~Дорадо - кулата на моето сърце

Муртаг лежеше на черното легло и сякаш вече беше изгубил себе си. Не можеше и не искаше да прави нищо. Той вече не съществуваше. Вече не чувтваше сърцето си да бие. Беше никой и живееше никъде. Някой отвори вратата му. От няколко часа опитваха да го разсеят, да го върнат... Но какво щяха да върнат те, като нямаше какво да се върне. Някой затвори леко вратата и тежкото му дишане озари притихналата му стая.
- Изглеждаш блед, донесох ти ядене - тихият му ,старчески глас отекна в празнотата.
- Махай се... Не искам... - това повтаряше откакто бе изгубил Торн. После бе изпаднал в празнотата на немагически сън и вече си нямаше никой. Старецът остави нещата на малката масичка, но не си тръгна. Този път изглежда нямаше да си тръгне.
- Ездачът е човек и трябва да яде. - подкани го след време, когато видя, че лилавокосия няма намерение да се докосне до храната.
- Ездачът без дракон не е ездач.
Старецът не отговори. Повъртя се изглежда из черната му стая. После извади Гламдринг от ножницата и го повъртя в старите си ръце. Изглежда горд от изработката. Очите на Муртаг потъмняха и той се намръщи. После се обърна към стареца.
- Остави Гламдринг, Морзан - заповяда почти, вече не дължеше нищо на този старец, който някога му беше дал живот. Старецът, чиято коса почти вече беше бяла, остави послушно меча обратно. Не се обиди от острия глас на сина си... Вече нищо не можеше да го засегне.
- Мечът ти е достоен за уважение, сине.
- Не съм ти син... Не ти дължа нищо... - после обаче се замисли и стисна ръката си в юмрук. Гедвей Игнасия отново засия, търсейки нещото, което я беше създало - Или дължа живота си на теб?
Старецът приседна с пъшкане до леглото му. Сега от по-близо си личеше колко черти бе наследил Муртаг от баща си. Всички онези гладки и приятни черти, които като дете беше харесвал в себе си. Въпреки, че Морзан вече бе твърде стар, чертите още не бяха увехнали на лицето му. Но беше толкова различен, толкова различен... Ръцете, почти еднакви с тези на сина му, също трепереха сега. Но това беше заради старостта.
- Дължиш това, което мислиш... че дължиш, сине... Прав си... Ти си прав, Муртаг. Аз не сторих нищо за теб. Нито изтърпях болката заради теб... нито ти дадох топлината, която имах за право и задължение да ти дам. Ти израсна под ръцете на чужди хора. На Ним... На Хито... На Бром... На Кевин... аз не бях твоят баща. Така ми се иска да знам, че някога съм бил твой баща.
Муртаг го огледа скептично. Сега, когато бе сам отново в празнотата, той не мислеше с толкова зло за баща си. Той, който всъщност бе създал искрицата упоритост... в това да живее в тоя свят.
- Ти си ме спасил от горящата си къща. Ти си бил, нали?
- Аз бях. Единственото, което направих за теб. Не бешесън, момчето ми. Само това успях да направя за теб.
- Защо си избягал? Срамуваш ли се от най-големия си син? Аз... Морзан, аз заслужавам ли да живея?
- Избягах от тъмнината, защото тя ме омагьоса да обичам, а аз мразех. Уплаших се и избягах. Това е най-големият ми срам. - той докосна двете гривни на ръката на сина си. Гривните на зимните демони... тези, които го бяха защитили и очите му се замъглиха. - Не се срамувам от тебе, сине... Срамувам се, че не успях да ти даря... най-красивото детство. Това ездач не би могъл да го приеме. И това е най-голямото наказание за един ездач... да изостави едно свое дете. Ти беше първото ми дете. И още си за мен... Но аз не можех да те отгледам... надявах се да живееш... и да бъдеш щастлив при другите. Само това можех да искам.
- Защо не можеше да си с мен? Нима Селена нямаше да ме приеме?
- Селена беше невероятна жена. Но силно мразеше всички, свързани с мен в миналото. Тя беше магьосник и ездач... знам, че би те убила, отколкото да те приеме за син. Още повече, че си нечистокръвен.
- Когато ме намери на тренировките в гората на елфите... защо ми подари... само сребърна верижка - Морзан разцъфна, когато я видя все още на врата на сина си. Не беше очаквал, че още я носеше.
- Исках да видя сина си. Исках да видя момчето, което изоставих. И видях едно силно и независимо дете... Исках да имаш само един спомен за мен... за семейството ти, което е кръв на ездачите.
- Ду Карву Субара... Защо... Защо, когато аз не съм истински техен брат... татко...
- Ти си и ще бъдеш... Беше... Ерика бе силно момиче, но ти сам видя, че и за нея не можех да се грижа. Селена я отгледа далеч от мен, когато станах клетвопрестъпник и бях изгонен от царството, а дракона ми - убит. Мерик оставих при елфите, защото се надявах... поне неговата душа да остане неопетнена. Сине... Сине, не можеш да си представиш колко грешки направих в живота си.
- Какво е да изгубиш дракона си?
- Огромната празнота, която усещаш сега. Но знаеш ли, Муртаг... Тя ще бъде запълнена някой ден. От нещо прекрасно. Приеми Книфр за уталожник на болката ти... И търси щастието и силата... Нека чернотата не те побеждава така. Трудно е, знам го... Но ти трябва да се бориш... Като начало... - той взе отново подноса и го постави на леглото - Хапни. Храната е добро начало към това да оздравееш от всяка болка.
- Татко... съжалявам, че те изгоних при идването си тук така. Ще ми простиш ли?
- Ти постъпи правилно. Че кой съм аз наистина? Баща само налист хартия. Не мога вече да поправя грешката си.
- Но ще ми дадеш благословия, когато се оженя, нали?
- О... Ще бъда щастлив, ако някога го направиш... И това ще бъда стъпка към преодоляването на болката... Момче... ти си толкова по-силен от мен... Толкова по-смел... Децата ти... ще бъдат по-щастливи в семейство, което е цяло. Не като моето... не разчупено на парчета...

- Не чувствам вече толкова силна болка - Рой докосна сърцето си просто символично. Знаеше, че и другите чувстват същото. Спогледаха се и после въздъхнаха.
- Беше добра идея да пуснем Морзан, а? Макар че мислех, че ще се сбият... - промърмори Ишин докато забъркваше буламачите си.
- Как? Та Морзан му е баща! - възкликна Онизука, който не можеше да си представи как е възможно някой да се скара с баща си.
- Не знаеш какво стана когато дойдохме тук! - възкликна Хюгес и потрепери. - Морзан го чакаше... но Муртаг изобщо не го прие добре! Беше ужасно... Той все пак може да бъде господар ако го поиска...
- Ще ида да видя как са. Да не би Муртаг да е удушил Морзан, пък затова да е щастлив. Нали Морзан е прокълнат и му е забранено да се докосва до нашите умове и същности - Бреда се надигна и след кратко колебание тръгна да търси стаята на съученика си.
От стаята се носеше един доста задоволителен смях. Смях, който вещаеше все пак нещо добро. Да, ездачите все още усещаха болката по загубения дракон, но беше някак по-затъпена. Имаше я, но когато имаше някой, който да ти говори за друго... Някога можеше и да успеят да я премахнат. Макар че сърцето на Муртаг си оставаше на парчета. Това не можеха да съединят. Или поне не толкова лесно...
Бреда първо се долепи до вратата, за да не би да прекъсне нещо важно за семейството, което никога не беше се събирало заедно.
- И Ерагон взе, че го направи?
- Хай, хай!
- Хонто!?
- Шегувам ли се?
- Направо невъзможно! - прихна отново Муртаг.
На онзи отвън му се прищя да узнае какво точно е бил направил Ерагон, но сметна, че няма значение. Не беше останал с никакви впечатления от това момче. Дори Муртаг не го харесваше. Очевидно Морзан бе уловил бързо това и затова разказваше нещо смешно. Трябваше да влезе преди да е започнал да разказва някоя нова случка. Затова почука и открехна леко вратата.... И... Стресна се и остана замръзнал на входа.
Никога не беше вярвал, че ще срещне очите на истински господар. Очите на лилавокосия светеха по същия този начин. Болката, самотата, гнева, любовта... Щастието и страданието бяха свързани в него и... бяха го направили господар. Такъв, какъвто Бреда беше срещал в мъртвите земи, където можеше да броди свободно. Муртаг може би дори приличаше на дядо си... Талион Серег... Беше толкова бъбрив тгози дядо, наситина.
- Бреда? - прекъсна мислите му лилавокосия. Глас, който бе някак по властен, но също така останал приятелски, както винаги беше бил.
Белокосият се обърна към Морзан, за да го поздрави, но и от него се стресна. Муртаг беше пожелал да върне баща си такъв, какъвто го познаваха другите. Морзан остаряваше главно заради прокобата на ездаческия крал преди много време. Никой ездач не можеше да остарее до толкова. За тяхната раса беше невъзможно. Пред бреда стоеше отново възрастният мъж с невероятно черната гарванова коса, която се вееше на всички посоки. И двете различни по цвят очи отново блестяха със същия онзи ездачески плам... Въпреки че и неговият дракон вече беше унищожен. - Бреда!
- О, съжалявам, съжалявам... Просто... Как да кажа... Странно е... Такова...
Лилавокосия му се усмихна и се изправи в седнало положение на огромното легло.
- Разбирам те. Знам, че е малко стряскащо, но... мисля... Мисля, че си промених мнението... за баща ми.
- Баща ти? Значи не смяташ Ним за свой баща вече? - той се вмъкна вътре и затвори, за да не ги слуша целият коридор.
- Не, напротив. Аз имам много бащи, Бреда. Този човек тук, Хито, Бром, Ним... Всеки може да бъде баща, ако може да дете на едно дете топлината, добрината и щастието... И любовта и силата... С която да го защитава. Така мисля. Не мога да се отрека от потеклото си. Мисля, че сега вече разбирам.
Бреда огледа любопитно Морзан, който Хито бе изобразил по възможно най-лошия начин. Може би... Бреда най-накрая прозря истината.
- Вие ли накарахте Хито Накамура да наговори такива неща за вас, сър?
- Някога му бях казал... че заслужавам само хули. Изпълнил ли го е? - беше пирятно да го чуеш да говори. Отново с онзи прекрасен далечен глас, онзи топъл повей на нещо ездаческо. Рядко Бреда бе срещал нещо подобно преди. Да... Морзан беше... един от най-красивите и най-магическите ездачи, които беше срещал. Какъв ли елемент владееше? Щеше да го пита, но двете различни очи на Морзан мълниеносно прозряха въпроса - Моята сила е любов.
- Но как е възможно. Елемент лю...
- Моя род владееше най-често еемента вода. Но майка ми избягала някога от определения за нейн съпруг... Аз съм леко нежелано дете... Нима не е странно, че бях оставил Мерик при елфите?
- Значи сте наполовина елф, затова ли имате елемент любов като сила?
- Глупости, не... Баща ми беше полу-елф... Аз съм дете на полу-елф и обикновена ездачка... Дори не знам какво съм. Но е факт, че елементът любов не се среща у ездачите. Наследих го от баща си. Много неуправляема сила... Бих ти разказъл, ако имах време...
- Остани, тате! Разкажи и на мен! - подкани го лилавокосия, а Бреда с готовност подбра един стол до малката маса.
- Не мога да ти разкажа за един ден целия си живот далеч от теб!
- Тогава започни от елемента любов!

- Не... Първо ще започна от самото начало. Ти не знаеш нищо за ездаческото си семейство. Как би могъл... Никога, никога на никого не съм разказвал за себе си. Аз, който бях прогонен - чернокосия му баща се размечта. Различните му очи се отвеяха за миг нанякъде. Сега вече бе напълно себе си. Леко по-ниският от обикновен елф с специфичната ездаческа осанка. Морзан беше типичен ездач по излъчване. Пък и неговото поколение бяха "по-чисти" - рядко се срещаха смесици между ездачи и други народности. Сега беше различно, но тогава кралят бе следял за това. Морзан естествено бе изключение, което учителите не преставаха да натякват, като че ли това обясняваше защо бе предал краля. Този ездач освен сякаш задължително точната височина имаше и неестествено чисти ръце. По тях нямаше никакви белези от каквото и да било, нямаше никакви родилни белези. Гедвей Игнасия беше сякаш винаги бил част от ръката му, светещата длан на дясната му ръка, синя като морето. Имаше младежкото излъчване, което бе типично и за Муртаг, макар че Муртаг все пак си беше все още млад... Така обичаха да се шегуват с него. Морзан обаче леко и тактично забравяше да се обръсне по някога, което някога кралят можеше да сметне за неспазване на войнишкия правилник. Но Морзан нали не беше войник? Всъщност, така му отиваше повече и още повече го подмладяваше. Бреда също имаше две различни по цвят очи... Но очите на Морзан се разграничаваха изключително много и лесно се забелязваше, че са различни. Това не го загрозяваше.
- Мисля, че разбирам... защо сте попаднал в лапите на вещицата - промърмори внимателно Бреда, за да не би да прекъсне разказа, ако Морзан мислеше по него сега.
- Аз пък не разбирам... Много неща ми се въртяха из главата, опитвах се да позная защо... но нито едно нещо не уся да се отвърди като отговор. Вариаки е много коварна... Беше. Но с разказа ли да започна или с друго?
- Разказа, естествено! - и двамата го прекъснаха още преди да е довършил като вдигнаха ръце - Хито ни е лъгал нарочно, нали? Трябва да знаем!
- Муртаг, ти си виждал моя дом, нали? Знам, той е забранен за всеки, дори за наследниците ми, които между впрочем не са признати от закона. Знам, че ти е било трудно точно поради това. Чудех се... къде си живял, но магьосникът ти ми разказа, че те е приютил. Ще поговорил за това после. Та за моя бивш дом ставаше въпрос. Намира се много, много на север, където винаги е студено сутрин и където нощем почти всякаш ще завали сняг. Семейството ми е било заможно, доколкото е било възможно в онези далечни дни. Затова и много са държали на чистотата на семейната линия. Майка ми е била момиче с много ограничения. Тя нямала право на дракон и на щастие... Нито свобода. Тя не беше такъв човек... Когато й казали за кого трябва да се омъжи, сърцето й било разбито, както твоето Муртаг сега. Сякаш била изгубила смисъла в живота си. Ужасена от своето бъдеще... избягала от вкъщи... Така попаднала на скитащия се полу-елф, който после станал мой баща.
- Върнала ли се е после?
- Не. Тя никога не се върна в онзи дом. Аз съм влизал там само след като родителите й загинаха. Роден съм в Гората на Елфите, Муртаг, колкото и да ти е чудо. Аз, ездачът, дете на полу-елф... Всъщност, баба ми, майка на баща ми... Тя ме прие добре заедно със семейството ми в малката къщичка вдън гори... Очите ми са различни и точно заради това нямаше проблеми да остана. Тя смяташе, че все пак също съм наполовина елф... Синьото ми око е наследство също от баща ми, чийто очи бяха бистри като водите и като синевата. Черното око е наследство от майка ми, която имаше коси черни като нощта и още по-черни и прекрасни очи. Всъщност, косата ми представлява едно малко късче от нейната, която бе много по-красива.
- Да бе, на мен ми харесва.
- Да, благодаря ти. Тъй... живях в гората на елфите до седем годишна възраст, когато трябваше да тръгна на училище както вие също тръгнахте за лагера. Баба ми, която и до днес си е малко странен елф...
- Чакай, чакай, искаш да кажеш, че пра-баба ми е жива!?
- Да, разбира се. Тя е елф, Муртаг. Не се прави на глупав. Знаеш, че Ездачите и елфите са надарени с малко по-удължен живот от нормалните хора. Живеем по-дълго. Но не ме прекъсвай, нека продължа... Така, баба ми ми даде една чанта с билки, за да не се "претрепя" по пътя и баща ми ме хвана за ръка, за да ме отведе на училище. Там получих и дракона си. Учих не в Дрейгън Дроу, а в един по-неизвестен лагер, който вече не съществува.
- Как се казваше дракона ви?
- Фрикаи Андалат... Приятел на смрътта... Прокълнато име, нали? Скърбях за него... много... Много... Той беше червен като Торн. Беше прекрасно създание. Но всеки ездач обожава дракона си, нали... В онзи лагер се изучих аз с Фрикаи... После се обърнах срещу краля.
- Как? Защо?
- Много са ми задавали тези въпроси. Да кажем, че... не възприемах неговите наредби и заповеди, не ги исках... Искахме да променим закона. Глупава младежка мечта. От там се обърнахме срещу клетвите си, свързахме се с чернотата... И се получи нещо ужасно... Поведох армия срещу краля, който трябваше да защитавам. Вариаки ме подгони и омагьоса... После избягах от задълженията си на баща. Намерих Селена. Тази прекрасна девойка. Липсва ми... Но не мога и не искам да я върна. Тя трябва да продължи своя път, аз - моя.
- Имаш връзка с Хито-сенсей, нали, тате?
- Да. Хито бе пленник в чернотата. Тогава беше още млад. Беше едно чернокосо и много упорито дете. Мразех го, направо си го мразех. Обичаше да подхвърля злобни коментари по мой адрес, знаеше точно къде да удари. Ужасявах се от знанията му... Държаха ме в плен на чернотата, докато се разбере дали си мой син или не... Тогава успях да издействам свободата му. Поддържаме странни отношения с него от тогава. Нито приятели, нито врагове. Може би просто благодарност. Аз помогнах на него, той на мен. Квит сме. Съжалявам, че и на него причиних нещо толкова ужасно.
- И аз съжалявам за това, но тогава съм бил само дете... Не съм могъл да направя нищо...
- Никой не би те обвинил... Не, не се тревожи за това...

По случай истинския сняг в града ни(за коетоблагодаря на зимните демони )
- Радвам се да те видя, Клайв. В дебрите на моята собствена чернота. - всъщност Муртаг не се радваше само, че Клайв е успял да дойде толкова бързо, въпреки тъжния случай. Радваше се да види свободният, ледено-прекрасният, който никога нямаше да преклони глава пред него. Не, както и да изглеждаше, Клайв никога повече нямаше да склони глава пред черен господар, независимо кой. Муртаг се радваше да види този силен демон, който вече беше свободен и способен сам да взима своите решения - за себе си и за своя планински народ. Радваше се да види демонът в чисто бялата роба, бял като своя собствен сняг. Сивокосият демон, потомък на елфи... Този, чийто двете късчета лед, служещи за очи, никога не се лъжеше. Този, който държеше невероятно голямото ветрило в ръка, която управляваше сега целия техен свят и небето, тяхната свобода. Зимният демон на техния свят. И някак тъжно бе същевременно всичко това. Очите на Клайв, които бяха тъй ледени... и тъй ярко светещи, досщ като на неговия брат... Русокосият му брат, който с леда си даваше и светлина. Който в студа си имаше и късче топлина. Но Ним вече беше свободен, макар и дух. Вече нямаше място до душата на лилавокосия. Трябваше да има свой собствен живот... Въпреки това, Муртаг страдаше за съветите му. Но той не беше неговият син, нали... Искаше му се... да беше на мястото на Нат. Така нямаше да изпитва болка... Но сигурно пак щеше да живее сам много години. Не, това беше неговата съдба. Всъщност, не искаше да я заменя с ничия друга.
- Ти си се променил, а оставаш същия - бяха думите на зимния демон, глас, много по-топъл от студената му ръка, която създаваше зимата, насред която живееха другите хора. Зимата, която бе щастие и скръб... И всичко, само в тази ръка, по-бяла от всяка друга. За Клайв това си беше Муртаг... Повече от когато и да било. Ездачът с лилавите коси и твърде тайните очи, които никога не разкриваха нищо. Лилавите очи, които можоеха да бъдат също толкова опасни. Ездачът с вечното черно палто, което някога вероятно бе носило знака на Северната армия, чийто генерал бе самият му притежател. Но това беше и ездачът, който някога бе избягал от сквоя свят, за да се върне. И сега въпреки болката... той пак продължаваше да... да се бори. Клайв се чудеше... дали другите щяха да издържат.
Погребението не му хареса. Да погребваш дракон бе нещо тежко и за самите ездачи. Те не обичаха това. Те не искаха да губят крилете на свободата си. Но нямаше начин. Драконите можеха да умрат също както хората. Един ден всички умираха в този свят, нали... Независимо колко дълголетни бяха... За първи път срещаше друг свят освен своите планини. Имаше се предвид толкова по-различен от неговия. Толкова по-свободно син от всичко останало, което бе виждал. Не разбираше ездачите, но знаеше кое е различното. Той бе за тях... Богът на бялото щастие. Да, така говореха за неговия род в старите си детски приказки. Бялото същество в буря по-прекрасна от всяка останала природна стихия. Демонът, който танцува насред снежинките и кара тях да танцуват. Демонът, по-бял от светлината, който караше синьото небе да става бяло... И целият свят да побелее. Зимният демон на времената. Сега Клайв бе за тях точно това.
- Клайв? Моля те. - прекъсна го Морзан, който всъщност Клайв не беше виждал от много, много години. Но кой ли го беше виждал всъщност... Застанал сам насред огромната поляна, където същества от безброй раси бяха наобиколили загиналия дракон... той се почувства странно, сякаш го изпитваха пред зала ученици, които знаеха много добре какво могат и знаят. Застанал насред собствения си свят, той за тях бе също тъй странен, както го описваха в историите, които децата толкова обичаха като малки. Демонът в белота, облечен цял в кожух от снежинки... И ветрилото на вятъра, което даваше на хората... най-прекрасните зими. Демонът вдигна високо това ветрило, оцветено в синьо, което странно наподобяваше пещера от лед и започна да го разтваря. И колкото повече го разтваряше, толкова по-силен ставаше вихърът от сняг наоколо, почти сякаш щеше да помете всеки наоколо. Най-застрашен бе Ремо, който бе лек като птица, защото все пак беше ангел. Той се държеше като малко дете за господаря си, който сякаш не забелязваше нищо. Муртаг беше загубил дракона. Дракона, който бе неговата огнена душа. Беше нормално... да не е на себе си въпреки всичко. Снегът се вдигна на огромна вълна. Вълна, която дори можеше да залее кулата, която се извисяваше някъде наблизо. После с рязко движение зимния демон затвори с щракване ветрилото и снегът се изсипа с невероятна сила върху червения мъртъв дракон. Съществото сякаш потъна вдън земя, снегът се отваряше пред него. А после... изчезна в недрата на земята, погълнат сякаш от нея... за да се слее с огъня, далеч далеч под нас.
Никой не помръдна след това. На онова огромно място сякаш никога не бе имало дракон. Само изпитото лице на ездача му доказваше, че някога Торн бе съществувал. Някога, някога. Лилавокосият пристъпи до Клайв, който леко се отдръпна. Как можеше да му пречи сега? Ездачът... ездачът винаги скърбеше с половин сърце.
- И в тоз последен танц на избор аз няма да съм с теб. Встрани стоя и пак те гледам, но не танцувам с теб. И в тоз последен танц на избор, аз се сбогувам с теб. В огъня, който споделяхме двамата. В мечтите, които гонехме заедно. Помниш ли? Защото аз не помня вече. Огънят ги нападна с жажда, която не успях да преборя. Знаеш ли, драконе, който вече те няма... някога влязох в пещера, която ме свърза с една съдба. Пещерата бе толкова тъмна... Толкова страшна за малко момче като мен. Да, толкова мъничък бях тогава. Помниш ли? В пещерата имаше толкова много яйца. Тази пещера, в която намираш, че си толкова малък в сравнение с големия свят. Треперех, докато се разхождах през яйцата... и когато пазих пещерата след това пак треперех винаги, когато вляза там. Защото чувствах душите на хиляди, а те още не бяха се родили. Толкова бе странно. Когато бях малък обаче, едно от яйцата светеше много по-ярко от всяко друго в този свят. В моите очи, които винаги се страхуваха от мнението на другите... това бе светлината, която ми даде път да живея. И някой тогава ми каза... Каза ми, че трябва да живея, да се боря, да търся надеждата... а щастието ще ме намери и само... Така ли мислеше наистина, Торн? Помниш ли думите си, когато бе още толкова малък? Не съм сигурен, сигурно и ти мислиш така. Може би, може би... - той вдигна ръката си, на която Гедвей Игнасия засвети сякаш за последно в твърде ярко червено, цвят, който Муртаг щеше да помни... цветът, който му бе даден, за да живее. - Завинаги заедно... каза ти. Завинаги заедно... но дали?
- Торн казва, че не бива да скърбиш за това. Той казва, че светът не свършва до тук и че "съдбата не е прекратила още живота ти. Щом не е, бори се и живей за свободата, която двамата се опитахме да направим реална. В чистото синьо небе, аз ще те водя. Виждаш ли червения цвят на опашката ми? Ако да, значи още не си сляп и това е добре. Живей за мен и за свободата, твоят идеал. Идеалът на всички, които смеят да се нарекат ездачи. Нима не си ездач? Не, не си дете вече и знаеш как да се бориш. Аз винаги съм вярвал... В бяло-черната ти истинска душа. Видях я, когато бях малък... и дойдох при теб, чиято ръка прие дракона, който се осмели, единствен в живота... да застане до наполовина злата ти душа по този начин. Винаги помни... всички дракони си приличат и ти го знаеш най-добре, защото пази пещерата толкова много време. И всеки дракон може да види и в злото добро... както аз направих за теб." - хората се поразместиха, за да направят път на говорещия. Куцащият и изморен на вид ездач се опитваше да си придаде вид, че не го боли. Не, всъщност сега се чувстваше много, много по-добре. Ездачът, който имаше силата да разговаря с всички дракони на тоя свят.. дори с мъртвите в отвъдния. Йонамине Кю се беше събудил. Муртаг още стоеше с гръб към него и сякаш не реагира на думите му. Но после се обърна бавно. Сините бисери вече не личаха по лицето му толкова много.
- Благодаря ти... че ми предаде съобщението му.
- Винаги за моя съученик. - ездачът с морковената коса се усмихна широко и застана до другата част от неговите съученици. Рой, Риза, Хюгес, Ямада, Бреда, Онизука, Джейдън, Ишида... Хито Накамура... - Веднъж го направих за Лави, който също изгуби дракона си преди. Помниш ли? Мога да ти предам същите думи, които каза Кейстръл тогава за него? Искаш ли?
- Не. Мисля, че си спомням. Само искам да... да знам дали наистина ще се опитате да останете до мен както останахме задено до него тогава.
- В нас ли се съмняваш? Станал си твърде подозрителен. Един слънчев ден преди около три години, преди да те изгонят от двореца така... Ти казах нещо или си забравил? - Рой го изгледа предизвикателно, за да проследи реакцията му.
- Никога не бих го забравил. Клайв, ще има ли буря скоро?
- Надявам се, че няма да е скоро, но ако трябва да си вървя - той изглеждаше притеснен от нещо, сякаш не искаше да се прибира толкова бързо.
- А, ти идваш за първи път насам, нали? Ако искаш остани да разгледаш, защо да се затваряш пак там, горе... Въпреки че там ти е мястото и...
- Хонто? Мога да остана малко?
- Има толкова свободни стаи!
- Аригато! - зарадва се досущ като Ним, когато чуеше нещо, което много му се искаше да чуе. Хито Накамура също се оживи.
- О, сугой! Сега ще имам възможност да поговоря с истински демон! Ним не ми говори, ама се надявам ти поне да си сговорчив...
- Ще те подкупим с бонбонки! - пошегува се Морзан с една много, много стара шега.
- Първо да влезем - надвика ги Муртаг, който не искаше да остава повече тук засега. Санджи веднага схвана намека и отиде да... сготви... Може и това да помогнеше на господаря нали, кой знае...

- Ремо... Къде е Каин? - замислено запита лилавокосия, който седеше в тъмния край на масата, където очите му светеха в странно топло в този един момент. В тъмнината, където обичаше да принадлежи, сега, когато вече нямаше душа, с която да се бори срещу тъгата... Тъгата му бе отнета задено с живота на дракона.
- Каза, че трябва да се подготви за пристигането на Тир`ре... По този въпрос... Трябва да пуснете и Рой, все пак е той главният регент, ще е обидно да не отиде там...
- Тир`ре?
- Обединение, господарю.
- Чудесно, това е прекрасно. Можеш да го кажеш на Ризел и Санджи, ако не знаят. Сигурно ще се зарадват. Рой щеше да говори с мен за нещо, сигурно е било това... - той кимна на хората, които даваха наздравица, макар че виждаше, че просто се опитват да го отвлекат от тъгата. - Какво се случи с Кепет?
- Пожела да остане тук. Не знаех какво да му отговоря и му казах, че ще решите вие.
Земният дух бе нещо като слабост за лилавокосия. Земният дух, който бе наследник на Нирка - първият долноземец, който някога познаваха. Всъщност... Нирка някога му бе бил приятел... и то доста скъп, щом бе поверил единствената си останала магия на самия Муртаг. Той самият я бе дал на Ризел, за да я пази.. не знаеше точно защо. Беше объркан.
- Да, ще поговоря по-късно с него. Предупреди го. Какво друго се случи в мое отсъствие?
- О, нищо особено, сър. Лука счупи няколко кристални чаши на една от прислужничките ви.
- Лука обикновено е толкова спокоен! Защо?
- Мисля, че му дойде в повече новината, че... знаете.
- Но той нямаше да може да направи нищо.
- Е, точно за това, предполагам...
Муртаг кимна и се замисли. Това, че се замисляше толкова често, според Ремо беше добър признак. Значи се опитваше да не мисли за болката. Господарят му можеше да се бори. Ремо го харесваше повече от чичо му. Фуин Феа, който много преди бе седял на сщото място.
- Хората на Дорадо желаят мъст и битка, сър. Как да ги спра?
- Не можем да ги спрем, Ремо. Не можем да ги задържим зад стените. А това никак не мога да го възприема. Винаги е било така. Искаме да защитаваме, но хората сами се вдигат на оръжие. Чувствам, че нямам силата да ги спра сега.
- Да опитам ли аз? Черен ангел съм, но... Може би ще успея...
- Само ако Кевин беше тук...
- Но сър, той е тук... - на объркания поглед на Муртаг, Ремо отговори, като посочи към Клайв. На пръв поглед зимният демон си беше съвсем оикновен. Но вече опитните очи на лилавокосия различиха светлината на нещо много по-познато. На... На чисто белите криле.
- Невероятно...
- Всеки, който е намерил пазителя си, носи крилете му на гърба си, невидими за всички, освен за онези, които знаят какво да търсят.
Муртаг се усмихна и отпи отново.
- Значи аз нося твоите на своя?
- Аз не съм ви... - но после млъкна объркано. - Всъщност... да... Носите черните криле на моята защита.
- Благодаря ти. - той се изправи готов да се извини, за да може да се измъкне. Другите го приеха спокойно.
- О, чакай малко - Онизука от другия край на масата се надигна с голямо платно в ръка - Да си го закачиш в стаята, да се страхуваш от себе си. - подаде му той картината. В тъмнината на платното върху трон от черно злато, седеше мъж в най-черното черно. И червените очи проблясваха в мрака. До него бе същество, много по-ниско от нормално дете... С много по-големи криле от всяка птица. Беше Ремо. Ремо със своя господар.
- Кога успя да ме нарисуваш!? И то като... Даедел!?
- Художниците, които обичат своята четка... Могат всичко. Хайде върви. И да не си посмял да скърбиш! Лука ще ти се кара, сега няма да те остави на мира.
- Да, сигурно. Аригато...
Но не отиваше първо в стаята си, затова даде картината на Ремо да я остави където намери за добре. Намери, както и очакваше, Хито Накамура навън, в снега, да се радва на пейзажа, заедно с Морзан.
- Татко. Какво ще кажеш за един спаринг.
- О, палето предизвиква вълка? Да те видим колко си смел, малкия!

Хито наблюдаваше внимателно странното семейство. От една страна господарят, който бе ездач, а от другата - ездачът, който бе клетвопрестъпник. И двамата бяха грешали и двамата бяха различни... и двамата ги познаваше толкова, толкова добре. И двамата бяха почти равни на височина, макар че Морзан вече малко изоставаше. Компенсираше го със странната си красота, която не бе типична за ездачите, но той бе нещо като елф от една страна... Дори не можеше да се нарече точно така. Морзан бе мъжът с чрните като катран коси, твърде ярки и твърде странни във вятъра, който цял живот си бе играл с тях. В двете му различни очи играеше пламъче на странно чувство, което Хито не можеше да разчете. Застанал насред снега в този един момент, той бе такъв, какъвто го описваха в старите истории. Мъжът, застанал пред това, което трябваше да почита, пред свободата на собствения си народ. Мъжът във вечната светлина на разликата. Със онази ръка, с която винаги, винаги щеше да се бори. За добро или зло, той бе Морзан Клетвопрестъпника. Най-красивото и най-опасното същество някога, на своето време. Но и сега, когато държеше кърваво червения си меч в ръце, той не бе по-различен от тогава. Ездачите остаряваха бавно и живееха много по-дълго от хората. Това бе свързано с драконите им. В този случай Морзан бе още тъй млад. И поне си му личеше.
Синът му имаше същото телосложение. Двамата си приличаха и по чертите на лицата им. И двамата със същото изражение на лице и същия пламък в очите. Пламъкът, който никога нямаше да бъда разчетен. В ръката на нечистокръвния господар, Гламдринг бе най-опасното оръжие, което Хито си спомняше, преди да бъде пронизан. Да, някога Ним се беше опитал да го убие... Много, много отдавна в навечерието на една страховита битка. Но вече не, вече не.
Синът и бащата не чакаха сигнал, а се нападнаха ,когато тишината стана непоносима. И двамата изглеждаха толкова опасни в битка. Мечовете им, напоени с омраза и тъга, се сблъскаха при първия удар. Двамата отскочиха обратно и пак се нападнаха. Лука застана тихо до Хито, за да е в помощ ако имаше нужда. Лука бе същество, изтъкано от великолепна магия. Сините му коси блестяха от тази магия, златните му очи също. Той бе нещо, което бе... незаменимо? Може би.
- Кажи ми, тате... От къде... защо... си ме кръстил така? - лилавокосия все още не се беше уморил. Но това беше невъзможно. Той и баща му бяха родени за войната така, както никой друг не бе бил.
- Кръстих те така... както винаги съм мечтаел... искал си... да те кръстя... Теменужка?
- Стига с тези... теменужки... Ти всъщност не си лилавокос? Спомням си, че... - в настъпилото малко объркване, една не изпусна Гламдринг, но успя да отблъсне баща си. Спомняше си ясно, че прокълнатия Делдуват носи лицето на баща му. Но неговата част от лицето бе лилавокоса. Този негов баща тук... бе чернокос?
Морзан му даде знак за приключване и се облегна на червения си меч.
- Никога не съм бил лилавокос... Но днаеш ли, Муртаг, ако Хито ви е разказвал за двойнствената природа на човека...
- Че всеки човек има добра и зла душа? Всеки човек има раздвоено сърце, в което винаги има и зло и добро? Какво за това?
- Точно това е. Не само господарите имат способностите да извикват добрата или лошата си част когато им скимне. Аз в доброто си сърце имам едно лице, а в лошото - друго.
- Значи в тъмното царство си бил лилавокос?
- Спомням си кога го видях за първи път - засмя се Хито и поклати глава - И кога видя теб след няколко години отсъствие. Господи, дяволски си приличате.
- Хонто? Сега разбирам. Благодаря ти за разгрявката, тате.
- Ти си истински ездач такъв, какъвто исках да те видя - одобри го баща му, посе извади червения меч от снега и сеприближи - Добре че не те оставих само на Бром...
- И Бром си го биваше с тоягата. Арвен го научи от него...
Чернокосият му баща му подаваше меча. Червеният меч, мечът на нещастието и кръвта, пролята в собствения им народ. Мечът, който бе наречен от хората Зар`рок... А това означаваше "Нещастие".
- Сине, мисля, че това ти принадлежи.
- Зар`рок? Защо? Ерагон бе го заслужил доста по-отдавна.
- Не и то поради една причина. Ерагон... не е мой истински син.
Муртаг го зяпна неразбиращо, но знаеше още от самото начало, че никога нямаше да получи отговор защо, как... какво означаваше това. После се поклони, макар и още объркан и взе от баща си червеното нещастие.
- Червено като най-червения спомен от вятъра, който управлявах. Червен като най-голямото щастие превърнало се в най-тежкото нещастие. Червеното острие на Торн.
- Да, острие от драконски зъб. Макар и вероятно да не ти трябва, трябва да ти го предам. Когато аз учех казваха, че ездаческите мечове и други оръжия трябва да бъдат оставени в наследство, за да послужат някога, на следващите поколения.
- Не разбрах едно нещо, татко. Къде всъщност си учил ти?
- О... Беше далеч от тук, много далеч, на едно място, където вече не съществува. И малцина са оцелелите ми съученици, а ние винаги се борим за надмощие. Не сме като вас. Учителят ни ни напусна именно заради това. И досега го търся, но без особен успех.
- Как се казва той?
- И да ти кажа, никога няма да го намериш, Муртаг. Учителят ми беше елф. Наричаха го Оромис. Оромис Елда. Той ще се върне когато или един от нас победи в битката и играта за надмощие. Или тя не се потуши. Макар че вече размириците почти утихнаха. Мисля, че ще имаме надеждата да го срещнем.
- Чувал съм това име.
- Оромис бе прекрасно създание от въздух и светлина. Той бе... елф по един много странен начин. Очите му бяха бистри като най-бистрата езерна вода... И с тях проникваше през вратите и на най-тежките врати на сърцето. Косите му бяха дълги и руси, дори не можеше да се нарече, че са руси, дори бели бих казал аз... Но това беше отдавна... Вече почти не си го спомням. Помня само гласът му. След време се разбира, че от училището от време на време остава само... глас, който потъва в забвение от шепот. Поне вашият Хито Накамура е до вас... Ако не беше, щеше да знаеш.
- Не, ние сме по-различни. Но сигурно е било забавно. Елфите все пак са по-различни от нас.
- Той бе още по-различен и от останалите елфи...

Този студ...Би трябвало отдавна да му е свикнала. И всъщност не можеше да си спомни момент, в който острото зимно време толкова много ѝ бе направило впечатление. Но сега, когато се замислеше колко далеч всъщност беше накарана да стои от баща си, студеният полъх я хапеше жестоко и я караше да трепери.
За пореден път Джени сви ръчичка срещу сините люспи на Винр и затвори тъжните си очи. Бяха зачервени от плач и под тях тъмнееха дълбоки сенки. Как се случи така, не можеше да си отговори...Но това нямаше значение, нямаше никакво значение. Драконът твърдеше, че може да го намери. И щеше. Това беше най-важното. Щеше много скоро да го види и нямаше да се отдели от него. Никога.
-Татко...-хлъцна тихичко и се сви още повече под черното наметало, малка част от многото провизии, с които русалките ги изпратиха преди няколко дни.
Беше променена. Или поне външният ѝ вид. Дългите ѝ кафникави коси вече не бяха прибрани в ниска опашка. Пуснати свободно, падаха по раменете ѝ и стигаха чак до ханша и извивката на малката черна роба, друга част от новите одежди. Приличаше малко на рокличка, но топлеше много повече от предполаганото и не ѝ се пречкаше в краката. Кожени ботушки и една малка чантичка, в която дрънкаха мидички и по някое друго камъче. Не можеше да разбере защо точно ѝ ги дадоха тези неща, но като се замислеше...на Винр му беше много трудно да я държи далеч от любопитни очи или пък русалки, които не спираха да я следят и да искат да я опознаят. Тя не искаше да си говори с никой друг освен с татко си, плачейки силно в отделената си стаичка от деня в който ѝ сервираха, че беше оставена там, защото приключенията на Муртаг ставали прекалено опасни за нея. Напълно се отдели от всички, дори и от Винр, когато разбра че може би нямаше да го види изобщо в следващите месеци, години дори! Но накрая след толкова много плач от това жизнено дете, явно Винр не беше издържал и сега летяха към Царството на Драконите.

Винр сумтеше нервно от време на време. Не беше си бил у дома само за няколко месеца, но всичко изглеждаше по... ново. Например, онези човечета, които се разхождаха долу бяха въоръжени не по начина, по който бе свикнал да ги вижда. Имаше нещо странно в тях, но не можеше да определи какво точно. Още нещо не беше ясно за него. Усещаше силната загуба на лилавокосия. Драконите усещаха загубата на дракон и това малко го притесняваше. Какво можеше да се случи за толкова кратко време? С лилавокосия - всичко. В допълнение не усещаше само Лука, където и да отиваше, а още куп странни създания... Клетвопрестъпника вече не се криеше... Морзан може и да беше опасност... Но Муртаг понякога знаеше какво прави все пак, дано не беше сбъркал. Намръщи се по драконски, когато видя източника на това, което търсеше. Черна кула ли? Леле, оня се беше престарал. Още твърде накъсано и много далеч, чу и звука на флейта. И зимен демон имаше там, а? И още нещо...
"Мисля, че наближаваме. Ще го потърсим тук... Странни вкусове има този човек" ако изобщо бе по негов избор.

-Говорим за моя татко, все пак.-усмихна се като за първи път от месеци.
Не се чувстваше като удома си тук. Беше страшно. Много страшно, макар че нямаше нещо друго, което да всява този ужас в нея освен може би черната кула. Но ако Муртаг беше там, щеше да намери начин да срине сградата, ако се наложеше да стигне до него. Стисна нещо под яката на рокличката. Нещо, което трябваше да му даде на всяка цена.
-Благодаря ти, Винр.-снижи се до врата на дракона и го прегърна с треперещи ръчички, прекалено развълнувана заради бъдещите няколко часа. Ако изобщо го намереха там, в тази ужасна кула...

"Доиташимаще. Сега се дръж здраво" той се приготви за кацане надолу. Вече виждаше ясно зимния демон, седнал в снега на нещо хълмисто, под което вероятно бе погребан дракона, дълбоко под земята. Вероятно "успокояваше духовете". Никой друг човек не се виждаше, освен излезлия готвач със сламено руса коса и голям казан, който отиваше да го изсипе някъде. Помагаше му онази гаднярка, Ризел и... май бяха брат и сестра, изглежда. "Да попитаме господин Айсберга какво може да ни каже по въпроса"
Изрева предупредително, за да предупреди демона, че идва. Клайв вдигна очи, просто да види какво става, а после прекъсна песента и се изправи. От вратата на кулата дотърча Лука, който бе на нокти и за най-дребния шум. "Лука е тук, значи и баща ти е тук"

Сърцето ѝ съвсем подскочи и миг след като Винр стъпи здраво на земята, Джени се плъзна надолу по гърба му и от вълнение малко се преби в снега. Бързо се окопити, поразтръска глава да махне снежинките. Гласът ѝ явно се беше скрил някъде, защото не успя дори да извика "Айсберг-сама". Просто се препъна и се хвърли в ръцете му, плачейки толкова силно, човек да си помисли, че ще се пръсне всеки момент.

- Радвам се да те видя! - да, беше му се видяло странно още в началото, че нея я няма. Първо си бе помислил, че са сметнали, че не може да присъства на погребението. После обаче беше разбрал, че изобщо и я няма. Малко се беше поуплашил. Ако Нат останеше някъде си така, той лично нямаше да хареса идеята.
- Шантав народ, и деца ли прибираме вече? - готвача бе по-скоро учуден от колкото друго. Черната кула му се виждаше опасна дори за големите, сестра му Ризел обаче му стъпка крака и го изгледа злобно.
- Наистина липсваше наоколо! - Лука сметна с здрав разум, че е по-добре да не предупреждава господаря си, който и без това се караше с едни индивиди. Изненадата щеше да му дойде по-добре

Тръгна да ги запрегръща всичките, чудейки се с кого да започне първо и после на кого още да му намокри дрехите със сълзи. Вече само подсмърчаше, но очите ѝ искряха от щастие...най-сетне ги виждаше!
-Ризел-чан!-нея я прегърна най-силно от всички.-Мамо!
Още една вълна от сълзи и сополи заприижда.

- Толкова ми липсваше! - брат й я гледаше странно, чудейки се кого трябва да набие. Сестра му беше казала, че няма деца!? Погледът му се спря на драконът й в човешка форма там в далечния ъгъл и май схвана идеята, измъкна се леко от поляната и отиде да си готви. - Как можаха да те оставят там, как, наистина...
Ако детето беше било от началото тук, тя, разбира се, щеше да отрече, че й е "майка", още повече, че и Муртаг щеше да бъде там. Но сега, когато нямаше кой да й мята злобни неодобрителни погледи, това дори сигурно я радваше.
- Чудесно. - на розовокосия Ямараску, който беше дошъл да види какво става, му хрумна нещо и отиде да пусне плана в действие. Изглежда хората се бяха оживили.
- Ха, най-накрая прекратяване на дългия спор преди война - отдъхна си Лука, спомняйки си къде е господарят му.
- Ще му кажа аз един спор на него, просто не знаех как да постъпя.

-К-къде е татко?-нямаше да плаче, не, не беше дошла за това. И макар че в точно този момент ѝ се струваше ужасно трудно, нямаше да плаче.-Искам да го видя! Искам всички да видя, но точно сега искам при татко!
Не се беше променила кой знае колко...и може би така беше по-добре. Едно малко парченце от миналото, все същото, може би напомняше за старите дни, за старите усмивки и стария смях. И може би...може би...това малко парченце минало щеше да донесе нови чувства в настоящето и най-вече бъдещето.

- Естествено. Ще те заведа... Само че, ъ... Лука, ти трябва да ми помогнеш.
- Знам... - отегчено въздъхна пък той, вечно трябваше да помага на вечно изгубената из тъмните коридори Ризел. - Хайде, да не губим време.
И тъ, много коридори, много лабиринти... Който бе строил тази кула беше имал бая време да си гради. Всъщност, попаднаха точно на самия създател, който пазеше вратата, зад която се водеха "заседания", тоест караници. Малкото сивокожо ангелче с черни като абанос криле и същите лилави очи като лилавокосия ги изгледа намръщен. Ясно, разговорът вътре не вървеше на добре. Докосна шапката си за поздрав с дългите си хишни пръсти, но не посегна, разбира се, за оръжие. Че той си беше дете, дори не носеше оръжия. На височина беше колкото Джени... Такъв, какъвто го бяха оставили на земята, беше изоставен ангел.
- Ех, добре, на теб, Лука, не мога да откажа - леко раздразненият момчешки глас опари тишината и ангелът Ремо поклати глава. - Каквато и да е причината да водиш тази жена тук, заповядайте.

Силните гласове отвъд вратата за кратък момент я постреснаха и тя се замисли дали да не почака мъничко. Но не. Беше дошла до тук, нямаше да се спира. Сърчицето ѝ щеше да се пръсне. Пое си дъх, два...
С още по-треперещи ръчички бутна вратата навътре и пое малка крачка. Надникна през процепа, не смееше повече да отвори, нищо че всичко живо млъкна и впи очи в нея.
-А...а...ано...-сладкият ѝ глас изпълни цялата зала, толкова силно отекна, тя съвсем се притесни.-Аз...аз...
Много хора. Прекалено много хора, не можеше да го види. Стисна зачервените си очи, не можеше да издържи.
-Шоколадови дракончета!
Трясна вратата обратно и дим да я няма, изпари се преди някой да е усетил. Отново обхвана нещото скрито под яката на черната си дреха, скрила се зад един ъгъл. Трескаво дишаше и се опитваше да се успокои.
"Всичко е наред, всичко е наред, всичко е окей!"

- Хай? - в тишината чернокосият се сливаше идеално с всичко наоколо, но неговата чернота бе по-топла от всичко останало. Двете различни очи на Морзан обходиха залата въпросително, но никой не се и помръдна, поне не се бяха окопитили още.
- Това не беше ли... - объркано започна Хюгес като си пооправи очилата, сякаш беше видял призрак. Силен трясък от ъгъла, който обичаше да обитава приятеля му, накара всички да подскочат. Беше се облякъл в черно просто защото в момента не искаше нищо друго освен да се крие в тъмнината и да си страда сам. Само че... Само че...
- Джени! - мина покрай масата и ги остави да гледат след него, особено пък баща му, който нищо не разбра.
- Коя е... Джени? - объркано попита накрая и естествено не получи отговор

"Здравей, тате!...Не, как ще кажа това след като не съм го виждала от месеци?!"
Хвана се за главата и се сви съвсем. Честно да си кажеше, не беше типа дете, което много да мисли преди да започне да говори с някого. Затова се побъркваше в моменти като тези, когато ѝ се налагаше да планира. Спонтанноста си беше в природата ѝ и сега сякаш искаше да се превърне в някоя съвсем друга Дженифър.
"Добре...добре. Ще...ще застана пред него, няма да плача...ще му кажа...ще му кажа...какво да му кажа?!"
Стисна няколко кичурчета от бретона си. Сълзи напираха с невероятна сила, но решението ѝ да не плаче още стоеше здраво и им пречеше да потекат.

- Идиот, съвзе ли се - а, значи все пак беше излязъл. Вдигна ръка, за да спре пороя й от думи. Нямаше да му казва нищо. Той... едва ли трябваше да я търпи сега. Ремо и Лука се присъединиха към него, емо, естествено, беше по-объркан.
- Какво всъщност става, сър? - не получи отговор, затова се обърнакъм Лука.
- Ще ти разкажа после. - но докато се разберат лилавокосия беше изчезнал от погледа им.
- Джени! - къде толкова далеч беше стигнал за толкова кратко!?

И като го чу това "Джени!" се показа от скришното си място с треперещи очи и съвсем стисна медальончето. Всичко замря и тя остана така да го гледа, защото не можеше да повярва, че най-сетне го виждаше, че най-сетне му чуваше гласа. Муртаг, татко, Драконче ако щеш... беше точно пред нея и тя не можеше да си събере акъла и една дума да изрече.
"Няма да плача..."
Малки капчици западаха по пода и върху ботушките.
"Няма да плача..."
Разтрепери се като есенно листо.
"Няма да плача!"
Изхриптя силно, сведе глава и стисна зъби, защото не трябваше да плаче. На всяка цена не трябваше да плаче. Трябваше да се усмихне, точно като преди...точно като мига, в който го срещна пред двореца на Динзел.

- Мислех си... - още в онзи момент, в който черните господари на юга го бяха приели в своя дом и бяха решили, че трябва да го научат да бъде като тях... И когато ги беше помолил да се върне, а те бяха казали "не"... Не, не беше успял да забрави този отговор. Какво щеше да стане, ако никога повече не се върнеше там... Така както бяха тръгнали нещата, точно така щеше да стане... - Мислех си, че повече няма да те видя!
Нека клюкарките от неговия импровизиран замък да си говореха колкото искат. Вече не го интересуваше... не че някога го беше... Искаше само... да я прегърне? Да, това смяташе да направи.

–Ууа...-повдигна ръце към очите си, да изтрие тези следи.-Уууа...
Нямаше да стане така. Накрая краката ѝ решиха да се включат, затича се напред и добре, че Муртаг се беше понавел, та уви ръчички около врата му и го прегърна силно.
-Тате! ТАТЕ!-скри лицичето си зад рамото му и открито си заплака. Беше победена.-Господи, тате...!

- Най... сетне... - поне неговите хора имаха благоразумието да не се приближават точно сега. Не искаше да ги вижда сега. Донякъде му беше писнало от всички тях, колкото и да ги обичаше. Не когато бе си върнал дъщерята. - Мо, я да... Повече никога не бих го позволил... Никога.

-Ай-айщеру, тате! Айщеру!
Не можеше да си спомни дали му го беше казвала директно, но сега вече знаеше. Нямаше да може и миг повече да издържи, без той да знае.
С мъка се отдели от него поне мъничко, за да може да развърже велурената черна връзка от врата си и да му предаде нещото, което беше донесла само за него. Едно малко перце, черно като нощта. С треперещи ръчички му го подаде, усмихвайки се мило.
-С-сама го направих...русалките ми дадоха този черен камък и ми показаха как с магия да го оформя.Н-надявам се да ти харесва, тате...