~Дорадо - кулата на моето сърце

На Магьосника му се отдаде случай да зърне това момиче още тази сутрин и то не когато трябваше. Всъщност още като понечи да завие по коридора. Спря се и се залепи до стената. Черната същност на Дорадо и неговата сила му позволяваха да се крие в сенките без да го усетят. Не можеше да мине по този коридор сега, а не му се връщаше. Добре де, щеше да изчака, макар че това означаваше и да чуе малко странния разговор, който започваше с:
- Трябва да мога да ти помогна! - нечистокръвното момче изглеждаше малко ядосано по тон. Вероятно се препираше, колко обичаше да се препира наистина...
- Не можеш да ми помогнеш! - изсъска му женски глас, който звучеше типично като за Тир`ре. Магьосника бе имал роби Тир`ре преди много време, с цел да задържат Морзан колкото се може по-дълго. Тези хора въобще не се страхуваха от каквото и да е.
- Ти ми каза, че се нуждаеш от помощ! - той си държеше на ината. Макар че като че ли този инат вече бе малко по-лесен за избягване. Може би хората можеха да се променят с времето така, както господарите - не... Чакай - той също беше господар като него... Тогава просто искаше да се промени. Магьосника не можеше да знае.
- Не и от твоята!
- Какво ще ти стане? И при кой ще отидеш!? При Рой ли? Не ме карай да се смея, та той е на километри от тук. Той знае, нали? Не ме гледай така... той е мой брат, естествено е, че ми е казал вече.
- Какво ти каза? Че съм ужасна глупачка, която някога се е замесила в... в... Да не ти е казал, че е опасно да се приближаваш до мен, а? Аз змия ли съм? Да не би да те ухапя? Какво ти е наговорил за мен, отговаряй!
- Ха, до тук с вярата ти в нас! За толкова тъпи ли ни смяташ? За толкова глупави, за да не разберем? Разочарован съм от теб, Ризел... мислех, че ще го разбереш. Вярно, Рой винаги изглежда твърде ненадежден и по-скоро опасен... но... - прекъснаха го по средата на тирадата и момичето въздъхна.
- Добре... но... Нали няма да боли?
- Искам да ти помогна, не да накарам раната да се отвори повече. Но ако наистина не вярваш на огъня, върви потърси някой лечител. Лечителите ни са много упорити и ще те преследват до гроб, за да зашият раната и да ти оставят грозен белег.
- Как би го доказал?
- Да ти покажа ли моите? Имам около два-три по-големи, които са били зашивани...
- Не, мерси... Мисля, че... ще ти се доверя. - после притихнаха и Магьосника полюбопитства, като се подаде иззад ъгъла да види какво става. После се намръщи. На гърба на тази жена... Нима беше възможно? Някога, вероятно когато бе била още млада, някой бе поставил на гърба й с нажежено желязо Цветето. Знакът сега силно кървеше и кожата около него бе синя. Изглежда я болеше. Каква изненада, нима беше възможно? Видя как лилавокосия постави ръка върху знака и се появи лека огнена светлина, която накара момичето да подскочи.
- Много е горещо!
- Защото около раната е много студено. Повярвай ми, ще ти стане по-добре. Не съм лечител и не мога да премахна това... пък и все пак е знак на... е, не се премахва толкова лесно.
- Не можеш ли?
- Не... съжалявам. - тя като че ли наведе отчаяно глава. Естествено, коя девойка искаше да носи този знак. Това Цвете, което можеше и сигурно вече беше провалило живота й. Сега на господаря му се изясниха много неща. Защо готвачът така ревностно пазеше сестра си, това момиче... Защо Муртаг се опитваше да й помогне, защо тя не го бе споменала пред повечето хора. Светлината секна, знакът вече не кървеше. - Така е по-добре... предлагам ти да си правиш топъл компрес от време на време. Не че съм доктор, ама помага за подобни... изгаряния. Имах приятел който...
Тя го прегърна силно, вероятно вече не можеше да се сдържа и захълца някъде в черното му палто.
- Страх ме е Той да не се върне... - изхлипа по едно време. Магьосника беше чувал, че хората, които поставяха този знак не си поплюваха и винаги докарваха дори до лудост своите жертви. Сигурно не й беше било лесно... Ако притиснеше Санджи, онзи готвач... щеше ли да му разкаже какво се беше случило? Не, тук той нямаше работа. Историята беше разказана на човека, на който Ризел Тир`ре бе се научила да вярва.
- Той... никога повече няма да се върне. - въздъхна лилавокосия. Магьсоника също го знаеше. Вероятно и семейството й също, а и тя самата. Но все пак страхът бе вечен... за най-ценното, което можеш да притежаваш - живота.
- От къде знаеш?
- Знам го... просто го знам. Един господар знае и много ненужни неща, да знаеш. - що за успокоение? Ако беше в черния му замък, Магьосника щеше да си отмъсти до сега. Но... може би трябваше да звучи като успокоение...
- На какво ви учат вас, господарите? - подсмръкна все още скрита от очите на Магьосника.
- На много, много неща. На къде беше тръгнала ти? Роклята ти е попила кръвта. Защо не отидеш да се преоблечеш?
- Но Джени?
- Не се безпокой, ще имаш време да отидеш и при нея, нали? Не е нужно да й се показваш като войн от не знам коя епоха. Кръвта не е най-приятното нещо на тоя свят. Предлагам ти онази черна рокля, която видях да разнасяш вчера...
- Какво каза!? Видял си ме как... си говорех сама!?
- Всъщност видях как се упражняваш да танцуваш... сама...
- Ще си платиш за това, Муртаг Моуси! Никой никога... не си е позволявал... да ме шпионира!!
Грешеше... Само преди миг зад ъгъла беше имало още един шпионин... за който никога нямаше да разбере. Магьосникът, който сега вече го нямаше там...
Чакай, момчето... не носеше ръкавици!? Спря се, когато си спомни този малко забележим факт и за миг се замисли какво да стори. Но може би така беше по-добре. Щом Муртаг смяташе, че е нужно, хубаво, Муртаг щеше да уважи това му мнение. Даже много по-добре и за него...
- Хитър си, Даедел... Хитър си... Или аз просто не разбирам нечистокръвните... - промърмори си и с едно щракване с пърсти се преобрази такъв, какъвто обикновено си беше - дългия черен фрак, високата шапка, ръкавиците, каквото трябваше. Вече не изглеждаше толкова недоспал и... отново бе господар. - Сега да видим какво ще каже брат й.
Готвачът се държеше както винаги както подобава на един главен готвач. Направо си беше удивително. Понякога имаше обикновеният нрав, който имаха всичките му роднини Тир`ре. Сега, в официалното бяло, което май не му беше официално, той вече подреждаше масата. Поне засега беше сам.
- Знаеш за сестра си, нали? - заговори го от любопитство Магьосника и русия се сепна, после вдигна кафявите си или черни, Магьосникът не беше сигурен, очи.
- Вие от къде разбрахте?
- На никого няма да кажа, не се тревожи. Просто се чудех какво се е случило.
- Съжалявам... не мога да ви кажа, щом тя самата не ви е говорила за това. Убийте ме ако искате, но ще запазя тази тайна за себе си.
- Разбираемо е... просто си мислех дали наистина ще преодолее това, щом сега е с Даедел.
- Муртаг? - той като че ли се наежи изведнъж. - Сега е с него ли? Онова нещо!?
- Срещнах ги по коридо... - още преди да е довършил братът бе отишъл да види дали нещо не е наред със сестра му. Вероятно знаеше кога раната започваше да кърви. Мило семейство... май...

- Ри-чан! Ри-чан! - Санджи тичаше по коридора с бялата кърпа в ръка и неочаквано се беше разтревожил от нещо. Да, спомни си какво беше - писъкът, който ужасно приличаше на този на неговата сладка малка сестричка. Не, не можеше да е истина. Как така Ризел можеше да пищи? Тоест да крещи тук, където трябваше да бъде в безопасност? Поради тази причина, той сега тичаше, за да разбере какво всъщност става.
А, ето я, беше там. Трепереше цялата, облечена в елегантна черна рокля. Санджи признаваше старанието на шивачите в Дорадо. Те, колкото и да им се караше господарят, продължаваха да кипрят всички с възможно най-удобното и красивото.
Той стигна до сестра си и, както обикновено, постави ръце на раменете й, но това този път предизвика още писъци и шум. Санджи моментално и стреснато я остави намира, а тя се обърна и, ако не беше внимавал, щеше да получи една от ужасните й плесници.
- Ама какво ти става!? - кой знае защо това го изплаши повече - това, че й нямаше нищо, освен че бе по-бледа и от снега навън. Изглеждаше ужасно, сякаш бе загинал например най-важния човек за нея... Сякаш току-що бяха й съобщили най-ужасната новина на света. Брат й я разтърси силно, ужасен от това, че тя изобщо нищо не му бе казала до сега. Не, това не беше точно шега. Тя започна да се дърпа от него, но накрая го прегърна така, сякаш щеше да го прекърши и заплака. За миг на русокоското му хрумна идеята какво може да се е случило и гневът го направи буквално червен.... После покрай него прелетя един ужасно познат извит нож с дръжка от змийска кожа. Един нож, който бе толкова остър, че можеше да разреже дори най-твърдия метал, ако си поставеше за цел. Този път Санджи схвана всичко.
- Те ли са се върнали? Риз, те ли са? - попита я, но след като не успя да измъкне смислен отговор от нея прецени, че може би са те и се огледа безпомощно. Не можеше да я остави просто ей тъй да си плаче... нали беше била с онзи? Къде беше господарят сега!?
- Муртаг!! - извика ядосано накрая, което странно защо ли прозвуча из целия коридор, сякаш викаше някой обвиняем на смърт. Нищо. После коридорът се озвучи от бързи стъпки и ето че той се зададе. Господарят бе както обикновено безупречен в очите на готвача, но нещо не беше наред. Той като че ли беше преследван от един... един познат дявол. Дявол с червени коси и маска, която покриваше почти цялото му лице, като го правеше ужасяващ. И двамата тичащи държаха от онези ужасни змийски ножове. Битка? Чакай, чакай, онзи звяр бе предизвикал господаря на Смъртната битка с ножове?
- Идиот! Махайте се от тук! - извика му лилавокосия, после се обърна към прекалено бързия си опонент и сблъска острието си с неговото. Санджи добре познаваше правилата на този дуел. Ако някой беше дори и одраскан, то губеше и битката и живота си. В един кратък миг блъсна сестра си към един ъгъл, където тя се сви и пак заплака от страха, който някога бе изпитвала заради онези хора. После брат й се затича към човека, който бе се заклел да убие като по млад и скочи. Лилавокосият го забеляза и скръцна с зъби, но го забеляза и звяра. Беше невероятно бърз и както отблъсна господаря, така насочи отровно острото си острие към летящия към него Санджи.
- Какви ги вършиш!? - в един момент Санджи се зарадва, че господарят поне имаше здрав разум и веднага прецени ситуацията. Беше болезнено, когато толкова глупаво острието на този звяр се заби дълбоко в корема му, но той и неговата необмислена постъпка наистина бяха за смях. После усети черната сила на господаря си. Не, не случайно, въпреки че много ревнуваше от него и понякога го мразеше, неслучайно следваше този човек. Най-накрая... някой друг бе отмъстил за него и сестра му.
- Муртаг... - смътно усети болката, докато го обръщаха по гръб. Знаеше, че е лилавокосия. Нямаше кой друг да има толкова горещи ръце, бе огнен тип... Опасен тип, а?
- Мъртъв е... звярът, който преследва сестра ти. - гласът му бе странно далечен. Санджи забеляза, че не го вижда добре. Сякаш бе препил.
- Аз.... Няма да... преча... повече... На сестра ми и... теб. - защо го казваше!? После щеше да съжалява... Не, ако можеше да помисли трезво, всъщност нямаше. Винаги бе искал най-доброто за сестра си. А ако тя обичаше този човек, някак си трябваше да го приеме като част от бъдещето си семейство.
- Няма нищо между нас. - обикновеното, инатът никога нямаше да признае, макар че другите хора смятаха другояче.
- Няма на кой... да я оставя... ако не на теб.
- Ти няма да умреш, Санджи, давам ти думата си.
- Но аз съм...
- Само пронизан в корема. И не опасно. Слушай ме, Санджи... братко, ти ще живееш.
Братко... Винаги бе искал да има брат. Ездачите бяха братя, всички. Харесваше му да има толкова голямо семейство. Но бе мислил, че не е част от него. В момента, в който бе наречен брат от този човек... вече се чувстваше по-близък с него. Само ако можеше да не е така инатлив. Само ако можеше да признае любовта си... трябваше да изпитва нещо, нали? Това бе последната мисъл на Санджи преди да заспи, сякаш завинаги... Не, вече вярваше, че не е завинаги. Щом неговия брат му го бе казал как можеше да не повярва? Някога се беше питал правилно ли беше постъпил, идвайки на работа в тоза място на тъмнина? Отговорът сега бе, че няма тъмнина в тъмната кула. Само топлината на чернотата, която бе ездаческа... не, дори не знаеше какво означава това.
- Винаги съм искал брат. - промълви, сякаш след векове и чу гласа си още след толкова много време. Някой се засмя. Пак бе той. Муртаг трябваше да е. Мислеше, че просто не може да бъде познат.
- И аз съм искал готвач, който да не слага домати в яденето ми.
- Толкова ли ги мразиш?
- Мда... Извинявай, обиждам ли те по някакъв начин?
- Никак... И аз не ги харесвам.
- Ха, Санджи-сан, изглежда имаме много общи черти с теб, хм...
- И една основна разлика - единият си признава, че го е грижа, а другият - не.
- За някой определен човек ли говориш?
- А ти за какво мислиш... как да те наричам?
- Може би "братко"? Мисля за нашата сестра.
- О... Тя не е твоя сестра, мошенико... - отвори очи, за да е сигурен, че говори само на Муртаг и че са сами в стаята. Сами бяха. - За теб е госпожица Тир`ре.
- Мислиш да я пазиш от ергени? Егати проблемния брат.
- Ще го направя, ако смятам, че вече има шанс с някого.
- Говориш с недомлъвки, не разбирам...
- Ха, да бе, току-що разбра смисъла много добре. Видях го по очите ти... братко...
Добре де, отначало се беше отнасял много остро към господаря на Дорадо. Но наистина имаха общи черти. Нима и двамата не бяха ездачи все пак? За лилавокосия нямаше значение от къде идва Санджи, така изглеждаше. За него бе важно просто да се разбират добре. Санджи бе виждал същото и при другите ездачи. Дори да бе най-презряното нищожество на тоя свят, за тях нямаше значение, стига да имаше и добри качества... Те щяха да се постараят да задържат доброто, ако човек имаше воля да се бори за него. Нямаше разделение, нямаше омраза. Никога не я беше имало. Само страхът на Тир`ре от царицата им преди три години, бе карала хората им да се крият тъй високо в планините. Но нея вече я нямаше, сега синът й бе друг. Ангелско дете на ездачи.
Лилавокосият се изправи и се доближи до леглото като се усмихна и подаде ръката, облечена с черна ръкавица на готвача си.
- Още ли ще се опитваш да ме тровиш? Признавам си, последната отрова беше доста хитро скрита в ябълковия шейк. Ако Хито не бе я усетил щях да пострадам.
- Беше отвара за косопад, нищо особено. Защо господарите носят ръкавици? Където и да е?
За миг лилавокосия се поколеба дали да отдръпне ръката си, после отново се усмихна.
- Това е древно правило за нас. Свързано е с много митове и легенди. Един господар винаги трябва да е готов да има "много ръце"... за добрите или лошите си дела. Един господар трябва да има чисти ръце, за да може да постъпва правилно. Общо взето... има още много причини за това. - той дръпна ръкавицата от ръката си. Неговият Гедвей Игнасия още просветваше болезнено. Сигурно го болеше. Това обясняваше слуховете, че често сънува кошмари нощем, когато му се отдадеше случай да поспи. Санджи вдигна ръка и пое неговата.
- Да се надяваме, че си честен с мен, господарю.
- Може би ще прецениш това с времето. Радвам се, че изчистихме пререканията си с теб.
- Радвам се, че си честен с мен, Муртаг.
- Повтори го два пъти, Санджи-сан. Радвам се, че ти се радваш. Не е ли достатъчно за днес с тези официалности? - двамата си кимнаха и лилавокосия се върна на малкото столче, като връщаше ръкавицата на ръката си - Хм, сега, когато няма кой да готви...
- Как така няма!? Нали имам помощници!?
- Не е същото, когато теб те няма долу... Но аз съм тук да те развличам, не да се вайкам какво ще ям... ще изтърпим ден-два без теб. За какво да говорим сега? Защо не за Динзел? Разкажи ми за селището ви там.
- Защо? За да отидеш при татко да искаш Риз за жена? Мечтай си.
- Тя би ме убила дори ако види, че се отправям на там. Казах ти, че няма нищо между нас... освен споделените тайни.
- Да, да, добре... Аз предпочитам да поговорим за драконите.
- Пак ли? Ех, непоправими сте вие, Тир`ре... Добре, питай каквото желаеш...

- Не е ли страхотно? Че момчетата се разбират толкова добре? - двете момичета се спогледаха и си кимнаха. Бяха тук от много време. Господарят им беше с гръб, може би ги усещаше, но по-скоро беше погълнат от разговора и не обръщаше внимание на всичко, което бе около него. Ризел се усмихна отново.
- Ще е по-добре така, отколкото да се бият сутрин преди другите да са станали...
- О, спомням си! - прислужничката потръпна и леко притвори вратата, зад която се криеха - Една сутрин залата беше станала само на плочки. Брат ти е голям побойник.
- Другия не му остъпва... - Ризел поклати глава и за пореден път се зачуди как да им благодари и на двамата. Единият й беше брат, а другият бе един непознат, нейният нов господар и човекът, който трябваше да слуша, да се подчинява на него. Тир`ре обичаха да се подчиняват на някого. Те приемаха господарите си като свои приятели... докато не дойдоха звеовете. Тя поклати глава, стига вече, тях ги нямаше... или поне онези, които бе познавала. Имаше още, още много... Двете момичета отново се заслушаха във веселия разговор на господаря и готвача.
- Значи когато свърши войната ти можеш да се върнеш при семейството си? Там на Юг? Какво е на Юг?
- Югът е тъмнината в сърцето ми. Това е място на вечния мрак, който стопля душата ми. Там съм се родил, Санджи, не очаквам да разбереш. Но помисли. Както ти си бил роден в бялата зима и светлината, аз се родих в чернотата и злото, което хората презират. Не помня онези дни, но помня ясно топлината... в чернотата също можеш да бъдеш обичан... ако ти дадат шанса.
- Магьосникът?
- Магьосникът, брат ми, зимните демони... Не само зли същества обитават мрака.
- Но все пак другата ти ръка... - Муртаг потръпна и сви лявата си ръка в джоба си. Намръщи се и наведе глава.
- И това ли видя? Твърде си проницателен за един готвач.
- Извинявай... но се чудех дали... тези букви на който и да са език... ще избледнеят някога?
Господарят се обърна с гръб към него и свали черното палто, после и бялата риза. Момичетата видяха как Санджи пребледня и очите му придобиха онзи странен магическо бял поглед, който се появяваше, когато се страхуваше. Зениците му ставаха напълно бели.
- Както виждаш, не е само ръката ми. Де да не сънувах кошмари след онзи ден. Затова е тук Магьосника. Питаха ме какво съм правил цял ден с него долу, в подземията? Това правихме... Тези букви ще изчезнат тогава и само тогава, когато аз изпълня своето обещание, или Дарсия своето. Това е, за да ни напомня за това, което се съгласихме да направим. Ще се махне, Санджи-сан. Когато аз умра или Дарсия умре. Само тогава. Колкото до листовидния белег... по рождение ми е...
- К-Какво пише?
Муртаг вдигна глава, внезапно бе станал много мрачен. Прекалено мрачен, твърде странен... нима преди миг не бе имал толкова добро настроение?
- За всеки мъж има причина, за която би умрял с радост. Да защитава правилното, за да има място, на което да принадлежи. И всеки мъж ще се бие с чисти ръце в отчаянието. И ще пролее кръвта си в поток от кърваво нашествие. За теб не означава нищо, Санджи-кун. Повярвай ми, не бе лесно да го издържа. За ездачите това е... потъпкване на свободата им. но аз съм господар, знам, че този завет ще се махне. Ако умра... или убия.
- За да има място, на което да принадлежиш? Нима не принадлежиш на това място? На тази кула, на тези хора? Те са твоето семейство! На какво си се съгласил!?
- Не ме разбирай погрешно... не бих изоставил семейството си. Но някъде там на Юг ме чакат, за да разберат дали могат да ме качат на трона на Черните села. Това е град на господари, Санджи. Магьосникът ми го е завещал, когато съм бил на година. Сега е жизненоважно някой да го наследи. Те мислят по друг начин, различен от нас, Санджи. Не е така просто. Той отново се облече, сякаш нежелаейки да говори повече за това, после се обърна към готвача си.
- Ти си луд.
- Ако не бях, това никога нямаше да се случи... Нито щеше да съществува тази стая, в която си, нито пък щеше да бъдеш ранен. Щеше още да живееш в планините мирно и щастливо като един Тир`ре.
- Глупости. Харесваш ми. Обичам хората, които поемат рискове. Като се оправя ще ти изпратя едни превръзки, които ще ти помогнат да го търпиш. Обещавам.
- Ще ми бъде от помощ, на никого не съм казал още... Ще ти бъда благодарен.
- За всеки мъж има причина, за която би умрял с радост - намигна му русокосия и се засмя - Моята е сестра ми.
- Забелязах го. Само още нещо по тази тема, Санджи-сан... Обещай ми, че каквото и да се случи с мен ще го приемеш. Не искам да се противопоставяш на решението ми.
- Муртаг... Аз съм просто един готвач, нали?
- Не... Ти си... Ти си част от моето семейство.
- Тогава ще ме направиш обикновен кръстник.
- Моля?
- Децата ти. Те ще бъдат кръстени с истински имена от Магьосника. Но някой друг трябва да им даде опора, нали? Една обикновена опора. Аз ще извърша ритуалите по приемането на имената, които изберете със съпругата ти.
- За тази цел ще трябва да имам деца, Санджи-кун.
- Точно това и ще ми обещаеш.
- Изглежда по-трудно от това, което аз искам от теб.
- Не, просто искам да търсиш и нещо друго освен начин да скучаеш. Ясно?
Пред очите на скритите жени, те се споразумяха, после си кимнаха и единият напусна спокойно стаята... Вече не бяха врагове.
- Вие какво правите тук? - стресна ги тихият глас и двете изпищяха и ето че бяха вън от гардероба. Санджи се стресна така че почти се изправи и веднага го заболя, за миг се вдина ужасна врява. На вратата на гардероба се появи и Морзан.
- От кога сте там? - закашля се Санджи, в същото време онези двете дишаха тежко, а пък последния влязъл изглеждаше смутен и объркан.
- Аз просто търсех сина си по заобиколния път. Няма ли го?
- Току-що излезе...
- О... извинявам се, наистина...
Той побърза да излезе, за да не би да пречи и Санджи се ухили злобно.
- Казвайте какво чухте и само смейте да избягате!

До кога? До кога можеш да бъдеш спокоен в царство от тъмнина? Може би завинаги, както бе на Юг... или за кратко, както винаги бе в Мраморната кула. Винаги различна и още по-мрачна. Тук не беше така. Не можеше да е така.
- Къде е господарят? - той се подпря на стената, за да си поеме дъх, защото още го болеше докато се движеше. Днес обаче се беше предал, трябваше да види що за работа вършеха заместничките му.
- Но вие! Я се погледнете! Ще си разкървавите раната!
- Нищо й няма! - махна с ръка русокосият Санджи в първия ден от завръщането си в кухнята, няколко дни след инцидента. После очите му със странния цвят се огледаха наоколо и той забеляза голямата купчина недорязани зеленчуци, приготвени за изхвърляне. - Какво ще правите с тези?
- О, готвачо, не знаем как се справяш с това! Остава толкова недоизядена храна и толкова неща се изхвърлят...
- Как! Изхвърляте ги! Боже господи! Това не се изхвърля, готви се! Това, че не изглежда добре отстрани, не значи, че не става за ядене! Край, връщам се... - той свали от близката закачалка бялата престилка и един поглед бе достатъчен, за да ги накара да не му противоречат. - Та къде е той? Господарят?
Знаеше, че тух винаги има клюки. Абсолютно винаги. Жените обичаха да обсъждат разни неща. Сестра му не обичаше, но тези лелички особено много. Засмяха се, когато ги попита.
- О, само да бяхте чули! Сутринта господарят се кара с баща си! Каква караница само!
- Това обяснява нещата... - Морзан днес изглеждаше особено намръщен. Това ама никак не му отиваше на обикновено постоянно усмихнатото лице. Очите му пък бяха очи на котка и святкаха гневно, като някой го питаше нещо. Санджи беше предпочел да не се приближава. В онзи момент Морзан приличаше на сина си, когато последният се инатеше.
- Дойдоха някакви хора, които се представиха за пратеници от не знам кое кралство - започна най-възрастната, като започнаха да белят краставиците. - Те предложиха на младия ни господар да вземе принцесата им за съпруга. Всички бяха много изненадани, защото нашият Муртаг изобщо не е някой с царско потекло... освен, че е, естествено, черен господар. Той изказа удивлението си и попита наистина ли някой би се оженил просто така за Черен господар, който дори не познава и не е ли опасно. Те поклатиха глави и признаха, че се страхуват, но чули, че на господаря му трябват приятели в трудния момент. уртаг ги подбъзна да питат Рой Мустанг дали иска да се ожени за принцесата им, а те като че ли се обидиха. После господарят отказа и Морзан май се ядоса заради това. После си крещяха... не разбирам много драконски или елфически, мисля, но не беше шега работа. Дано се сдобрят отново.
- Няма страшно. Те не могат да се разделят за дълго... Но какво толкова има да се ядосва!?
- Морзан вероятно се тревожи за сина си като баща. Пък и Муртаг е твърде упорит. Той няма да се ожени докато не му скимне... и естествено баща му не е съгласен с това. Мисля, че двамата имат различни разбирания по тази тема. Все пак не са живели цял живот заедно, пък и двамата са имали доста проблеми в тази насока. Единият... е, всички знаем... За младока се говори, че преди е имал връзка с Блу Тегами.
- О, не ме интересуват бившите му връзки, това какво значение има!? Пък и генерал Блу Тегами, загинала на петнайсет... е била просто негова наставница...
- Вие от къде знаете, готвачо!?
- Така... съм чувал... - как можеше да предаде доверието на господаря си? Муртаг му беше разказал... и за Блу, и за Винр... Дори за още две връзки, за които тези две жени дори не можеха да си представят. "И отново ще се преродя, ще се родя като себе си...". Санджи добре разбираше разбиранията на Муртаг относно всичко това. Затова и не разбираше какво се опитваше да направи Морзан.
- Всеки човек иска да има внучета - въздъхна малко прекалено състрадателно едната от готвачките.
- Не мисля, че Морзан страда от такъв проблем. Даже изобщо, ако питате мен. За човек като него ми се струва, че е доволен на това, което има без да иска повече от света. Доволен е, че е жив и е тук, при всички нас и най-вече... при сина си, разбира се.
- Добре де, може би... Санджи, толкова добре ли го познаваш?
- Не, но... - Морзан беше полуелф, той беше странно и митично същество. Черният ангел на войната... войната на двата рода - Ездачите и Тир`ре. Кървавото избиване за правата и свободата. Брат убиваше брата си, сестрата тровеше сестрата. Те бяха братя и сестри, а още тогава разделени. Той се беше опитал да помогне, затова си бе спечелил прозвището убиец. Морзан не беше... Санджи не го смяташе за убиец, затова не разбираше какво означава това. Този човек... не можеше да убива просто за забавление. Убийците убиваха, защото им харесваше.
- Това не отговаря на въпроса ми къде се е дянал Муртаг?
- Отиде на бой. Има малка битка с батальон орки. Отиде с наемника си Зоро и Ремо... И Лука де... Дано само някой да не пострада, синът ми също е там...
Санджи кимна, може би разбираше какво точно глождеше Морзан. Сега разбираше. Излезе с една купа набързо направена салата и намери чернокосия в празната зала да седи на масата и уж да проверява драсканиците на Винр.
- Как се чувствате сър? - осмели се да го прекъсне, като остави салата до Морзан. Човекът с различните очи се сепна и погледна младежа. Изглежда още беше ядосан.
- О, Санджи, не ме стряскай така... Четях едни неща... Ти сигурен ли си, че можеш да готвиш?
- Опитайте, за да прецените, сър.... Чудех се... дали ви притеснява нещо?
- Мислиш, че ще го споделя с теб каквото и да е?
- Не е нужно... пък и знаете, че един Тир`ре усеща, когато е нередно.
- А да, старата Тир`ре шега... спомням си, благодаря ти. Добре, добре... Просто се чудех за сина си... Мисля, че днешният ни спор беше малко излишен. Сигурно си чул за това вече? - бе обърнал с невероятна лекота на диалекта на Тир`ре, владееше го така удивително добре... Та нима не той им бе бил водач далеч в миналото?
- Не разбрах какъв е спорът, сър, крещяли сте си на ездачески.
- Беше относно задомяването му. Чудя се защо мисля за това и просто не му се доверя? Та нима не е вече достатъчно възрастен, за да реши и сам? Загубил съм представа за времето, Снаджи... От много, много време...
- Всеки се притеснява за едно или друго.
- Притеснявам се за глупости... Не е ли така? Признай си.
- Ако това да се притесняваш за собствения си син е глупост, сър... не мисля така. Но наистина ще е много, много по-добре да го оставите да си реши сам.
- Нали? Ще се опитам да му се извиня, когато се въне... Няма повече да го правя. Забравил съм и как да си сдържам нервите... Само да не ми се върне на ивици... Кой тогава ще гледа дъщеря му? Безотговорник.
- Извинете ме, но... мога да кажа... Какъвто бащата, такъв и синът. - двамата се разсмяха, макар и да имаше частица истина в това. Наистина бе така...

Лука отвори портала току до зимния демон и Клайв се стресна. Но после се усмихна на идващите. Някак притеснена усмивка, която не се хареса никак на Муртаг.
- Клайв какво... - зяпна зад зимния демон съществото, което го очакваше да се върне. Изпусна книгата и в онзи момент бе съвсем беззащитен. Ако онова нещо искаше да го убие, тогава щеше да успее. Какво правеше той тук? Какво правеше...
Качулатото същество пренебрегна всички, които го бяха усетили и събрали се на двора. Избута Клайв от пътя си, който бе онемял от тревога и се доближи до Муртаг. Сините му очи изразяваха болка, може би дори неподчинение, или... Да, и той беше преживял същото. Вдигна ръката си в ръкавицата, толкова бяла, че чак заслепителна, хвана лилавокосия за яката и я разкъса. Сигурно трябваше да се увери. Чак тогава Муртаг забеляза истинската разлика. Та той, Дарсия, бе толкова млад. Едва навършил двайсет. Не знаеше, защо мисли така, но... Виждаше ясно сега момчето в брат си. Виждаше детските му черти зад маската... Онова, което не бе загубено, но скрито зад тези черти. Самият Дарсия бе дори по-нисък от него. Потръпна от студения въздух, който близна издълбаните в кожата му букви. Вече нямаше от кой да ги скрие. Целият му двор бе навън.
- Съгласил си се? - Муртаг се зачуди къде е отишъл владетелския тон на брат му. Дарсия бе толкова добър оратор. Помнеше го от дните, прекарани заедно с него. Къде бе онзи брат, който бе господарят? Сигурно го болеше. В момента го болеше. Сигурно за това лисицата не се отделяше от краката му. Матилда...
- Ти съмняваш ли се?
Очите на Дарсия засвяткаха злобно, когато вдигна ръка и удари брат си през лицето с онзи железен юмрук, който бе направен сякаш от най-тежкия метал. Муртаг смътно усети, докато залиташе, че Лука вдига жезъла, но го спря с една мисловна заповед. Дарсия бе отчаян, но не и чак толкова ядосан, за да го убие сега.
- Как си могъл? Какво си направил!? Глупако! Кой би го искал!? Какво си ти, че да го искаш? Ти, който искаш да прокълнеш...
- Тишина! Не смей да го казваш!
- Не знаят ли!? Не си им казал, защото се страхуваш от това, което ще ти кажат те? Глупако, какво направи!? Не съзнаваш ли, че така или ти или аз ще бъдем обречени завинаги!? Завинаги! - говореше твърде много, това означаваше, че магият на Магьосника бе почти изсмукала всичко от него, за да я издържи. Дори бе още по-блед от обикновено. - Какво направи!?
- Нямаше друг начин!
- Имало е! Естествено, че е имало! Вместо да се съгласиш каквото и да се случи някой да си отиде завинаги... Защо? Защо си го причиняваш, защо го причиняваш на мен? Не е ли грях? Не е ли това бреме за бъдещето... бъдещето, което искаш да промениш!? Ти го правиш същото! Същото!! - той замахна с ръка и лисицата изръмжа ядно, после се стрелна към брат му, но се сблъска с другата. Пако и Матилда се затъркаляха из снега, оставяйки пръски кръв. Дарсия примижа от болка, когато съществото го напусна и отнесе и топлината си. Трепереше като лист... Вероятно не му беше приятно да го видят така.
- Дарсия... изслушай ме...
- Да те слушам!? Да те изслушам!? - той потрепери този път от ярост и се нахвърли на брат си, дори сега имаше малко останала сила, за да си изкара яда на онзи, който го бе причинил. - Първо майка ми... сега и ти... Вие сте виновни! Всичките! Всичките!! Мразя ви, мразя ви всичките... Какво съм ви направил, дявол да ви вземе? Защо аз? Защо трябваше да съм аз!?
- Престани! Успокой се, изпадаш в истерия, Дарсия!
- Не ми пука! Просто искате да изчезна, нали? Но после ще ме мъчите пак! И пак... И пак...
- Дарсия! - Муртаг хвана разкървавените ръце на брат си - чак сега виждаше че са такива... Вероятно от магията на Магьосника. Дори през ръкавиците, някога снежнобели - Не искам да те убия! Не по онзи начин! Не по онзи... Знам, че ме разбираш, знам защо си се съгласил. Защото си видял надеждата, която вложих в това, нали? Видял си го, нали!? Повярвай ми... Не искам да те убия по този начин... Ще ти дам втори шанс. Още един шанс, глупако! Надявайки се, че ще го получа и от теб, ако аз умра.
Не можеше вече да разбере дали брат му е малко момче или голям мъж. В момента... приличаше на момче. Никога до тогава не беше виждал по-черни бисери от тези сълзи, които заудряха лицето му.
- Сгреши... сгреши жестоко - обърна Дарсия на черния език, като заговори толкова тихо, че дори лилавокосия не го разбираше добре. - Сгреши... кой съм аз, за да имам втори шанс. Или да го давам.
- Това е единственото, което успях да измисля. Защото... Защото смятам и теб за свой брат, Дарсия. Брат... като в тъмнината.
- Не... Не съм ти брат, в чернотата няма място за мен. Те ме прогониха. Аз съм изчадие на Вариаки.
- Аз също. Повярвай... в надеждата, която можахме да си осигурим заедно. Моля те, повярвай.
- Даедел... Съзнаваш, че това се случва само днес... Само днес...
- Знам го, Ракуба. Знам го добре. Знам, че си отчаян. Знам как боли. Когато ударят по честта ти, по силата ти. Знам, че ще чуеш думите ми. Повярвай ми. Повярвай поне веднъж през злобата. Знам, че не си това, за което се правиш че си. Поне веднъж махни... лицето, което носиш от истинското си.
Кой знае защо Дарсия го послуша. Нещо се пречупи, нещо в лицето му или очите му. Нещо, което не бе както трябва. Момчето, което се криеше зад страха и омразата си се сви върху брат си и заплака тихо, оставяйки брат си да се чуди... кого всъщност прегръща - злото или скритото добро. Кой беше човекът, който трябваше да убие. Този човек, който сега прегръщаше като малко дете. Коя бе истинската му природа?
"Господи, не мога... Дори и да е само шоу, каквото не е... Не мога. Дори да е самото зло, не мога... Кой ездач би посегнал просто ей така... на своя полу-брат, който и да е той? Не мога... Не мога..."
"Даедел... Това бе най-доброто, което можеше да постигнеш. Най-доброто" звучаха в главата му думите на Магьосника. Да, Магьосника също... Също бе страдал. Муртаг едва сега бе забелязъл това.
- Братко... Аз все пак... Благодаря... - момчето още бе заровило глава в ръцете на брат си, сякаш беше дете, а не беше, бе с четири-пет години по-малък. Само с толкова? Само с толкова ли? - Макар че следващия път дори няма да си спомням.
- Знам за раздвоението ти. Ще си спомняш, помни ми думите. Ще помниш, вътре в душата си. Успокой се... Всичко ще бъде наред, защото и мен ме е страх. Всички се страхуват. Но това също ще премина... Някой ден...
Дарсия се усмихна. Муртаг успя да забележи това през лилавите кичури на брат си. Усмивка, която никога нямаше да забрави. И която щеше да се опяви на нечие друго лице след години... години. Не помнеше колко време му беше отнело на Дарсия да се успокои. Магьосникът, а най-вече бащата на брат му, Фуин, го бяха предпрудили, че момчето, сиреч Дарсия, е много нестабилен. В един момент можеше да убива с радост, в другия можеше да се превива от болка. Нещо дълбоко в него, където никой не можеше да види, се беше пречупило и зараснало накриво, когато майка му бе му причинила най-голямото зло. Беше било отдавна. Муртаг знаеше за това. Точно затова измисли този начин да помогне на брат си. Така че не му пукаше как им изглежда на другите това, че в един момент се бореха, в другия по-големия успокояваше по-малкия. Той знаеше причината... Брат му стисна остатъка от ризата му, сякаш за да му привлече вниманието. Може би се беше поовладял.
- Значи съдбоносният ни дуел ще реши кой от нас е недостоен.
- Не. Ще реши, братко, кой от нас ще стане силата на живота. За... Някой друг.
- Няма да ти се дам лесно. И ти не го прави. Искам да се бия така, както за последно... когато съдбоносният дуел дойде. Когато Съдбата реши.
- Обещавам ти, братко, обещавам ти, Ракуба... До самия край ще се боря. За живота или смъртта.
Момчето се изправи и кимна, чак тогава Муртаг пусна ръцете му, посинели от многото стискане. Дарсия изправи гръб и въздъхна.
- Дорадо е станал по-добър отколкото очаквах от теб. По-добър от онова, което беше при баща ми. Някой ден ще ти разкажа, когато всичко се реши. Но ние отново сме врагове. От момента, в който си тръгна до края. Запомни това. Повече няма да съм слаб.
Лилавокосия, който едва сега усети водата от снега, в който лежеше кимна и сложи ръка на гърдите си, после на лицето на брат си. Дарсия имаше нещо като температура, но нямаше да позволи някой да му го каже. Господарят махна с едно отиграно движение към лисиците, Матилда се отскубна и се приближи, като седна мирно и зачака.
- Хайде, Дарсия, малко ми е неудобно. Така сигурно ни мислят или за много милички братчета, или пък за любовници. Какво предпочиташ?
Сините очи на брат му, кристални като езерото на Магьосника отново светнаха в онзи характерен за тях златен цвят. Златото, скрито някъде дълбоко. После той се засмя. Отначало тихо, после все по-високо, като доби нотките, които обикновено носеше със себе си в Мраморната кула.
- О, предполагам какво предпочиташ ти - прошепна тихо - Никой не иска за любовник собствения си брат, нали? Но не се безпокой, твоята Тир`ре така и така никога няма да го позволи.
- И ти твърдиш, че акто господар ще се дадеш на това да те изгони просто така?
- Не зная... Отдавна вече не съм чувал нито една шега от когото и да е. Не мога да се смея, нито знам как ще реагирам... Може би в някой друг живот ще разберем. - ухили се, сега вече бе онзи, маскирания, пазещия себе си и сърцето си... някъде дълбоко... - До скоро, Даедел... До скоро...
Изчезна, както се беше и появил. Винаги така в живота на брат си. Муртаг остана да лежи в снега, докато другите го наобикаляха, за да видят как е, дали трябва да го превързват, да видят синините му... И така нататък. Пако се доближи пръв и зализа разкървавената от ноктите на Дарсия ръка на Муртаг. Лилавокосия се обърна към лисицата и се усмихна леко.
- И следващия път... врагове...
- Муртаг! Муртаг, добре ли си!? Добре ли си!? - чу я чак когато тя го докосна, понеже беше доста студена. Беше се стреснала... или се страхуваше от прекрасната му синя буза, където Дарсия му бе подарил юмрук.
- А... Нищо ми няма. - ухили се и се изправи в седнало положение, като кимна за благодарност на Лука, който го задържа да не падне.
- Това... Брат ти ли беше? - баща му изглеждаше учуден... изненадан от нещо...
- Да, това е Дарсия... Просто Дарсия.
- Изглежда ми странно момче... Също като теб. Приличате си. Не го очаквах, честно - Хито изглеждаше малко сащисан. Да, сигурно Дарсия много му приличаше на едно момче, което бе обучавал преди и което вече не съществуваше.
- Все пак сме братя, сенсей... Но внимавайте с него. Това, че страда от раздвоение и в един момент е отчаян, а в другия - зъл... няма да ви помогне, ако се биете с него.
- Ще споделиш ли с нас какво толкова ви мъчи?
- Не... Не.
- Да махнем тези - Ризел събираше черните диаманти около Муртаг, които бяха сълзите на брат му. По-блестящи и истински от тези на нечистокръвния.
- Не! Дай ми ги... - тя ги изсипа объркано в шепата му. Бяха по-големи от неговите сини бисери. Много, много черни... Красиви... по някакъв начин. Той ги стисна и остави гедвей игнасия да си свърши работата. Скоро държеше огърлица... огърлица от черни диаманти. - Така е по-добре... Ще ми напомня за обещанието му... - и пред удивения поглед най-вече на онези, които смятаха братята за кръвни врагове, Муртаг сложи огърлицата на врата си

Ризел се стресна в съня си и отвори очи. Нещо се беше променило. Нещо в някой, който познаваше. В кой и какво, тя не можеше да знае. Огледа се. Още не можеше да свикне с тази черна стая. Обичаше повече светлина... Но, да, тя не си беше у дома... Следваше някой, който мразеше и обичаше... Но изобщо не познаваше. Знаеше защо - тя бе Тир`ре, следваше всеки по-силен, но си отиваше, ако нещо лошо се случеше. Никога, никога нямаше да е като останалите жени, които бе виждала наоколо. Ездачките не бяха като нея. Ездачките имаха по-силни сърца... може би задето народът им се жертваше за всичко и те бяха готови да загубят и най-скъпото в живота си всяка минута. Да, винаги имаше опасност. Как живееха? Как... живееха...
Изправи се и отвори прозореца. Обикновено сутрин в Дорадо бе тихо и спокойно, но сега я чакаше изненада. На двора се вдигаше голяма шумотевица. Веднага видя защо, изглежда някой отново си тренираше уменията. Не бе очаквала от човек като Хито Накамура такава подвижност. Още повече да го види без бялото наметало. Хито Накамура стоеше посред разчистения терен по черна хатама, тоест гол до кръста с онези ездачески панталони, които за Ризел бяха доста широки при крачолите, но пък им отиваха. От другата му страна по същия начин стоеше един от учениците му. Розовокосият се хилеше, май му беше забавно. Хюгес, който следваше традицията им беше на същото разстояние от тях. Кръгът се затваряше от Муртаг, който пък беше целият в синини от вчерашното посещение на брат си. Не личеше да го боли. Изненадващо, брат й, Санджи, държащ черпак нападна белокосия, който невероятно бързо се превъртя в едно циганско колело, другите също се раздвижиха и брат й беше нападнат от четирима ездачи, които си играеха на карате спортисти.
Ризел затвори прозореца и въздъхна. След малко щеше да слезе да види как продължава. Но щом беше замесен и лилавокосия, значи щеше да е странно... Една тренировка при ездачите можеше да продължи с часове. Нямаха ли умора тези хора? Най-вече не им ли беше студено!? Докато се обличаше се замисли и защо го правят. Може би наистина имаха нужда. Та те бяха ездачи... винаги на битка. Не бяха спокоен народ. Никога не бяха били. Така разказваха всички, пък и самите ездачи си измисляха шеги за себе си. Дали и сестра му беше такава? Сестрата на Муртаг? Той бе споменал, че има сестра сиамска близначка. Къде ли бе тя сега?
Когато слезе надолу, към забавата се беше прикрепил и Морзан. Май синът и бащата си приличаха доста... Не, на Муртаг му костваше много усилия да повали баща си първия път, а от тогава не успа повече. Вече стоеше в средата и оглеждаше противниците си, които бяха в кръг. После им направи знак и те го нападнаха като един. Единият, май беше розовокосият Ямараску хвана вятъра с ръка, оформи го като някакво странно петолиние и го хвърли. Хито привлече вниманието на публиката когато небето около него се разпука, сякаш направено от стъкло, а той извади от един от процепите един ледено красив меч. Морзан хвърляше ослепителна светлиа, докато Санджи вече бе хвърли един арсенал ножове от кухнята. Да, така се биеше брат й... Ризел не успя да проследи движенията на мъжа в кръга, защото всичко започна да свети и гърми, когато магиите се срещнаха. Накрая остана само Хито, чийто меч Муртаг отбиваше само с ръце, явно това беше тренировката. А, да, Хюгес заплашително се промъкваше край биещите се и май щеше да им направи гадно. Ризел се ухили - ето нещо за нея. Подбра полите на роклята, за да не се спъва и се затича към площадката. Муртаг и Хито я видяха, Хюгес се стресна, в следващия момент снега наоколо гръмна, Хюгес изхвърча, Хито нападна и нея, смятайки, че се включва в играта, тя успя да го отбегне... Някой й подхвърли черпак, сигурно беше брат й и ето че го кръстосваше с ръцете на Муртаг.
- Изненадваща тактика? Не работи при нас, госпожице Тир`ре.
- О, я стига! Исках да ви помогна, защото онова очилатото щеше да направи нещо.
- Хм?
Чакай, чакай, имаше шанс да го бие сега колкото си искаше. Хем беше почти беззащитен... Май... Така че без повече обяснения запретна ръкавите на дългата си рокля и заудря където свари с черпака... или се опита. Той успя да хване глупавата лъжица и повдигна и момичето задено с нея, така че тя се озова надолу с главата за момент. Зарита във въздуха изненадано, но пък успя да го ритне и той я изпусна.
- Тази битка ще бъде кървава - прошепна Морзан като си кимаше замислено, а Хито пък се смееше на действията.
- Ти да видиш като останат сами колко кръв ще се лее...
Тя вече се опитваше да освободи черпака от ръцете на Муртаг, но не ставаше, а пък той май че искаше да я удуши, задето бе получил онзи гаден удар.
- Защо не се предадеш!?
- Глупости! Върни... ми... лъжицата!!
- Помоли ми се - заяде се той по начина, по който тя често също го правеше. Помнеше толкова много неща... понякога и ненужни... Помогна й все пак да се освободи със смях, колкото да са лице в лице - Просто се откажи.
- Не!
- Жените Тир`ре може да са всичко, но пък са по-упорити от нашите. - усмихна й се. Не, не изглеждаше щастлив. Може би пак не беше си доспал. Често се случваше да мине пред неговата сатя нощем. Сънуваше кошмари. Много... кошмари. Не му бе никак лесно. Загледа се упорито в черните диаманти на врата му. Сълзите на брат му. Дали обичаше брат си? Още беше целия в синини, че даше и там, където беше одран още си личеше. Помощничките му не бяха успяли да махнат раната. Всъщност, той целият беше в белези.
- Колко пъти си се бил?
- Моля?
- Колко пъти? Колко битки си имал досега? - тя посочи няколко очевидно много стари белега, после отдръпна ръката си. - Ужасно си горещ! Да нямащ температура.
- О, не, Ризел-чан. Огнената сила повишава температурата на съществото, което я притежава. Докоснеш ли повечето дракони ще ти се сторят също толкова горещи... Ризел? - беше го прегърнала докато започваше великите си обяснения. Е да, беше усетил, че нещо не е наред с нея, откакто се случи срещата му с Дарсия. Беше объркана.... може би. Отново се замисли върху думите на прабаба си. Може би тя беше права. Може би. - Ти си твърде студена, Ризел. Но водата често бива по-студена от огъня.
- Боли ме...
- М? Какво те боли? Имаме и лекари тук, да знаеш...
- Боли ме, задето съм просто една Тир`ре и ме е страх. Боли ме защото съм толкова страхлива и не искам да променям съвсем нищо в живота си. Боли ме, защото не мога да разбера толкова неща и не мога да ги науча. Боли ме, защото мисля така по детски, а не мога по друг начин. Боли ме, заради това, което преживях и то ме промени така. По дяволите, боли ме, че не мога да ти кажа...
- Глупости, глупости и пак глупости! Просто вчерашната ми среща с Дарсия те е разтроила прекалено. Забрави го... Някой ден един от нас ще изчезне... по-добре е да забравиш онова.
- Не биваше да правя онова нещо онзи ден, преди всичко това. Не биваше да казвам онези думи. Не знаех нищо... И сега не го знам. Не бях права. Не биваше да го правя...
- Слушай... - но не успя да се доизкаже. По дяволите, беше забравил какво става, когато Ризел Тир`ре се разтрои до такава степен. Пак го беше направила! До кога щеше да се хваща в капана й? Е, не че имаше нещо портив целувките, но как така успяваше да го свари неподготвен. Около него атмосферата се нажежи, защото Санджи почервеня до степен разтапяне. Размаха черпака над главата си и затрепери целия.
- Ти... Сестра ми! Как смееш!? - накъсано излая, със сигурност имаше още да казва, но не можеше, защото беше набрал яд - Моуси!!
Колкото до Ямараску и Хюгес, те се усмихваха спокойно и тайно очилатия подаваше няколко монети на розовокосия. Залог, а? Най-фрапантна беше физиономията на Хито и Морзан, които бяха ококорили толкова големи очи, че чак можеше да не са истински. Шута, който също бе излязъл да гледа се засмя, той се хранеше от подобни моменти, за да живее щастливо. Колкото до Ремо, той се правеше, че не е видял. Лука не се виждаше наоколо, но със сигурност бе... някъде наоколо.
- Господи... - съвзе се Морзан и се хвана за главата. - Хито не ти ли е казвал да бъдеш мил с момичетата!?
- Аз ли? Какво съм виновен аз!?
- Виж какво направи! Този път ще си получиш заслуженото, хлапенце! - бащата изпука пръсти и се наперушини така, сякаш беше някой петел сред кокошки. Макар че всикчи знаеха, че въпреки че сега нападаше, после щеше да има едно дъъълго разговорче относно тези неща. За Морзан беше важно да се увери само в едно... Не беше нужно хората да си го повтарят наум дори, скоро спорът им щеше да се чуе... след като плъзнеха слуховете за това... те вече пътуваха дори икъм Рой и Хавок. Да, клюките имаха бързи крила.

Ризел се събуди в тъмнитата си стая. Къде беше? О, да, в Динзел... Отново бе почти забравила. Въздъхна и се прозина. Поне бе топло и приятно. Не бе като в истинска черна кула. В следващия момент се сепна. Нещо не беше в ред. Нещо... Понечи да се изправи и чак тогава забеляза това... нещо. Нещото се размърда сънено и се поизправи объркано.
- Ти!... Какво... Какво правиш тук?
- О... оре? - той се огледа, после пак понечи да си легне, но тя не му го позволи и той остана да се разсъни - Риз-чан, наистина ли не помниш?
- Да помня какво!? - той й се разсмя, после постави ръка на лицето й.
- О, знам, че помниш... Сериозно ли не помниш нищо от вчера?
- Вчера?
- Аха, разбирам. - отново се разсмя и се зае да се разсъмва. - Значи е време за пълен доклад. Ризел, докторът ни спомена, че си хванала една ездаческа магическа болест. Предава се чрез ездачи, които излъчват много силни чувства на скръб или радост. Вероятно онзи ден си я прихванала от Хюгес, за който е характерно да излъчва подобни вълни магия. И тъй като си Тир`ре ти е подействало малко по-различно. Сега... Добре ли се чувстваш?
- Това не обяснява какво правиш ти тук, Муртаг?
- Чакай де, тъкмо започвах... Брат ти вижда ли се някъде? А, чудесно. Добре, да започнем от самото начало... Да не те боли глава, изглеждаш ми червена...
- Не, но... май си спомних... той се обърна рязко. Лилавата му коса се разпиля навсякъде. Винаги ли изглеждаше като плашило, когато се събудеше сутрин? Тя не беше забелязала. - И все пак ми обясни какво правиш в стаята ми и най-вече... Тук.
- Но ти беше виновна за всичко, мила моя. Чакай, значи не помниш дори какво ти казах вчера? Кажи ми, че го помниш, моля те! - тя махна няколкото кичура от лицето му и се замисли. Вчера? Кога?
- Припомни ми... поне началото... - той се приближи и... вълчите му уши запърхаха в съгласие.
- Добре, мила моя. Ще започна от момента, в който накара баща ми да ме убие... образно казано... И брат ти също. Настани се удобно, историята е дълга...

Тя бе по-объркана от всякога. Наистина ли... наистина ли не си спомняше всичко това? Бе му казала, че си спомня, дори когато отй й обясни най-подробно... но не си спомняше. Каква бе тази магия, която бе замъглила до толкова съзнанието й вчера2 Сериозно, щеше да счупи главата на Хюгес. Повече нямаше да се доближава до него. Сега, докато вървеше по коридорите след господаря си, още мислеше за всичко това, което той й беше описал. Защо... Защо не си спомняше поне как и кога й беше казал, че ще я защитава?
Муртаг бутна вратите на тронната си зала и се огледа. Както и беше очаквал, от масата наскачаха трима или поне четрима мъже, които имаха да си говорят с него. Само че единия беше по-бърз. Оказа се брат й Санджи. Той знаеше кога и какво да се прави, винаги знаеше. Сега, когато Ризел ги гледаше заедно забелязваше неща, които не бе виждала преди. Не това, че брат й бе с едно чело по-нисък от лилавокосия... Чакай, та тя бе по-ниска от брат си... Колко висок беше тогава господарят!? Тя забеляза колко е различен Санджи не само от господаря, но и от нея самата. Този рус младеж с очи, които нямаха други равни на себе си. Този младеж, който бе нейният брат... Един Тир`ре. Тя го обичаше, обичаше го, защото той бе жертвал повече от когото и да било досега заради нея. Бе жертвал и щастливия си живот с приятелката си и работата си, и любовта на другите, за да й помогне. На нея... Една обикновена жена.
- Още ли държиш на думата си от вчера? Онази, която даде пред всички тези хора? - беше подозрителен, изглежда още не вярваше съвсем на Муртаг. Винаги бе бил такъв... от онази нощ, онази страшна нощ преди толкова години, когато бе дошъл да я спаси... Санджи се бе променил. За добро или не, никой още не знаеше...
- Да, Санджи. Държа на тази дума. - спокойно отвърна лилавокосият, знаейки какво ще последва. Стрелна баща си с поглед и леко му кимна да си стои на мястото. Санджи се намръщи още повече. После се обърна към една от масите в дъното. Там бяха оставени две големи шишета, едното с напитка, която Муртаг познаваше, другото - с непозната такава. До тях една до друга сотяха две празни кристални или диамантени чаши. Санджи се запъти нататък. Да, значи това беше намислил. Много добре... щом трябваше... Тир`ре бяха такива традиционалисти... Русокосият брат на Ризел застана от страната на непознатото шише.
- Тогава? Няма ли да се закълнеш поне? Няма да повярвам на някой ездач, окйто не заклева думите си. Един Тир`ре не вярва на ездач докрай без клетва... въпреки всичко.
- Добре, Санджи. Щом това искаш.
Морзан се изправи да каже нещо, познавайки много добре този обичай. Ризел също пристъпи напред, но Муртаг вдигна ръце и ги спря.
- Не съм такъв глупак - и аз познавам обичая... Татко... Ризел.
- Санджи... - успя да каже Ризел, но се отказа. Та той й беше брат и то по-голям. Той имаше правото. Не тя, той... Да, той знаеше какво прави, по-добре да му се довереше.
Лилавокосия приближи Санджи спокойно, навивайки ръкава на едната си ръка. После застана от страната на шишето ездаческо саке и вдигна ръка. Двамата кръстосаха ръце и ги извиха под странен ъгъл, за да могат да кръстосат и пръсти.
- Заклеваш ли се да спазиш обещанието си, Муртаг? Заклеваш ли се да я пазиш и защитаваш както може да го стори един ездач? Приемаш ли разликата на Тир`ре? Приемаш ли да я уважаваш? Шибуши?*
- Шида*. - бяла ефирна верига завърза ръцете им здраво и Санджи се усмихна.
- Заклеваш ли се да го правиш до самия край? Когато или тя ще те напусне или ти нея? Или, ако някога може би, останете завинаги заедно, обещаваш ли да я обичаш? Шибуши?
- Шида.
- Муртаг? Готов ли си да приемеш някой много по-добър готвач от теб за гадния млад вуйчо, ако някога е изпълни последно спомената преди малко клетва? Шибуши?
- Санджи. Винаги съм готов да те приема дори не за вуйчо, дори само за мой истински брат, ако искаш. Шида.
Санджи изглеждаше доста доволен, когато двамата вдигнаха шишетата по едно и също време и наляха и смесиха напитките в двете чаши, а после ги изпиха до дъно без да свалят нито за мит очи един от друг.
- Ако някой път обаче отново направиш онова нещо пред публика, ще си отнесеш такъв пердах, че никога няма да го забравиш.
- Онова с целувката? Колко пъти да ти казвам, че тя е виновна за това!?
- Хм... ще видим... - двамата пуснаха ръце, после се поклониха, но не така, както ездачите го правеха този път. Този път бе по начина, който използваха Тир`ре.
- Сега отивам за закуската. Ще ти хареса, ябълков пай е... Останаха ми няколко ябълки и реших да ги направя на нещо ядливо. Само почакай! - и така Санджи се затича към своето владение кухнята, оставяйки Морзан да се доближи до сина си.
- Сигурен ли си за всичко това?
- Тате, ти сам каза, че съм бил прекалено стар да му мисля.
- Кога съм го казвал!?
-Ми подразбираше се от онзи разговор, който си проведохме онзи ден.
- Глупости! Слагаш ми в устата думи, които не съм изричал никога! Нито съм си ги мислил!
- Добре де, добре, не се накокошинвай така.
- Осъзнаваш ли, че тази клетва е много опасна? Ще трябва да я повториш пред баща й, Муртаг, а пред един стар Тир`ре не е шега работа.
- Това ще стане акосе наложи да се оженя за Ризел, татко.
- Да, но, е...
- А ако това стане, то ще трябва и твоята благословия... реч... Така че ти за всеки случай си я приготви.
- Мисля, Муртаг, че трябва да обмислиш тези неща повече. Помниш какво стана последния път, нали? - Хито се мръщеше и май всичко това никак не му харесваше. Муртаг потъмня и също се намръщи.
- Недейте, сенсей... Този случай трябва да бъде забравен... Грешката бе изцяло моя.
- Да, затова ти казвам, да помислиш внимателно. Ако помислиш, така нито тя нито ти ще бъдете наранени, ако се случи нещо. Винаги мисли, после действай... освен в най-кървавата битка. Къде си се учил, за бога?
- Ми, баща ми е бил твърде зает да плава из моретата, та не сме се виждали често.
- Ей! Ами аз!?
- Вие питахте къде съм учил аз, когато съм бил ваканция... просто. А, да, имаше един Бром, който вместо да ни учи на размисъл, обичаше да ни тренира в пиански шлагери.
- Господи... Само ако знаех...Ето от къде сте ги били научили.
- Упс, просветлих Хина-сенсей в неправилното нещо...

* Тъй като аз съм разпределила езиците по един лесен за мен начин, използваните "Шибуши" и "Шида" са китайски изрази. Тъй като ездачите обикновено говорят на нещо като японски, всички останали азиатски езици, използващи йероглифи се водят вероятно нещо като диалекти на ездаческия. Така от дълги времена Тир`ре използват тази диалектна форма на ездаческия като основен език. Сиреч, те плямпат на нещо като китайски.
"Шибуши" означава "Да или не", чете се Ши-бу-ши, с ударение на всяка гласна.
"Шида" е един от многото начини да кажеш "да", ама не знам кой точно. Доколкото схванах, чете се шИ-да, отново с ударение на двете гласни, но "да" е малко удължено... май...

~~~
Тя не си направи труда да почука, защото нямаше смисъл. Той не обичаше да отговаря на това. Вместо това след миг колебание, Ризел отвори леко вратата на лилавокосия и погледна вътре. Както и предполагаше, бе с гръб към вратата, но бе сигурна, че ако направеше и най-лекия шум освен отварянето, той можеше да я нападне. Какво правеше обаче? Странно, цялата му стая ме почти тъмна, бе отрупана с листове и книги, а той стоеше пред огромно платно и най-странното което - рисуваше с пръст една невероятно точна карта на някаква непозната земя. На Ризел й стана ясно - използваше вид магия... Ездачите не спираха да я удивляват. Още повече Муртаг Моуси. Той се бе променил от първата им среща. Тогава тя бе срещнала един раздърпан мухльо, който обиаше да се заяжда много по-често от сега. Но когато бе го срещнала в кулата... Да, той още бе себе си, но... Но... Сега бе изправен и горд, светеше в собствената си магия, която не бе потъмняла от гняв и страх от нещо непознато. Той бе самият страх. Пред нея стоеше мъж с дълги до колената черни ботуши, спретната черна униформа и черно палто, което тя много харесваше. Както бе с гръб, сега към нея гледаше избродираната на гърба му емблема на син вълк, символът на Дорадо. Стоеше му отлично, това черно палто със сребърните нашивки по краищата. Сякаш бе модел. Бе твърде слаб може би... като за мъж. Но Ризел бе свикнала да вижда такива ездачи вече. Та те повечето бяха слаби... Вероятно заради живота, който водеха. В семейството й единствен брат й от мъжете пазеше подобна форма. От последната им среща насам, чертите на този ездач се бяха изгладили и подмладили. Вече не мислеше толкова много както преди. Може би някога, докато не му се беше налагало да губи толкова хора, бе изглеждал така, както сега. Бе млад. Наистина беше млад, преди изглеждаше състарен. Сякаш за да подчертае това, че се връщаше към нещо забравено и свое, той бе оставил косата си да расте и резултатът бе, че вече я връзваше небрежно, колкото да не му влиза в очите. През врата му минаваше сиво-черен шал, изглежда изобщо не се забелязваше от собственика си, толкова лек беше. Муртаг, без да отделя ръка от картата се пресегна и повика книгата, която долетя послушно и се отвори на точната страница. Онази раздърпана стара книга, която Ризел бе видала да влачи, когато брат му го чакаше на двора. Каква ли беше?
- Аматсу казе йо токи но хасае, коно омои о май чира сето... Юме йо сетсуна, коно кокоро уа, санаги но мама ринне но хате, касуму соно изайой намида. - стресна се от внезапното прочитане на репликата и най-вече от точния ритъм на песента, виждаше ясно, че го бе прочел по нотите, надраскани там набързо. Поне не се издаде. - Отосан, теба! - и продължи да си мърмори нещо в този вид. Ризел се замисли, може бе истина това, че хората звучаха различно на родния си език. Муртаг бе роден ездач, говореше език, който тя не разбираше. И звучеше по-спокойно, когато говореше на други езици... не бе някак същото, както сега, докато си мърмореше на ездачески. Да, всеки човек разсъждаваше първо на родния си език.
- Ризел! Какво правиш тук!? - тя вдигна глава, Муртаг се беше обърнал да вземе някакви свои записки, които бяха на стол близо до отворената от нея врата.
- Ами... аз...
- Искаш да поговорим ли? Влез де, влез, как ще говорим, като не се обаждаш? - тя го послуша, докато той подреждаше записките си и пак се приближаваше до платното. Да, звучеше различно на друг език. Може би на драконски звучеше най-добре.
- Ти... какво правиш?
- Не виждаш ли? Правя карта, разбира се. На земите отвъд морето, или така се надявам. Магията не сработва толкова добре. Един "мухльо" като мен се нуждае от тренировки и малко повече мислене... върху подобни проблеми.
- Мухльо ли...? Чакай, ти да не би да...
- Брат ти обича да ме нарича така. О, не, не, разбираме се, не се притеснявай...
Тя се огледа отново любопитно, тъкмо щеше да го пита защо работи на толкова тъмно, когато забеляза набързо направените скици, хвърлени в единия ъгъл и отиде да гиразгледа.
- Моля те, не ми се смей - каза й, като видя накъде се е запътила и как ги вдига от земята.
- Муртаг... На какво всъщност учат ездачите в лагерите?
- Хм? На най-основното, мисля. Малко бойни изкуства, много упражнения, история, изкуство, за света и човека... всъщност, на много неща, каквото ти хрумне. Детето има право да избере каквото го интересува. На колко допълнителни уроци съм ходил само...
- Например?
- Скаут, театъра, оказване на много първа първа помощ... Руни, други езици, билки, готвене, история на други народи, диалекти, свирене на инструменти... още много клубове. Е, не че съм ходил на всички, които изброих де.
- Това... свързано с душата ти на ездач ли беше... или любопитство на черен господар?
- Не бих казал, че бе любопитството. Имаше момчета, които искаха да знаят дори повече от мен. Ограничих се до възможно най-малко допълнителни уроци, ако изобщо беше възможно. За мен.. бе важно да имам и малко свободно време. Именно тази ми прищявка бе свързана с господарското с мен. Един господар не свиква с хората толкова лесно. Един господар желае да има и малко тишина.
- За някой, който е научил основните похвати на изобразителното изкуство се справяш сравнително добре и без магия.
- Хито Накамура, моят учител... той казваше, че всичко е изкуство. Това да набереш по точния начин точните билки, да изпишеш една книга, да изрисуваш нещо... Да се биеш, да свириш... абсолютно всичко. Това поне съм го запомнил от него, ако не друго.
- Кои са ти били любимите предмети за бога!?
- О, ще ми се смееш, ако ти кажа. Изобщо не би познала, вярвай ми. - той се отдалечи леко от картата и изглежда я одобри, защото се разтършува за други записки, за да добави нови неща.
- Как мога да ти се смея... аз никога не съм ходила на училище.
- Не си? Шегуваш ли се, Тир`ре едва ли биха те оставили ей така на произвола на съдбата.
- Тир`ре учат сами децата си, но не ги пращат в училище. Никакво. Тир`ре учат децата си на това, което знаят, на нищо друго. Много пъти съм се питала... от къде идваме... защо сме такива... Какво се е случило... Питала съм се за много други неща, искала съм да мога да разговарям с пътешествениците. Но това е привилегия само на главния ни вожд, да разговаря най-вече с пътниците. Само един човек в цялото знае знае Общия език на народите. И предава знанието само на своя син или дъщеря избранник.
- А ти как си го научила? Извинявай, на онова място, нали? - Ризел кимна, Муртаг се замисли за миг - Щом си седяла толкова време в двореца ни... Двореца на ездачите де... защо не помоли някой да отговори на въпросите, които си си задавала? В бибилиотеката винаги би намерила отговори... Дори да не можеш да прочетеш драконските книги, можеше да помолиш Каин да ти помогне. Един писател на царицата никога нямаше да ти откаже. Нито който и да било ездач. За нас, Ризел, учението е така да се каже забавление.
- Страхувах се, че са твърде заети. Отговорих си на един въпрос в онзи замък. Че вие, ездачите... не сте такива, каквито ви описват нашите истории от преди много векове. Вие не сте зли.
Муртаг се обърна замислено към прозореца, който сега бе закрит с черна завеса.
- Не сме... Наистина, много неща се променят. И самите хора също. - обърна на езика на Тир`ре спокойно. - Може би сега ще дойде ден в който децата на Тир`ре ще ходят на училище както всички останали ездачи. Ние сме един и същ народ, Ризел. Винаги сме били, но една грешка може да сътвори много, много тъга и проблеми.
- Ти знаеш ли историята ни?
- Знам историята на почти всеки народ. Да, дори държах изпит по история едно време. Ездачите могат да продължат обучението си след петнайсет годишна възраст. Стават лекари, философи, книжници... и други скучни науки... Някои не толкова...
- Щом си държал изпит си целял да учиш за някоя от тези скучни професии, нали?
- О да - той се обърна и й се ухили - Щях да стана... исках да стана... Ездачески скитник. Въпреки че звучи странно, това е професия, която бих описал така: Мъж или жена, които изпълняват поръчки на царя или царицата, разнасят съобщения, получават съобщения и са длъжни да спазват всички обичаи на народа, при който отиват. Затова им е... историята и традициите.
- И какво научи за нас?
- Имало едно време... - завесите оживяха и родиха най-странните ясни картини, които Ризел беше виждала - рисуваха точно образите, за които Муртаг разказа подробно.
- Ти ставаш... за учител... Господарю. - прошепна след не помнеше колко време, когато лилавокосия привърши отговора на въпроса, който тя си беше задавала от малка.
- Никога няма да бъда като онзи, който научи мен. Не, че е нужно. Всеки учител има свой подход. Той бе специален. Накамура-сенсей... Но аз не съм учител, а войник. Един ездач войник трябва да знае много, много неща. Прекалено много, ако се замислиш. Аз съм просто войник.
- Ще ме научи ли този войник на драконски език?
- Моля?
- Щом сега народите ни са едно.. предпочитам да знам какво да избера, когато ме питат какво искам за закуска.
- Нали брат ти готви!
- Няма значение! Един ден може би няма да ми готви той, а!?
- Защо всички в последно време се втурнаха към букви и език?
- Защото... е забавно, току-що го каза.
- Винр е долу, когато взима уроци за буквите ни... можеш да се учиш и ти. Хито никога няма да ти откаже, нито пък баща ми. Той те харесва, не му се връзвай на увещанията да се омъжиш за мен. Няма да стане!
- Тогава защо се закълна, че ще ме пазиш!?
- Мой дълг е да пазя своите поданици. Пък и не искам брат ти да готви буламачи с отрова. Готви твърде вкусно, за да си проваля изкуството така.
- Аха... - тя се ухили, но все пак се радваше... че й бе позволено да опита. - Добре, господарю, благодаря. Ще му се оплача! - и излезе от стаята, тръгвайки да търси Морзан, който смяташе да поизмъчи с уроци по ездачески. Морзан бе най-добрият ездач за тази работа според нея. Владееше перфектно езика на Тир`ре... Както и пишеше прекрасно на драконски, както бе видяла от книгата му. Пък и... ако трябваше да стане някога негова роднина... трябваше да го опознае. И дори и да не станеше.... Искаше да опознае човека, който се бе опитал да спаси нейния народ. Тя също го харесваше като човек. Общо взето изводът й за Морзан и Муртаг беше, че те бяха едни откачени, вечно странномислещи и незабравими хора. А, да и за Минна също. Близначката на Муртаг, която бе останала при русалките и Ризел бе виждала докато се приготвяше да прилича на брат си... Чалнато, много, много чалнато семейство. Тя ги харесваше... Много.

~~~
Когато Муртаг беше готов да слезе надолу, намери Санджи на вратата на Тронната зала, а русокосият му направи знак да мълчи. Лилавокосият застана до него и погледна вътре. А, тя беше решила да последва съвета му. Това бе разбудило интереса на баща му и Хито. С тях бързо щеше да научи каквото я интересуваше. Усмихна се и се облегна да чуе що за въпроси им задаваше. Едва ли бяха я научили на ездачески, разбира се, това бе труден процес... за някой Тир`ре. На Санджи май му беше интересно. Муртаг дори го попита защо не влезе да зададе въпросите, които със сигурност имаше в главата си, но братът на Ризел поклати глава.
- Тя така и така ще сподели всичко с мен. Не сме близнаци, но знаем много повече един за друг от всеки друг. - прошепна усмихнато и пак насочи вниманието си към хората вътре.
- Това, че имате смесена кръв, Морзан-сама, повлияло ли е на бъдещето ви по някакъв начин? Какво смятате? - тъкмо питаше чернокосата, докато бъркаше чаша чай.
- По принцип съществата със смесена кръв са по-силни в магическо отношение, Ризел-чан. Повлияло е, разбира се. Смесената кръв на човек може да направи чудеса. А тази на ездач със смесена кръв... не зная дори... Да, Риз-чан, аз като полуелф бях надарен с повече способности от нормалните ездачи. Това е съвсем разбираемо. Магията от едните и магията от другите, дори ако са хора... подсилва детето по някакъв начин.
- Има ли хора, които са се омъжвали или женели за дракони на Тир`ре?
- Имало е... Но това е опасно... Драконската кръв може да унищожи всеки човек... Но съм сигурен, че ако този човек или ездач е достатъчно силен и достатъчно силно обича всичко ще бъде наред.
- А защо съществото наполовина ездач наполовина Тир`ре се нарича Съвършеният Ездач?
- Защото нашите два рода са били разделени преди векове. Те се допълват, Ризел. Те са едно цяло само когато са заедно. Тепърва имаш да го разбираш. Ездачът има винаги един начин на мислене, а Тир`ре, неговата противоположна част, допълва неговите мисли. Това е дълга философия, Ризел.
Ризел отпи от чая си и се замисли. Колко ли въпроса беше задала досега? Морзан бе неуморим, той щеше да й отговаря докато тя си искаше. Кога спеше баща му всъщност?
- Все още не мога да повярвам... Че само допреди месец бях там горе... сега съм на напълно различно място. Но това място не е зло... Мислех си, че никога повече няма да напусна онова място, горе в планините. Не исках да се случи нещо лошо отново.
- Толкова лоши неща ли са ти се случвали, когато си слизала от планините, Ризел-чан?
Тя вдигна глава. Морзан я гледаше с двете си различни очи и сякаш я изпитваше. Той бе като нейн баща, приятел... защото бе част от историята на нейния род. Имаше му доверие. Не знаеше защо, но го имаше. Той и сина му... Бяха различни. Можеше да му разкаже. Но поклати глава, не, само един друг човек щеше да узнае за това, така си беше обещала. Само Муртаг... Така се беше получило.
- Извинявай, не си спомняй, ако не искаш.
- Не, че не ви се доверявам. - смутено каза, а Морзан й се усмихна и тя разбра, че не й се сърди. Някак не искаше да загуби този човек като приятел. Някак си искаше да се навърта около него повече. Бе й приятно да си говори с него.
- Вие... вярвате ли в легендите за близнаци, Морзан-сама? - внезапно се сети да попита, а той я погледна учудено.
- Има много легенди за близнаци. Вярвам в някои от тях, а в други не, защото съм се убедил, че не са верни. Например онази за сиамските близнаци, които щели да променят царството на тъмнината. Не се случи нищо подобно.
- Симаски близнаци ли?
- Да... По времето, когато бях в царството на смъртта и тъмнината се въртеше така история...
- Морзан-сама!?! Не ми казвайте, че не знаете!?
- Да знам за кое?
Тя го изгледа зяпнало, а после и Хито, който поклати глава. Ако беше знаел, че Морзан не знае щеше да му сподели. Може би Муртаг беше сметнал, че баща му знае. Лилавокосия пребледня и направи физиономия "Не бях аз"
- Сър, синът ви има сиамска близначка! Муртаг има сестра!
- Невъзможно! - трясна чашата и пребледня. - Той беше единственото дете, което ми представиха... Нямаше... друго... Не ми казвай, че онези съветници са...
- Била е мъртво родена, татко - намеси се Муртаг като се приближи - Дълги години ние споделяхме сънища. Докато аз спях, тя бе будна и аз гледах през очите й. Докато тя спеше аз бях буден и тя гледаше през моите. Ние сме сиамски близнаци. Успя да се върне от мъртвите... Сега е в царството на русалките. Съжалявам, че не ти казах.
Баща му се изправи по-застрашителен от всякога и се намръщи.
- Защо не ми каза!?
- Мислех, че знаеш!
- Стига, момчета - намръщи се Хито, който май се обаждаше за първи път - Проста грешка, не се сърди, Морзан.
- Да... сигурно си прав... Извинявай, сине... А, да, какво си казал на тази девойка преди малко? Нещо свързано с мен? Какво нямало да стане?
- А? - направи се на идиот Муртаг, не му се спореше за пореден път по този проблем.
Баща му кимна раздразнено, после се поразходи и реши да излезе да поразпита за детето, за което не знаеше нищо. Хито повдигна рамене и реши да го последва. Лилавокосия приближи едва тогава до масата и съвсем нахално си взе чаша, за да си сипе от топлия чай, оставен там за него. Чак тогава забеляза, че Ризел го гледа.
- Извинявай, без да искам изгоних учителите ти - спокойно вдигна две-три захарчета от захарницата и ги пусна в чашата, а после си взе лъжица и се отправи към трона си в тъмното. - Мога да ти се реванширам, мисля, че и аз бих отговорил на някои от въпросите ти.
Обърна се към нея и брат й, който си беше позволил да влезе и седна изглежда на трона. Поне само очите му издаваха къде е. Имаха лек червен оттенък в тъмното. Ризел седна на мястото си и се замисли, докато следеше този червен оттенък, който скоро се отказа да ги гледа и се съсредоточи към чашата си чай.
- Защо? Защо се криеш там?
- Не мога да направя нищо друго. Ремо е вградил трона в тъмнината, защото принадлежи на такива като мен. За мен ли ще си говорим, Ризел, или за нещо друго?
- За каквото реша, не може ли? - Муртаг изглежда повдигна рамене или така й се струваше, защото не можеше да го различи в тъмното. - Исках да те питам какво означава емблемата на Дорадо? И другата, която носиш на рамото си... Емблемата с дракона и звездата. За другото съм чувала.
- За кое друго?
- Това сребърното на врата ти е от баща ти, до едно време насам единствения ти спомен, нали? Двете гривни на ръцете, онези, чисто белите... на зимните демони са, нали? Чувала съм какво символизират... Но ти не си син на зимен демон... Приятелка зимен демон ли си имал някога? Черното тефтерче, за което си мислех, че ти служи за записки... онова във вътрешния ти джоб... Един от албумите на класа ти е, нали? Господарю, ти си пълен със спомени, принадлежащи на някой друг. Като ходещ музей... Всеки, който си познавал ти е оставял нещо през годините... целият си накичен със спомени... Пречат ли ти... или се опитваш да запомниш себе си чрез тях?
- Права си, като ходещ паметник съм. Но това ми дава радост от една страна. Обичам спомените си. Без тях никога няма да бъда аз. Да, тефтерчето всъщност е най-ценната реликва на нашия клас през годините. Това, за което се бием, това, за което сме се били. Това, което сме били едно цяло, и това, което никога няма да бъдем. Защото времето променя хората. Това не значи... че ще се разделим заради промените... Зимните демони са изчезнали отдавна и сега има само трима живи наследници. Те всичките са мъже, така че и да искам, не мога да имам пирятелка и да съм имал. Едната гривна е на една жена, която сега е просто мит, майка на сегашните зимни демони в планината. На Клайв, който е някъде навън... и на Ним. Казва се Матилда... Другата гривна е на Ним. Този, който ме е опазил като дете, този, който ме отгледа... Независимо дали за добро или зло. Отгледа ме през първите ми години, бе ми приятел в самотата и след това. Притежавам ги, защото той ми ги е подарил, когато съм бил дете. Той е нещо като мой втори баща, Ризел... Аз имам много бащи. Като говорим за това... да... И от Хито имам спомен, но това няма значение сега. Емблемата с дракона и звездата е символ на Северната армия. Аз съм нейн генерал. Тя означава, че съм ездач и още съм горд от това. В деня, в който тя ще изчезне от ръката ми, ще е деня, в който вече няма да съм същия. Северната армия е много повече за мен, отколкото изглежда. Тя е мястото, където станах такъв, какъвто трябва да съм... за пореден път. Благодарение на Блу Тегами и Магьосника на Музиката... Дълга история е, наситина. Емблемата на Дорадо, питаш? Изобразява мен... Не знам защо, но Ремо искаше така. Бях прокълнат от свой съученик на времето. Сега имам възможността да се превръщам в черен вълк когато си пожелая. Не съм сам в това. Рой Мустанг е котката. Хавок Мейн е лисицата... Бе прокоба... тя е вечна...
- Какво... намираш в чая от лайка? - той се засмя, заради моменталното сменяне на темата и изглежда се облегна назад на трона.
- Да кажем... успокоение... може би... На ината.
Съвсем нормално бе за него да види долитащия Ремо, макар че ангелът бе доста развълнуван днес, защо ли... После подскочи и чашата падна от ръцете му и се разля по стълбите надолу. В залата влезе най-златното същество, което беше виждал. Безсмъртно същество... Безсмъртието, което бе познавал и преди.
Той бе висок, рус, синеок, в синя броня. Бе толкова непознат колкото и познат. Муртаг бе чел за него. Муртаг го познаваше. Слезе безмълвно от горе, от тъмнината и зяпна като малко момче гостенина, който му бе изпратен от края на света. Русокосият се усмихна по онзи начин, за който Муртаг беше чел и сложи леденостудените си ръце на лицето на лилавокосия. Сини очи. Толкова сини, колкото и дар от луната. Страшни... Те... знаеха всичко.
- За мен е чест да се запозная с Даедел Раун Моуси, Муртаг Моуси, владетел на кулата Дорадо. - тихият му глас от звънчета проби тишината наоколо и принцът на ангелите, един от петнайсетте деца на Бившия крал, пусна лицето му. Принц Гаури Ираяс, Прогоненият. Той се отдръпна за миг, за да може Муртаг да привлече вниманието си към някой друг. Той ичаше по коидора, макар че му бе трудно заради тези дълги ръкави, които влачеше със себе си и робата изобщо. Хич не можеше да го познае от далече. Не, не се беше променил. Никога нямаше да го направи. По лицето на лилавокосия се разля огромна усмивка, сякаш виждаше края на тегобите и трудностите на всяка една от задачите си.
- Кевин...

Ризел трябваше да се откаже от това да се диви и чуди на всичко, което можеше да се случи в тази кула. Какви ли не същества вече бе видяла, какви ли не сили. Що за същества бяха ездачите, какво ги движеше из този объркан свят... тя не разбираше как успяват да се справят... как заставаха спокойно пред нещо непознато, как го приемаха, защо не му се чудеха... Какво бяха те...
Тя гледаше как към господаря се приближава най-невероятното същество. Когато предишният, русокосият, бе заговорил с гласа си от звънчета, тя бе омагьосана и удивена. Дори тя, една обикновена жена успя да разбере... че си имат работа с нещо, което тя не можеше да разбере... Кевин? Този мъж с дългата бяла роба с кафяво-златни ръбове, със странната шапка ли? Този, който имаше толкова кафяви коси, че чак сякаш бяха измагьосани от кафявата земя? Този, чиито очи тя дори не можеше да погледне без да извърне поглед... Той да е баща на принца на драконите ли? Що за вълшебен човек бе той?
Този, който наричаха Кевин се приближи през мъртвата черна зала и я озари в кафяво и златно. Магия, която носеше дъх на есенни листа. Нещо, което Ризел не познаваше, родена в зимата. Нещо, което бе толкова магическо. Той, този... ангел... замахна с ръка към лилавокосия, който стоеше и го гледаше като омагьосан. Златно-бялата светлина удари Муртаг сякаш беше буря, която той не можеше да преодолее. Трепна и избухна в черно-жълти пламъци, които изпепелиха всичко, за което се представаше, че е. Пред смаяните присъстващи, господарят вече го нямаше... почти... Това, което беше останало от него, истинската му форма, можеше да съществува само в фантазиите и приказките. Сега имаше тъмно лилава коса, прошарена от най-черните кичури, които Ризел беше виждала на главата на някого. Очите му присвяткаха намръщено в лилаво-червени оттенъци. Дрехите му се завъртяха шеметно и се превърнаха в кимоно или поне така си мислеше Ризел.... В преливащи цветове от лилаво... черно... и огнено... Имаше три меча на кръста си. Единият със сигурност беше Зар`рок, мечът на нещастието, мечът, спасил Тир`ре... или донесъл нещастие на предишния си притежател. Другият сигурно беше Гламдринг. Муртаг го беше разнасял доста пъти наоколо, но Ризел така и не беше успяла да го разгледа по-обстойно. Но светеше в синьо-черна светлина... Другият бе по-тънък, по-късичък... Тя осъзна, че е ученическа катана на ездач... Единственото, което не бе на мястото си в това същество бяха вълчите уши, които се появиха веднага след като вятърът си отиде... и опашката също. Прокобата, за която бе споменал едва преди няколко мига.
- Бих желал да говориш с мен както се говори с един съветник - каза Кевин, а Ризел се удиви, когато успя да разбере думите, очевидно казани на език, който тя никога не бе учила.
- Нима вече си толкова важен? Нима за толкова кратко време ангелите се поменят? Дори хората не се променят толкова бързо...
- Да се променя? Нима изглеждам променен?
Лилавокосото същество се усмихна, после се разсмя и поклати глава, после се приближи.
- Как би могъл? Как би могъл да се промени най-добрият ми приятел? Как би могъл да се промени някой, който познавам като свой брат... и дори нещо повече от брат дори... Ти си нашият Кевин. Винаги ще бъдеш.
Младата Тир`ре осъзна още нещо - лилавокосият не се сърдеше на Кевин за магията, която му бе направил. Не се сърдеше, че Кевин бе разкрил истинския му образ. Не се сърдеше на думите му... Това ли бе човекът, този ангел... който бе способен да види истинското в лилавокосия през мъглата от лъжи?
Не бе виждала по-щастливо събиране, не беше виждала толкова радост от страна на този черен господар от деня, в който момиченцето не се беше появило... Той... понякога може би го разбираше, но не винаги. Защо криеше това, което обичаше? Защо криеше омразата от другите? Защо се опитваше да страни всъщност?
Стресна се, когато забеляза, че Кевин стои на няколко стъпки от нея. Кога беше успял? Не помнеше. Той хвана ръката й и се усмихна. Не, никога не беше виждала такова същество. Той беше... беше ангел... нищо друго не можеше да е. Никога нямаше да забрави тази среща.
- Бъдещата Ризел Моуси предполагам? За мен е чест да се запозная с вас - каза той, макар че това изречение й бе почти като в сън... Събудиха я бързо, някой удари Кевин по главата с някакъв чехъл.
- Я стига глупости! Няма да се женя! - сънят се развали. Кевин все още бе също толкова магичен... но... тя бе готова да се обзаложи, че може да го приеме за един обикновен човек... с нещо повече, скрито някъде дълбоко...
- Ти ли няма да се жениш, инатливецо? Ако не го направиш как ще се срещнем после, а? Няма да идвам ей така без нищо - сърдито се провикна и яостави също както бе и дошъл.
- Да идваш да ме виждаш? Че ти всеки ден си тука!
- Хо-хо, ти затова ли хвана Клайв да стои тук! Хитрец, лисица, господарско хлапе такова.
- Не се смей така, ужасно е.
- Как, така ли...
- Да не си посмял!
Ризел забеляза, че докато се правеха на идиоти, Морзан стои на вратата и... май изглеждаше така, сякаш виждаше мъртъвци... Предпочете да не го гледа, за да не помисли, че му се присмива. Кой знае какво бе нейното лице в момента. Във всеки случай се постара да затвори устата на брат си, който пък хептем не можеше да се навиди на гледката. Стресна се, защото за миг забеляза, че всъщност онзи златно-син принц стои до тях. Бе много висок, дори тя можеше да се обзаложи, че е по-висок дори от Муртаг. Що за магия? Той поклати глава, когато тя понечи да му се извини, задето му се пречка в краката.
- Няма нищо - говореше безупречен Тир`ре.... Защо? - Принц Гаури Ираяс на вашите услуги, господин и госпожо Тир`ре. Радвам се, че мога да срещна вашия род и тук.
Глас от звънчета, руса коса... очи, сини като лунната светлина, дълбоки и студени... или топли... Тя бе чувала за този човек някъде.
- Вие сте...
- Владетелят на Далечните острови. Онези, които вашият предшественик, Драгън Мао... Намери през стихиите. Заедно с него... - тя насочи поглед към човека, който й посочи принца. Морзан?

~~~
Тя вече разбираше, че неговите очи бяха виждали много повече от всеки друг човек на този свят. Че неговите очи... бяха виждали отговорите на всичките й въпроси. В някои истории дали и той беше участвал? Под друго име, някога отдавна. Той седеше и й се усмихваше мило. Кестенявкото в бяло-златната роба. Сега пиеше чай с мед, може би с вкус на портокали или поне така на нея й се струваше. Кевин... Кевин й правеше впечатление на изключително спокоен човек. Той... щеше да отговори на всичките й въпроси.
Гаури ги беше изоставил, защото Морзан бе привлякъл вниманието му. Двамата се познаваха все пак. А пък Кевин категорично бе отказал да говори, освен ако Муртаг и "този младеж тук... Санджи ли? Защо не вземете да направите от онези сладки?". Ризел можеше да помогне, но момчетата в надпреварата си, я оставиха да се опита да позабавлява този ангел. Той сигурно знаеше много повче вицове и смешни случки от нея.
- Ризел-чан, не съм толкова страшен, за колкото ме смяташ. Защо ме гледаш така? - прекъсна я, като отпи. Всъщност, той досега не бе отместил поглед от нея. Ангелите май обичаха да притесняват така хората. Тя можеше да се обзаложи, че някога по същия начин Кевин е карал Муртаг да си каже истината. Лилавокосия едва ли можеше да изтърпи тези прекалено светли и истински кафяви очи.
- Чудех се... дали сте знаели за Ремо и преди...
- Да... Ремо е... Ремо е един от царските синове на ангелите. Той беше прогонен от по-големият си брат Бар, който сега е главен надзирател на училищата. Бар е прекрасно момче, наистина... но той се страхуваше от чернотата на малкия си брат. Така и никога не спомена на другите си братя и сестри... Но аз узнах истината, когато го попритиснах малко с брат му Предан.
- Колко... братя и сестри са всъщност царското ви семейство?
- Хм... Тринайсет... които са в момента. Гаури и Ремо се включват, което значи, че са петнайсет... Не се пули така, зная, че за вас е странно!... Добре де, откачено... Виждаш ли, ние сме безсмъртни създания... понякога се случва и така.
- Ами ти тогава? Само не ми казвай, че имаш петдесет братя и сестри.
- О, слава богу не... Ние сме само трима. Аз, моят брат близнак и... сестра ми... - той се засмя и отново, май и на него му беше навик, се почеса по главата, при което си разроши хубавата прическа.
- Близнаци... има много легенди за близнаци... Знаеш ли някои от тях?
- За близнаците ли? А, да, наистина има много легенди, да... И във вашия свят съм чувал какви ли не. В нашия свят близнаците биват свързани с земята и небето, създатели на всичко, що броди по този свят. От рода на Земята, сестра на Небето, произлизат всички земни същества. А Небето е предщественик на всичко, що лети из небето. Специално за легендите на Тир`ре... Те вярват в двата дракона близнаци. Огънят, който символизира ездачите и ледът, който симовлизира вас. Те вечно се борят и никога няма да се помирят. Тази легенда вече не е съвсем истинска, нали?
За ездаческите легенди... Те имат огромно количество подобни легенди. Сякаш са били обсебени от тази тема... И наистина бяха... Ако искаш, можеш да питаш Муртаг, той може да ти ги каже една по една наизуст... Някога обичаше да изучава подобни неща...
- Ти... май много добре го познаваш...
- Разбира се. Ангелът си е ангел дори когато не иска... Само понякога... Виждаш ли, повечето от нас не се интересуват от хората, но онези, които са натоварени с задачата да ви пазят... Е, те, тези ангели понякога са много, много нахални и винаги любопитни... Не е лесно да живееш с такъв. Добре че той си пада малко инат, та не ми обръщаше много внимание. Но аз.. аз помня всичко, което някога ми е казал. Не, защото повечето неща може да са умни... а защото съм си такъв... Такава е расата ми.
- Изобщо помниш всичко, което ти е казано някога от когото и да е?
- Разбира се... Е, естествено, понякога се сещам трудно, но, да, помня... най-важните неща, разбира се, от по-далечните ми познати.
- Какво последно ти каза Роланд Колд преди да умре?
- "Когато слънцето залезе пак, а после дойде утринният мрак, ела.... Ела и ме отведи към далечните страни... Далечните страни на небосвода, към дълбоките води, към прохладните гори... Ела и ме вземи"... Рола-чан си падаше нещо като поет... От време на време, когато не беше сърдит.
- Ами Лета Муртаг тогава? Срещал ли си го? Кои са първите му думи към теб ако си?
- Срещнахме се на бойното поле, докато аз бях още дружка на Морган Лех... О, той здравата ми се разсърди, защото бях голяма хърба и едва държах меча...
- Те... ти липсват, нали?
- Много. Загубил съм много хора през този дълъг живот. За много от тях съжалявам и скърбя... А най-много ще скърбя за Муртаг.... Той ме научи на това какво означава да си истински човек - той поклати глава. - Това си е моята орисия все пак...
- Какво пак се опклакваш? - Муртаг залитна под подноса с кроасани, следван от Санджи, който носеше още чай. Двамата се настаниха без церемонии, като лилавокосия пак беше върнал черното си палто и дългата шапка...
- Като в онази приказка за момичето, което следвало заека през омагьосаната страна - подхвърли скептично Ризел, като огледа странната си компания.
- А ти си момичето! Това значи ли, че днес празнуваме нерожден ден? Честит нерожден ден! Честит нерожден ден! Честит нерожден ден на мен! - лилавокосия вдигна чашката чай, изпи я и отново си наля с усмивка.
- Има ли приказка, която да не знаеш?
- Естествено, че има! Но аз бях обучаван за ездачески пратеник. Знам достатъчно легенди, приказки и обичаи, за да изпълнявам тази мисия, като остарея... Защо? Дразниш се, че няма нещо, което ти да знаеш, а аз не? Със сигурност има... Наздраве... с чай... Всъщност ти какъв предпочиташ?
- Муртаг, станал си прекалено разговорлив... Сигурно е защото аз съм тук... Когато си весел не можеш да се въздържаш...
- Виж го пък ти, сега се оплаква. Преди искаше да ми вадиш с ченгел думите, а сега искаш да ме накараш да млъкна! С тебе няма оправия, да знаеш...
- Добре, извинявай, извинявай... Рой ли ти каза, че ще дойда? Може би Хавок?
- Не съм говорил с тях от доста време.
- Типично, ти никога не се обръщаш към тях когато е нужно...
- Че сега в беда ли са?
- Хм, ако сметнем, че предложението за женитба е беда... голяма беда е, да.
- Още ли обикалят онези посланници... Кой искат да хванат сега?
Кевин се ухили. Сигурно вече знаеше за какво става въпрос, макар да не бе бил тук известно време.
- О, някой, който лесно се ядосва... Някой, който според тях е доста як... и красив. Някой, който може да ги защити. Някой, който пее добре, никога не си показва чувствата пред други, освен пред братята си... Който в повечето случаи е намръщен и блести, когато не очакваш да изтърси най-невероятната глупост... Някой с най-странния хумор... Някой, който често ходи до гроба на своите приятели с войнишката си шапка на глава и просто гледа камъка. Някой, който също като теб е казал, че никога, никога няма да се ожени...
- Рой!?

- А вие... Как се запознахте всъщност? - Ризел беше намерила време да пита ангела, когато той беше изпратил Муртаг за нещо друго... Май беше захар. Санджи май също прояви интерес към този въпрос, когато Морзан и Гаури се присъединиха към тях.
- Е, сега... Малко ми е трудно да обясня... - усмихна се невинно кестенявкото и отпи от чая, като се усмихна още по-широко.
- Не беше толкова отдавна - Ямараску май беше разбрал новината и беше дошъл да провери. Кевин му кимна и розовокосият си намери място между него и Морзан съвсем нахално. - Можеш да им разкажеш... Ще им бъде забавно... Покажи им спомените си...
- Това е идея, моето момче! Добре тогава, ще ви покажа каквото съм видял - Кевин се изправи и се прокашля - Първо искам да ви обясня, че тогава бях просто конярче, което не помнеше миналото си. Това се случва след смяната на поколенията, но силата на спомените се връща, в определени моменти. Това се случи, когато бях дете в този живот... Преди около тринайсет-четиринайсет години, когато Муртаг и приятелите му още бяха във вихъра си там, далеч в Дрейгън Дроу. Мнозина от вас познават този лагер такъв, какъвто беше - ръцете му засияха и в залата се разля приятна миризма на есенни листа. Картините започнаха да се показват от въздуха - Помнят Дрейгън Дроу като подреденият и спретнат лагер, където децата се чувстваха свободни. С малката горичка на духовете отстрани... Със ясното синьо небе... Да, това беше старият лагер, който събираше момчетата от цялата страна.
Случи се така, че тогава бях дете и работех като конярче в лагера. Колко деца минаха от там, колко загинаха и още колко живеят сега сред нас. Помня лицата им сякаш беше вчера... Помня онзи ден, в който припнах за първи път към новите конюшни, за които щях да се грижа лично аз. Имаха ми доверие... За жалост обаче... тези конюшни се намираха точно до задната врата на Залата. Това беше мястото, на което се приемаха момчетата, когато завършеха. Там получаваха униформите си, там даваха клетва... А когато нямаше завършващи... това бе царството на Ямараску и неговата групичка.
- Беше времето, когато аз и Муртаг, заедно с Риза и Хавок - допълни розовокосия - Бяхме заедно навсякъде. След време започнахме да формираме и други групи, но специално тогава бяхме неразделната четворка... Муртаг си падаше голям мечтател... а аз винаги го преследвах, защото харесвах гласа му. Единствен той може да издържа магията в гласа ми със завидни резултати. Всеки човек бива победен... но пък той издържа доста дълго... Бях впечатлен и от други негови умения, заради които постоянно го дърпах със себе си. Единственото, което никой друг не знаеше допреди месец е, че исках да остане до мен и заради друго. Разбирате ли, всички вие, които виждам сега... за моите очи вие всички сте розови с леко лилав оттенък... Изобщо, вие сте във всички нюанси на лилавото. Аз имам проблем с очите... Зная какво представляват другите цветове, защото съм ги виждал през очите на съучениците си. Има такава магия... Муртаг за мен... е най-лилавото нещо, което съм виждал... Той е единственото същество, което носи спокоен лилав цвят. Останалите цветове се вихрят и движат, но той излъчва спокойна вълна... от лилава сила... аз я виждам лилава...
- Така... - усмихна се криво Кевин - Това бе най-големият ми проблем. Ямараску водеше този откаченяк със себе си, а аз бях толкова любопитен какво правят тези четиримата вътре, в Залата... Веднъж се осмелих да погледна.
Вратата в магическото кълбо се отвори с замах и едно момченце се скри в тъмното, а после се запромъква... Залата бе тъмна и голяма. Столовете бяха масивни и червени... Страшничка бе тази зала... Може би Ризел мислеше така, защото досега не беше виждала подобна... не и толкова огромна...
Сцената беше обикновена, с кафяв, излъскан под. Това, което виждаше момчето, бе малка част от нея и в момента бе пуста. Завесите бяха черни, поръбени с малко сребърно. Като в театър на чернотата, помисли си Санджи.
- Омоидориня сусуманай... - всички се стреснаха, макар че познаха гласа. Момчето се препъна, но веднага се скри под столовете. Ямараску, големият, се засмя и се хвана за главата. Момченцето в магическото кълбо вдигна леко глава и зяпна. Публиката му в бъдещето проследи погледа му към сцената и също зяпна. Че кой би могъл да си представи двама странници с подобен танц в нищото? Той беше за заведения, за които искаха покана. Той беше от модерните тогава... Но го танцуваха не жена и мъж, а две момчета, едното от които бе си сложило покривка за маса и играеше жената.
- Здравей малкия! - пред погледа на момченцето се появиха две изскрящи смеещи се очи. Хавок, момчето Хавок, издърпа Кевин изпод столовете в театъра и се ухили - Дошъл си да гледаш сеира? Добре си дошъл!
- Какво правихте тогава!? - не се сдържа големия Кевин като поклати глава на оправданията си.
- Как какво? Специално бях навлякъл тази покривка, за да покажа на Риза как се танцува! - засмя се Ямараску и смигна на Муртаг - То добре че тогава беше търпелив с нас.
- Тези спомени са срамни! Господарят ще си има име на пианица, ако не престанете! - лилавокосия сложи ръце на кръста си и се намуси - Ха! То ясно че искате хубавите ми дрежки, ама няма!

- Сега ще ти разкажа защо точно сме тук с принц Гаури - Кевин се усмихваше, докато въртеше един от кичурите си между пръстите си.
- Да, заподозрях, че искате нещо. - спокойно го гледаше Муртаг от другата страна на масата.
- Но да поканиш всички, които присъстват на масата сега, става ли?
- Аз не мога! - почти веднага отговориха Ямараску и Санджи.
- Който иска, разбира се... Ставаше въпрос за една малка разходка... Гаури му се иска да разгледа поне част от това място. А доколкото знам ти си доста подходящ за тази задача, приятелю. Ще ни помогнеш ли?
- Защо не! - лилавокосия се изправи и кимна - Можем да тръгнем още сега!
- С коне, Муртаг...
- Коне ли? Кевин, ти никога не си яздил кон, поне в този живот... Каза ми, че предпочиташ същества, като Алзиеа... Сигурен ли си, че...
- Човек трябва да опита все някога... - Кевин се изправи и също му кимна по онзи начин, който Ямараску най-добре си спомняше. Той помнеше двамата странни приятели още във времето, когато обикаляха заедно и сами в пустощта... Бе ги срещал много пъти, защото по това време пътуваше със Саку, а Саку обикаляше пущинака доста...

Ремо не си спомняше някога господарят му да е искал да посещава конюшнята си. Муртаг не се интересуваше от коне откакто Торн беше загинал... Всъщност, от тогава го интересуваше само Пако. Черната лисица бе вече доста голяма и скоро можеше и да успее да понесе господаря си на гърба си... Със сигурност щеше да го накара да опита... Муртаг беше достатъчно лек за всяко същество... Дължеше се на прокобата на един от съучениците му, който бе направил нещо ужасно с устройството на костите му.
Гаури веднага си хареса един чисто бял жребец, засмя се и се качи на него с учудваща лекота. Кевин имаше малко проблеми с кафявото добиче, но пък Муртаг успя да му помогне. Е, беше лесно, когато гледаш отстрани, но не и толкова лесно, когато опитваш сам... Ризел изглежда се чувстваше не на място и вече съжеляваше, че е дошла, защото май смяташе, че не бива да е тук точно сега. Ремо тъкмо се канеше да се опита да й каже нещо, когато Муртаг доведе от някъде една петниста кобила и я потупа по гърба.
- За вас, госпожице... Това е най-тихото животно, което успях да намеря...
- За... мен ли... - тя се огледа няколко пъти, защото смяташе, че Муртаг ще има намерението да си я отпрати.
- Разбира се. Казахме който има желанието да одйде, а вие със сигурност имате това желание. Хайде, ще ти помогна.
Тя изкърца със зъби и пак се огледа, после се приближи и му прошепна притеснено:
- Никога не съм се качвала на кон! В планините няма коне!!
- Знам го, Риз-чан. Не съм толкова тъп - прошепна й в отговор и й подаде юздата - Номерът е само да си спокойна. Конят е спокоен, когато и човекът на гърба му е спокоен. Когато искаш да му покажеш какво искаш, просто го удари леко в хълбоците. Конете са умни същества, Ризел... Е, не че няма и глупави, но... Довери ми се...
Той й помогна да възседне животното и се отдалечи да я огледа.
- Отлично! Запомни, нали? Спокойствие... Не като Кевин! - който в момента имаше проблем с уплашения си кон. Муртаг поклати глава и хвана юздатат на коня, който бе дал на Ризел като го поведе навън.
- Ами ти?
- Не искам кон. Аз съм ездач... Но драконски ездач... Само докато бях прогонен в гората на елфите имах кон. О, Торнак бе великолепно създание. Вече няма друг кон като него... Аз смятам да вървя пеша, докато Пако не порасне... Ремо, ти няма нужда да ме носиш, не се притеснявай.
- Защо... Защо лисица? Господарите използват лисици като коне ли?
- Черните лисици са специални създания. Често пъти се оказват най-любимите същества на господарите. Те, господарите, са много привързани към черните си лисици. Да... Аз също обичам Пако... След една-две седмици ще е голям колкото твоя кон, Ризел, но малко по-якичък... Тогава ще мога да яздя него.
Те изчакаха останалите и Муртаг съвсем спокойно ги поведе по виещия се път.
- Първо ще минем през Дорадо... Принц Гаури, баща ми, надявам се хората да не ви сметнат за новите си господари...
Хората наистина отново застинаха. Те обичаха да наблюдават хората, които слизаха от кулата. Обичаха да ги оглеждат. В един голям град винаги се клюкарстваше за владетелите. Опулиха се срещу Кевин и Гаури, които не бяха на място точно тук и се учудиха на чернокосия ездач, който яздеше между тях и им плямпаше на някакъв непознат език. Ясно съзнаваха, че това би трябвало да е Морзан... Това да е бащата на господаря им? Къде беше господарят всъщност!? Вървеше пеша, заедно с една петниста кобила близо до кестенявия мъж от ляво. Пак ли беше с това момиче? Слуховете бяха ли верни? Ето, за това щяха да говорят в Дорадо следващите дни....
Повечето хора го поздравиха така приятелски, сякаш се връщаше от някое от своите пътешествия с нова придобивка - черната лисица и ангелчето, които му се въртяха в краката. Муртаг точно това бе поискал от тях, всеки ден, когато свиреше с цигулката си тук. Те вече го приемаха както преди и той също беше щастлив. О, хич не се заблуждаваше - знаеше, че сега е нещо повече, на него щяха да се оплакват, ако нещо се случеше. От него очакваха заповеди... Мина покрай началника на импроизираната стража на вратите на Дорадо, който му козирува... Муртаг беше генерал, но мразеше тази част.
- Зоро... Казах ти да не го правиш. Отвори вратата. - въздъхна, когато зеленокосият застина посред веселия си разговор на халба бира с някой, който Муртаг не познаваше
- Къде ще ходим? - обърна се Морзан към сина си, но получи само една усмивка.

Ризел не знаеше къде отиват, но ясно усещаше колко се вълнуват нейните спътници. Още повече се чудеше как на лилавокосия не му омръзва. Бяха спрели за почивка на два пъти, но той хич не изглеждаше уморен. Нейната кобилка скачаше след него, когато си почиваха и той тичаше като освободен от клетка вълк. Пако не му отстъпваше, а Ремо се заливаше от смях. Кончето й беше спокойно само когато лилавокосия го хванеше за юздите да го води. Изглежда и тези слухове и новини бяха верни, ездачите можеха да въздействат върху другите същества.
После вятърът се усили. Някак си се насити с нещо толкова познато. Миризмата на морска вода... Наситен мириз на море от тайни. Тя позна този вятър, бе го усещала и преди. Вдиша дълбоко и се усмихна. Същия този спокоен вечен вятър, който носеше полъх на нещо забравено и скрито. Морския въздух... Вятърът, който винаги си играеше с...
- Мирише ми... на Хито Накамура...
- Хай... - прошепна в съгласие Муртаг и тя видя, че се усмихва криво, после вдигна глава. Намираха се в малко селце, от което хората ги гледаха объркано, сякаш се страхуваха от тях. И как не, бяха странна гледка. Муртаг й подаде ръка и й помогна да слезе, оставяйки коня да отиде някъде сам, после се приближи към хората, които се отдръпнаха в първия миг, защото не успяха да го познаят.
- Къде сме? - попита тихо Ризел, като се огледа. Морето се виждаше иззад дърветата в дясно, а къщичките бяха малки и спретнати, истинска мечта.
- Добре дошла в Калем. Селото, от което Бром ме отведе, за да ме направи ездач. Селото, в което беше роден моят учител, Хито Накамура Блек, в което той живя със своето семейство и от което бе изгонен и върнат в живота от отвъдната сила. Това е родното място на Накамура, Ризел. Именно затова въздухът тук го следва навсякъде. Защото от вятърът тук бе извлечен духът му отново на земята. - докато вървяха по тихата уличка, хората на която извръщаха глави към тях, опитвайки се да разпознаят вече по-различния Муртаг, Ризел учудено се оглеждаше така, сякаш никога преди не беше виждала село. Муртаг се спря пред една от къщичките, чиято градина бе добре поддържана, а къщата бе наистина приятно и чисто жилище. Сякаш никога преди не беше горял огън... - А това е неговият роден дом. Където бях скрит от света, заради което Хито умря първият път. Където се опитахме да задържим баща ми в изгнание. Където преживях няколко от най-ужасните години в живота си... Първите си години... И все пак обичам тази къща.
Той извади от някъде един голям ключ и отиде да отвори входната врата, която поддаде почти веднага. Ризел го последва, когато лилавокосия влезе, защото имаше някакво странно чувство, че нещо лошо може да се случи. Къщата беше невероятна... Тя веднага я хареса и я накара да се усмихне. Лилавокосият стоеше по средата на всекидневната замислено.
- Мисля... че все някога трябва да му върна този дом все пак. Той не го иска, но... аз съм длъжен да опита.
- Предлагам ти да опиташ. На Хито му липсва, макар че не му личи.
Муртаг я погледна усмихнато и кимна.
- Хито е като всички останали, крие си истинските чувства. Все пак, ще ми помогнеш ли да го убедя?
- Ако мога...
- Май си като у дома си.
- И още как... - тя застана до него, за да огледа внимателно кръглото помещение. Беше доста добре подредено и с вкус. - Само ми адй да живея в къща... Това е за мен истински дом.
- И за мен, винаги съм мечтал за къща. Тази е единствената, която... притежавам. Хито ми я остави в наследство, не зная защо... Ела, ела да те разведа, поне това място го познавам по-добре от Ремо.

Къщата беше на два етажа. Имаше интересна подредба и навсякъде имаше повече кафяво и червено като цветове. Някак си излъчваше спокойствие. Беше пирятно да стоиш тук. Лилавокосият се ориентира без никакъв проблем. Кухнята щеше да се хареса на Санджи. Подредена, всичко беше под ръка... изобщо точно, както трябваше да бъде и по същия начин, както брат й подреждаше нещата си. Столовата от друга страна беше приветлива и чиста, имаше прекалено много столове за такава празна къща. Камината изглеждаше така, сякаш никога не беше била палена. Лилавокосия обиколи няколко пъти масата и се усмихна с някаква отвеяна физиономия.
- Тук... - той сложи ръка на стола с гръб към камината. - Да, точно тук... Съседката ме слагаше тук, когато дойдеше време за ядене... По средата на масата имаше ваза с цветя. Те винаги бяха свежи, бели, красиви... Тя ги сменяше всеки ден. Тази жена се грижеше за мен, но не с майчина любов. Аз нямам майка, защото Хито е мой баща, а той не е женен. Аз съм момче без майка... Като мнозина други, които дойдоха онзи студен ден пред вратите на нашия лагер. Не страдам от това. Стига ми да имам своите бащи, хора, които ме отгледаха на времето. И своите сестри, които се погрижиха за това да ме научат как да обичам.
Всекидневната беше голям шок за Ризел. Там всичко бе червено и златно. Цялата беше във възглавници и меки килими.. От пода до тавана. Изглежда това със сигурност беше любимата стая на лилавокосия. Втория етаж беше по-интересен. Беше пълен с различни сати, вероятно принадлежали на някого в миналото. Първата беше преустроена като склад. Само тук бяха останали останки от пожара. По пода се въргаляше бившо креватче и части от играчки. Единственото здраво нещо беше цигулката, оставена до отворения прозорец. Ризел попита какво прави този инструмент тук.
- Но, Риз... Хито Накамура е учител на ездачи, нали? В миналото сам е бил ученик. Част от основното обучение на ездача включва усвояване на поне един музикален инструмент. Прецених, че Хито е свирил на цигулка, макар че не съм сигурен. Доста е добър с всичко, което му дадеш... освен духовите инструменти. Подочувал съм, че като ученик се е интересувал от вяскакъв вид изкуство - още от тогава са го гласили за учител, макар и отначало Хито да е искал да си остане войник. Станал е учител след... няколко инцидента... Ако се замислиш, обаче, може и да не е негов този инструмент... - той вдигна цигулката и й показа гърба й. Там бе надраскано, вероятно с нож едно име..
- Коя е... Медейра?
- Неговата сестра... Тя също загина заради мен... Един от многото ми грехове...
Другата стая беше заключена и Ризел неуспешно се опита да я отвори, докато лилавокосия не постави ръка на рамото й и я дръпна, за да сложи едно малко ръждиво ключе в малката ключалка. Оказа се невероятно поддържана стая от миналото.
- Неведнъж съм стоял тук и съм се чудел... аз ли съм виновен, аз ли съм се появил когато не трябва. Държал съм този пухен заек и съм гледал в очите му... Съжалявал съм, че притежавам всичко това. Това минало. Стаята на Медейра Блек... Най-тъмният ми кошмар.
Стаята беше великолепна и от където и да я погледнеш, бе стая на млада девойка, човек със своите увлечения и характер.
- Не се ли отгаза вече!? Не си виновен за всичко това. Съдбата е решила кой да оцелее и кой да живее.
- Ако ме бяха хванали в царството на мрака... Ако бях задържан, ако Ним беше задържан... Ако майка ми не бе успяла да издейства път... Ако Хито... Не ме бешедовел тук...
- Ако... Но всичко вече е минало. Има много ако в миналото. Само един път. По-добре е да го запомниш и ти. И при мен има много ако... Но се случи така, както се случи...
- Да... Наистина. Роланд също казваше така. Роланд Колд се опита да ми го набие в дебелата глава... Май не си е свършил работата особено добре.
- Искаш ли да го наследя аз?
- Ще боли по твоя начин... с онази тояга... Може и да опиташ... - той се засмя и отново приближи до тъмното шкафче. Бе тъмно тук, защото завесите бяха спуснати. Ризел обаче забеляза, че на шкафчето имаше ваза със свежи цветя... Но стената от другата страна бе олицетворение на ужаса. Опръскана бе с... кръв. Тя настръхна, представяйки си чия кръв беше била... Приближи се до лилавокосия, защото чувството не й хареса.
- Навън вече се стъмни. Ще трябва да преспим тук - каза той, докато оставяше пухеното зайче на мястото му - Не, не точно в тази стая... Освен ако не ти харесва...
- Във никакъв случай... макар че бих опитала тази на Накамура.
- На Хито-сенсей... О, няма да ти хареса - той мина от другата страна. Вратата срещу тази, от която излязоха и Муртаг заключи отново.
Стаята на момчето Хито Накамура бе обикновена и, естествено, твърде момчешка. Що за различни неща висяха от тавана? Ризел предпочиташе да не се заглежда много много по макетите и моделите, с които Хито бе се упражнявал да прави летящ дракон или подобно...
- Като млад моят учител - лилавокосия бе отворил най-нахално едно от чекмеджетата и беше извадил едно писмо - Е водил доста интересни разговори. Интересувал се е кажи речи от всичко... Пращал е много и редовни писма до кралския библиотекар... Преди всичко е бил войник, разбира се... Но неговото призвание е да защитава... Така смятаме ние, които сме го виждали и да се подчинява, и да се бие, и да се смее с нас като равен...
- Когато го попитах какво е помислил първоначално за вас, той не ми отговори.
- Да, той беше много объркан. А ние също. Ние се страхувахме от училището, а той - от нас. До онзи момент той бе изпълнявал заповеди, бе живял в съжаление, бе живял в страх и от отчаянието, че и другите не го харесват. Та той се беше завърнал от мъртвите... - Муртаг пак приседна на леглото, като извади от вътрешния си джоб малкото черно албумче, а Ризел седна до него, за да й е по-лесно да вижда. Той вече беше намерил първото, което търсеше. Тя се засмя, посочвайки към зелената дъска, където почервенелия от яд Хито Накамура се караше и си късаше косите, а едно малко момче с очила се хилеше притеснено, може би. Личеше си, че Хито е доста по-млад на тази снимка. Беше си вързал косата на конска опашка, вероятно им преподаваше нещо, от което много се потеше... Вероятно беше трудно.
- Не сте били много послушни.
- В началото да. Ние си мислехме, че като всички други ученици е добре да вгорчаваш живота на учителите си. И при Хито не бяхме изключение. Ние също не го харесвахме, защото се държеше много студено към нас. В същото време усещахме, че нещо не беше точно както трябва. Не можеше толкова спокоен и тих човек като него да бъде зъл... Научихме го как да ни говори. След един разговор, той се промени... - той замислено затърси по-нататък и попадна на друга снимка. Леко се намуси и поклати глава. Белокосият беше сложил ръце на раменете на едно момче, което показваше някакъв лист, който Ризел не можеше още да разчете.
- Отличници ли бяхте? Всички?
- Не може да се каже. Аз например не бях... точно отличник. Нито пък Рой, Хюгес, Хавок, Ямараску... Другите не ги познаваш добре... Повечето бяхме нормални ученици. В нещо бяхме силни, в друго слаби... Малцина бяха нашите умници... Риза, разбира се, беше една от най-добрите, но пък това го определяхме като "тя е момиче, затова"... А, това е Кейстръл... Кеси беше... невероятно момче... Обичахме го, но неговата слабост доведе до неговата смърт. Беше хартиен магьосник. Той можеше да анпарви оръжие от хартия, да съживи хартиено животно, оригами... Водата го убиваше... Умря в ръцете на Рой, а Рой го обожаваше... Но това е друга история. - той се усмихна на следващата сбирщина от различни ученици с невероятна смесица от разноцветни коси. Добре, че всички бяха в черно. Тя забеляза малкото момче, което сега стоеше до нея. Лилавокосото дете с дълга до кръста коса, която летеше на всички страни, беше от дясната страна на снимката и също като другите бе разтворило и своята диплома. Макар че главната им звезда май беше Хюгес тук. После пак присъстваше Хито, който бе наметнат със синьо полковническо наметало с много значки и май им се караше или ги съветваше нещо.
- Хито какъв е? Като войник?
- Полковник. Полковник Накамура Блек, с прякор Живия, който е мъртъв... Или както войниците го наричат: "Сеймей-сама". Полковниците служат и на четирите армии. Имаме по два капитана за всяка от четирите армии. Те са длъжни да изпълняват заповедите от генералите. Тези капитани се избират от генералите. Някога Хито беше част от капитаните, но после му вдигнаха ранга. Полковниците са само четирима главни. Те имат право да сформират свои групи войници, но рядко се прибягва до това. Полковниците са най-близки до четиримата генерали и се избират от хората. Генералите... Това е титла, която се предава в наследство.
- Това не значи ли, че Морзан трябва да е генерал на Северната армия?
- Не, не такова наследство. Рядко се случва един генерал да остави армията си на истински свой кръвен наследник. Случвало се е най-малко пет пъти в историята ни, не повече. Генералите предават титлата си на човек, който смятат за достоен. Може да се получи нечестно, но... това е много стар обичай. Не трябваше да съм аз, но Тя загина... А бившият генерал назначи мен, защото аз й бях най-близък... На моята малка учителка...
- Блу Тегами ли?
- От къде знаеш за нея?
- Хито ми разказа.
- О, добре... - на вратата на стаята се почука и двамата вдигнаха глави. Нещо много лилаво попаде глава и ги погледна.
- Татко каза "Кажи им, че ми писна да ги чакам. Стига са се гушкали и да слизат долу, защото искам ключа за мазето. Трябва да ям!" - после бързо затвори вратата, но, въпреки че Ризел не успя да разпознае коя е тази девойка, на Муртаг му беше достатъчно, за да я разпознае.
- Минна! Никой с никого не се гушка!!

Ризел, слизайки долу, подуши нещо много познато. Приличаше й на... онова със спагетите, което правеше Санджи... Не, приличаше на ориз с зеленчуци... Тир`ре обичаха това ястие... Тихо се промуши в кухнята, докато Муртаг се караше със сестра си. Сякаш беше очаквала да види там брат си, скъпият си брат... Но там беше само Морзан, който бъркаше някакъв буламач...
- Оризът се е смачкал, сър. Трябваше да го сложите отделно. - направи му забележка, след като се приближи любопитно, за да види какво става.
- Да, благодаря ти... Готвя така, както Мао ми показа... Той винаги объркваше едно или друго, ама ставаше за ядене - приятелски се усмихна чернокосият, което й подсказа, че е в настроение да бърбори. Тя харесваше този човек. Той не беше идеалният ездач... Едно време бе изправен пред цялото човечество като зло... Сега беше застаряващ мъж, чиято единствена радост беше... просто да живее за деня. Тя не се съмняваше, че в него има още сила, с която да защитава и да се бори. Ако можеше да иска дядо за децата си, щеше да избере своя баща и този. Дори хората да твърдяха, че Морзан не става за баща, камо ли за нещо друго... Тя мислеше друго.
- Бързо се... запознахте със дъщеря си, сър...
- Че какво имаме да се запознаваме? Тя е била с него, с Муртаг цял един живот. Те си приличат... Господи, колко са еднакви по характер... Искаше ми се да видя и Мерик... Но получихме новини, че вероятно е мъртъв.
- Съжалявам.
- Не съжалявай. Ти нямаш нищо общо, Риз-чан. Грешката е само моя и аз ще отговарям за това, когато дойде денят. Вече съм го приел.
- Не мисля... че Мерик би умрял толкова лесно. Той е силно дете, доколкото знам за него. Прилича на вас, сър.
- Оу, благодаря ти за комплимента... Макар че аз не му го пожелавам... Аз съм като вас, Тир`ре... Нисък и широкоплещест... Поне идеалните ездачи не страдат от този проблем... Чувствам се неловко, че половината истински ездачи на моята възраст са с една глава по-високи от мен... И синът ми включително.
- Свиква се, сър, повярвайте ми. - той й се усмихна отново, а двете му различни очи просветнаха спокойно. Тя не беше сигурна как щеше да свикне с тези толкова различни по цвят очи. Бе някак плашещо, ако се замислиш... Тя беше виждала и други ездачи с различни очи...
- От това, че дори готвите като нас... Мога да смятам, че сте запленен от културата ни. - повдигна отново една тема Ризел след миг.
- Харесва ми... вашата култура. Тя е близка до ездаческата. Въпреки че съм наполовина елф не си личи... колкото си личи това, че харесвам народа на Тир`ре. Въпреки, че вие не знаете, аз съм виждал как ездачите говорят за вас. Мислите, че ви мразим, но не е така. Просто бе забранено, по времето на царица Арвен... да бъдете споменавани... Виждаш ли, първите Тир`ре наистина не й се нравеха... Докато учеше история. Но аз помня онзи славен ден, когато се случи онова... Господи, младото поколение не спира да ме учудва. Тогава, когато току-що се бях завърнал от плаването си, в царството на драконите се водеха много кървави битки... Мисля, че имаше някакъв господар или господарка... Не помня, но вероятно е била Сянка преди тази от преди три години... Имаше една битка, която се водеше близо до гората... Никога няма да забравя как повдигаха духа си...
- Ще ми подскажете ли?
Той помълча малко, сякаш се беше отнесъл в миналото някъде. После очите му просветнаха така, сякаш все още виждаше огньовете на притихналия лагер до гората.
- Чакахме до днес... Безмълвно скрили болката... Тихо в нас дочу се зов "Спасителя е тук". Сега не се боим, дори да дойдат тежки дни. Вярваме и знаем, че докрай ще устоим... Повярваш ли и ти, в труден миг... Не ще умре... надеждата... Ще дойде любовта в душите ни, повярваш ли, тогава знай... Ще видиш чудеса...
- "Крилата на Надеждата"? Т-Това ли са си пеели... Ездзачите ли!?
- Хай... Когато Арвен ги чу се разбесня жестоко... Но Рой Мустанг и зашлеви един... Леле, после си го изкараха на него, това не искам да си го спомням... Защото се опълчва на мнението на царицата... Около трийсет... удара с камшик...
- Нанесени от войник от собственото му семейство. - намеси се Муртаг, който се беше приближил да открадне нещо за ядене. - Съученикът ни Сиг така и не можа да си го прости. Въпреки, че по някаква причина успяхме да заличим белезите, Сиг не успя да си прости... Него вече го няма...
- Ако е пожелал да се откаже и той е щял да бъде наказан, нали? - типо попита Ризел, докато си представяше случката.
- Да, затова Рой го накара... Понякога Арвен беше много нервна... Понякога беше на шега, но имаше случаи, в които заповядваше истински неща. Тя бе моя сестра, защото израстнах с нея... Но мразех онази й част, в която тя се възгордяваше... и даваше нелепи заповеди. Един химн, какво толкова бяхме направили... А в същото време се чудеше как да привлече Тир`ре на своя страна във войната. Понякога не разсъждаваше. Сърдеше се, когато обръщах повече внимание на братята си и ревнуваше, когато се грижех повече за Риза, която обичах повече като сестра, отколкото нея.
- Някога... имало ли е случай, в който и ти си бил наказван?
- Имаше... И аз съм изтърпявал удари с камшик... Който бе по-изявен и известен сред хората... доста си патеше от нея. Една част от душата й мразеше всеки, който бе слушан повече от нея от обществото и драконите. А мен ме мразеше и защото бях срещал Роланд Колд в Отвъдното.
- Не звучи така, както я описва историята.
- Някои факти е по-добре да бъдат скрити... - двамата помогнаха на Морзан да сервира буламача си, макар че Кевин ужасно много го хареса, а пък принц Гаури бе любопитен да го опита и не беше излъган.
- Е, батенце... Как върви в Дорадо? - Минна нямаше особен апетит, защото "пазела диета". Вместо това бе любопитна както обикновено.
- Минна, казах ти, че не можеш да дойдеш. Ремо, кажи й!
Ремо кацна на земята, докато си летеше в близост до прозорците.
- Господарят е прав. Вие, господарке, не сте изпратена от Магьосника и той не е потвърдил вашето име и сила. Първо трябва да отидете там.
- Защо ми е да бия толкова път?
- Не е задължително - погледна я лилавокосият - Жалко, черната ти част е по-красивичка...
- Ей!
- Мда, толкова е сладка, че няма как да не я разцелува човек...
- Край! Тръгвам още сега! Магьоснико, чакай ме!
- Чакай, чакай!... Първо да питаме някой за съвет... Талион, ти какво мислиш?
Червенокосият дух-помощник на господарите се забави доста, но най-накрая гласът му се засмя от нищото. Той не можеше да оформи дори призрак в този свят, само глас. Бе Черен Господар и не можеше да се връща под каквато и да е друга форма, освен глас.
"Защо не? Магьосникът много ще се зарадва на едно ново жертвено агънце"
- Благодаря ти, ако обичаш, предупреди го, че тя бая ще ги стресне... Току-виж Гил-галад решил да я убие, защото я е сметнал за натрапник.
"Не се безпокой, господарю..."
- Защо трябва да ходи там? - попита Ризел, която вече прибираше чиниите.
- За да не се наложи да преживее същото, което съм преживявал и аз. Вярвай ми, ще е по-добре... Ти избра ли си стая? Трябва да преспим тук, на сутринта ще се връщаме.
- Предполагам, която е свободна...
- Избери си някоя на втория етаж тогава. Повечето вече са заети де... За една дама може и да отстъпим...
- Ти ли ще отстъпваш?
- А, не, аз съм умен и си взех холчето на този етаж...

Тя дълго ги слушаше как си говорят на неразбираем език. Както и Морзан беше решила да си легне по-рано. Знаеше добре, че господарят заспива късно. Винаги имаше нещо, за което да се тревожи...
- Значи са те приели добре... Радвам се за теб, приятелю - Муртаг отпи от чашата горещ чай и се усмихна на Кевин. Събрани в малката стаичка, пълна от пода до тавана с възглавници и одеяла, четиримата си разговаряха тихо, надяваха се, че е тихо, и се радваха на срещата си. Е, Ремо нямаше какво толкова да сподели, но пък беше удивен, че вижда един от братята си. Изобщо, че е брат на царските синове и дъщери, това беше... странно. Сигурно имаше много въпроси. Сега зяпаше ту Кевин, ту Гаури така, сякаш никога преди не беше виждал ангели като себе си.
- А ми ти, Муртаг? Чух, че си взел изпита на Магьосника? Как е той, този мой кръщелник? Как ти се стори там?
- Магьосникът е невероятен. Може би защото съм черен господар, но... Наистина е великолепно същество. Черен е, а в същото време е готов да направи отстъпка, да те накара да се промениш... изобщо не те убива веднага, когато го срещнеш. Той умее да мисли преди да действа. Още не мога да повярвам, че е твой кръщелник. Кръстника на всички нас, господарите, кръстен от ангел...
- Е, сега... Просто имах предчувствието, че трябва да го направя. Виждаш ли, когато живееш дълго, просто започваш да се чудиш дали е правилнотова или онова... Но аз си мислех, че е по-добре да има и зло, защото никой свят не е перфектен. Ето, дори този на ангелите не е... Но ти кажи за изпита, кажи...!
- Изпита беше горе-долу лесен... Така да се каже... Ама все пак те са Черни Господари и въобще не ме отпусакаха! При тях няма мързел! Особено ако те хване Делдуват, че спиш, оле-майко... - четиримата се засмяха, главно защото всеки от тях добре познаваше Делдуват. После Муртаг се прозина и въздъхна. - Общо взето съм щасдтлив... Че моето ку-ку семейство ме прие в редиците си... И за това, че другият ми корен не ме отхвърля. Този на баща ми де... Мислех, че ще имам проблем с елфите...
- Да имаш проблем с баба Фин? Не ставай глупав! - Кевин поклати глава и се изправи, съзрял проблема на лилавокосия - Сега лягай да спиш, че си уморен. И без "не"! Ще се караме...
- Хай, хай, батко старец...
- Ще ти дам аз на тебе един старец...
Ангелите се изнесоха набързо към определените си стаи и стана тихо. Но това, че стана тихо изобщо не се хареса на Ризел от горния етаж. Преди малко се успокояваше, когато ги слушаше да бърборят отдолу, но сега я налегна някакъв страх. Някакъв неопределен ужас... Защо? Не знаеше, но нещо не беше както трябва. Дълго време се въртя, но не можеше да заспи. На където и да се обърнеше виждаше странни форми в тъмнината. Накрая с много усилия успя да се реши да слезе и, въпреки че не знаеше защо, се озова пред стаята под нейната. Отвори тихо вратата и погледна вътре. Искаше и тя да поговори с някого. В стаята беше тъмно, но тя вече беше свикнала до някъде с тъмнината. Промъкна се вътре, знаейки, че той я вижда много добре. Грешеше обаче... За първи път виждаше Муртаг да спи. Беше се изтегнал като котка на една от огромните възглавници или по-точно се беше разпльокал там. От официалното му облекло не беше останало нищо, освен панталоните и ризата... Защо не му беше студено!? Навън вееше сняг и то не на шега. Въпреки това той дори беше бос. Сигурно я беше усетил, че идва и сега искаше да я плаши? Нямаше да стане! Чак пък толкова бъзлива не беше!
Приближи се, уверена, че той ще скочи след една две нейни крачки, а после ще й се смее цял живот. Когато приближи достатъчно осъзна, че той всъщност ама наистина си спи... И то здравата. Беше чувала, че сънува кошмари... И сега лицето му изразяваше болка... Какво ли сънуваше днес?
Вятърът отвън я стресна и тя се намръщи отново. Ако сега беше в Дорадо всичко щеше да е тихо и спокойно, но щеше да има и някаква... сигурност...
- Сега какво да правя... - прошепна си, като се огледа отново. В цялата къща летяха някакви неопределени сенки... Добре де, мъничко я беше страх.
След мъничко си каза, че беше нощ и нямаше никой буден. Не можеше да е толкова страшно, нали? И все пак се сгуши до човека, който... мразеше... Разбираше вече... Той бе огнен тип ездач... На него не му беше студено дори ако спеше в ледена пещера. Беше топъл... Всъщност, чувстваше се сигурна, както се беше сгушила в прегръдките му. Миришеше й на матучина... Муртаг сам ли се переше? Знаеше, че перачките на Дорадо абсолютно никога не докосват дрехите на господаря си. Лука ги беше посъветвал така... Матучина... Да! Знаеше! Помнеше, че Рой беше говорил за някакъв сапун или подобно от матучина... Ездачите се перяха сами? Ако беше така, то жените им сигурно щяха да са много щастливи. Макар че, доколкото забелязваше, този тип пък не беше се изгладил... Поне пък беше се изпрал... Нейните познати бяха прави. Ездачите не бяха като мъжете на Тир`ре. Единственият, който се грижеше за изключително прилежния си вид бе брат й... Останалите я облечаха нещо ново, я не...
Лицето му се успокои. Ризел беше говорила с Хюгес и преди за това. Той беше казал, че Муртаг рядко може да спи спокойно, ако изобщо спи... Дано сега спеше спокойно... Тя придърпа едно одеяло към себе си и затвори очи... Добре де, той така или иначе нямаше да разбере, че е била тук, още повече, че е решила да спи до него... За това никой нямаше да разбере... Стресна се, когато той се размърда, но беше за няколко мига, после се успокои... Тя се зачуди... как ли така успяваше да отбягва всичките си фенки?

Лилавокосия се събуди на сутринта... Тук беше прекалено светло. А, да, не се намираше в Дорадо, затова... Веднага му замириса на... охо, ябълков пай... От къде ли...
Изправи се и се огледа... Имаше нещо странно тук. Нещо се беше случило, докато е спал... Но какво... Щеше да го мисли после.
Отвори вратата и притича тихичко до столовата да види дали няма някой безплатен пай за подхранване, ама нямаше. Затова погледна и в кухнята.
- Ризел!? Не мислех, че можеш да готвиш...
- Ха, брат ми може, а аз да не мога. Другите будни ли са? Кога ще тръгваме?
- Когато се събудят... Скоро ще е... Я дай да опитам...
- Не! Нахалник! Изчакай си реда!
- Хай... Нещо да се е случило през нощта?
- Оре!? Защо... питаш?
- А, не, просто си мислех... че нещо се е случило... Няма значение... Направи ги по-бързо, чу ли? Тръгваме като се нахраним, отивам да проверя конете...
- Муртаг! Обуй си нещо поне! - извика му, когато се сети, че той беше излязал така, както беше и спал. Беше късно, вече беше заминал.
- Доста е шумничко тук, долу... - Морзан беше абсолютно копие на сина си, само дето беше чернокос и с различни очи. Иначе все пак си влачеше и юргана... Седна на единия от столовете и се усмихна на току-що поднесения пай. - Защо с ябълки?
- Трябваше... Да благодаря на...
- Аха, схванах... Благодаря ти...
- Схванал сте какво, сър?
Морзан само й се усмихна. Ризел мразеше тази усмивка, но реши да не се опитва да го разпитва. Беше абсолютно сигурна, че той вече е зацепил за какво и на кого иска да благодари тя... Хей, да не я беше подслушвал? Едва ли, но все пак...

- Къде ли се бави толкова? - питаше се Ризел след още един час, докато гледаше как останалата храна бавно изстива. Морзан повдигна рамене, сега изглеждаше освежен.
- Някъде навън е. Ако искаш излез да го потърсиш.
Тя кимна колебливо и взе два от пайовете, които вече изстиваха. Излизайки навън веднага срещна Пако, който си играеше сам в снега. Значи господарят му трябваше да е някъде наоколо. Тя реши да не го вика по име, защото той така и така нямаше да й отговори. Все пак успя да го намери - какво да се прави, женски усет. Той беше напълно облечен и разрешваше гривата на коня, с който беше дошла тя. Тя усети колко бързо Муртаг я погледна и отново обърна глава. Добре, поне знаеше, че вече си има компания.
- Днес си станал накриво, изглежда, господарю - каза след малко чернокосата, като се доближи.
- Ти си била, нали? Вчера... В сатята ми.
- Признавам си, че бях там... Но като гледам не съм ти причинила нищо особено. Не си ли гладен? Или предпочиташ брат ми да те храни?
- Няма никакво значение, стига ястието да не е свързано с домати.
- Тогава опитай! - тя направо си му го завря под носа, така че нямаше как иначе. Малко странно изгледа пая, но все пак отхапа. Странно, дали като момче му бяха давали... Тя беше чувала, че е живял в двореца, но старите готвачи там казваха, че Муртаг идвал колкото да вземе някоя и друга ябълка... По принцип странял от другите и се променил, когато го изпратили в лагера. Беше й странно да срещне човек, който като дете не беше получавал нищо сладко като подарък... За да се почувства като дете. В лагера ги бяха хранили с всичко здравословно. Там момчетата бяха щастливи просто защото бяха заедно... Но той всъщност... като много по-малък... Беше ли изживял истинско детство? Беше й споменал, че е живял почти сам в тази къща... Не беше ли му било много самотно? Може би затова го чувстваше различен... Но ездачите бяха различни...
- Много е добро! - прекъсна мислите й той, като се усмихна широко - Почти настигаш брат си. Вие Тир`ре наистина си разбирате от работата
- Нормално е. Някога имал ли си нерви да си готвиш нещо, което изисква много време? Не мисля така...
Той кимна утвърдително, после настъпи тишина, докато се нахрани. После лилавокосия се усмихна и се изправи. Ризел вече си мислеше, че ако Тир`ре можеха да се похвалят с толкова високи хора, щеше да е добре. Чувстваха се някак странно, когато се налагаше все да си говорят с хора, които бяха с една-две глави по-високи от тях. Но пък и с това се случваше. Някои ездачи като Морзан също бяха нисички. Той й подаде ръка и тя реши да се съгласи... да тръгне ктъдето беше замислил да я отведе.
Никога... Никога не беше виждала така морето. Толкова необятно. Сега, в зимата, то бе някак сиво и тъмно... Но пясъкът бе все така жълт. Вятърът вееше силно, а морския въздух й напомняше за Хито Накамура... И за още някого. Това място беше пълно със спомени. Спомени, които никой и всички искаха да помнят. Лилавокосият я беше оставил да гледа към необятното небе, което ездачите защитаваха. Сам се разхождаше близо до водата, като внимаваше да не се намокри. Сигурно нямаше да е приятно. Вероятно тук си събираше мислите? Ризел мислеше, че разбира какво означава морето за Муртаг. Не го познаваше добре, но знаеше какво можеше да го успокои... Защо обръщаше толкова внимание на този човек? Може би защото брат й му беше позволил да я защитава? Затова ли искаше да се опита да не му се пречка? На главата на господаря и без това бяха поставили твърде много задачи...
- Ще забележиш ли някой ден? Крилата, които блестят на гърба ти, те искат да те отведат към длечното бъдеще. Ако има някакво значение в нашата среща, то аз искам да се науча да познавам свободата. - тя вдигна глава, той стоеше на един от големите камъни и спокойно гледаше към водата. И тя знаеше, беше чувала... Това не беше негова мисъл... Тя я беше чувала от... Не, онзи, от който тя беше чувала беше...
- Мисля, че пропусна два-три стиха.
- Зная... Просто си спомням... Някои неща - той отново й обърна гръб и продължи. Изобщо не беше на настроение днес. Странно, защо ли... Какво му се беше случило? Може би пак го болеше нещо? Тя се престраши да го пита, когато го настигна.
- Просто се чудех дали отново ще бъде същото, когато Кевин си отиде пак. Някак си... не искам да го прави отново - тя пък беше шашната, че толкова лесно разбра какво го мъчи. Това не беше типично за него... Или пък беше? Той се държеше с нея, една Тир`ре, жена, която мразеше... държеше се така, както се държеше със съучениците си. Веднъж беше подслушала разговор между него и сестра му Риза. Те бяха двама напълно различни, но бяха брат и сестра по душа и сърце... В момента той сякаш споделяше не с нея, а със свой близък приятел. Кога беше получила... толкова мило отношение от негова страна?
- Нали ще се виждате отново? - каза след малко, когато се отърва от учудването си.
- И все пак...
- Не се притеснявай толкова. Колкото и далеч да е някой, връзката си остава. Той е твой приятел... винаги ще имате начин да се срещнете отново. Отново някой ден.
- Един ден всички отново се събират.
- Така е. Но не е казано, че ще се видите, чак когато умреш. Това е твърде мрачно, за да го мислиш.
- Ризел... Защо всъщност дойде? Тук, в нашето царство? Какво точно търсеше?
- Разказът ми ще успокои ли мислите ти?
- Ще има за какво друго да мисля.
- Случи се така, че...

Дорадо изглеждаше свеж и спокоен както обикновено. Хората продължаваха да бързат насам-натам, един град, който от черен се беше превърнал в... ездачески? Не точно... Както Северната граница на царството събираше хората, които вече не можеха да живеят сред другите, то Дорадо беше събрал в себе си ездачите, които предпочитаха да се бият по един нов начин. Чернотата, която беше светлина, това ги водеше. Дали трябваше наистина да са тук?
Конете минаха по павираната уличка. Под краката им вече растеше ситна трева. Градът не беше вече само от камък. Зеленината и снегът го бяха застигнали. Прекрасен град от камък и белота... Макар че черната кула никак не се вписваше в това описание.
- Добре дошли у дома, господарю. - посрещнаха го на входа и той се усмихна и поклони леко. Да, беше си у дома. Дом, който отдавна беше търсил. Тук нямаше кой да го изгони. Това бе неговото място. Както и на Северната граница... Дорадо бе неговият дом.
В тъмнината на вечерта, Дорадо изглеждаше на мястото си. Толкова голямо градче, а той сякаш го познаваше от горе до долу. Вече достатъчно се беше разхождал из него. Хвана юздите на коня на Ризел и кимна на останалите да минат.
- Ако не си сигурна, че това е мястото ти, можеш да си вървиш, Ризел.
- Така ли? Какво ще стане, когато пак получиш онзи тъмен пристъп? На отчаяние и лошо настроение?
- Вероятно ще се оправя.
- Аз твърдя, че вероятно на хората няма да им е приятно. Затова решавам да остана. Още повече, че обеща да ме пазиш.
- Да, права си. - той бутна портата отново, защото беше се затворила. Градът тъкмо се приготвяше за сън. Муртаг харесваше този му вид. Мнозина се обърнаха към тях, като ги поздравиха. Няколко деца останаха да ги зяпат. Все пак децата винаги зяпаха личностите, които управляваха.
- Виж, мамо! Господарят и господарката се върнаха! - едно от момчетата ги посочи, а майка му побърза да му затвори устата.
- Господарката? - не разбра Ризел, но после и просветна. Децата вече я бяха омъжили за Муртаг? За Муртаг ли!? По-добре да си вземеше кактус, отколкото този инатлив идиот! И двамата извърнаха глави и отново се направиха на сърдити. Сериозно, какво му ставаше на Дорадо тези дни?
- Все пак ти каза... Че онзи ден си дошла... - каза тихо след малко лилавокосия и наведе глава.
- Това е нашата малка тайна.
- Тайна е... Но това ме обърка още повече. Бих те попитал пак... Но знам какъв ще е отговорът. Да вървим...

~~~
Залата му беше необикновено шумна днес. Какво се беше случило с онзи тих Дорадо, който Муртаг завари в началото? Вече не беше същия, но беше се променил към по-добро. Щом Ремо бе щастлив, значи всичко щеше да бъде наред. Отвори големите врати сам. Още един знак, че зад тях вече знаеше кой ще намери. Изненада се, когато ги видя там. Те си бяха там, наредени по същия начин, също толкова малко, колкото бяха били и преди, и преди... Двадесет и петимата му съученици. Стивън все така липсваше, останалите бяха мъртви. Той допълваше бройката им. Но какво правеха те в кулата му? Понечи да ги попита, когато го забелязаха и му се усмихнаха вяло, като му посочиха мястото му. Муртаг се отказа от въпросите и притвори вратата след себе си, после зае мястото си. Чакай, нещо не беше наред. Липсваха и други. Обикновено от едната му страна щеше да стои Оки, но след като той отдавна беше вече мъртъв, то Риза, през един стол, изглежда имаше желанието да му обясни.
- Та какво...
- Знаем, че нямаш възможност да дойдеш, затова ние дойдохме. Муртаг, хубаво костюм си изтипосал, направо ни заслепяваш.
- Я стига! Събрали сме се в черна кула, що за проблем имаме сега?
Всички започнаха да се надпреварват да му обяснят. Защо не можеше да стане по лесния начин? Къде беше Саку? Щеше да е толкова лесно, ако беше и той... Нещо не беше наред. Не можеше Саку да го няма по средата на зимата. През лятото добре, но защо сега? И Ваш също го нямаше... Да не би да беше свързано с... онова, което беше усетил и той?
До вратата вече се бяха наредили няколко любопитни лица. Ризел стоеше най-долу като най-ниска, като брат й беше заел по-високата позиция и Морзан им досаждаше. Хито не се нуждаеше от гледане, а ги стресна, когато отвори едното крило на вратата и побърза да види що за проблем са си измислили учениците му този път.
- Знаем, че си го усетил! - в същото време казваше Хавок и другите закимаха. Лилавокосият се почеса по главата.
- Усетих... Голямо освобождаване на черна енергия. Много болка... Някой крещеше в главата ми. Никога не съм чувал човек да крещи така от болка, господи... Обяснете ми какво се е случило? Саку и Ваш ги няма... Какво се е случило!?
Те кимнаха към малкото бяло перце, което беше поставено на възглавничка в средата на масата. Муртаг се наведе към него и се съсредоточи. Учителят им не знаеше какво си бяха обещали един ден, когато задено бяха отишли в гората на елфите. Сега имаха връзка. Можеха да се усетят, когато им беше нужно. Не се оказа толкова трудно да си спомни как да мисли. Също както когато говориш с дракони, мислите ти се свързват с някой друг, независимо къде. В главата му нахлуха много объркани мисли, знания, които не бяха негови, страх... Страх и някаква готовност.
"Ваш! Това си ти! Обясни ми какво става!"
"Оставете ме намира, по дяволите! Не мога сега, Муртаг. Изчезни от главата ми!"
Отблъсна го толкова силно, че накара лилавокосия да залитне, макар че съучениците му вече бяха преживели това и го задържаха.
- Изобщо не е в настроение. И е освободил твърде много сила. Направо ще те побърка, ако се задържиш повече.
- Затова се държим заедно, за да предотвратим умопобъркването. Въпреки че не е на настроение, ние знаем какво се е случило - те погледнаха към Рой, който беше в мрачно настроение и изгаряше покривката пред себе си и топеше вилици, чинии и ножове.
- Изпратих Саку да намери Мерик - призна си най-накрая и стисна зъби - А идиотът е тръгнал с него! И май не са сами...
- Изпратил си Саку да намери брат ми!? Защо, дяволите те взели!?
- Знаеш много добре защо! Кой друг можеше да отиде!? Ишин ли? Йошида ли? ли може би Каин? Саку беше най-добрият избор, който имахме.
- Ама защо си го пратил с Ваш, като знаеш какво ще стане, ако нещата се объркат!?
- Не съм пратил Ваш там, сам е отишал, глупакът му с глупак! И той знае какво ще стане, ако изгуби контрол! Ще рискува всичко! А сега Саку изглежда е ранен!
- Трябва да пратим някой там веднага! - изправи се Онизука и малцина се съгласиха с него, но другите поклатиха глави.
- Онизука, спомни си, че Саку скрива следите от стъпките си. Имаме земни магьосници, но ще се изгубят или ще се объркат от магията на Саку. Само Саку може да излезе от там, от където е влязъл - тихо се обади Хито, който предпочиташе само да следи разговора им. Знаеше достатъчно за всеки от учениците си поотделно, но не обичаше да се меси в решенията им... Освен ако не беше нужно. Онизука кимна с благодарност и пак си седна на мястото.
Рой скръсти ръце пред лицето си и също се съсредоточи. Трябваше да се отърве от нервите си, ако искаше да намери този, който му трябваше. Заля го вълна от огромна болка. Не беше се чувствал така преди, освен когато съучениците им умираха в битката. Не, Саку не можеше да умре. Чувстваше студа по тялото му, но и топлината... Някой стоеше точно пред него. Топлината на Ваш, неговата сила.
"Саку, чуваш ли ме?"
"Таскете... Таскете, Рому-сама"
"Успокой се. Просто се успокой. Няма да умреш. Знам, че се страхуваш. Всички се страхуваме от болката. Опитай се да не й обръщаш внимание."
"Тя е... навсякъде. Ваш... Трябва да го спрете"
"Можеш ли да ни дадеш картина, Саку?" намеси се бързо Бреда, като се намръщи.
- Ти луд ли си? Той едвам се държи жив!
- Ние ще го държим жив, докато Ишин не отиде там! Ишин, ще чакаш пред входа. Ще се постараем да кажем това на Ваш. Приготви каквото трябва.
Ишин кимна и се изправи рязко, като започна да изсипва съдържанието на малката си чантичка и да прибира само най-нужните отвари.
Другите като един затвориха очи и се усмихнаха. Саку правеше всичко възможно, за да им помогне. Очите му бяха замъглени от отровата, но още виждаше горе-долу ясно. Видяха малката черна кама, която със сигурност минаваше през цялото му рамо. Стоеше далеч от пода, което значеше, че е на стената. Отровата имаше гадно лилаво-черен цвят. Дарсия... беше я измислил.
- Трябва да отида и аз!
- Не, Муртаг! Стой тук до второ нареждане!
Не виждаха нищо пред Саку, ако не се броеше гърбът на Ваш. По дяволите, това не беше на добре. Виждаха, че диша учестено, което означаваше, че врага е някъде наблизо.
- Вато! Ходил ли си някога при долноземците?
- Ходил съм! Знам къде се намира тази стая, в подземните отвори е!
- Тичай с Ишин веднага! Някой трябва да спре този идиот преди да е станало късно! Изведи всички, направи каквото е нужно!
- Хай!
- Ние оставаме да се опитаме да преборим преградите на Ваш...
- Ще се опитам да ви помогна - Хито си взе един стол и също се настани до тях. Останалите при вратата се отдръпнаха да пуснат двамата ездачи и отново погледнаха вътре.
- Май не е много лесно да имаш толкова много съученици - тихо прошепна Ризел, като погледна мъжете до себе си.
- Май никак не им завиждам... - Санджи можеше и да се окаже прав.

"Един ден, когато останеш сам на земята,
гледайки към небесата и луната,
спомни си, когато бяхме заедно...
Защото ние все още ще бъдем заедно.
Когато луната се скрие от погледа ти, няма да си сам.
Аз ще съм там и пак ще сме заедно.
Защото...
Никой никога не бива да остава сам..."

"Лилавокосото момче риташе малките клонки и тихо ходеше в гората. Гората, която не го обичаше. Муртаг мразеше елфите. Те не бяха мили с него, защо той трябваше да се държи прилично? Защо трябваше да бъде различен, когато искаше да е себе си? Винаги трябваше да им дава подаръци, но те не харесваха подаръците му. Виждаше го по очите им. Една усмивка не можеше да залъже сърцето му. Детското сърце не се лъжеше от усмивки. Не и това на ездача. Някога преди да дойдат, те бяха измислили, че ще дадат заедно подаръка. Този подарък го бяха подготвяли от много време. Но елфите не харесваха подаръците. Тогава защо за бога бяха тук? Защо трябваше да уважават този празник? В пристъп на ярост, Муртаг удари едно от дърветата и се свлече в корените му. Дърветата си говореха, но изключваха него от разговорите си. Един ездач нямаше място тук. Един ездач нямаше място в никоя друга държава. Имаше своето място под синьото небе, в безкрайните зелени поляни... в своята родина. И Муртаг харесваше родината си. Никой ездач не можеше да не я харесва. Безкрайна и различна с всеки нов град. Колко разлики и чудеса можеше да видиш там. Никоя друга страна не можеше да му предложи това, на което бе ставал свидетел... у дома.
- Пак си сам... - момчето седна до него. Беше го следил, Муртаг знаеше това, но така и не му направи забележка. Само поклати утвърдително глава и се вгледа в лицето на съученика си. Момчето се усмихваше и го гледаше със спокойните си сини очи. Никой друг не можеше да успокои с поглед, но пък Саку го можеше. Муртаг, както и останалите, обичаха да го слушат. Докато Рой беше техният водач, то Саку бе тяхното успокоение. Човекът, който винаги им даваше надежда. Русокосото момче се усмихна още по-широко, когато Муртаг му отвърна със същата усмивка, макар и по-измъчена. - Нали знаеш, че никой не може да бъде сам? Това вече си го обещахме. Ти се закле да не бягаш от съдбата си. Ние се заклехме един на друг да се пазим. Ако някога аз пострадам... ще ме спасиш ли, както аз се опитвам да те спася?
- Ти никога няма да пострадаш, Сачку.
- Човек никога не знае, приятелю... Но аз ти казвам сега... Ако някога нещо се случи, когато се видим, след ужаса и мрака... Искам от теб само една усмивка. Каквато и да е. Както аз се опитвам да ви помогна. Обещаваш? Благодаря ти"
"Лилавокосото момче се потеше и се тревожеше. Как щеше да го обясни сега? Целият беше в кръв и го беше страх. Не, не защото се беше сбил току-що с по-големите... а защото това можеше да злепостави учителя му. Защо се беше замесил в този капан? Сам не знаеше, но... Но...
Директорът го гледаше с ясните си черни очи и Муртаг се чувстваше виновен и жалък пред тях. Но никой не можеше да се пребори с тези очи, освен само бялото същество, което се беше върнало от мрака.
- Защо го направи? - попита го пак тихо и заплашително директорът, като почукваше с писалката по бюрото. Муртаг нямаше отговор на този въпрос, но горещо се молеше да не се стигне до там учителят му да бъде наказван или кой знае какво.
- Не е виновен, сенсей - ръката на съученика му, му препречи пътя и го отказа. Тъкмо щеше да се самообвини. Момчето до него вече отдавна го беше минало на височина. Високо и много слабо, то изглеждаше някак... наистина като излязъл от черквата. Дългата му синя коса се беше разпиляла по синьо-сивото му палто... Стоеше му добре... На Ваш Мелус винаги всичко му стоеше добре. Ръката му носеше вечната ръкавица без пръсти. Ваш отново защитаваше по начина, по който само той знаеше.
- Тъй ли? Добре тогава, обясни ми.
- Получи се така, че щяхме да тренираме с драконите си. Но неговият дракон, Торн, все още не може да лети и е недоразвит. Подиграха му се за това. Случи се така, че бях наблизо и чух какво стана. Затова реших да ги понакажа, но за жалост ги нараних твърде много, а той беше наблизо и бе обвинен.
- Хм, наистина раните им изглеждат така, сякаш са направени от вятърна магия... Излезте, ще реша какво да ви правя по-късно.
- Защо го направи? - навън Муртаг видя колко блед е всъщност съученика му. Беше излъгал, а това не беше присъщо за него.
- Защото... Никой не може да страда сам. За всеки има някого там, който да го пази и защитава. Някой, който го е грижа за другите."

- Готово! - Муртаг отвори рязко очи. Всичко това бяха спомени, които хвърчаха в главата на Ваш. Беше сигурен, че останалите са видели нещо подобно, но пък бяха случки, които включваха тях. Бяха разбили бариерата на съученика си и за миг бяха изгубили контрол, затова бяха оставили спомените да нахлуят в главите им и да ги преборят, макар че учителят им бързо овладя работата.
- Ваш! Знам, че ни чуваш! - не издържа Рой и се изправи, нямаше значение дали вика или не, дали някой го чува или не. Те бяха братя и трябваше да се подкрепят така, както можеха. Те бяха ездачи. - И не смей да се опитваш да затвориш бариерата отново! Знаеш ли през какво минахме? Престани да упорстваш! Винаги беше там, когато имахме нужда. Винаги беше там, когато никой не очакваше помощ. Винаги ни измъкваше. Позволи на братята си да ти се отплатят. Поне веднъж в живота, поне в един миг. Позволи ни поне веднъж да опитаме да удържим силата на злото, която винаги се лее върху теб!
- Правя го заради вас! - гласът на Ваш гърмеше от недоволство, но то нямаше значение за братята му, защото те знаеха какво се крие зад този глас.
- Ние... Го правим за теб!
- Аз...
- Защото... Никой не може да страда сам. За всеки има някого там, който да го пази и защитава. Някой, който го е грижа за другите. - Муртаг се изправи, за да прекъсне Рой, който вече набираше яд. - Никой не иска да бъде единствен. Всички искат да знаят, че други ги е грижа за тях... Трябва да има и някой за мен, някъде там. Никой не иска да бъде сам самичък. Всеки иска да се грижи за някой друг. Другите искат да знаят, че могат да бъдат обичани. Някой някъде там се чувства като мен... Трябва да има и някой за мен, някъде там. Ние споделяме едно небе, една земя. Ние сме едно семейство.
Те бяха приели тази недовършена и недодялана поема за нещото, което щеше да ги свързва. Те свързваха с това стихотворение животите си. Те знаеха какво означава всичко това за тях.
- Аригато... - Ваш се предаваше. За първи и последен път, той просто се предаваше. Позволи им... да му помогнат. Никога преди не го беше правил. За първи път те имаха достъп до толкова лични негови знания и чувства. Никога преди и никога повече те нямаше да видят какво означаваха неговите чувства и мисли. Страхът, радостта, любовта... Той им даде да видят всичко, защото бе тяхното семейство.
- Браво на теб! - усмихна се Хюгес и кимна - Сега ни слушай. Ще те чакаме в Царството на Драконите. За предпочитане цели двореца. Изпратихме ти Ишин, той ще се погрижи за раната на Саку. Вато ще се опита да го опази, докато се биеш срещу Мерик. Знаеш какво трябва да направиш. Ще се опитаме да ограничим способността ти, за да не стане лошо. Всички знаем какво ще стане, ако загубиш в тази битка. Защото и ти ще се погубиш. Няма да се случи. Вярвай в семейството си.

Те не можеха да се борят с неговата сила. Ваш беше господарят на спомените и мисълта. Те нямаха силата да спрат потоците от мисли и спомени, които се вихреха в главата на Ваш в този момент. Беше невъзможно. Можеха само да стоят безпомощтно и да се надяват... Саку да се събуди...
Жените гледаха детето, което лазеше по дъските на църквата. Бебе със синьо-сиви косици, чийто очи, със същия цвят, разглеждаха златото и среброто на малкия храм. Това дете щеше да бъде велико такова, каквото е. То беше ездач, а ездачите бяха войни. Войните се помнеха завинаги. Но това бе още дете... Да, малкият им син, той не биваше да страда... Нека се смееше, нека вървеше по свой път, със своите мечти.
Дете на около четири тичаше по планинския път и гонеше пеперудите. Каква феерия, какви стъпки имаше това дете, леки като вятъра. Дете със същата коса и очи. Дете, усмихнато и весело, въпреки мрака, въпреки тъмното бъдеще. То гледаше някъде по-надалеч, някъде по-нататък...
"Защото когато застана там, пред тях, искам да се боря. Искам те да ме видят такъв, какъвто съм, страхувам се от неразбирателството. Аз ще съм този, който ще знае всичките им тайни... Не ме оставяте, сенсей... Трябва да вярвате, че някой ден това ще се промени... Ще продължа да тичам, да търся небето..." малкото момче в черна униформа и искрящи сини очи гледаше към белокосия. Гордо и изправено стоеше пред тях тогава. Момчето, което за тя бе най-забавният вятърен магьосник. Детето, което бе най-умното и най-съобразително от всички. Детето, което беше и до сега е техният брат. Те го наричаха Мемева. Хората го наричаха Ваш.
Нямаше човек, който да се справя по-добре с танците. Защото вятърът го караше да танцува дори когато не го искаше. Стъпките му бяха по-леки, движенията - по-изчистени и леки. Ваш беше дете на планините и вятъра. Както всички останали. Но той беше още и пазителят на всичките им страхове и тайни. Техният изповедник, техният съветник. Като бащата или като най-големия брат... Някой, който никога не ги предаваше и бе до тях.
"Но, Рой, това не е правилно! Царицата има раздвоена самоличност, когато се стигне до това, нали знаеш? Сигурно си пада и по тебе, а?... Ох, не беше нужно да ме удряш!"
"Не се прави така! Знаеш, че така е грешно и ще объркаш целия план. Я дай да видя... О, така не е зле..."
"Не бягай от светлината! Остани с нея! Бори се за нея! Някой ден ще трябва да се срещнеш с нея. Тогава, Хюгес, ти отново ще се усмихваш! Тогава отново ще живееш. Живей за дъщеря си! Живей за детето, което е кръв от твоята кръв! Както баща ти е обичал теб преди това. Бъди до нея, когато е най-важно да има кой да я обича! Не я оставяй, не й взимай всичко на света. Сега тя си има само теб. Време е да осъзнаеш, че и ти имаш само нея..."
"Любовта не е вечна, докато не намериш с кого да я споделиш, с кого да се допълниш. Сега стига. Не проливай сълзи за неща, които са глупави и се забравят лесно. Мислиш, че няма да я забравиш никога ли, Муртаг? Не ставай смешен! Вече си достатъчно голям мъж, за да те е страх! Един ден звездата ще изгрее на небосвода и отново ще има с кого да я гледаш. Но един ден това ще е някоя, която наистина ще обичаш. Започни ми думите, ти имаш своята пътека напред... И тази пътека ще се преплете с друга... Моята също. Всички пътеки се преплитат"
"Вярвам във времето! Във вятъра на нашата Съдба! Затова се кълна, че ще защитавам този трон и този живот с тези две ръце. Принцът ще живее. И докато всички не измрем, ще има ръка, която да го защити и обича. Завинаги и винаги. Като един ездач, който ще служи на четиримата регенти, мои съученици, кълна се... Че вечно ще водя това дете към светлината на небето, нашата родина."
"Тичай! Тичай и не се обръщай! Драконе, полети! Полети и виж небето, което те зове! Ти си драконът! Ти ще летиш"
"Саку, усмихни се. Не показвай на другите това, от което те е страх. Добре, нека да направим сделка. Можеш да излееш душата си пред мен, защото аз съм човекът, който пази тайните на всички ви. Но продължи да се усмихваш на другите, бъди такъв, какъвто си..."
- Загубихме го... - треперещият юмрук на Хавок удари по масата и разкара спомените и мислите на Ваш. Всичко излизаше извън контрол. Нямаше да могат да върнат обратно силата му... Не можеха да го спрат сами. - По дяволите, свършено е с него... Саку го няма, а Ваш ще го убият пред очите му... Саку беше най-добрият му приятел...
- Не... - гласът прогърмя толкова силно и разгневено, че всички се стреснаха и наизваждаха оръжия. - Няма да позволя на ездач като него да умре! Ако трябва ще се изправя сам пред Съдбата, за да се жертвам за него, но, не! Той, Ваш Мелус, трябва да живее!
Тишина. Този глас им беше непознат и как не. Никой от тях не беше го чувал, освен...
- Господарю Колд, какво става? - Хито и Муртаг се изправиха машимално и едновременно, оглеждайки се на всички страни с нова надежда. Нещо блестящо и много студено стоеше до прозорците на Дорадо и сякаш се усмихваше.
- Ваш ще живее. Защото така заповядвам аз, Северният дъх. Каквото се изисква от мен, ще направя. Но вие продължавайте да се борите. Не го оставяйте сега... Не го правете.
- Не се е чуло и видяло Севе... Извинете, вие, Господарю... Да помагате на един никакъв си ездач.
- Всички ездачи са част от мен. Аз ги водя, вас също. Вярвайте в силата си за бога. Вярвайте в зимата, която създаде и мен... Сега давайте, ще ми е нужно малко време, за да мога да стигна. Не се плашете от студа, просто продължавайте... - млъкна, когато видя скритите зад вратата Тир`ре и всички ездачи проследиха погледа му. Роланд Колд вече можеше да бъде видян по-добре. Тир`ре, Ризел и Санджи, понечиха да се скрият. Все пак бяха от рода, който се беше опитал да убие този владетел. Роланд бавно вдигна ръка и ги посочи, като им направи знак да дойдат насам. Те се спогледаха, но бавно отвориха вратата и се приближиха до краля, като се поклониха. Той ги обиколи няколко пъти, като понякога пускаше погледи и на Морзан, за окйто знаеше, че преди ги беше защитавал. После докосна Ризел и сложи ледените си ръце върху нейните.
- Разбирам. Значи вече нямаме разделение. Значи е време да обърна поглед и към вашия род? Съжалявам... За това, че трябваше да си отидете... Но това е само минало... - леденостудените му, зелени очи... Бяха стряскащи, но и толкова, толкова мили. Той бе духът на ездачите. И тя за първи път повярва в него. В силата на Северния дъх. Бавно кимна, все още загледана в усмивката му. И той бе висок... Владетелите винаги ли изглеждаха толкова вълшебни? Усети леденото му докосване и вдигна бързо поглед. - Ти го обичаш? Бих го предал в ръцете ти... Но трябва да го пазиш... Не, че аз няма да го правя... Пусна я и се поклони официално на Санджи. Бе истински владетел. Бе нещо, което Тир`ре можеха да си представят само в приказките. Наистина имаха твърде много приказки за Ездачи...
- За мен е чест да се запозная и с вас... Надявам се да не ти се случи нищо лошо, докато си тук... Не знаех, че онези хора ще дойдат, иначе щях да помогна... Момчета, готови ли сте или само ме гледахте? Вярно, че получавате този случай веднъж в живота, но... моля ви...
- Сър, готови сме...
- Браво на вас... - той се усмихваше. Техният водач, съществото, в което вярваха. Отдръпна се, а студът стана още по-силен, още по-голям... - Вярвайте в мен. Както винаги сте правили. О... Хито Накамура? Вярвам, че най-сетне намери мястото си? Това е добре... Все пак се тревожех за теб... Муртаг Моуси? Надявам се не си забравил какво ти казах, докато беше в Отвъдното? Добре, никога не го забравяй... Сега тръгвам. Саку също няма да умре. Само че с Мерик се справете сами.

- Но къде отивате!? - той ги догони до вратата, като знаеше, че едва ли ще получи искания отговор. Рой се обърна и му се усмихна, като махна с ръка.
- У дома! Само да си посмял да дойдеш! Те ще се оправят! - и изчезна след другите в портала. Муртаг постави ръце на Елисия, която подсмъркваше, скрила се зад палтото му. Момичето на брат му наистина не обичаше да се разделя за дълго с баща си. Беше и разбираемо...
- Хай... - тихо прошепна той, после се усмихна на малката русокоска и я зарадва, когато я повдигна, за да могат да си говорят очи в очи.
- Студено ми е, чичо Муртаг.
- Така ли? Тогава да влизаме вътре, за да не замръзнем и двамата, нали, Ели-чан? - те продължиха разговора си на драконски, който беше неразбираем за наблизо застаналите Тир`ре.
По-късно Ризел почука на стаята му, защото му носеше чай. Тя някак усещаше настроенията на господаря. Усещаше, че е уморен, още когато сбирката свърши. После си беше играл с Елисия, колкото да я отърси от страха и мрака. После, под предлог, че има малко работа, се беше прибрал. Но тя знаеше, че когато светлината в лилавите му очи помръкне, значи е смъртно уморен.
Не й отговори. По тишината тя сметна, че е заспал. Леко отвори и вмъкна подноса вътре. Намери го на масата, загледан в звездите навън. Наистина беше станало много късно. Господарят рядко спеше. И явно сега се тревожеше. Тя остави чашите пред него, а той сякаш не забеляза. Лицето му изразяваше болка. Сякаш беше плакал като малко момче сам, в тази стая. Такова беше изражението му.
- Боли ли ви нещо, господарю?
- Боли ме заради това, което трябваше да стана. Заради това, в което се заклех. Също като теб, Ризел. Раната ти... оправя се, нали?
- С помощта на огъня ви, да...
- О, това е добре да се чува... Седни, седни... Можеш да ми правиш компания. - приличаше й повече на молба, затова побърза да я изпълни. Той така и не беше откъснал очи от звездите. Стресна я, когато започна да си напява. Но поне не влагаше магия в това. Тя разпозна мелодията. Морзан й беше разказал за нея. Песента на зимния демон, може би? Беше красива, но тъжна... Но тя следваше Муртаг през пътя на живота му. Това, с което бе отгледан от един убиец. - Кажи ми... ти как ме виждаш? От страната на една жена... един обикновен човек?
- От гледна точка на женското сърце... Един самотен и отчаян мъж, бих казала. От гледна точка на един обикновен човек... Велик войн със самотна душа... Като Роланд Колд.
- Странно е да ме сравняваш с велик владетел като него.
- Тир`ре просто няма с кого другиго да сравняват. Но вие си приличате, от наша гледна точка - тя се изправи и се доближи. Чак сега беше забелязала кървавите петна по гърба му. Сигурно заради това бе странно разговорлив днес. - Може ли да погледна?
- Не, разбира се! Кой ездач ще позволи такова нещо!? - но тя вече внимателно отделяше плата от раните, защото се беше залепил за раните, с помощта на кръвта. Знаеше колко ужасно боли, но той не издаде и звук... макар че със сигурност трепереше така, сякаш имаше треска.
- Сигурен ли си, че ще се махнат някога - след като се зачуди какво да ги прави, тя най-накрая реши да промие раните с хладка вода, която изглежда облекчи положението.
- Ще се махнат когато дойде края - тихо прошепна той, понеже го болеше и нямаше глас за нищо, тя предпочете да не задава повече въпроси.
- Ще трябва да ги превържеш добре, не да се правиш, че не е нищо!
- Не ми трябват женски билки и хокания!
- Трябват ти, за да се вразумиш вече!
- Ризел, моля те, не се грижи толкова за мен.
- Защо? Защото мислиш, че те съжалявам? Мислиш, че те мисля за слаб? Ездачите са странни хора.
- Караш ме да те обичам. А не искам... да те сполети нещо, което не мога да предотвратя. Не искам да не мога да спазя обещанието си към брат ти.
- Ти мислиш само за клетвите и обещанията. Те ли те поддържат жив? За какво изобщо живееш?
- За този малък свят на частица спокойствие, който съм създал сега. Страх ме е да изляза, но някой ден ще трябва. За да мога да победя. Не искам да се месиш в това. Даже е по-добре да си вървиш, преди да е станало късно. Преди и ти да започнеш да проявяваш чувства към мен.
- Ами ако е прекалено късно? - тя го погледна в очите. Беше още изморен. Бяха станали толкова тъмни, че чак загубили лилавия си цвят.
- По-добре се откажи.
- Защо? Страх те е, че ще се случи същото, каквото е станало с предишните ти приятелки? Защо толкова мразиш любовта?
- Не мразя любовта. Проклинам злото, което нося на всички. - тя сложи ръце на лицето му. Бе нормално топъл, по-топъл от всички, които тя познаваше, защото имаше сила огън. Значи се чувстваше по-добре от преди малко.
- Не винаги ще го носиш. Поне опитай. Само веднъж. Моля те, поне опитай, за да можеш да живееш и за нещо друго. Малко е, но поне е нещо.
- Ако ти се доверя... как да те наричам?
- Ри-чан ще е добре, защо? По-интересно ми е на мен... как наричат теб.
- Както пожелаят. Нямам претенции към името си.
- Значи си съгласен да опиташ?
- Не, че ще доведе до нещо.
- Ще доведе! Ще доведе, Мечо, ще доведе... О, признавам си... онзи ден, в онази къща... аз бях до теб онази нощ... Просто се страхувах от тъмното...
- М-м-м-мечо!? Това е прекалено!
- Ти ми каза да те наричам както си искам.
- Ще ме удушиш! Защо ме прегръщаш толкова силно!?
- Отдавна исках да го направя... - тя се усмихна. Косата му й влизаше в очите. Със сигуронст беше имал много проблеми с това като дете. Тя знаеше, че косата на малките ездачи е немирна докато се опитва да си придаде форма... Неговата още си беше и май нямаше да се успокои до края на живота му. Чувстваше, че страхът, не, може би самотата, леко започва да го напуска. Та той дори успя да я прегърне. Нещо, което никой не би си помислил, че може да стори, освен ако не се отнасяше до дете.
- Всички ли ездачи си пробиват ушите?
- На времето беше модно... но аз си изгубих обиците.
- Да ти подаря ли моите?
- Не, много са момичешки! Остави, ще си намеря други. Тук в Дорадо май още са на почит... Ще ме пуснеш ли? Ще се задуша...
- Извинявай, извинявай... дай да видим как върви с чая, сигурно е изстинал вече, макар че го донесох горещ. Сигурна съм, че ще ти хареса.
- Да не си ме послушвала оная вечер?
- Не, но подслушвах хората, които знаят много повече за теб. Разпитах ги...
- Интересуваш се от мен от толкова време?
- Откакто ме хвърли от дракона във водата.
- Извинявай...

Сутринта, тъй чиста и непобедима. Тя носеше светлината на деня. Хората мечтаеха за сутринта. А някои не можеха да я видят. Някои просто нямаха този късмет. Войната бе нещо вечно. Войната не прощаваше на никого. Рано или късно, всеки си спомняше за ужаса, който го бе сполетял там.
И дъждът от сняг отново валеше над равнините. Лилавокосият, застанал на върха на кулата, хванал се за островърхия покрив познаваше тези равнини като дланта си. Познаваше този дъжд и този свят. Той обичаше този свят. Нямаше къде другаде да отиде, не принадлежеше на нищо друго.
Застанал на високата черна кула, целият в черно, той съзерцаваше далечните планини, които беше обикалял, после полята, по които бе гонен. Много неща се бяха променили от тогава, много се бе променил и той. Сега имаше дом, сега имаше място. Когато вървеше по улиците, хората му се кланяха. Той бе владетел. Той беше водач на чернотата. Но беше ездач. Хората обичаха да играят с него, обичаха да се веселят с него. Хората го обичаха, хората го мразеха. Една част от него се радваше. Друга част от него бе много, много по-самотна. Някога преди, когато хората го отритваха от обществото, той преценяваше това като добре дошло.. за да остане сам. Сега за нищо на света не искаше да бъде сам. Вятърът понечи да го свали от покрива и се заигра с дългото му черно палто. Той бе господарят, вятърът му напомни това.
Не се беше променил толкова. Защото колкото и да се променеше винаги щеше да обича... света, в който бе роден. Защото той принадлежеше на ездачите и драконите. Той бе техен син и техен защитник. Защото беше Ездач преди господаря. Знаеше, че някъде там, далеч зад долините, неговите братя, неговите най-скъпи приятели... те още го обичаха и още искаха да бъдат до него. Те бяха свързани. Те бяха заедно завинаги...
Дъждът и вятърът го накараха да присвие очи и да закрие лице с ръка с черна ръкавица. Както и да изглеждаше, той беше преди всичко... Ездач.
Усмихна се. Зимното слънце освети части от долината. Неговата родина засия.. Снегът и дъждът. Беше красиво. Да, обичаше този свят под синевата.
- Ремо! - извика накрая и се засмя, като скочи. Бе истинско безумство да скочиш от Дорадо. Но той не се страхуваше нито от дъжда, нито от вятъра, нито дори от височината. Ангелът, черен като самата чернота разпери криле и се спусна след него. Господарят му можеше да лети, дори вече да нямаше дракон. Имаше си Ремо. Ремо беше неговите крила. Някъде долу се чуха писъци и изненадани викове. Щеше да се пребие? Не, той никога нямаше да го направи. Хвана ръката на Ремо и се приземи. Чернокосата се приближи до него, по-жива от всякога, в дъжда, който бе по-красив от всякога.
- Какво си мислиш, че правиш? Днес не си на себе си!! - той избегна удара като котка, каквато беше, защото бе прокълнат. Беше вълк и все пак беше котка... странно... - Муртаг! Изскара ми въздуха само докато те гледах! Така ли правиш, когато имаш гости!? Хората са дошли да говорят с теб, ти си им господар.
Той сякаш не я чуваше. Днес бе странно различен. Нещо се беше случило на този ден, някога, с него... затова се държеше така. Тя го усещаше, но не знаеше какво да му каже...
- Дъждът, сребърен и златен, пада в дланта ми. Дланта ми е целият свят. Аз живея в свой собствен свят. Душата на човека е цяла една планета. Затова, когато човек умре... гледай към звездите. Всяка звезда на небето е планета... - той се загледа нагоре и се усмихна на дъжда... Вече не можеше да настигне облаците на небето, драконът му вече го нямаше. Имаше крила, но не беше същото... - Знаеш ли кой го е казал, Ризел?
- Някой известен поет, предполагам? - тя беше стресната. Той не владееше езика на Тир`ре... Тя така смяташе... досега... Толкова гладко и изчистено го каза, че чак нея я учуди. Той сам бе казал, че не го владее добре...?
- Не. Едно момче, което застана пред гроба на пирятелите си. Един ден... същият като този... Извинявай, пак съм се отнесъл. Мила моя, защо си навън по такава лека рокля?
Тя усети чак сега студа и се усмихна виновно. Но той се беше променил. Толкова бързо. Той умееше да бъде и мил, нали? Да, наистина бе способен на всичко... стига да му обясниш какво искаш от него и той да имаше същите идеи.
- Трябваше да помогна на Санджи. Ами ти? Забавляваш се, предполагам?
- Преди да отида да помогна на Винр за буквите. Ти... учиш ли се още?
- Трудно е... Но няма да се откажа! Все пак ти ме избра за своя приятелка, а това означава, че малко или много съм инат като теб.
- Може би да... Но ти си все пак Тир`ре. Вие сте по-странни от ездачите...
- А ти си по-странен и от двете. Но нищо, остани си такъв... Сега да не си посмял да го правиш пак! Ще се караме!
- Обещавам, че няма, мила. - той й се усмихна, после пооправи ризата си и се обърна да зачака гостите, които трябваше да има днес. Нищо друго освен отношението му... не се беше променило... Но тя бе щастлива...
Примига след миг, защото той държеше нещо черно и блестящо. Черните диаманти на Дарсия ли бяха това? Да, вероятно. Бяха красиви.. в същото време изглеждаха така... опасно странни. Побиваха я тръпки, когато той ги държеше в ръка.
- Студено ти е, мила. Влез вътре, моля те. Не мога да се грижа за болници.
- Прав си...
Побърза да го направи и мина покрай четири сенки, които водеха някакъв странен списък и следяха господаря. Хюгес беше особено ентусиазиран днес.
"Запиши, че я нарича и "мила"! О, това ще е хитът на годината! Ще кажа на Рой, та да помисли и той за гадже"
"Бъх, много ще помисли, все едно..."

~~~
"Падам надолу... Надолу към бездната... Но какво значение има това? Няма да се спра сега! Вече е късно! Никой няма да ме спре... Ще се върна! Ще оцелея! Когато светът се преобърне, когато достигна земята, аз ще се изправя и ще вървя, не се опитвай да ме спреш... Намерих себе си... в страна на чудеса... Продължавам да тичам сред цветя и сгради... Истинско ли е? Лъжа? Ще стана... и ще продължа напред... Ще оцелея!"

Тя тичаше по коридора, а след нея се влачеха дългите поли на небесно синята й рокля. Токчетата на така наречените й пантофки отекваха в тишината. Бе сама и не беше, тя беше тази, която викаше и буташе хората с извинение. Черната й коса, досущ като косата на една ужасна вещица, се вееше зад нея, понесена от ужасния зимен вятър... Клайв сякаш живееше тук, в тази кула, но това нямаше значение. Тя тичаше в един дом на господари, където тя самата бе такава. Защото хората я мислеха за такава. Да, тя не го знаеше... все още... Тя оцеляваше и водеше хора, които дори не познаваше.
Хората й правеха път, разпиляваха се кошници с пране, хора с питиета се блъскаха в стената. Дорадо бе един хаос от хора, различни и необикновени... като нея самата. Тя познаваше тази сграда и вече не се страхуваше от сенките й. Тя обичаше това място, защото тук се чувстваше жива. Бе спасена от сенките на миналото си, когато се беше скрила в сенките на това настояще. И обичаше този мрак.
Препъна се в някаква дреха, паднала от кошница. Хлъзна се по мраморния под, но после се изправи веднага и продължи пътя си. Тя не можеше да спре сега... Не можеше и го знаеше...
Сблъска се с Хито, извини се в движение, дори не чу собствените си думи. Тук, където бе щастлива, не можеше и да го направи. Хито й се засмя, какво ли му беше казала... Не, ездачите разбираха много повече, отколкото тя предполагаше. Винаги го беше знаела. Брат й, Санджи, се опули срещу нея и успя да спаси казана със супата си, защото тя мина точно покрай него. Колко различни бяха. Мъжът, по-висок и строен от нея, вече се променяше. Придобиваше някаква ездаческа странна външност. Не бе брат й от миналото. Строен и слаб, той носеше бялата си престилка и очите му светеха спокойно и братски... Русокосото дете на снега. Тя, чернокоса като мрака, по-ниска дори и от него, който се водеше нисък... С роклята на синевата, също се променяше... Променяше...
Коридорът защо беше толкова дълъг? Какво бе подтикнало Ремо да го построи? Ризел не знаеше много неща. Нито за този свят, нито за този живот, който водеше. Но знаеше, че хората я гледат странно... Защото бе избрана за нещо, което не всеки човек можеше да стане. Не всяка жена... Дали... не приличаше прекалено много на вещица? Не, защото той бе одобрил това, което беше. Вратата бе ослепително бяла, светлината на снега отвън... Тя се засмя, защото чу, че той говори... Да, той стоеше отвън и съветваше нещо Ремо и Лука. Мъжът с черното палто, с шапката, която поразително много приличаше на тази на Роланд... Да, обикновената ездаческа шапка. Ръце в черни ръкавици, на едната от която проблесна... да... Беше познала. Той се обърна в последната минута, защото Лука я посочи и му каза нещо. Тя се хвърли на врата му, винаги щеше да се удивлява как един човек, здрав мъж като него, е толкова лек. Но прокобата щеше да го държи завинаги. И въпреки всичко той изобщо не поддаде на изненадата й. Засмя се. О, той винаги беше знаел, че тя ще се досети.
- Мислеше, че ще отидеш без да го знам! Санджи ми каза!
- Ще го бия, да знаеш...
- Как можа да не ми кажеш веднага, Муртаг!? Мислех дори да... аз да...
- Не може! Не може, аз поемам отговорност, не се ли научи вече!?
- Но това е толкова... ох, добре, добре, минало-заминало. Чакай... Боже, къде е баща ти?
- За какво ти е моят баща? Благодари си на твоя!
- Ти нищо не разбираш от традициите на Тир`ре! Научи си урока. Сега аз трябва да говоря с него.
- Той няма какво да ти даде, бащите не предават синовете си на жените им.
- О, Муртаг, той има да ми предаде едно много по-важно нещо от връвта на кръстника.
- Има ли нещо по-важно?
- Да, благословията на един бъдещ дядо... Може би... Имам и една лична молба към него.
- Щом казвате... Господарке... Ще ви изслушам. - Морзан стоеше до Хюгес на един пън, двамата гледаха Елисия в снега и се усмихваха. Усмихваха се и се засмяха, когато и Муртаг и Ризел въздъхнаха по едно и също време и се обърнаха с репликата "Без господарю!"
- Уари, уари... - засмя се отново Хюгес като махна с ръка. Ризел още не разбираше добре този език, но може би означаваше нещо като "Извинявай..." или... Тя не беше сигурна, но Муртаг се усмихваше спокойно, може би беше почти познала. По дяволите, трябваше да се постарае повече. Лилавокосият им кимна и изля порой от думи, от които тя успя да разбере само "вътре" и "насаме". Речта на Хюгес, който заваляше думите по странния диалект на Джамалия, бе още по-неразбираема за нея. Морзан бе така добър да й преведе, че ездачите биха искали тя и той да поговорят вътре насаме, далеч от всички любопитковци... А също така и от самия Хюгес. Тъй че тя пое ръката на бащата и се отдалечи с него. Морзан беше пълна противоположност на сина си. И си приличаше с него. В един момент бе същество на спокойствието, владетел на тишината. В другия бе същият онзи малчуган, който бе негов син.
- Отдавна ми се искаше да говоря с теб като с баща. Но ти винаги си бил баща на нашия народ.
- Не съм толкова велик, мила ми Ризел. - той се усмихна, различните му очи се радваха... Много... - Кажи ми своята молба и ще направя всичко, за да я изпълня.
- Но ти вече знаеш... каква е молбата ми - чернокосата махна косата от очите си и се вгледа в двете различни очи на ездача, който бе и елф. Беше се страхувала от приказките за него, но сега го харесваше и обичаше. Той беше някой, който си беше заслужил обичта на нейния народ. И тя харесваше спокойното му, странно прилично на елф лице. Баща му беше елф, а майка му ездачка. В този момент Морзан Фин бе повече ездач, отколкото някога щеше да бъде елф.
- Той е направил това без да ме пита. Поискал е връвта от баща ти без да ме пита. Ако аз не се съглася... Значи край.
- Но ти ще се съгласиш, нали, татко? Ти отдавна вече си си набелязал онова момиче... Права ли съм? Прочетох го по очите ти. Ако възнамеряваш да поискаш нея за жена на своя син, тогава ще се оттегля.
- Ризел, аз не разделям влюбените. Мога само да ги събера. Така че, дъще, бъди щастлива. Дано този инатлив глупав мой син поне ти даде някаква частица щастие. Не знам как става и го знаеш добре. Обичал съм, но нищо не съм получавал. Моят съвет към теб ще бъде само... да не го предаваш... Той е мое копие по душа и сърце. Няма да му е лесно.
- Ще взема думите ти на сериозно, татко. За мен е чест - ръцете на този ездач бяха странно топли. Също като на сина му, въпреки че Морзан нямаше огнена сила. Това бе бъдещият й... свекър? Звучеше така странно...

~~~
Мъжът остави хляба на момчето, което да го нареди в малкото му магазинче, после избърса потта от челото си и, като проклинаше хората, които не бяха почистили улиците от снега, погледна към кулата. Сега беше спокойно и тихо. Носеха се какви ли не слухове. Но беше нормално. За едно свърталище на владетели, те самите бяха свикнали... Дори си пускаха сами слуховете.
- И кой си ти, окъпан в среброто на своя народ? Така и никой не успя да разбере... - замислено поклати глава, всички любопитстваха. Момчето, което някога презираха, сега го следваха... без да знаят защо. Подаде хляба на първия си клиент за деня и се стресна. Русокосия мъж, готвачът на Дорадо, се усмихваше мило и тъкмо му даваше парите. Това, което стресна хлебаря беше мъжът до Санджи. Сега се усмихваше и вече подаваше ръка, за да дочака и той хляба си. Хлебарят почти не усети кога му подаваше вече един такъв.
- За Муртаг може да се каже много. Населили сте се тук и го следвате... а не го познавате?
- Сър, не исках да...
- Зная... Зная. Дълго време той беше далеч от всички нас. Помня. С години го търсехме. Когато се върна, бе променен. Но към добро. Той беше щастлив, въпреки че никой не го желаеше. Бореше се по свой собствен начин и оцеляваше. Той е силно момче... Много силно момче. И се гордея с него.
- Изглежда наистина сме грешали с него.
- Ездачите често грешат. Няма безгрешен ездач, колкото и да се опитваме да се изкараме такива. Дори Роланд Колд е сгрешил... Мисля, че мога да помогна, хлебарю. - и магическото същество от снега подаде на учудения хлебар дебела книга с кафяви корици. Не беше толкова стара, но някак... странна беше... - Когато учениците ми бяха четиридесет, хлебарю, тогава бе по-различен светът. Това е единственото наследство от моето момче, моят роднина. Кейстръл Сивнар, да, всички го познаваме. Той писа през целия си живот един ръкопис, който помоли да предам на хората. Той не е довършен. Ще бъде, когато Муртаг почине или умре. Предайте я на когото трябва...

Замъкът му бе така пуст. Защо нямаше никой? Чувстваше се подтиснат и сам. Самотен... Нямаше никой. Тронната зала беше като затвор. Беше тъмна и прекрасна, но нямаше никой. Обърна се. Само тронът беше там. Да, тронът, Ремо беше забравил да се погрижи за него вчера. Муртаг се приближи... Само короните бяха там. Той никога не ги беше виждал. Вдигна едната и я огледа на светлината на двете свещи от масата. Беше същата. Беше същата онази, която беше виждал в бъдещето... Това означаваше ли, че всъщност винаги беше бил в Дорадо? В сърцето на Драконовото царство? Не беше възможно... Ами другата? Короната на владетелката... Майка му я беше носила тогава... Това означаваше ли, че Ризел не съществуваше? Ако не... То кои, по дяволите, бяха Аливейл и Джейдън... Едва ли... бяха негови деца...
Но там не съществуваше нищо... Там нямаше нищо... Нищо, което имаше тук. Със собствените си ръце беше убил... Беше убил... Рой, Хюгес, Хавок... Ямараску... Беше убил и по-скъпите си хора. Морзан, Джени... Върна короната, ако изобщо можеше да се нарече такава, на мястото й на възглавничката и отстъпи. Как можеше да се промени един човек... Ако седнеше тук... За миг червените му очи искаха всичко това, искаха власт, мъст, сила... Нямаше да се промени. Не можеше да го стори. Беше прекалено слаб и жалък... Та кой беше той, по дяволите...
- Муртаг? - собственото му име го стресна. Той се обърна, но после се успокои и дори се усмихна.
- Значи не само аз ставам рано? Добро утро, мила моя.
Тя не се хвана на тези спокойни думи и дойде да го огледа подозрително. После му подаде чаша чай. Тя ставаше рано, а после му донасяше нещо подобно. Той харесваше опитите й да направи... Онези странни бисквити.
- Защо си тук?
- Ами ти, Муртаг? Изглеждаш ужасно...
- Просто размишлявах.
- За короните зад теб?
- Защо винаги разбираш всичко? Не разбирам... как го правиш?
Тя се усмихна, а после отиде да ги разгледа. Очевидно не й хареса женската, но пък разгледа неговата. После поклати заинтригувано глава и се усмихна.
- Ще ти стои добре. Почти като на...
- Идиот, ужасен убиец... кръвожаден вампир...
- Не си на настроение днес, Муртаг. - тя остави каквото беше взела и затръшна капака на кутията. - Нещо случило ли се е?
- Толкова рано сутрин? Не...
- Изглежда този живот не ти се отразява добре. Искаш ли да излезем? Ще полетим, ще потичкаме... Като дечица... О... Извинявай, не исках да...
- Не... Няма нищо, Торн вече го няма... Ами ти? Как върви с твоя дракон?
- Някак... - тя въздъхна и се доближи да вземе чашата. Беше изпил чая на един дъх. - Защо просто не споделиш с мен? Ще стане толкова по-лесно, отколкото да се мъча да разбера... Какво те мъчи.
- Всичко си е наред.
- Винаги, винаги си го криел. Съучениците ти са ми го казвали. Поне веднъж отпусни инатливото си сърце и сподели с някой! Имало ли е такъв момент?
- Имаше... Блу ме научи как става... Но... не мога... Не искам да се случва пак същото като с последния ми опит.
- Бъди сигурен, че Тир`ре са по... печени... от която и да е ездачка... - оплези му се и кръстоса ръце. Той отново отвори сандъка и се загледа в короните, запазвайки тишина.
- Ще питам баща ми какво мисли по този въпрос.
- Той иска да те ожени за Риза... Упс..
Лилавокосият се засмя, беше го чувал и преди това... Но хората от двореца винаги женеха единствената им сестра за който и да е от четиридесетте.
- Последно чух, че ще се жени за Ямараску. Горкият, ще разбием сърцето му...
- Често ли се случва? Да те женят без да знаеш?
- Редовно... - обърна се и се приближи усмихнато - Но не се безпокой. Всички знаят, че аз съм си по-добре като ерген. Да се скитам в пустощта и да не притеснявам никого.
- Какъвто бащата, такъв и синът.
- Не... Зависи от много неща. Познавам един човек, който отрасна като сирак... и ако някога се случи така, че да се грижи за някого... Никога няма да направи същата грешка като баща си.
- Това, че си отраснал по този начин... толкова ли ти е повлияло?
- Не чак толкова... Защото иначе нямаше да срещна Бром... Нито Хито и останалите. Те са моята опора... Най-прекрасното нещо, което ми се случи, те намериха място и за мен. А иначе.. може би сега на мястото на Дарсия щях да бъда аз... И Дарсия нямаше да е... Не, няма значение.

Той се съгласи да излезе с нея на разходка. Това наистина го разведряваше и го отърваваше от лошото настроение. Хората му се усмихваха, а когато му се усмихваха, той ставаше невероятно щастлив. Може би досега, когато повечето хора го бяха отбягвали, той се чувстваше ненужен. Вече беше друг... Наистина беше друг.
Площадът му беше вече зает, макар той да си беше донесъл и цигулката. Хората се бяха насъбрали там да послушат един невероятно странен за Ризел човек. Тя не го разбираше и не знаеше защо Муртаг го обожава. Двамата бяха очти еднакви. Ако тя имаше сестра, щеше да й препоръча този човек на изкуството. Той приличаше на Муртаг по характер, но не беше толкова упорит. Беше мил и усмихнат... Не беше преживял същото, каквото и приятеля му. Ако беше... щяха да са като братя близнаци. Ризел харесваше Рой и Хавок... Донякъде и Хюгес, когато не се шегуваше с нея... Останалите не познаваше, малко се страхуваше от тях. Особено от Саку и неговата вечна усмивка и странни очи... Но Ямараску, когато беше тук, винаги правеше чудеса с хората.
Сега седеше на импровизираната си сцена и дрънкаше с китарата си. Още не беше запял поредната си песен. Ризел не я познаваше, но Ямараску знаеше много и различни. Така че никога нямаше да ти стане скучно. Лилавокосият до нея се ухили и си проправи път към съученика си, като го изчака любезно да свърши.
- Велики изпълнителю! Къде е трупата ти?
- Току-що дойде! - Ямараску бе невероятно жизнен и акробатичен. Ризел знаеше, че той, Риза, Хавок и Муртаг са движели заедно... какво ли друго освен песни можеха да изпълняват? Розовокосият слезе и стисна ръката на приятеля си. - Тъкмо дойде за твоята си част!
- Ти ще пееш...
- За ваше удоволствие, господарю - Ямараску се усмихна и поклони, като отстъпи. За един кратък момент приличаше на роб на господаря... който бе негов скъп приятел преди. Като едно бъдеще, което Муртаг беше сънувал. За един кратък миг...

Беше чисто и просто... странна гледка. Малкото така наречено заведение беше осветено от красиво зимно слънце. Това правеше заведението кафяво и ефирно. Всичко бе чисто и блестеше на светлината на снега и слънцето. Но черното същество до прозореца, никак не се вписваше във всичко това. То сякаш поглъщаше всяка светлина. Той стоеше в ъгъла до прозореца и държеше чаша чай. Изглеждаше странно отнесен, за какво ли се беше замислил отново? Това, че нямаше никаква битка изглежда го изнервяше до крайност. Затова Ризел не смееше да го заговори.
По някое време той сякаш се стресна, усетил, че изглежда го наблюдават. После бавно завъртя глава от прозореца към вътрешността на стаята. Имаше хора, които тихо го гледаха. Никой не беше проговорил, откакто господарят и така наречената господарка, се бяха намъкнали в странноприемницата.
- Съжалявам, прекъснал ли съм нещо? - тихо попита лилавокосия, като остави чашата чай. Повечето поклатиха глави, бяха по-стари. Младите просто го гледаха с отворени усти.
- Вие никога не прекъсвате нищо, господарю Муртаг.
- Моля ви, не и тук...
- Не... - този ездач изглеждаше познат на Муртаг... Но можеше да го е виждал навсякъде. Повечето му изглеждаха познати... Защо? - Господарю Муртаг, вие сте мой господар още преди да дойдете тук. Мой водач още преди другите да ви приемат. Все пак служих при вас цели пет години преди пенсионирането ми, което ме прави горд.
- Северната армия? Разбирам, затова ми изглеждате познат. - това като че ли оживи старците и те се спогледаха, сякаш радостни, че са му привлекли вниманието.
- Ами мен? Познахте ли ме? Бях на Агаети Бльодрен онзи злощастен ден, когато елфите щяха да ви убият! Когато Накамура даде честта си за живота ви...
- Ами аз? Аз ви следвах по пътя, докато работехте като уличен артист. Гонехте ме с една вила, защото малките деца с вас ме мислеха за човекоядец! Заради брадата...
- Аз бях на онзи Празник... След който царица Арвен ви наказа с 30 камшика... Но пък беше весело...
Той кимна на всички. Помнеше физиономии, въпреки че повечето имена често му се губеха. Но баща му беше прав. Щеше да си ги спомни, ако имаше нужда. Е, по-трудно, но... Преди Ним помнеше половината, а другата половина - той. Сега вече бе сам. Не... Всъщност не беше.
- Е, хубава работа, господарю! Не ви е срам, да оставите дамата в такава обстановка! Заговорете я! - хазяйката трясна пред тях поднос със сладки и се усмихна - От заведението.
- Но аз не съм тук на...
- На среща? Естествено, че сте! Последния път, когато се разхождахте с момиче, доколкото си спомням онзи далечен ден, бяхте много по-мил.
- Но аз не съм...
Тя се заклати доволно, като не му обърна внимание, а пък Ризел я напуши смях. Тук всички ездачи бяха откачени поне колкото него. Той отново успя да се усмихне и остави шапката на прозореца до себе си. После се обърна към останалите и въздъхна.
- Какво правите тогава тук, в Дорадо? Бивши войници като вас, господа, трябва да почиват.
- Не ми се вярва, че когато вие остареете сър, ще си почивате. Ние сме като вас...
- Разбирам, луди?
- Нещо такова... Тази дама наистина ли ще ви става съпруга, сър? Опровергайте слуховете!
- Това, че съм поискал разрешение да я пазя, защото е малко откачена, не означава, че ще я искам и за жена...
- Аха, влюбен ли сте? Ще ви кажа къде да купите добър подарък.
- Престанете вече! Аз ще си остана ерген!
- Да, това вече го знаем... И Рой-сама казва така.
- По-добре слушайте самия набеден, отколкото слуховете.
- Хм... Ще видим.

Ризел не се интересуваше от този човек... Поне не толкова много, колкото й се искаше. Тревожеше се за него, защото виждаше, че нещо го мъчи. Като една Тир`ре, тя също се измъчваше с него. Такъв беше нейният народ, тяхната вяра... Драконите, които сега бяха ездачи... Все още бяха силни и държаха сърцата на нейните хора и нея самата.
Беше открила, че малко... може би го ревнува. Той рядко й обръщаше внимание, но тя беше разкрила на себе си, че понякога сякаш го следи. Знаеше, че став около седем сутринта, винаги вярно варден от трите си прислужнички. Често се случваше да слезе до банята към осем, където, понеже явно му се спеше, объркваше шампоаните и боите и излизаше с боядисана коса. Тогава прислужничките се засуетяваха около него да го оправят. Те се грижеха за облеклото му, но той не се интересуваше от това, което трябваше да носи. Понякога се кипреше като момче, на което му предстои важна среща - вероятно навик от годините си на изгнание. Но го правеше, за да прикрие белезите си, ако си личаха. По време на храненията си, отново бе обгрижван от тези прислужнички и от Санджи така, както само той можеше да бъде обслужван. Разбира се, въпреки че хората го смятаха за владетел, той бе господар само на няколко личности в двореца си. На прислужничките... На Санджи, който му бе дал клетва... На Винр, който бе негов верен другар... И на Лука и Ремо. Ризел не ги харесваше, защото тая тайни, които не разбираше. Но и прислужничките бяха пълни с тайни. Тя ги мразеше... Защото имаха правото да са до него без тя да го има. Но тя бе никоя... Той й обръщаше внимание само от време на време, но после пак ставаше отнесен и чужд. Пък и тя не разбираше езика му... Нямаха никакви общи теми. Завиждаше на брат си, Санджи, че е толкова схватлив и толкова бързо се беше научил на всичко нужно... Винаги беше бил такъв.
Сега, когато тъкмо се бяха прибрали, тя отново се мусеше, пренебрегната, защото трите момичета бяха наобиколили господаря си. Анна, Аня и Таня... Да, те бяха тризначки, трите еднакъв ръст, чернокоси... симпатични. Беше чувала какви ли не неща за тях. Че идват от сиропиталище, че Муртаг ги намерил на улицата, че били магьосници... Едва ли беше вярон, но имаха трудно минало. Трудно разговаряха с когото и да е, освен с Муртаг и Лука, което означаваше, че те двамата имаха нещо общо с тях. Но пък имаха остри езици... Те имаха права, каквито Ризел нямаше. Те бяха като негови дъщери, толкова живи и радостни. Бяха млади... Имаха или не петнайсет години... Ризел смяташе, че още са непълнолетни, затова ездачите разговарят толкова внимателно с тях, когато се наложеше. Муртаг също се държеше с тях като с деца. Докато ги гледаше как се разправят за нещо, в главата й се въртяха много откъси от различни разговори и приказки... Някога отдалеч...
"Той не може да обича! Той е чудовище! Сътворен е от кръвта на милионите, които е избил. Той няма сърце, няма душа... Чудовищата не се нуждаят от това..."
"Той не е създаден, за да обича, а за да мрази. Затова не допуска никого до себе си. Затова никой не може да го обича. Той е господарят и трябва да бъде винаги сам"
"Всички, които са били до него, са страдали. Още от самото начало. Той няма правото да бъде тук, на този свят. Че какво е той? Никога не успя да задържи дори едно момиче до себе си. Блу беше единствената, която го защитаваше, но умря... Само съучениците му го поддържат, но всеки един от тях... Знаеш ли през какво са минали, Ризел, за да го запазят жив? Този безполезен боклук..."
- Ризел! - стресна се, когато се върна в реалността. вероятно я беше питал нещо. Необичайно. - Добре ли си? За миг пребледня цялата...
"Той е истинска лисица... Вълк, в кожата на човек. Не можеш да му имаш доверие!"
"За цял един живот не успя да покаже обичта си към никого. И какво? Ако наистина обичаше съучениците и учителя си, щеше да го покаже... Винаги е бил толкова студен и глупав..."
"Никога не е изпитвал любов. Той има сърце от лед..."
"Никога не е прегръщал никого... Кой би искал да се озове в прегръдката на смъртта?"
- Мога ли... да те докосна, господарю? - от гледна точка на момичетата и Муртаг, нещо сякаш беше ударило Ризел като гръм. Сякаш беше на ръба на нервна криза. Той вдигна ръка, за да спре изблиците на момичетата до себе си.
- Да ме... докоснеш ли? Не разбирам?
Да, беше прекарала цяла нощ с него, в къща, изоставена от бога... В земята, където бе отхвърлен. Не й бе сторил нищо. Той просто й се усмихваше. А това й даваше сила. Просто усмивката, която като малка никога не беше получавала.
- Вярно ли е?! Че не можеш да обичаш?!
- Така казват хората. Но не мога да те накарам да не им вярваш или да им вярваш... Сама трябва да решиш това. Ти си свободен човек, Ризел. Не ме карай аз да решавам в какво да вярваш и за какъв да ме мислиш.
- Мога ли да вярвам... на очите ти?
- Не зная.
- Или на думите ти...
- Не зная. Но ако искаш... ме мрази... - тя вдигна глава, за да срещне погледа му. Хората го презираха. Хората го отбягваха, дори искаха да го убият. Но имаше и такива, които искаха да го опазят. Той също бе близък на някого. Също имаше семейство. Семейство, което никой не можеше да разбере. Гонеха го и не му обръщаха внимание. Да се развиваше сам! Да умираше сам! Някои елфи, които бяха присъствали на онзи злощастен празник, когато Муртаг ги беше проклел, казваха така... Ризел... Беше живяла в един такъв ад... Тя го разбираше... Не, не се страхуваше от него.
- Нарочно ли го правиш? Искаш да ме защитаваш... но не правиш нищо... Нищо... Дори не те интересувам.
- Ризел... Аз съм имал само сестри. Те не са искали да променят сърцето ми. Не мога да ти го дам сега. Знаеш добре защо. Хората като мен... и теб... са недоверчиви. Но ще приема съвета ти, добре... Кажи ми... къде искаш да отидеш и аз ще те заведа. - той й подаде ръка. Не я познаваше добре, но тя винаги му беше изглеждала странна. Пък и... не се разбираше много с жени, които си падаха по него...