Утре ще съм по-добре, обещавам!

- И измисли какво ще искаш за закуска, готвачът много държи да ти приготви нещо специално. Лека нощ. - избута дракона пред себе си, за да не го чака бавно-бавно да се изнизва цял час, пък и преди Ризел да е довършил "Брат ми кога е..."
Навън пред вратата отново се накипри с онази шапка и после замислено изгледа Винр.
- Добре, сега върви. Позволявам ти да отидеш. Но не се бави, ясно.
- Наистина ли?
- Какво казах току-що? - проследи как по-радостното синьо същество се добра до прозореца и скоро вече го нямаше. - Объркано създание...

Господарят спокойно крачеше надолу по стълбите. Странно, не бе толкова късно. Кулата му бе тиха, също както в началото. В началото той бе вървял с Ремо из тези коридори и бе сам... почти сам. Колко неща се бяха променили от тогава... А за колко кратко, наистина, бе се случило всичко това. Махна с ръка, докато се приближаваше до вратата и неговият шпионин спокойно я отвори пред него. Беше задължен да му направи знак, толкова много държеше Зоро на това... Да, наистина.
- О, Шуте... Изглеждаш разтревожен? - той спокойно завъртя бастуна в ръка и се подпря на него. Загледа към земния дух малко объркано. Вярно, трябваше да говори с него... Но май не му беше времето сега. Земното същество изглеждаше малко объркано. Още не беше намерил жезъла си... някой ден и това щеше да се случи... Слънчевият Кепет подскочи при гласа на господаря, а черната лисица падна недоволно от ръцете му и се търколи в краката му в опит да си поиграе с него още малко.
- Кепет твърди, че блатата ти имат една малко неприятна тайна, Муртаг - баща му изглеждаше малко сащисан... само ако можеше да се види...
- Трябва да ги видите, сър - промълви тихо шута, като се изправи и нервно започна да върти ръце, сочейки неопределено навън.
- Хм, интересно. Добре тогава, ела да ми покажеш. - Шута, земния дух, който бе наследил загубения Нирка, бе още дете според календарите и изчисленията на Ездачите. А за долноземците си беше направо бебе. Кепет просто имаше заложбите, но не беше времето да ги развие, не и преди да намери жезъла си, който земята щеше да му подари някой ден. Засега бе просто едно от децата на черния Дорадо.
Морзан ги последва, за да се разсее, досега бе говорил с Кепет и явно бе изморително за него. Не, никак не беше лесно.
Блатата... значи това бяха блатата? Нищо особено. Муртаг бе виждал и два пъти по-кални. Но... неговите блата бяха бистри и пълни с риба... О да... Някога това място все пак не бе било черно. Кепет посочи едно от блатата и отстъпи. Лилавокосия повдигна рамене и въртейки бастуна в ръцете си, се запъти нататък бе дори да му пука за опасностите. Магията на Ремо го държеше над калта и той по-скоро вървеше по въздуха. Докато другите бяха принудени да останат отзад, защото не бяха усетили магията навреме. Муртаг застана над чистата вода и се огледа в нея. Наистина приличаше повече на роднините си така. С това черно палто и шапката... нямаше да го приемат добре, ако се появеше някъде другаде. Но Дорадо бе неговият дом... те го разбираха.
- Присъствието, сър, присъствието - подшушна му Ремо, който предпочете да остане невидим, просто заради интересния ефект, който оставяше господаря му, който си висеше във въздуха над студа, калта и водата. Лилавокосия се замисли и се опита да усети нещо.
- О... Разбирам, Кепет... Това имаш предвид, така ли? - господарят вдигна ръка и направи няколко резки движения, сякаш имаше някой невидим враг около него. Онези, които имаха по-остри очи просто щяха да проследят цветовете на магията, която току-що бе направил. - Покажи се! Заповядвам ти да се появиш... призрак от миналото.
Нищо не се случи, но лилавокосият не изглеждаше разочалован. Вече знаеше какво бе разтревожило пазителя на земята. Спокойно и твърдо остана да изчака нещо да се появи. И то се опяви. Първо бе прозрачно, но придоби някаква плътност. Отначало бе просто червеният чадър от един забравен сън. Под него сънените ярко червени очи се огледаха да видят кой го вика и защо. Белите му коси обградиха лицето му като пухкав сняг. Бе нисък човек, не издаваше никаква магия, а единият му крак бе окован с верига. Древна господарска магия. Муртаг се подсмихна.
- Добро утро. - тихо поздрави, за да привлече вниманието на призрака. Ярките червени искрици го погледнаха и направо можеха да го изпепелят, само ако духът бе живо същество. Бе облечен с кожи, имаше високи драконски ботуши и дебели ръкавици. На кръста му висеше счупен меч. Някъде зад себе си Муртаг разпозна реакцията на баща си като удивление.
- И ти ли си дошъл да ме разпитваш? Нищо не знам, казах го и на твоя предшественик... - дрезгавият глас изръмжа недоволно и фигурата покри лицето си с чадъра.
- Бих искал да почивате в мир, генерал Лета Муртаг. - усмихна се. Познаваше този образ от сънищата си, много отдавна. Това ли се беше опитал да му каже през всичките тези години? Лета Муртаг беше генерал от една далечна историческа война. Най-добрият приятел и стратег на Роланд Колд - драконския цар, на който се приписваха цялото величие и мощ на небето.
- Вярвам ти - скептично изръмжа гласа под чадъра. - И другият казваше така.
Лилавокосият вдигна ръце в знак, че не идва с зло. Генералът вероятно разпозна този знак в нечии друг образ, защото пак вдигна глава.
- Присмиваш ли се? Не бих ти го препоръчал.
- Аз съм наполовина ездач, сър. Не бих се присмял с нещо подобно. Нито с вас. Готов ли сте да си вървите с мир?
- Кой си ти, момче? - все едно се опита да си спомни нещо, но му се изплъзна, червените очи изглеждаха малко по-обнадеждени.
- Муртаг Хикари Моуси, нечистокръвен владетел на кулата Дорадо. - представи се, докато вече извършваше необходимото заклинание или както се наричаше. Червените очи на човешкия генерал светнаха изведнъж. Спомни си.
- Онова момче... - промълви тихо, докато веригата се счупваше и скоро не изчезна от този свят. Духът принадлежеше другаде... на едно различно място.
- Но какво е искал предишният господар от Лета Муртаг? - удивеният Морзан не можеше да повярва, че е видял духа на мъжа, на който бе кръстил сина си.
- Ремо или Магьосника биха отговорили. Аз не съм вундеркин, не знам, татко - спокойното му изражение може би издаваше и малко радост от успеха. Бе успял без никакви затруднения. Върна се при другите и се усмихна и на шута, който вече изглеждаше по-спокоен.
- Със сигурност мога да отговоря на въпросите ти, Клетвопрестъпнико. - тежкият като воял глас се разтля из местността. Тих, мелодичен, тъмен... сърцето на тъмнината. Лилавокосия като че ли го беше очаквал, защото свали шапка и му се поклони.
- За мен е чест, че ни посещавате за втори път, Господарю на мрака.
- Виждам, че си ме послушал? Добро момче. Казах ти, че костюмът ще ти отива. - черното същество се материалицира със силно "пук" от нищото, следвано от друго. Сивокож господар, който излъчваше ненормално огромна сила. Сивокожият Магьосник на Юга... Господарят над господарите... тяхното сърце. Делоис Рейли. Морзан пребледня, но Муртаг изглежда се радваше на срещата. За бога, колко време бе прекарал при тях... обичаше семейтвото си. Посочи към кулата си и се усмихна.
- С ваше позволение бих ви поканил в Дорадо.
Магьосникът го оглеждаше, за да види дали не е допуснал някаква грешка в облеклото или държанието си. Искаше този господар да спазва инструкциите му, все пак. Зад него последния нечистокръвен в семейството, Рут Руин, гореше от нетърпение да поздрави Муртаг.
- Много добре. С радост ще приема да опитам от просволутия чай на Ремо. Ремо? О, радвам се да те видя отново. - малкото ангелче летеше почтително до Муртаг и издаваше смирение.
- Прекрасно. Нека продължим разговора си вътре, моля...

Магьосникът се държеше много студено, което не се харесваше на господаря на Дорадо. Това не беше на добре. Въпреки че съществото на силата се усмихваше, усмивката му днес бе студена и заплашителна. Правеше снега сив и небето още по-черно отколкото беше. Магьосникът не беше просто нещо, което трябваше да се подценява. Бе опасен. Затова Муртаг тихо наблюдаваше стъпките му, в очакване нещо да се случи. Сигурно нямаше да се забави. Това не му харесваше никак.
Но все пак го поведе по красиво подредения път към своя дом. Неговия дом... вече беше свикнал да го нарича така. Тази кула с черните й прозорци и небето, притихнало под чернотата. Там, където цветята ярко блестяха под чернотата, където самотната градина му даваше успокоение в дългите нощи. Където малкия ангел се смееше и тичаше около краката му, а лисицата му, неговата собствена лисица, се търкаляше в снега. Където зимния демон обичаше да свири на своята флейта сутрин и учителя му чистеше драконите, вечният му ритуал. Където тренираше заедно със своите войници, хората, които му се доверяваха и не обръщаха внимание на това кой е. Тези, които цял живота бяха били до него и които идваха без той дори да ги познава. Там, където Шута се упражняваше в магията си, а Хюгес тайно вкарваше вино нощем. Да, това беше неговият дом, във вечно движение, смях и сълзи и какво ли още не. Той бе роден на подобно място, макар и не толкова тихо. Това тук бе изворът на неговата душа. Където нечистокръвното почиваше.
Ето че се оказа прав. Магьосника имаше нещо на ум, не идваше напразно в Дорадо, кулата на разделението и различията. Първото нещо, което видяха ужаси Муртаг. Не, той не биваше точно тогава да бъде там, дяволите да го вземат... Но ето че беше...
За първи път виждаше истинската му форма. Вероятно магията на Магьосника, която разобличаваше всички, позволяваше и на нечистокръвния да види своя приятел такъв, какъвто го виждаха по-силните господари. Ямада Раску, Музикалният магьосник тренираше с Хюгес, но не беше съвсем същия. Дългата му лилава мантия бе по-блестяща от най-блестящия сняг... по нея имаше безброй бисери в най-различни цветове. На главата му имаше странна шапка. Нещо като онези, с които рисуваха магьосниците по старите книги. Едва ли някой можеше да го види така. Това бе видимо само прец очи на сила... черна сила. Очите му блестяха в безброй цветове, но преобладаваше лилавото и розовото. Най-странното от всичко бе, че около него се въртяха постоянно ноти от най-различни видове. Все пак бе музикален магьосник.
От другата му страна вместо Хюгес стоеше един внушителен войн, който бе някак доста неясен. Дрехите му бяха изпъстрени с безброй объркващи образи и само зелените му очи можеха да бъдат видяни ясно през очилата. Да, халюцинациите на Хюгес.
Магьосникът вдигна ръка за части от секундата и изпрати нещо по тях. Лилавокосия беше също толкова бърз и изпрати Ремо да предотврати леката магия на взрив. Но също толкова бързо Магьосника изпрати огнена струя зад купчините сняг, където сигурно трябваше да се намира....
- Клайв! - извика Муртаг в объркването си, за да привлече вниманието на демона и той да успее да се предпази. Почти веднага Шута направи невероятно здрава стена от камъни и огънят се блъсна в нея. Чу се объркания вик на демона, но поне беше жив. Шута вече не изглеждаше като Шут. Бе облечен в невероятно златно, което му отиваше на лицето, а в ръката си носеше още едва видим жезъл, който някога щеше да държи истински. Муртаг се обърна рязко да се опита да спре Магьосника и видя как той просто вдига ръка към баща му, който отстъпи, но беше почти пометен от нещо остро, ако наемника Зоро не го беше дръпнал от пътя на огромния метален диск. Морзан имаше формата на невероятна птица, защото имаше черни като косата му крила, а косата му бе възприела искрящо лилав цвят, също като на сина му. Очите му обаче си оставаха прекласно различни. Докато Зоро беше облечен в странни дрехи и изглеждаше по-скоро като пират, отколкото като прост наемник.
- Престанете! - извика към Магьосника и вдигна ръка, но пак беше забравил, че вместо меча си, носи бастуна и заскърца със зъби - Ако ще се биете, бийте се с мен!
Но Магьсоникът се забавляваше и сякаш не го чу. От стъпалата заслиза готвача, който носеше голям казан с нещо, което бе непотребно. Натам се насочи огромния лъв, изграден сякаш от звезди и тъмнина. Санджи го видя, уплаши се и изпусна казана с врялата супа, Муртаг пребледня, но за пореден път прослави бързите си реакции, супата се спря на сантиметри от готвача, който сега имаше вид на прекрасно драконче, което ту се превръщаше в човек, ту оставаше каквото е. Тир`ре имаха странни същности все пак. Учителя му обаче вече се задушаваше от някаква тъмна змия. Беше прекрасно блестящ и нямаше и петънце по него. Дори беше способен да те заслепи. Не можеше да бъде описан, защото просто бе върнат от мъртвото царство и бе получил нещо повече от прост живот. Лилавокосия щракна с пръсти и лисицата му изкочи да дави змията. Към Магьосника се обърна един вбесен чернокос като нощта господар. Кърваво червените му очи можеха да убият само ако имаше силата да го стори. Той вдигна ръка да прогони владетеля над владетелите, но точно тогава Магьосника се засмя щастливо и всичко лошо изчезна. Небето се оправи, кулата също, снегът побеля ясно и всички се върнаха такива, каквито бяха. Същността им се скри под черупката и повече не се видя.
- Поне един човек защитава до края хората си. Брат ти би ги оставил да умрат. Той ще остави жаждата ми за кръв да бъде утолена.
- Никога няма да изоставя хората си! Никога през този живот... Аз им обещах да ги вардя... Никога, никога няма да ги докоснеш, дори да си най-великия на тоя свят. Аз ще дам живота си за тях... И докато съм жив аз ще ги пазя.
- Това... е похвално... Нечистокръвни господарю на Дорадо... Аз ти давам своята истинска благословия. - вдигна ръка, докато другите гледаха стреснато какво по дяволите става. Лилавокосия кимна отсечено и свали шапка. Магьосника направи едно единствено движение - замахна с ръка. Прашецът от черната магия се посипа наоколо. Благословията му бе дадена... за едно същество, което някога не я заслужаваше. - Сега ще ми позволиш ли да вляза в този твой замък на различия? Искам да се стопля.
- С радост, господарю. Ще се радвам да ви предложа каквото мога. И да приветс9твам Рут в библиотеката след това, защото това желание е изписано в очите му.
- Благодаря ти, момче. Не съм сбъркал - Магьосника сложи шапката на главата си и се превърна в застрашителното сивокожо същество, което винаги беше бил. Много малко хора виждаха под тази му обвивка.
Другите още се свестяваха, докато господарят вече изчезваше след Ремо. Муртаг остана да огледа пораженията върху хората си и чак тогава си позволи да изрази на лицето си притеснението и лекия страх. Обикновено не го правеше. Но мисълта, че Хито Накамура можеше да бъде удушен с черна змия, а баща му да остане на парчета... И Ямараску и Хюгес да бъдат направени на шиш... Не беше толкова приятно.
- Съжалявам, аз...
- Няма нищо. - Морзан го потупа по рамото и му се усмихна - Трябва да вървим преди гостите ти да са се отегчили до смърт, хайде. - и го побутна към входа, където последваха Ремо.
- Но аз... - Морзан се усмихна и Муртаг се отказа да се обяснява. Той и Магьосника вероятно... бяха разбрали нещо повече от него

- И тъй... - Магьосникът се настани царствено на онзи стол, който обикновено служеше за маса в играта им на шах. Сега залата изглеждаше по-прекрасно черна от обикновено. Магьосника все пак бе най-силният възможен черен господар. Неговите ръце променяха светлината... в най-ужасните цветове на нощта. Или прекрасните, защото неговото семейство ценеше тази нощ, където бяха родени. Рут, както се полагаше, остана прав до него. Че кой имаше смелостта да седне близо до Магьосника и то точно на място, където тъмнината можеше да бъде надвита само от едно помръдване на пръста му. Муртаг смени бастуна с меча и също се обърна към господаря си, като остана прав. Магьосникът щеше да продължи когато му беше угодно, рядко някой вдигаше глас срещу него или ако го правеше после си чакаше последиците. За годините убийства и зло, Магьосникът трябваше да наложи много строги мерки и да ги изпълнява. Точно поради тази причина, другите често го отбягваха, а славата му на самото зло се носеше из света на хората, които мразеха неговия свят. Муртаг му беше възразявал много пъти, преди да му разкажат за истинския Магьосник и вече си го позволяваше по-рядко. Въпреки че господарят го харесваше и се отнасяше по-мило с него... едва ли щеше да продължи вечно. Единствено към единствената си дъщеря Магьосника се държеше винаги топло. - Виждам, че все пак има хора, които са ти се доверили. Бях отново прав. За пореден път отново твърдя, че просто трябваше да ме послушаш от самото начало, Даедел.
- Младите са прибързани, Господарю на Юга. - увъртя отговора си възможно най-любезно лилавокосия, но очите му веднага издадоха истинската насока на мислите му, защото Магьосникът се усмихна по онзи не особено приятен начин. Кимна и взе да се оглежда. Това не беше на добре. Изпитваше ли го? Или преценяваше хората му? Да му се бърка в огледа бе невъзможно, защото скоро щеше да се намери при Талион, загиналия си дядо, ако не внимаваше. Сивокожия се спря на Хито Накамура и по лицето му премина сянка на учудване.
- Ти наистина си жив? - имаше нотка на леко презрение в гласа му, примесена с учудване. Хито Накамура Блек беше ездач... от това, което беше чул Муртаг, Магьосника или се страхуваше от белотата му или я презираше жестоко.
- С благоволението на божественото, може би. - учителят му се напрегна, когато се обърнаха към него. Сигурно не му беше било лесно през онези години на пленничество там, в Юга.
- Не винаги мога да разчитам повелята им. - тихо си отбележи Магьосника и продължи да се оглежда. - Не мислех, че толкова бързо ще прикриеш истинската чернота в сърцето си... изобщо показвал ли си я някога на сина си... Морзан?
Чернокосият стоеше при вратата и му се мръщеше. Някога, когато Вариаки го беше защитавала, той беше имал правото да върви където си поиска. И имаше сила, която да го защити от Магьосника макар не и от заповедите му. И се беше измъкнал от чернотата през цялото това време. Сега не беше сигурен, че би издържал дълго срещу Магьосника... но той не беше техен враг, а просто един по-опасен учител на сина му.
- Не мисля, че е нужно да му показвам какво чудовище съм. Той го знае.
- Нима? Знае ли за крилата ти, за черните ти хищнически нокти, с които изтръгваше душата на живо и умряло? Знае ли за лилавите ти коси, лилави като отровата, която се лееше от казаните на древните магьосници? За зъбите ти, остри като игли, които разкъсваха всичко, което видят по пътя си? Не мисля така. Вместо това си приел този... хм... сладко спокоен образ, който сигурно минава и за красив.
- Това е моята истинска същност. Другото е просто магия на зло. Нейното зло.
- Никой не носи името си случайно. - Магьосника се обърна към Муртаг, като вяло посочи баща му, който остана зад гърба му. - Нито ти, нито пък аз. Някога ангелът на светлината, Алемаро, ме намери в село, което не знаеше що е зло, но знаеха как да го правят. Те третираха едно дете, което бе по-различно от тях по най-жестокия начин. Ангелът ми даде името, с което съм познат на всички мои роднини до този момент. Аз, който съм тяхната Надежда. Лилавоцветна Надежда.
- Алемаро ви е направил кръстник на всички черни господари и хора до този момент. Това е съвсем ясно за мен, Делоис Рейли. Но, естествено, след като стигнахме до тази тема... е ясно, че ме подтиквате да задам въпроса "Защо е това името ми"... предполагам?
- Много си прав. И да, просто исках да видиш роднинската си връзка с този ездач, птицата на свободата, която бе в клетка. Муртаг... не, Даедел... Вероятно съм ти разказвал, когато бе още в моя власт какво означава силата да кръщаваш. Това означава да дадеш на някого силата да има свое собствено аз. И ти ще имаш силата да използваш това име за свои цели, ако пожелаеш. Ти държиш истинската сила на името си и името взима сила от теб, за да съществува. Бях първи, затова съм кръстник. Всеки човек може да бъде кръстник... но само един може да дава име, което съдържа истинска сила. С времето открихме, че нечистокръвните имат силата сами да управляват силата на имената си. Но чистокръвните имахапроблеми с това. Затова щом някой от тях използва истинското си име извън чернотата, може да стигне до лудост. Това е друга тема. Някога баща ти, когато бе още поробен, този Морзан... пиеше от отровата на магия, която му бе непонятна. Тя го държеше в нашите владения и там можеше да съществува само в една форма. Лилавокосият, разярен гарван, който не бе гарван, но бе и човек. Нещо напълно неопределено. Когато кръщавам, аз знам името, което ще трябва да дам. То се появява там, където не очаквам да го видя... в съзнанието ми, което е само чернота. Загнездва се в ума ми, където съществува само като сила. С времето започвам да си мисля, че името наистина има някаква връзка с роднините. Ето те теб, Гарване, син на друг един гарван. Ето го Рут, гневният пламък, синът на лъчезарната звезда.
- Но Дарсия и Фуин някак не съвпадат.
- Стига да не замесваме Вариаки, може би. Гарване, къде са твоите наследници.
- Там, където обещах на майка си да бъдат. Никъде. Защо? Изведнъж остро се загрижихте за децата, които ще наследят нашия род ли? Рут, трябва веднага да помислиш за това. - Рут почервеня и извърна поглед. Да, той в действителност беше най-младия господар в това време. Но понеже и той беше нечистокръвен, не му обръщаха много внимание. Магьосника се усмихна по котешки. Муртаг мразеше тази му усмивка, не беше от най-приятните.
- Или пък ще се замислиш ти. Брат ти поне малко е помислил по въпроса.
- Рейнавил не ме интересува.. - изпусна се лилавокосия и се усети твърде късно. Не биваше да показва, че знае за Рейнавил. Детето, което Дарсия беше създал чрез зло и магия и бе оставил в нея силите на Вариаки... Детето, което щеше да стане Майка някой ден... Пребледня, но нямаше начин Магьосника да остави това незабелязано.
- О, значи вече знаеш? Как така?
- Аз... просто имам информация. - това, че бе ходил до бъдещето не можеше да бъде казано наляво и надясно. Плюс това видяното там още отавяше ужасни отпечатаци на него самия. Ужасът от онази отрова и зло в тази кула.
- А тогава как мислиш да унищожиш това малко прекрасно бебе? - хвана го. Колкото и зло да можеше да събере в себе си, лилавокосия никога не беше възнамерявал да убива това дете. Детето на магията и злото, Рейнавил Дарсия... Тя още не съществуваше, но щом Магьосника казваше, че са приети действия за нея... значи скоро щеше да се появи. Трябваше да му каже истината.
- Не възнамерявам да я унищожавам.
- Значи ще позволиш на една бъдеща Майка да живее?
- Да. - така бе направил и в онова бъдеще. Не виждаше нищо лошо. Ако можеше да я възпита правилно...
- О - кратко и ясно изрече Магьосника, като го изгледа невярващо и се подпря на лакътя на стола. - Интересно, как ли ще бъде прието това черно дете с ужасна сила от твоята малка светла "дъщеричка"
- Това няма нищо общо. - вдигна меча, но после се отказа от прибързаните си жестикулации и отново се застави да действа малко по-спокойно. - Сигурен съм, че мога да се справя с Рейнавил при подходящи...
- Ще я накараш да те презира ли? Или да те унищожи... Чакай, чакай... Възнамеряваш да се жертваш, за да оставиш Дарсия и Рейнавил да живеят ли? - изведнъж сякаш се разгневи и всичко отново потъмня - Като ми обеща друго?
- Нищо такова не съм казал! Просто още не знам какво ще правя с нея... Но не мислете, че ще оставя обещанието си.
- Това е добре да се знае. И вместо да я промушиш в сърцето, ще я оставиш да живее?
- Да.
- Даедел Раун... благодаря ти. И моля те, грижи се добре за Рейнавил Дарсия докато дойде време да й дада истинско име... защото още е малко неясно за мен.
Муртаг остана доста изненадан от това, което бе казано току-що, но вече се чуваше как благодари и обещава на Магьосника ,че ще се погрижи за Рейнавил. Да... Рейнавил щеше да бъде Майка и така родът да се продължи. При това доста могъща и опасна. Боже, какво бе направил току-що... - Сега мога ли да видя другото дете?
- М-Моля?
- Добре, ще го отложим за после... О, господин Тир`ре, прекрасно... - Санджи беше донесъл подноса с прекрасните сладкиши и ето че Магьосника рязко прекъсна разговора. - Моля ви, нека прекратим официалностите - усмихна се, докато си зимаше ябълков пай. - Седнете, всички. Това е вашият дом... Приемете ме като поредният слушател и приятел. Нуждая се от това... знам, че вие поне можеше да сторите нещо подобно... Благодаря.

С настъпването на нощта всичко притъмня и отново стана същото, каквото бе било преди, преди много време. Черната кула на нощта. Черният й господар обичаше да гледа вечерната светлина на залязващото слънце. Дори при наличието на най-великите гости... ямаше никакво значение ки са гостите. Защото кулата му също не се интересуваше от това. Той беше свързан със сърцето на това място. Той бе положил клетва пред това сърце. Сега, когато стоеше пред входа, вгледан към далечната светлина... се чувстваше по-различен и благодарен... на черния господар над господарите, който просто небе искал да убие някой, който не заслужаваше нищо. Според онези закони, именно заради които някога бе загубил всичко, дори и себе си. Златните оттенъци падаха върху лицето му. Напомняха му за Ним. Понякога, много отдавна като че ли... Ним също беше можел да блести. И то дори по-ярко. По-ярко от слънцето, което не можеше да докосне и разтопи леденото сърце на планинската зима.
Сега, когато се замислеше дали Магьосникът е прав... Мислеше, че наистина е. Виждаше през годините всичко, на което бе станал свидетел Магьосникът и знаеше, че изобщо не е лесно. Знаеше колко кръв трябва да се пролее, за да управляваш сред страха. Страха, който си ти самия. И виждаше ясно в бездънните очи на Делоис Рейли надеждата, за която напяваха древните песни. Нима дори името му не означаваше това? Лилавоцветната надежда... Кевин... Кевин бе избрал добре името на злото, което управляваше техния свят.
Някаква сянка се прокрадна към него. От другата страна помръдна още една. Те бяха изучили внимателно навиците му и знаеха, че точно сега едва ли ще обърне внимание на каквото и да било друго освен залеза. Понякога дори Муртаг можеше да бъде разсеян, нали? Та той също бе просто човек, въпреки всичко... Въпреки всичко...
Една сянка ловко се промъкна през него и се шмугна през отворената голяма врата. Другата кимна на една, която се беше спотаила в единия ъгъл. Безшумен знак, после тихо приближаване.
- Господине? - невинното детско гласче се разля из тишината и доста стресна заисления, който се обърна, но нищо не видя там. Защото сенките вече го заобикаляха и си даваха странни знаци.
- Господине! - прозвуча друг, момчешки глас и Муртаг отново се обърна. Този имаше дяволски слух. Изглежда реши, че става нещо подозрително, затова дръпна нагоре меча си и се заоглежда. Ставаше по-трудно. Сенките си кимнаха и минаха към друга тактика. Напред в светлината се показа малко босо момиченце. Изглеждаше съвсем нормална, ако не се броеше странната коварна светлина в очите й. Коварна? Да, нещо подобно.
- Ти ли ме повика? - лилавокосият снижи оръжието, точно на време. Детето се ухили ярко и кимна, после се затича към господаря. Сащисаният лилавокос едва бе реагирал, когато се оказа съборен от едно малко дете. Без шум и без нищо, потъна в забрава някъде навън в студа. Двамата крадци се спогледаха и останаха доволни от постижението си.
- Пада ти се, щом излизаш без помощници и пазители...
Но щом влязоха в тъмнината на сградата сами бяха хванати от нечии силни ръце. Бяха пропуснали да узнаят, че всъщност пазачите на господаря винаги бяха до него.
- Какво става? - гласът като ледени висулки проряза тишината няколко минути по-късно, през които бяха завлечени в една красива зала против волята си от неизвестните хора, които не можеха да видят.
- Хванахме тези тримцата да се промъкват. Май се опитват да заграбят нещо - Зоро пусна явният главатар пред Магьосника, който сега изглеждаше направо все едно бе готов да убие с поглед.
- Ами Муртаг? - интересно беше да се отбележи, че Магьосника използва популярното име на подчинения си господар. Но тримата младежи бяха твърде уплашени, за да го чуят дори. Момиченцето, което вероятно бе на около пет или шест, трепереше в ръцете на Лука като върбова клонка.
- Ами, сър... Мисля, че е нещо като упоен. - тихо и объркано се зачеса Зоро, като се спогледаха с Лука. - Ремо е с него.
- Какво значи упоен? - разтревожено и неразбиращо попита Хито, като изостави разговора си с Хюгес.
- Смее се като полудял само ако го докоснеш. Макар че на различни докосвания реагира различно. Например, ако Ремо го докосне се успокоява и почва да издава онези прокълнати звуци. Нали знаете, че е прокълнат от вълча магия... мисля, че се пада нещо като мъркане... Ама ако го докосна аз започва да се превива. А като е Лука взима да бърбори на някакъв неразбираем език.
- Интересно. - Магьосникът се замисли, напълно забравил за всичко, а после върна погледа си на тримата хванати. - Как се казвате?
Въпросът бе отправен с ледено спокойствие и тъй като трепереха като листове вероятно нямаше как да не отговорят.
- Майлс Мира!
- Зенико Дан!
- Ф-Фуджико... - момиченцето беше още по-разтревожено от преди малко.
- Е, това не е моя дом... Не мога да знам какво ще измисли Муртаг за тях. Свестете го и да реши. Искам да видя какво му има. Дръжте тези тук, ако не успеем, ще ни кажат какво му е. Интересно...

Магьосникът се стресна от странният смях, който го посрещна в дълбокия сняг. Зимният демон и Ремо се бяха навели над странното черно нещо, което бе всъщност човек и се превиваше или мълчеше в зависимост от това какво се случваше около него.
- Изтръгната същност - промърмори Морзан, който бе последвал Магьосника да види какви ги е забъркал този път сина му. - Вариаки даваше и на мен такова лекарство. Извлича или черната или бялата същност на чвека, като остави само едната. Но никой не може да живее само с черното или бялото. Затова повечето полудяват след няколко години. Аз бях на път да го сторя, когато Муртаг се роди.
- Спомням си го, май си прав, Морзан... Значи аз не мога да го докосна, за да видя коя част е останала в него. Докоснеш ли го с магия, отварата ще изтръгне и част от твоята същност.
- Нека аз тогава. Толкова същност ми е откъсната, че вече няма от какво да се страувам - Морзан спокойно нави ръкави и след като никой не пожела да го спре спокойно докосна сина си и скоро вече беше завлечен някъде далеч. Пропадаше сред синя и черна същност... Магически тунел, който го запрати в огромна зала от чернота. Огледа се - черните ръце с дългите нокти, лилавата коса... Беше останал само с злата си същност? Е, поне щеше да му послужи тук. После огледа залата. Мрачна и самотна, там нямаше дори петънце светлина. В средата стоеше някой и трепереше на студа. Около него имаше вадичка от онази противна отрова, която разделяше доброто от злото в човека. И Морзан веднага разбра кого вижда.
- Даедел?
Чернокосият господар се стресна. После бавно обърна червените си очи към гласа, който беше чул.
- Т...Татко?
- Добре, още не си си загубил ума. Слушай ме, за да се измъкнеш от...тук.
- Но това е моят дом. Домът на черната ми същност...
- Не, глупчо. Слушай ме, за да премахнеш отровата. Чуй стареца...
Лилавокосият Морзан се усмихна и сложи ръце на кръста си. Може би той знаеше повече...

- И вие сте приготвили тази отрова сами? - Муртаг изглеждаше по-застрашителен от всякога, седящ на черния си трон и сложил ръце върху меча си. Тримата крадци се спогледаха и се намръщиха.
- Ами ние... - преглътна най-големия, но като видя намръщения се спря несигурно.
- И защо точно искахте да влезете тук?
- Чухме че... има богатства.
- О, богатства, значи... Не отричам... Но да си кажа честно беше малко глупаво. Аз бих го направил по-добре... Ох, едва не ми причинихте психичен срив или каквото му викат... Какво да ви правя сега...
- Само не ни затваряйте!
- Да ви затворя? Ха, че какво ще спечеля от това. Май измислих едно по-умно наказание. Тъкмо ще ви видим какви сте. Ремо, покажи им нашите мили красиви... перални помещения.

- Ти си интересен господар, Даедел. - Магьосникът бе бил спокоен през цялото време, но сега, вечерта, вече гледаше по-любопитно към поредния си ученик.
- Защо мислите така, сър?
- Доста си мързелив, като те гледам.
- Аз ли? Наистина?
- Не си мръднал от тук, откакто влезе. Има ли някаква причина за това?
- Има, сър... Не се чувствам готов да се покажа на обществото извън Дорадо... Такъв, какъвто съм сега. Не ме интересуат приказките и клюките им. Не ме интересуват погледите им... Но не се чувствам готов да се разходя сред тях като господар. Скоро ще мога да го сторя, сър. Това не бива да ви притеснява.
- Да, зная. Синьото и черното винагиса ръка за ръка. Дори в сърцето на човека, който ти даде живот. - кимна към Морзан, който ги слушаше, седнал между тях на едно кресло.
- За какво говорите, сър?
- Има една легенда, която разказва за първите дракони. За синия, който бил роден под слънцето. И черния, който е дошъл, за да бъде негов партньор. Синьото и черното са цветовете на Драконите, ти го знаеш най-добре. Синьото за синевата и черното за земята. Когато двете начала са в едно, тогава има хармония. Морзан, ако вярваме на това, то ти си Хармония от цветове.
- Едва ли е вярно. Та вижте какъв хаос създадох аз.
- Това е било твоето решение. Но нима сега не си нашата хармония? Тоест не носиш ли успокоение, а не гняв? Така мисля? Муртаг... настоявам да ми спретнеш парти и то веднага. Рут ще се забавлява.
- Хъх, съмнявам се, но... - въздъхна и поклати глава. - Добре сър, ще се постарая.

Магьосникът се събуди на сутринта. Чувстваше се особено отпаднал. Огледа се и осъзна къде се намира. Не си беше вкъщи. Негова стая бе много по-черна. Но и тази също беше приятна. Протегна се по котешки и мързеливо отново се сгуши под завивките. Май се справяше добре. Хората вече свикваха с него. Обичаха да го виждат в добро настроение. Колко бързо усещаха, когато нещо не беше наред. Усмихна се. Муртаг му харесваше все повече като водач. Сигурно бе наследил качествата на баща си. Морзан... Онзи войник, който Магьосника помнеше, вече не бе просто войник, а сега вече бе и истински баща. Хората тук му бяха приятни. Всички бяха толковда обикновени, а в същото време се отнасяха с господаря като с такъв. Бе някак толкова странно. Отново се прозина и се насили да стане. Главата му се въртеше от снощното нещо като парти. Не се беше забавлявал от поне две хиляди години. Как само вървеше времето, а той бе толкова млад... Поне според своите хора, разбира се. Бе бил там още от самото сътворение на света такъв, какъвто хората го помнеха сега.
Реши, че ще е по-добре да отиде да се освежи и с мъка напусна топлата стая. Коридорите бяха студени и мрачни сутрин. Такива, каквито той също ги харесваше. Може би бе малко странно, но Муртаг имаше подобен вкус... от време на време. Може би имаха общи черти все пак.
- Добро утро, сър - старата прислужница, която беше нещо като шеф го настигна по коридора. Вече не се страхуваха от него. Пък и какво имаше да се страхуваш от един сивокож, рошав и недоспал човек рано сутрин? Магьосникът бе също човек... дори и почти безсмъртен да беше, пак беше човек.
- Добро утор, госпожо - усмихна се леко мъжа, след това учтиво предложи да й помогне с нещата, които държеше, но тя отказа.
- Мъжете като вас сте само за срещи, не за тежко. - може би си мислеше, че Магьосника е двайсетгодишно момче, което е по средата на живота си. Е, имаше някакво и друго право. С разликата, че той беше черен господар на хиляди години и вече отдавна бе изживял първата си среща... ако изобщо господар можеше да го стори, а изглежда можеше.
- Не говорете така! Само за това, че имам ръце като клечки, не значи че не мога да се боря с нещо тежко.
- Може би... Е, да, имате право, извинете ме. Отдавна свикнах да възприемам всички млади момчета като свои синове, надявам се не съм ви обидила?
- Никак. Защо е толкова тихо, госпожо? Къде е Муртаг?
- О, господарят - тя поклати глава, замислена за някаква далечна случка - Сигурно още се търкаля под завивките. Или пък е някъде с онова момиче... Ризел, мисля че. Много се карат, горките... Но хората казват, че който се кара, той обича.
- Момиче?
- Не знаете ли? О, сигурно не ви е казвам за това. Доста интересни истории за запознанството им се въртят из Дорадо. - и тя разказа на Магьосника подробно как ученика му беше се опитал да накара момичето да полети от дракон на 10 километра от земята... Образно казано. Господарят от своя страна веднага свърза това със странната отвеяност на младока, докато му набиваха в главата как точно да се държи, особено с Фуин. Накрая вече се смееше.
- Интересна гледка ще да е това. - сподели накрая и се замисли. - Как изглежда тя?
Докато му я описваха, веднага си правеше други сметки. Усмихна се. Може би... може би беше съгласен. Макар че тук не той имаше думата, а Морзан... Но Магьосника също бе привързан към по-младите си подчинени... освен ако не беше в лошо настроение.
- Какво бихте казали вие, госпожо? Добра двойка ли са? - беше напълно ясно, че Муртаг беше роден заради Айна, а Айна Вилварин заради него. Двамата си подхождаха по начин, който щеше да обърка всеки друг, само ако ги видеше заедно. Но Айна вече бе намерила друга половинка, след всичките опити за убийство на другата, която се беше родила под нейната звезда. Алзиеа, звездата на далечното северно море, тя им даваше сили, на Даедел и Айна... О, я стига... Не само Айна имаше право на щастие, предполагаше се. Пък и двамата се страхуваха един от друг. Прекалено си подхождаха и прекалено добре знаеха, че ако заживеят заедно с черния трон, някой ден щях само да се убият един друг. Май тази Тир`ре беше по-добрият избор... Нали? Ако някога той решеше, че, по дяволите, трябва най-сетне да си го признае... Глупавият млад нечистокръвен.