~Дорадо - кулата на моето сърце

- Вие се променихте сър. - улицата от вечна чернота, където никога, никога нямаше да има живот. Само магия, която правеше живота... И хората, които винаги щяха да се борят, за да живеят. В град, който бе тъмнина. В град, който можеше да бъде само неговият. Само той можеше да намери мястото си в този свят.
- Аз ли? Защо? - ботушите му винаги не се чуваха. Дори в снега, който не проникваше в града. Дори по камъка, който бе неговата земя. Той беше като призрак на минало и бъдеще. Само тъга, само фалшива усмивка. Или може би просто сърце, което като всички останали се бореше за живота.
- Преди нямаше да постъпите така с мен. Щяхте да ми откажете.
- Но аз ти отказвам, Ри-чан. Само че ако ти откажа на улицата, ще ме помислят за смахнат.
- Те не знаят ли, че сте?
- Защо ми говориш на "вие"?
- Защо ме наричаш "Ри-чан"?
- Нали ти ми каза да го правя?
- Правиш го нарочно. Казах ти да НЕ го правиш.
- Вече е късно. - и той с характерния си инат не пожгела да си промени навика. Вървеше съвсем свободно по улицата сега, когато до него не бяха Лука и Ремо, които му бяха като бодигарди, съвсем безмислено в този град от черна стена, където бе защитен, където не можеше да се отвее настрани както обикновено правеше... Може би. Хората го гледаха малко странен, но сякаш той се беше маскирал... Нямаше го мечът, който винаги трябваше да виси от кръста му, а сега почиваше на трона, който бе негов... Поне докато не закърпи сърцето си с прозрачен конец. Можеше ли го наистина? Може би не.
- Бил си смахнат ученик...
- Нима? Не знаех. Бях просто хлапе, което се радваше, че за първи път си има другари, по-смахнати от него. Всички ездачи са смахната, Ри-чан. Поне за теб, която си Тир`ре.
- И толкова ли съм различна? Мразиш ме, нали? Мразиш ме, защото не те разбирам.
- Страх ме е от теб. Защото ме разбираш.
Той се обърна към малките Тир`ре и ги загледа любопитно. После се ухили, макар че изобщо не биваше да го прави. И очите му просветнаха в онази упорита светлина, готова да заспори с всеки, който и да беше.
- Мога ли да ви се извиня някак?
- Не!
- Какво да направя за вас?
Тир`ре бяха... страшни... О, ама много добре знаеха как да нанасят удари с тези си малки юмручета. Не че разбра особено смисъла, понеже не схващаше особено добре този видоизменен Тир`ре език... Не, изобщо не го схващаше, както можеше да схване други.
- Защо... трябва да ме убиете... за да си изплатя дълга!?
- Дръжте го момичета, дръжте го! Ккакво като е господар!? Да си гледа работата!

- Ваше Величество! Боже мой! - Лука си изкара акъла и Муртаг прихна от изражението му, което никога досега не се беше появявало на лицето му.
- Толкова зле ли изглеждам, Лука?
- Е, не... Все едно излизате от някое бойно училище където са ви разказали играта, защото сте кльощинка.
- Много мило. Хюзу! Стига си се смял там!
- Извинявай, извинявай... Мислех си, че съм загубил Муртаг завинаги... Такъв, какъвто си... Но не си... Някъде дълбоко в себе си пак си си същия, нали? Кажи ми, че си.
- Да... Надявам се, че съм... Надявам се, че все още помня себе си. И когато всичко свърши... Когато всичко свърши, братко, може би отново ще бъда своето си аз. Ремо? Носиш ли ми цигулката? О, благодаря.
- Тук ли ще свириш? - с надежда се обади Санджи, който направо светна, като видя иначе доста старата цигулка.
- Разбира се... Но не песента, която ти искаш, глупчо. Малко отмора, за да не усещам болката.
- Нарочно го правиш, нали?
- Може би да, може би не. - седна на пейката, която беше далеч, далеч от центъра на града и толкова по-добре... Макар че и да се скриеше пак щяха да се съберат хора. Да, музиката правеше града по-светъл и мракът, мракът се оттегляше. Малко, съвсем малко, но все пак... Беше нещо по-различно....

Нощта беше по-тъмна от когато и да било. По-студена и мъртвешки бледа. Сякаш нещо тайно искаше да си пробие път през мъглата от забрава. Кой искаше да накара другите да си спомнят? Кой беше забравеният?
Сутринта дойде странно студена. Зимна, но и не чак толкова. Ден, който зимният демон не беше забравил. Точно поради тази причина... нямаше да го направи по-студен от онзи, който бе бил някога.
Някой постави ръка на спящия в тъмната стая и той потръпна. После се надигна изпод няколкото одеяла и се огледа сънено.
- Хюз?... - но нищо друго. Очите на Хюз се криеха в тъмнината на стаята, която по муртагски отново бе разхвърляна по всевъзможен начин. - Днес е денят?
- Днес е.
Тъмнината беше заменена от студения ден. Студения ден, който нахлу през прозореца му. Този, който никога не беше отварян по какъвто и да било повод. Лилавокосият в тази синя униформа, която му стоеше странно заради точно тази лилава коса се загледа към планините и се намръщи. Студено беше... Като в сърцето му онзи ден, когато настъпи тъмнина... Завинаги.
- Сър? - Ремо се беше промъкнал в тъмнината, усещайки нещо странно, нещо нетипично за господаря си. Муртаг се обърна към него, но нищо не каза. Нямаше какво да каже. Сега сякаш беше чужд на всичко.
- Следвай ме. - молба. Молба от глас, който не му принадлежеше. По този път, по който трябваше да върви, не можеше сам. А Ремо бе просто той в друг свят и друго тяло. Различен, но близък. Още един негов роднина, в болката на сърце, което беше забравено. Ангелът кимна.
Порталът ги отведе на място, което не съществуваше вече и съществуваше в същия миг. Странно и загадъчно беше в студа и снега, покрил малките къщурки. Същото беше, но и не беше. Малките общежития, които всеки от тях познаваше. Които винаги щяха да бъдат до тази гора на страха и болката, която бе убила Ним и която държеше тялото му завинаги. Някъде там. Дрейгън Дроу. Лагерът, който ги беше разделил, който ги беше събрал, който ги беше оформил и ги беше направил...семейство?
Хюгес не го изчака. Но нямаше нужда да го чака. Насред полето от сняг, забравено от години сякаш, личаха стъпките на още много хора. Очилаткото се приближи пръв до камъка, оформен също като кръст насред нищото. Нещо, на което бяха издълбани техните имена... Имена на тяхното семейство. Цветя от най-различни видове и цветове разкрасяваха този бял сняг и го правеха вълшебен. И още едно се появи до тях, още едно съвсем прекрасно. Черна роза, досущ като черна сълза на съжаление се появи след това. Лилавокосият стоеше пред някого, който сам беше убил. Някого? Бяха много. Бяха тринадесет. Ремо стоеше до него, но не говореше. Кой можеше да наруши тишината на спокойствието на хората, които вечно щяха да останат тук? Които не бяха имали шанс да живеят и бяха загинали... през годините на този мрак.
Муртаг знаеше кой стои зад него. Знаеше, че са те. Неговото семейство, нали? Той си нямаше такова и си имаше... Караше се с тях и бягаше от тях, а те го следваха, за да превързват раните на нещо, което нямаше душа... Което бе злоба. И това беше той. Знаеше, че учителят му е там. Белокосият му учител, който стоеше малко настрани, несмеейки да се присъедини към тях, защото нямаше смелост да се срещне отново с болката. Болката, която бе на всички тях. Бяха си обещали да си я разделят.
Нямаше нужда от официалности. Защото те ги познаваха. Знаеха какво трябваше да направят. Не знаеха дали е достатъчно, но... Техните съученици бяха отдавна мъртви. Само в една огромна фантазия живееха още живи, в спомените на някого, който продължаваше да върви. На всички живи, които ги познаваха. Нали бяха роднини?
Лилавокосият вдигна ръка, на която подрънкваха някак вече по-спокойно две сребърни демонски гривни. И я сложи на гърдите си. Знаеше, че без да им дава знак, другите също са сторили това. Каква почит можеха да отдадат на хората, които цял живот щяха да живеят тук, на този свят, но нямаше да ги има?
Ремо сведе глава. Той не приндлежеше на този ездачески свят и на тази болка. Той си имаше своя собствена болка. Но господарят му беше ездач и ангелът никога нямаше да посмее да наруши този миг на тишина. Мигът на изгряващото слънце. Като безкрайна светлина се разля снегът зад този камък. Светлина, по-силна от каквото и да било друго. И огря камъка, който не беше просто камък, нали? Невероятна дъга от цветове се разля по цветята, които заблестяха също като него. Светлина на забравен път, на битката, която ги беше погубила. Нито вятър, нито полъх. Само светлината на чистото сутрешно слънце обагри камъка, който заблестя, а издълбаните знаци по него заблестяха още по-силно.
"Гио, Грег, Грим, Йошино, Кейстръл, Лебърард, Лий, Лойд, Оки, Сиг, Суно, Тайсън, Юноки... Арвен... Продължавам да го повтарям, нали? Че аз съм виновен за всичко. Някога ще ми повярвате ли? Или ще продължите да ме защитавате дори и сега? Не съм ли аз виновният? Синът на тази чернота? Този, който уби някои от вас. Този, който ви нарани, този, който странеше... И този, който страдаше накрая... Не е ли това честно? Или може би не? Ако бяхте тук... Може би щяхте да ми отговорите.... Нали?"
"Онази нощ, която беше нашата последна. Помня силата на песента, която чух тогава. За първи път толкова магична и опасна. За първи път толкова мощно сърце видях с очите си, които не повярваха. Видях сила, с която не мога да се боря, песен, която не мога да обуздая. И беше ме страх. И все пак... Всички сме виновни, задето не успяхме да спрем злото сърце на зимния демон, който никой не познаваше... Такава е нашата орис" розовокосият ездач някъде отзад затвори очи, виждайки така ярко това минало, което беше незабравимо. Всички имаха вина, така казваха някога.... Всеки един грешеше, за да може другият да го поправи.
"Някога се шегувахме, нали? Че ще дойде време да се погрижим за своето царство. Че ще бъде водачите и регентите. Най-силните войни. Нима не е сега така, почти? Не сме ли ние тези, които се опитваме да запазим своя свят? Какво да правя? Как да водя този свят, който е толкова мой колкото и на другите? Как да го водя без да го погубя? Когато знам, че нашата сила никога няма да бъде пълна, царице. Ти ни остави трудно наследство...И макар да си погребана в замъка далеч... Нима не можеш да ме чуеш вече?"
Тишината, която беше вечна. Нарушавана само от тихата песен на миналото. Песен, която никой не можеше да чуе съвсем, но... Но всеки я носеше в сърцето си.
Муртаг не знаеше колко време е стоял така. До Ремо и до гроба на съучениците си. Можеше да остане там завинаги... Ако ръката на Хюз не го беше прекъснала, когато се озова на рамото му.
- Е... Честит рожден ден, Муртаг.
- Да... Благодаря...
Денят беше... Денят на Последната битка.

Небе, по-синьо от най-красивото синьо на този свят. Синьото небе под света, който беше бял, снегът, който се разтилаше из този живот, който бе вечен.
Обръщаш се в пустощта и намираш още белота, още живот. В студа винаги има живот, както в светлината и топлината. Всеки живот може да бъде запазен в зимата... Всяко ново начало ще започне в тази зима, която даваше нов живот на всичко наоколо.
Лилавокосият докосна камъка с издълбаните имена. Тези хора ги беше познавал. Беше бил до тях, беше ги закачал... Бяха деца като него. Да, и той беше бил дете. Някога отдавна... И някой го беше обичал. Не като син, не като истински роднина. Детето на тъмнината трябваше да бъде само. Не... Никога никой черен нямаше да бъде сам в този свят, който притежаваха те. И някога отдавна точно поради тази причина Ним беше поверил детето на ездачи... Никой ездач никога нямаше да го отхвърли... Щяха да се опитат да прикрият страха и омразата си към тъмнината... И щяха да се грижат за един господар. И той живееше с тях, които трябваше да го мразят.
- Съжалявам. - и все пак той ги беше погубил. Някои от тях... И негови роднини бяха погубили останалите. Той докосна с пръст едно от имената... Четиринадесет бяха най-важните... А бяха толкова повече... Докосна името и се усмихна горчиво. - Беше трудно на Северната граница, нали? Беше трудно в тази чернота, която те погуби преди три години. Три? Повече са. Обещах ти да се боря, но сякаш нямам повече сили. А те ми казаха "Продължавай"... Сякаш ме наглеждаш от някъде наблизо и мога да те докосна. Обещах ти да те забравя... Повярвай ми, Блу Тегами, сърцето на ездача не забравя лесно. Но, Блу... Мисля, че успях. Знам, че това би те направило щастлива. Не е ли така? Би се гордяла с брат си. Както и ти навремето, Лука също се отказа от семейството, което бе зло и се превърна в прекрасен магьосник. А ти стигна дори по-далеч, нали? Помня как на колене помоли тогавашния водач на екскорта ни да ти даде името си. Блу Матей... Но вече Блу Тегами... Усмихни се, Блу. И аз също се гордея с теб. И въпреки, че евднага ще ми апострофираш... Няма да забравя да идвам за теб тук. Защото някога в прекрасна нощ, по-синя от най-красивото синьо... Обещах и на теб нещо. Много обещания направих, Блу... И може и да съм се променил... Но е за добро, нали?
Премести ръката си, отново в ръкавица надолу и се усмихна. За миг се съсредоточи, да, учителят им идваше насам по традиция с онова голямо шише.
- Най-накрая разбрахме коя е Медейра, момчета... Но тя не е свързана с нашата война. Свързана е с войната, която нашият сенсей е водел срещу моето семейство. И това е жената, която е загинала пред очите му... Нали? Била си негова сестра.
- Така е. - прекъсна го предпазливо белокосия учител, който вече се беше приближил - Но ти обеща, че няма да казваш на никого, Муртаг. Медейра не заслужава състрадание. Тя бе смело момиче.
- Нищо повече няма да кажа, сенсей. Просто обощавам... - той се отмести, за да другите да могат да извършат така наречения ритуал и застана отстрани с Ремо. Ремо, който държеше голямата си шапка по навик и закриваше очите си с нея. Никога не беше присъствал на ритуали извън кулата си. И всичко му изглеждаше странно. Но това беше света на ездачите... В света на ангелите скръб никога не беше имало. Но кога беше живял Ремо там изобщо? Изоставен беше тук завинаги...
- Муртаг! Гледай сега - Хюз го наметна с нещо по-черно от нощта, от онези платове, които криеха кой знае къде. Когато лилавокосия успя да са измъкне от него тръгна да търси на какво му прилича.
- Ама вие сте... Това е лудо!
- Навличай го, не се прави на инат, хванете го момчета! Ако ти подарим нещо, ще ни черпиш, нали? Моля те, черпи ни, имаш Рожден Ден!
И така докато всички говореха един през друг успяха да му намерят края на това чудо. Може би задето бе господар, бяха нацелили точния цвят. Единствено той можеше да облече нещо такова и това да не го прави прекалено мрачен... Но за да бъде мрачен, той трябваше и да е зъл... Муртаг не беше...
- Всички ви ли да поканя?
- Не, просто ще платиш бирата, изпита в твоя чест...
- Ремо... - и отново благослови донякъде хубавото нещо, че владетелите винаги си имаха помощници в подобни начинания.
- Тържеството в кулата се подготвя - спокойно отвърна ангела и още повече сякаш се скри под шапката.
- Затова ли се криеш? Лисица! Какво ще правя сега? Мразя рождения си ден! Мразя празненствата в моя чест!!
- Ти винаги така казваш, пък накрая...
- Накрая какво!?
- Ми пийваш си и ти става весело...
- Моля!?
- Хайде, не се прави толкова... Но да, ти не помниш, като се напиеш яко... Помня, че заради ония домати се беше напил и Лука те намерил някъде си.
- Това е публична тайна!
- Е знаем, знаем... Знаеш, че се шегуваме... Просто защото ти никога не се напиваш, тарикат такъв!!

(За Талион Серег - Калгара - аниме герой, който... може и да ви се струва глупаво, но... Много уважавам и почитам. Човек, който не съществува, но донесе най-искрени чувства и един свят, който не може да бъде опознат просто така)

- Искате ли да поговорим с тях? - господарят стоеше отново до камъка и се вглеждаше в огромния свят зад този един единствен камък. Свят от белота и чистота. И нищо друго нямаше в тази чистота, нищо не можеше да помрачи тази картина. Един цвят, събрах хиляди в своята пазва.
- Да поговорим... с мъртвите? - тихо се обади Ямараску като застана близо до него и Ремо. Ямараску... Никога нямаше да забрави добротата на този розовокоско. Думи по-сладки от мед се сипеха от устата му, думи омагьосани навеки. И той бе един от най-скъпите му приятели... Да, някои познаваше по-добре, други не чак толкова. Ямараску... Как щеше да живее без него някога, в този свят на битка? Много, много отдавна. Погледна го и му се усмихна.
- Да... Мога да поговоря с тях.
- Да! Моля те, повикай ги! Повикай ги, липсват... толкова липсват...
Прав беше. И лилавокосия се беше съгласил с това негласно. Те бяха тяхното семейство и сега бяха някъде там. Обърна се към Ремо, който все така държеше шапката си, но сега гледаше нагоре към него и явно не беше сигурен за предстоящото.
- Моля те, Ремо. Само веднъж.
- Много е опасно - и някои от ездачите за първи път го чуха да говори. Съществото нито мъж, нито момче беше доста странно за тях... Направо се облещиха срещу него. Никой никога нямаше да го забрави. И Муртаг щеше да помни първото му появяване завинаги... Завинаги.
- Обещайте ми да говорите с господаря покровител!
- Ремо, в днешно време всички господари се свързват с Отвъдното посредством повелител. Не се безпокой.
И ангелът се съгласи. После започнаха хилядите подготовки. От своя страна лилавокосия просто застана до камъка, тоест... остана си там. Беше му хрумнало внезапно и съвсем не беше размишлявал за това. Не, нямаше намерение да ги връща. Това щеше да е позор за тях. Това никой нямаше да го одобри. Той - също. Когато се почуства готов затвори очи и потъна във вечния мрак. Но този път с помощта на Ремо взе и другите в този мрак, който обгради белотата и я погълна. Мрак, който се изпълни с безброй бели нишки, като паяжина. Само те просветваха в далечината. Беше им казал да не мърдат от местата си и те не го правеха. Но беше невероятно.
- Даедел Раун... Пак ли ти момче - по-ярката светлина от отвъдното просветна пред него. Първо се появи голямото простичко копие на черния господар от миналото. После дойде и ръката, държаща копието... Постепенно се оформи целия. Червените му дяволски дълги коси се спуснаха от странно изрисуваното му лице. Белите му зъби святкаха дяволито. - Радвам се да те видя и... какво те води насам?
- Талион Серег - усмивката на Муртаг също разцъфна в тъмнината, а другите се облещиха този път към невероятно странния господар пред тях. Талион Серег имаше невероятно гъста и безформена червена прическа, която бе сякаш от червени есенни листа. Лицето му бе страшно но и мило от тези татуировки... Той беше един от предците на Муртаг. За бога... Семейството му беше от странно по-странно, мислеха си някои.
- Възможно ли е да сте нечистокръвен?
- Аз ли? - Талион се засмя искрено на въпроса на ездачката Риза и поклати глава - Никой нечистокръвен не може да стане повелител... Не, извинявам се, може... Но е много по-трудно. Кажи момче, кажи... Знаеш, че съм тук, за да направлявам.
Лилавокосия приседна пред него и въздъхна. Сега обаче не беше толкова сигурен, че имаше достатъчно сила, за да извика тук всички и... да поддържа магията. Хитрият червенокоско се ухили още повече. Явно винаги усщаше притесненията на хората, които му изпращаха да направлява. Превъртя копието около себе си и се наклони хитро към момчето.
- Тревожи ли те нещо?
- Трябва да помисля.
- Нека помогна! - той отново завъртя това тъй остро копие, за миг докосна главата на лилавокосия и се засмя силно и остро. Скочи като един истински акробат и завъртя копието около няколко върви наведнъж. После дръпна силно. Желаните светлини се появиха наоколо, от нищото се образуваха хора. Хора, които не бяха виждали от толкова време. - Подарък за теб, хлапе!
- Талион!! - не беше чувал някога пазачът господар да е правил подаръци. Талион му намигна и отново зае мястото си.
- Ти просто поддържай магията.
- Талион, ти си невероятен... Ако всички господари от миналото... бяха като теб. Ако всички господари... от сега... бяха като теб... Какво, как да ти го кажа, Талион. Само Магьосника, Делдуват и Фуин Феа ме разбират... Как е възможно...
- Но те са твои най-близки родственици! Та ти си син на Вариаки. Фуин Феа ти е чичо, значи имаш връзка с рода на Магьосника... Имаш връзка с мен, защото съм ти дядо. Муртаг... Даедел... Всеки господар може да се промени. Всеки господар може да върви по една избрана пътека... Даедел... Избирай правилно. И каквото и да поемеш на плещите си, ако е клетва... Изпълнявай докрай. Ти не би се променил, Даедел. Ти вярваш в сърцето си. Това е най-важното.
- Винаги ли ще ми помагаш?
- Започваш като малките деца! Поставен съм тук, за да направялвам! Ако искаш съвет, ще ти го дам... Но нищо друго не мога да направя за теб. Аз съм мъртъв и отдавна искам просто един спокоен живот в отвъдното като помагам отвреме на време. Това не е тежка работа.
- Ако беше жив, дядо... Щеше ли да ме защитиш? Да защитиш нечистокръвен. Нече не знам на кого от вас да вярвам, дядо. Някои ме гледаха накриво, други не...
- Това ще реши сърцето ти. А колкото до това дали бих те защитил... Ти си мой внук. Какъвто и да си... Даедел... Никога не бих си позволил да погубят единствения ми внук.
- Но ти имаш и други в...
- Когато мъртвата ти сестра се роди бях съкрушен. Когато се роди Делдуват бях радостен... Когато се роди ти... вече знаех, че има шанс за развитие на нещо ново. Знаеш ли защо? Защото ние западаме. Някой ден всички ще изчезнем.
- Не разбирам още.. Но ти благодаря за всичко. Ще продължавам да ти благодаря.
Червенокосият се изправи отново и докосна сребърната верижка около врата на лилавокосия. Замислено, сякаш не одобряваше това въпреки че се усмихна.
- Баща ти не е като теб и слава богу. Добре, че не успя да спечели правото да търси помощ по магичен начин. Така щях да бъда принуден да изпълнявам заръките му. Съживи този и онзи... Щеше да съживи който му паднеше. Познавам го, макар и от далеч... Знам много повече от другите. Господарите споделят с мен най-съкровените си спомени от истинския живот. За мен е чест да служа на теб, господарю.

- Хайде, внуко... Искаше да се срещнеш не с мен, с нея... Нали? - той посочи с копието си някъде неопределено зад него. Лилавокосият се изправи, после си позволи да се обърне. Не знаеше кого ще срещне там, но много му се искаше да няма никаква промяна. Нямаше. Това кльощаво малко нахално дете... Това невероятно малко момиченце. Със същите онези странни свои коси, в които пробляскваха белите кичури. И същите златни очи... Като на брат си. Тя се усмихна и се засмя. Смях, който отдавна беше забравил. Почти момчешки глас, почти момчешико излъчване, но и в същото време невъзможно.
- Блу Тегами - наклони глава той и приклекна, за да се гледат наравно. Някога можеха, но той беше почти колкото нея. Вече не беше, бяха минали няколко години... Няколко, а сякаш цяла вечност.
- Баткото се е превърнал в старчок? Сега можеш да си ми татко, Мърчо.
- Блу! Забраних ти да ме наричаш така!
- Нима? - момичето се приближи спокойно. Беше непукист и бързо забравяше... Поне се правеше... Вдигна ръката, на която имаше само един единствен пръстен. Тя имаше връзка някога със семейството си, поне с братята и сестрите си. Лука беше прогоненият. Завинаги прогоненият - Толкова ли си остарял? Що за грижа има на лицето ти? - ръката го докосна, сякаш за да се увери, че не говори с илюзия. Тя беше студена, той не... Но тя беше мъртва.
- Промених се.
- Това вече го чух... Повтаряш го от много време. Когато спиш.... Знаеш, че тогава е лошо, нали? Имаш връзка с магия, която не можеш да управляваш. Аз те чувам.
- И си личи как ме лъжеш.
- Едно време нямаше да усетиш!
- Ти ме направи като себе си. А аз сам станах и по-хитър.
- Как е...
- Лука е в прекрасно положение. И той е станал дърт, не се тревожи... И да, вече е истински магьосник. Най-добрият, който съм срещал напоследък от хората, които не са ездачи.
Тя се замисли невярващо, представяйки си брат си Лука вероятно в неестествена обстановка. Книги, огромна шапка и метла... Да бе, невъзможно.
- Гордея се с него... Когато даде клетвата си към теб. Не съм чувала по-честни думи... Изпълнени само с истината. По онзи начин, който го владее само той, скъпият ми брат. - тя вече беше като негово дете и не беше. Тя беше неговата поредна учителка в живота. Някога, много отдавна, когато можеха да се борят един срещу друг. Тя беше инатът и го бе научила и него. Тя беше шантавата и го бе научила на същото. Прегърна го със същата сестринска любов в тези ръце и пак се засмя - И с теб се гордея. Никой друг мой ученик не достигна такива върхове на ината. Поздравявам те, старче.
- О, ти младата - измърмори той невярващо като й даде още един повод да се ухили злабничко, по нейния си начин.
- Тези бисери-сълзи... за мен ли са?
- Ако ги искаш, Блу... Навържи си ги на огърлица.
- Ако бях жива щях да те убия... Какъв израз само. Какво искаш от мен, приятелю... братко? Какво друго да ти кажа? Нуждаеш се от инатлив съвет? Нуждаеш се от прегръдка?
- Кажи ми някой хитър похват, с който да се измъкна от празненство.
- Пак ли? За пореден път... Защо ли не се учудвам. Да не би... О... ТЯ ли ще те чака там?
- Коя "тя"?
- Схващам, схващам... Мой човек - потупа го по гърба докато се оглеждаше наоколо в тъмнината - Единственият похват е... просто отиди!

Блу Тегами, която бе неговата първа сестра. Винаги се беше нуждаел от някого, който да го напътства и води в живота. Всеки човек се нуждаеше от учител. Всеки човек беше учител в един определен момент в живота си. Рано или късно. Като дете или като възрастен. И той беше научен да учи другите около себе си с мъдрост, която бе събрал от другите... И завинаги щеше да бъде така.
Той се изправи в тъмнината и се усмихна на образа, отдавна изчезнал от тоя свят на сняг и самота. На белотата на неговия истински, макар и не природен баща. Хюгес постави ръка на рамото му и също се усмихна на Блу. Не я познаваше, но беше чувал за нея. От другата му страна се появиха и Рой и Хавок. Не си приличаха. Всеки от тях беше различен по своему, но трябваше да бъдат едно цяло, защото такъв бе закона на ездачите. И никой ездач нямаше нищо против да бъде едно с другите в свят на мечти, които всеки от тях можеше да разбере по своему...
Тъмнината изчезна, Талион също. Блу се усмихна за последно, другите също. Тях вече ги нямаше отдавна. Отдавна изгубени за тоя свят на белота. И отново бялата поляната насред пустощта. Тъй красива в този нов ден на чудеса. Четиримата се обърнаха към камъка докато тъмнината беше поглъщана от снега. Докато не се скри завинаги.
- Сега какво? - тихо попита Хюгес, който оправи очилата на лицето си и се ухили по своя си начин.
- Всичко продължава... - уклоничаво кимна Рой и сложи синия си каскет на главата. Леките снежинки започнаха да хвърчат и скриха слънцето над главите им. Не им трябваше слънце в зимата. Никога не им беше било нужно слънце, за да оцеляват. Те бяха поданици на нощта, на огъня и на смелостта. Дори в най-тъмното блато щяха да опитат да живеят... Завинаги... Докато не умреше и последният, залят от скръбта по изгубеното си семейство.
- Да, всичко продължава отново. Муртаг... Ремо каза, че има малко работа относно рождения ти ден. Ще те чакат в кулата... Имаш ли сили сам да се завърнеш там?
- Вече не зная. Но може би да. Там също имам семейство... И е моят единствен дом. Когато ме изгониха от двореца... Загубих последното си жилище. Още ли пазите стаята ми?
- Във вида, в който я остави. И ти казах, че можеш да се върнеш там когато пожелаеш.
- Не... Не ме желаят там. Когато принцът ме покани... Ще дойда... Но вече не мога да живея там. Дорадо е моят дом. Кулата на моето сърце.
- Значи най-сетне намери мястото си и го прие. - кимна Хавок, който се беше вече увил в синия си шал и сега се усмихваше изпод него. - Това е хубаво.
Лилавокосия му се усмихна и закопча черното като нощта палто, под което снегът бягаше като попарен надалеч. Господарят бе ездач. Господарят бе тъмнина. Господарят винаги беше водач... Водач на всичко смътно и страшно, за да бъде сам в света... Винаги щеше да е сам и обграден от другите. Но вече знаеше - нямаше какво да губи повече. Само другите, един по един, докато не останеше сам в нощта. Само надеждата като звезда може би щеше да го води последна тогава... в тъмнината на страха. Отдавна беше сам и го беше страх... Но може би беше жестоко грешал.
- Кулата на твоето сърце? - скептично повтори Рой, после се засмя. - Гордея се с малкия си брат, който може да реди такива красиви думи. Аз си падам малко по-зле. - сложи ръка на рамото му и отново прихна - Ти винаги си ми подсказвал едно време. Идва време и ние да ти помогнем. Ездачите си помагат.
- Стига с тези проповеди. Знам кой съм... И какво ще бъда.
- Един ден, седнал на черния си трон ще бъдеш господарят, който ще ме убие. Един ден, когато ще решиш да бъдеш злото в този всемогъщ свят на зло и добро. Но един ден ако избереш светлината, която ти предлага дори самиятк Магьосник. Заклевам ти се, ще те вкарам в двореца дори насила и заедно ще вдигнем наздравица... И ще се опитаме... Да ти върнем усмивката, която вече почти забравихме.
- Мечтай си. Няма да се усмихвам на такъв като теб.
- Ще видим.... Сега върви! Рожденнико, неприлично е да караш гостите ти да те чакат!

"Ичи-го, ичи-е" - един път, една среща
- Кажи ми, мамо... Защо другите бягат от мен? Нима толкова е страшно... да подадеш ръка на някой, който го боли? - нещо малко се беше сгушило сред листата тогава, когато все още не беше имало кула. В онзи свят, който вече не съществуваше. Черно пухче в деня, в който радостните викове на събратята му отекваха из все още пустия свят.
- Но Ремо... Никой не бяга от теб.
- Мамо, ти си сляпа. Ти не можеш да ме видиш, нали? Чернотата на деня, която създавам, когато вървя... В светлината, която не може да ме приеме.
- Ремо, ти не си зло.
- Мамо... Аз съм обречен на самота...
...
- Защо? Защо Водачо? Защо трябва да остана тук?
- Ремо... Пази мястото докато се върнем.
- Няма да се върнете. Сам ще остана.
- Ремо. Вярвай ни.
- Иска ми се. Но не мога...
...
- Сега съм сам. Ето, тишината ме обгражда. Сега няма никой в този свят, който остана завинаги за мен. В моите ръце държа бъдещето си. Срещнахме се само веднъж. И сам останах отново.
Домино. Невероятно красив ангел беше тя, по-красива от всички нежни цветя в най-красивата поляна от щастие и красота. Домино, която бе по-светла от най-светлата звезда на небосклона. Но бе също тъй сляпа в красотата си. Тя нямаше очи с които да види дори собствения си син. Ремо бе нейният син...
Съществото на мрака вече слизаше по стълбите, усетило, че господарят му се връща скоро. Той бе ангел и не бе, той беше демонът... И бившата светлина. Сега беше просто Ремо... Никой друг.
Муртаг търпеливо го чакаше пред кулата си. Не, той никога не си позволяваше да тръгне на някъде без Ремо или Лука. Сега господарят изглеждаше омърлушен и натъжен, но вдигна глава за да посрещне Ремо.
- Изглеждаш ми тъжен, Ремо. Какво се е случило с теб?
- С мен ли, господарю? Нищо. Ангелът винаги има много дела, за които да мисли. - той се спря пред него и вдигна глава. Беше нисък... Да, като негово дете. Като дете на всички наоколо. Ангел, останал да умре в самота. - Честит рожден ден, господарю. но за жалост няма какво да ви дам.
- Какво можеш да ми дадеш, Ремо? Нима трябва да ти искам нещо? Нима не ти е взето достатъчно. Знам, Ремо. Знам, че вече нямаш нищо, освен своето сърце. И вече ми го подари. Кулата е твоето сърце, нали, Ремо?
- Господарят е много остроумен. И винаги прав.
- Не, Ремо. Всеки човек греши. И всеки може да поеме по грешната пътека. Господарите не са по-различни. Винаги е било така. Ремо. Можеш да ми подариш усмивката си.
- Не е възможно, господарю. Отдавна я загубих такава, каквато беше.
Муртаг кимна. Знаеше. Знаеше, защото можеше да го разбере. Те бяха създадени като едно... Може би винаги бяха били едно. Едно, едно...
- Ремо... Искаш ли да те накарам да се усмихнеш? - спокойно го заобиколи и по навик кръстоса ръце. Да, можеше. Той можеше да накара служителите си да се променят. Както те можеха да променят него.
- Това ще бъде мимолетно.
- Кажи ми... Някога ще ги срещнеш ли отново? Роднините ти?
- Ичи-го, ичи-е, господарю - той скри очите си под голямата шапка и нищо повече не каза. Беше осъзнал, че ще остане тук завинаги. Това беше неговата съдба. И никога повече няма да се върне... Където принадлежи. Никой черен ангел не се връщаше там.
- Значи... Ще останеш тук завинаги? - още по-приглушено попита лилавокосия зад него. Защо? Защо искаше да разбере? Какъв беше смисълът? Той нямаше силата да промени това.
- Да. Завинаги. Но... господарю... Сега съм щастлив. Защото вашият род винаги ме е уважавал. Така... не съм сам, господарю.
- Ремо... Полети.
- Мо...ля?
- Полети...
- Аз... - той усети парещата болка, която сякаш не беше изпитвал от векове. И прекъсна отказа си. И болката се върна отново. Болката, която всяко дете ангел мможеше да усети... И той вече беше забравил.
- Само това мога да ти дам.
- Не... Невъзможно.
Но болката му припомни че е възможно. Той можеше, но беше забравил заради скръбта. Не, не можеше... Можеше? Какво можеше и не можеше всъщност? Той беше ли ангелът или не? Беше ли демонът? Кой беше той?
Вдигна се сняг. Сняг, който се развихри от вятъра. Вятъра, който сякаш искаше да го понесе отново. И черните крила... се завърнаха.
- Сега лети. Дори да не можеш да се върнеш никога там. Полети в този свят, където завинаги ще бъдеш до господаря... Който и да е той.
- Кълна се... Че ще си отида с вас... Защото само вие дадохте щастие на сърцето ми. Сърце, забравило щастие. - само две черни като рози сълзи останаха зад съществото, тъй странно в този бял ден. Което отново можеше да лети и да се смее далеч, далеч в небето. Което си беше спомнило кое е и кой е... И че завинаги е бил и ще бъде... Ангелът.
- Не е нужно да умираш с мен, Ремо. Живей щастливо... До края - Муртаг се обърна, когато ангелът вече беше високо в небето и се усмихна. Значи вече набираше сила. Лошото беше, че не можеше да я управлява добре. Но ето, беше направил и нещо добро, нали? Взе двете черни сълзи, блестящи на снега и ги направи на прах. - Без повече сълзи, Ремо. Вече не.

Учителят му, който винаги щеше да бъде за тях там, където винаги трябваше да бъде. Сега, в черната кула, в сърцето на Дорадо, Хито Накамура беше най-невероятно бялото същество. Сега, когато Ним бе навън в своя сняг, нямаше кой друг да свети тъй ярко. Но в Дорадо много същества светеха ярко.
- А, сенсей, тъкмо вие ми трябвахте! - възкликна необичайно ведро лилавокосия като посочи учителя си. Накамура, който стоеше в празната зала сам и май трябваше да задържи лилавокосия, защото му готвеха изненада, май се учуди.
- Сигурен ли си? Мислех, че ще полюбопитстваш да...
- Сенсей, нещо по-лошо ме тревожи. И знам, че въпроса ми ще бъде глупав. Трябва ми малко помощ.
- Че кога съм отказвал на свой ученик? - звучеше малко оскърбен, но често правеше това нарочно. Учениците му вече дори пренебрегваха този тон. Макар че той можеше да прочете извинението в очите им... - Какво има сега? Проблем с подчинен? Или неподчинен?
- Проблем със стар приятел. - Муртаг се огледа подозрително, сякаш някой би искал да го подслуша тук, в неговото царство. После въздъхна и свали ръкавицата на едната си ръка. После се зае да развърже бинта, с който бе вързана ръката му. - Знаете, сенсей, че бях пазител на Пещерата на яйцата доста време. За мен беше цяла вечност. По онова време пазителят имаше за задължение да пази яйцата на драконите. Да помага на младите ездачи, когато срещнат дракона си. Да помага на драконите да се излюпят дори, макар че това беше трудно за пазител като мен, просто млад ученик-престъпник. И беше ужасно болезнено. Но това беше моето задължение. През онова време научих много за драконите, сенсей. Научих се да ги дочувам в яйцата им. Да разбирам дали ги боли, дали имат дълг, който да изпълнят, оставен от поколенията преди тях. Научих се да усещам сърцата им. Да разговарям с тях по начин, който малцина могат да научат. Но сега, сенсей... Имам проблем със собствения си дракон, който не мога да реша.
Той скри бинта в джоба на черното като нощта палто и разтвори длан.Червеният Гедвей Игнасия, получен след толкова много болка отново болеше. Ръката му дори трепереше леко. Червеното се беше превърнало в отрова. Отровно тъмно зелено, което проблясвяше и изпускаше отвратително светла и синя кръв. Отрова, която никой никога не беше си и помислял да види от свещен знак като Гедвей Игнасия.
- Мога ли... да видя... - белокосият учител, който беше още по-ужасен протегна своята ръка, на която зеленият Гедвей Игнасия беше съвсем "в изправност" както обичаха да се шегуват ездачите. Докосна ръката на ученика си, но се дръпна като опарен и го погледна. - От кога е така?
- Усетихте го, нали? - тъжно отбеляза лилавокосия и въздъхна отново. - Откакто Торн се превърна в Глаурунг. Става все по-лошо и по-лошо.
- Нима Дарсия пълни сърцето на дракона ти с отрова?
- Не знам какво става там, сенсей. Но е ужасно... Не знам дали Торн го боли, но мен - да. А след като мен ме боли, нима и неговата душа не се измъчва. Кажете ми, сенсей... Ако не можем да бъдем заедно, не мога ли да изтрия този знак от дланта си?
- Гедвей Игнасия? Невъзможно е! Муртаг, не полудявай... Ти знаеш много по-добре от мен. Ти си Ездач, Муртаг. Гедвей Игнасия е символ на твоята сила, смелост и магия. Нима не сме говорили за това?
- Онзи път, когато Рой каза, че без Знака си като дете пред звяра, наречен война?
- Да. Казвал съм, че Гедвей Игнасия е символ на твоята връзка, чрез която си това, което си в нашето общество. Че знака е олицетворение на дракона, който си ти, защото всеки Ездач носи драконско сърце и едно истинско драконско сърце му принадлежи. Както човешката душа принадлежи на дракона ти.
- Значи сега и аз съм прокълнат като Торн?
- Никога не съм виждзал нещо подобно, за да знам.
Лилавокосия отново наведе глава към раната и за миг запази тишина.
- Значи ли това, че губя ездаческата си същност?
- Не. Един Гедвей Игнасия не би погубил ездаческата ти душа. Защото има хора по нашите земи, които не са срещали дракон дори в живота си. Но също са ездачи. Ти знаеш това най-добре. Вече съм преподавал този урок. Нека не се помтарям.
- Сенсей... Не бих споделил това с никого другиго - той отново вдигна поглед. Поглед, който сякаш отразяваше момчето от преди много години. Онова, което никога не се доверяваше на никого, защото беше винаги само, преди да срещне семейството си. Онова, което учителят Бром беше довел за ръка един ден на малко конче и го беше оставил пред лагер на съдба.
- Знаеш, че никога не бих издал тайна на свой ученик. Нима съм издал някого от вас досега?
- Точно затова се обръщам към вас. Сенсей. Никога повече няма да бъдем заедно с Торн, нали? Той е обречен на смърт, нали? Чувствам го сенсей. Чувствам, че не му остава много.
- Страхувам се, момчето ми... Че това ще бъде неговият край. Да, драконът е много силно отровен, Муртаг. И ако тъмнината падне, тъмнината на Дарсия... Торн ще умре, Муртаг.
- Няма никакво спасение за него, така ли?
- Ти си ходил до Отвъдното. За да изведеш някого от там, трябва да жертваш нещо. Винаги си жертвал част от себе си. Но за дракона... ще трябва да жертваш човек.
- Когато драконът си отиде... Гедвей Игнасия ще се затвори... Но ще бъде ужасно... да съм сам... Така ли?
- Някои ездачи не понасят мъката. Но...
Лилавокосият вдигна ръка и го спря. После пак сякаш цяла вечност уви бинта около ръката си и завърши с ръкавицата.
- Значи ще бъда и аз мъртвият. Жив, но мъртъв. Каква ирония. Сега разбирам... Сега разбирам... - разбираше господаря от след десет години, който беше той. Разбираше черният господар Муртаг. Неговата злоба, неговата чернота, неговата отрова... Разбираше страшното му желание да бъде до някого всеки един миг. За да не чувства огромната тежест на самотата. И там имаше дракон... Но Аливейл му беше казала... "Глаурунг е просто мъртва кукла на конци". Спомен, от едно минало.
- Жертвайте мен, господарю - прекъсна го твърдият глас на момчето, което стоеше до вратата с жезъла в ръка. Момчето, което за миг заприлича на сестра си с онзи проклет инатлив тон. Момчето, което се казваше Лука... И беше неговият магьосник.
- Как ще жертвам теб, Лука!? Нима е възможно!? Да загубя и теб? Ти, който си спомен от сестра ти, от Блу Тегами... И тя беше тази, върху която хвърлих цялата си скръб, а тя я понесе.
- Аз съм магьосникът ви, господарю. И независимо в кой свят се намира, аз ще ви служа. И знаете ли какво, господарю? Магьосникът ще се върне дори от отвъдното за госпо0даря си. Магьосникът не умира, когато отиде в отвъдното, просто чака господаря си да го извика. Магьосникът ще умре когато и смъртта на господаря го застигне. Вярвайте ми. Аз не бих ви излъгал.
- Значи ако те изпратя там... Ти ще се върнеш.... ако те повикам?
- Винаги. Дори от най-черната нощ и най-черния сън на нощта. В каквато и форма да ме повикате. В какъвто и да е вид. Винаги. Защото магьосниците са длъжни да служат до края. Завинаги. Забравете този стрях, господарю. Не мислете за това бъдеще. Чух, че днес сте рожденник. Елате да се усмихнете. Когато дойде денят, тогава се мисли. Само тогава.

- Господарю, господарю! Какъв цвят желаете да е покривката? - трите момичета, неговите лични помощнички го настигнаха с три вида покривки и ги размятаха пред очите му. Може би... да, искаха да го разведрят... Не можеха, но той би могъл да им каже "браво" за старанието.
- Аз ли трябва да избирам? - лилавокосия хвана дръжката на Гламдринг по навик и се загледа в трите еднакви, но различни по цвят покривки.
- Разбира се! Празненството си е ваше!
- Ама аз не съм го искал!
- Глупости! Избирайте, избирайте!
- В такъв случай онази с цвят на люляк. - трите момичета се спогледаха еднослед друго и хвърлиха поглед на трите покривки - едната снежно бяла, другата зелена, а третата нещо средно между синьо и лилаво. Третото момиче заподскача и размаха последната синьо-лилава покривка.
- Значи тази!?
- Не! С цвета на люляк, момичета - зад него Лука се хвана за главата, сетил се за тази стара шега... която ездачите обичаха да прилагат на хората... Не беше особено приятно! Момичетата се объркаха съвсем и пребледняха от притеснение, докато господарят им не се сдържа и се захили. - Не сте ли виждали бял люляк? Вървете, вървете...
И ги подмина със смях, съвсем не злобно. Беше си спомнил това от преди няколко години, когато се наложи за първи път от години да седне отново с тях на маса.... Тогава ставаше дума за салфетки, спомни си с усмивка... Ама защо си спомняше за тези незначителни елементи?
- А искате ли някой да пее? - подмаза му се Ним, който изглеждаше малко отпаднал напоследък... Държеше се, но не беше това, което Муртаг искаше да вижда.
- Да, Рой Мустанг.
- Невъзможно!
- Напълно възможно... Стига да спечелиш бас и условието е било загубилият да пее. Хюгес винаги го бие...
- О, я стига, Хюгес пее и по случай и без... И се справя по-добре!
- Ним... Разрешавам ти да посетиш Клайв и Нат... Но внимавай... Много.
Русокосият го погледна втрещено и се спря до прозореца, докато вървяха към тронната.
- Хонто?
- Хонтони хонто - ухили се лилавокосия като спря с гръб, усетил, че усмивката му си е направо кръвожадна. Но беше доволен. Не можеше да усети дали Ним е тръгнал. Ним беше истински призрак. Призрак на нещо, което бе загинало жестоко ранено до едно дърво в една гора. Но когато прецени, че вече си е тръгнал се обърна и се усмихна на празния коридор. Не можеше да задържи всички като роби. Те имаха свой си живот... колкото и важни да бяха за него.
- Сър! Орките нападат Дорадо! - черното дете с невероятно дългите криле кацна на прозореца силно развълнуван. Ремо, който бе полетял за първи път от толкова много, много векове.
- Така ли? Ще можеш ли да ме задържиш?
- Ама разбира се, че вие сте си лек в сравнение с блоковете от които построих това място... И то без крила!
Лилавокосият се поколеба за миг, после стисна здраво меча и се усмихна още по-широко.
- Днес ще бъдеш моя дракон, Ремо!

Ангелът, който летеше убедено и силно в небето, което му беше забранено досега. Небето, което сякаш беше загубил завинаги. Сега,черното малко дете отново беше там, в свободата на този ден. И усмивката му беше този път истинска. Силната му ангелска ръка стискаше здраво ръката с ръкавицата и той летеша право към малкия отряд от врагове. Ръка за ръка с господаря си, който имаше шанс да защитава... като истински ангел, който никога нямаше да бъде... Само сега... Само сега...
Лилавокосият стискаше ръката на детето-мъж и знаеше, че той никога няма да го предаде. Ангелите не предаваха. Те бяха същества на сигурността и на силата. На любовта. На това, което никога нямаше да съществува в този техен свят. В света, където живееше той, господарят. Погледна нагоре, стискайки меча си. Ремо, момчето с черното облекло и чисто черните крила, черната кожа и невероятно лилавите очи. Той гледаше право напред и държеше здраво за ръка господаря и бъдещето си. Дали му беше трудно? Или това нямаше значение за него? За него какво означаваше Муртаг? Изобщо имаше ли значение... Той нямаше нуждата да го знае. Той беше само господар.
- Ще се справите ли... господарю? С този полк орки? Можете ли? - спокойният, силният и щастливият глас на ангела. Истинския ангел. Очите му просветнаха силно и ярко и той стисна ръката на господаря си, готов да се бори с него. Момчето, което никога и винаги се беше борило.
- Те идват за рождения ми ден. - той захапа с зъби ножницата на Гламдринг и освободи острието от нея - Мои са.
- Не се запалвайте много. Чернотата не ви отива... Отива ви и не... Но по-добре не сега, пазете силите си...
- Знам. Но благодаря ти, Ремо, че се тревожиш за мен.
- Аз и ти сме едно, не преставате да го повтаряте. Значи трябва да ви опазя доколкото зависи от мен.
Лилавокосия кимна и в този момент пусна ръката на ангела. В един миг си помисли, че с него е свършено, че се е пуснал твърде рано. Че ръката, която обича го е намразила и го изпраща на смърт. Но в следващия момент си каза "Невъзможно" и вече имаше безвъзмездно доверие на това същество отвъд морето. На Ремо Дорадо. Приземи се на главата на един от орките и замахна рязко с меча си. И с този меч проля кръв както преди три години... Сякаш същото щеше да се повтори отново... и отново... Нима всеки негов рожден ден? Не... Някой ден щеше да изживее един истински щастлив рожден ден. Завъртя се, стъпи на главата на следващия и отново замахна. Танц на смърт и воля. Танцът на смъртта. Да, всяко убийство бе танц от движения. Той знаеше този танц много добре... много добре.
Ангелът направи няколко кръга горе и се отправи надолу като стрела. Стрела на ужас и на болка. И с един единствен замах отне живота на двама. Ремо... За кого се биеше той? За себе си... или за господаря? За бъдещето или за миналото, за кулата или за хората... Нямаше отговор. Никога нямаше да има...

- Господарю, господарю - те се завтекоха към него, някой му помогна да махне окървавеното си наметало и веднага му навлякоха друго. Да, беше студено. Наистина студено. Друг му даде една лепенка за драскотината и всичко беше наред. Ремо беше излязъл от битката без нито едно нараняване. Ремо, който бе най-бързия летец, най-бързия дракон в небето. Беше по-бърз от Торн... Но Ремо беше ангел. Ангелите летяха по-бързо, защото бяха по-леки дори от птиците в небето... Те трябваше да са бързи.
- За мен беше чест, Ремо - обърна се той към съществото, озарено от тази забравена усмивка
- За мен също, господарю - поклони му се ангелът и по този начин изказа недоизказаната си благодарност.
- Ела с мен, Ремо. Страх ме е да вляза в онази зала сам. Бъди с мен... Последвай ме. А после си свободен.
- Свободен съм, когато се почуствате добре. Аз съм един вид господар и строител на тази сграда. За господари като вас. Мое задължение е да випазя и защитавам... Да знам, че съм се справил добре. Да вървим. Повече не можете да се бавите.
- Ремо... Ти танцуваш невероятно - по пътя за залата лилавокосия се беше замислил над това.
- Никога преди не съм виждал по-добър танц с меч.
- Ласкаеш ме нарочно.
- Винаги говоря истината и само истината. Заклевам се.
- Вярвам ти... Извинявай, да, така е. Ангелите не лъжат и не ласкаят. Те казват само истината... нали?
- Винаги. На кого и да е...

- Здравей чичо Муртаг! - момиченцето се блъсна в него както обикновено, което веднага го подсети коя е. Че кой друг се блъскаше в хората, за да ги накара да я видят? Тя беше прекалено мъничка за да могат по друг начин да й обърнат внимание.
- За бога, ти защо си още тук? - приклекна той, за да му окачат едно венче от зимни цветя, който се отглеждаха вътре. Русото дете се засмя и прибра ръце зад гърба си.
- Тате каза да го изчакам!
- Но не се ли прибра той при другите?
- Каза да ти дам това! - извади от някъде еднометровото писмо със същите странно наклонени на дясно писмена, които можеше да изпише само един... Хюгес, със сигурност. Поне той не можеше а се скрие зад писмеността. Лилавокосия първо се усмихна на Елисия, която и без това пращеше от радост, както обикновено.
- Благодаря ти. Хайде, да вървим сега.
- Не мога! Ще ме стъпчат!
- Да те стъпчат? Глупости! Я ела насам! - бързо й реши проблема като я накатери на горкия Лука, който беше дошъл с нея. - И Лука, ако ти се качи на главата дай аз да се оправя с нея.
- Ако можете да я свалите после.. - промърмори си синекосия в отговор.
"Да не мислиш, че съм забравил глупавия ти рожден ден!?" пишеше през това време Хюгес, странно как ли. С онази изпочупена ръка... но той виаги намираше начин... дори и да болеше, дори да беше неприятно... щеше да напише нещо на своя брат и приятел независимо как. "Затова оставям Елисия да ти се качи на главата. И не мисли, че ще я оставя при тебе, глупако... Моята Елисия!? Как ли пък не! Връщам се веднага след като ми наместят костите, които твоите милироднини разместиха съвсем лекичко... Още си спомням какво ми каза Магьосника, Муртаг. Обещавам ти, че няма лесно да се отървеш от мен... Ще трябва да остана там, ще трябва да бъда тук... ще водя труден живот. Ти също, нали? Но не се оплаквам. Ние за това сме обучени. Само смей да ме отпратиш! Обещах ти да се бием заедно - ще бъда до теб. Забравих как да се смея, Муртаг. Нищо не цъфти в тъмнината. Само сакурите. Дървета на мрака. Ти също не помтниш, знам го. Виждам го от много отдавна. Вече забравих дори твоята усмивка... ясно, че е абсурд Рой да се ухили някога... или само в битка, но това не е усмивка, означава смърт. Някой ден ще се смеем заедно. И когато този ден дойде, няма да се измъкнеш от мен. Винаги помни - моята съдба е да умра последен. Ще видя всички ви в гроба. Така казват. Вече свикнах с това. Ще се опитам да ви дам каквото мога от себе си и... ще се срещнем отново другаде."
Почеркът, който беше толкова неразбираем, че представляваше само драсканици на практика явно беше добавен в последствие и Муртаг въздъхна. Защо винаги, винаги трябваше да прилича толкова много на царицата?
"И само да си посмял да го изпочупиш отново! На докторите им коства цял половин ден! Ами моите рани? Ами моя огън!?"
- Рой е непоправим...
- Какво казахте, господарю?
- Не, няма значение. - обърна писмото от другата страна и както очакваше, намери още един почерк... или бяха два или три... щеше да разбере в последствие. Не се нуждаеше от подписи, за да разбере кой му пише. Така и той, който пишеше с онези невероятно объркващи завъртулки лесно можеше да се разпознае. Той бе техен съученик.
"Не му се хващайна Рой, той все си мрънка" беше добавила в бележка Риза, а веднага след нея, за да има място започваше другия. Сега много лесно се виждаше през колко ръце беше минало писмото, за да стигне до него.Хюгес беше доста съобразителен, не беше написал нищо от онва, което така и така другите не биваше да знаят.
"И мен не ме забравяй! Обещах ти да ти помогна с каквото мога. И мисля да те посетя. Дано да не насъскаш нещо срещу мен, че още съм много объркан от онова залавяне. Дарсия ме поквари веднъж... Мисля, че ти успя да ме върнеш... Мой дълг е сега аз да помогна. Смей да ме изриташ! Много добре те познаваме и няма да успееш да ни противоречиш!"
- Ямараску... Пригответе му някаква по-тиха стая... Не мога да му противореча, прав е - този, който го беше посрещнал след годините изгнание и този, който го беше защитавал през годините на границата... където Муртаг намираше все още загубения себе си. Музикантът, музикалният магьосник, неговия съученик, който бе първият, който го беше нарекъл приятел преди всички други. "Защото твоята песен е доста интригуваща. Харесвам те... Ти си добър приятел."
- Ямараску!? Чичо Ямада! - оживи се момиченцето, което се беше покатерило на гърба на Лука
- Точно той, мисли да остане... - като даде писмото на Ремо, който любопитстваше до него. Момчето-възрастен направо пребледня, ако това изобщо беше възможно.
- Нани коре!? Що за знаци!?
- Ездачески... направо не е за питане, Ремо, повярвай ми... Да видим що за бога са направили с залата ми. - да... беше вече пред вратата... нямаше как да не я отвори.
- Аз ще ти помогна! - момиченцето скочи долу и застана до него, като подскачаше. - Да бутнем заедно!

Какво можеше да намери зад тази голяма врата? Вратата на своето царство? Негово ли беше наистина... и негов ли беше трона, който бе черен... черен, акто най-тъмната нощ. За един единствен миг тъмните кървави очи на Даедел се появиха в чернотата на съзнанието му. Нечистокръвният господар, облечен в най-черната нощ с коси, още по-черни вървеше по тъмнините на съзнанието му.
"Кой си ти? Не преставаш да си задаваш този един единствен въпрос. Ти си този, който си. Ако нямаш смелост да отвориш тази врата... Нека аз го сторя" червените му кървави очи просветнаха в тъмнината, но той внимаваше какво говори. Говореше спокойно, бавно, отчетливо... внимателно?
"А ти кой си, Даедел Раун?"
"Този, който ще бъда. Смъртта в сърцето ти. Злото в сърцето ти. Твоето сърце ми принадлежи... То също е мое. Ти се спазари с Магьосника и аз също приех това. Ти видя чудесата на нашата тъмнина. Не ги забравяй, събуди се и бъди себе си в този свят! Така и двамата ще сме доволни" тъмнината падна от плещите му и Даедел остана в единствения кръг светлина, където синьото го нямаше, където бе единствената част от сърцето му, която още живееше цяла. Даедел в белотата, в чисто бялото, което бе неговата дреха започваше да изчезва. "Ако искаш да изчезна, изложи ме на слънце така. И мен няма да ме има"
"Ако те изгубя, ще загубя себе си. Не си отивай!"
"Така ли?" чернокосият Муртаг махна с ръка сякаш гонеше досадна муха и светлината си отиде. Тъмнината, която бе неговото царство отново го обгърна. "Преди не ме искаше. Значи сега ще бъдем задено? Чернотата и белотата не постигат съгласие. Но..." той изглеждаше объркан от думите си, а после ръката му в тъмнината се протегна към другия и егоистичната му усмивка изчезна "Бъди с мен. Подай ми ръка, за да се бием заедно. Не мога да навредя на душата ти. Ти сам можеш да ме погубиш. Бъди моята друга част и да бъдем едно цяло. Аз винаги ще играя злото, защото това е природата ми. Нека частите се съединят в едно. Всеки човек е съставен от две части - злото върви с доброто."
"Приемам помощта ти, Даедел" образът на господаря, който беше той изчезна с усмивка, беше победил, беше спечелил. Някой ден, щяха да се бият само двамата. Само двамата можеха да поддържат една цяла душа. И той отвори вратите на залата. Никой не го забеляза. Хората, много хора... забавляваха се, но не обръщаха внимание на онези, които влизаха. И това го зарадва. Никога не беше искал да е център на внимание. Само пред съучениците си, където бе себе си... Никъде другаде.
- Време беше - тихият, напевен и прекрасен глас на Ямараску го стресна. Розовокосият, който стоеше наблизо го гледаше, сякаш горд от себе си и от него.
- Значи изпълни заканата си, Яма-чан - тихо му измърмори лилавокосия и сложи ръце на кръста си. Розовокосият, който никой не забелязваше така, както не забелязваше и Муртаг, се откъсна от стената и се приближи.
- По същия начин се появи и на границата, когато бях там. Помня го. Тогава се грижех за теб. После ти се погрижи за мен. Винаги се редуваме. И сега е мой ред.
- Не искам никой да страда.
- Винаги има някой страдащ. Не можеш да го предотвратиш, приятелю. Винаги ще има сърца, които не са на мястото си. И сърца, които ги няма - той сложи ръката си с ръкавицата на сърцето на Муртаг и го погледна - Твоето сърце почти загасна. Позволи ни да опазим частицата. На всички нас.
- Невъзможно е.
- Възможно е. Вярвай в нас, както ще вярваш в себе си. Всеки има надеждата, приятелю. Ние знаем как да постъпим. Имай надежда. Може някой да загине отново... Но други ще заемат мястото му. Винаги ще има един мовент, в който всичко ще си дойде на мястото.
Лилавокосия му се усмихна и кимна.
- Вие винаги знаете какво да правите. Колко ще останат? Само ти и Хюгес.
- Каин! - добави Ямараску, като се отдръпна вече по-усмихнат - Каин се грижи за онзи земен дух. Много е забавно! Как го кръсти, всъщност? Кепет? Добро име... Има хубава песен... - Ямараску се отнесе, а после нещо му просветна - Ти си пожела Рой да пее, а? Хитро, това е невъзможно, нали... Същинска рядкост, но това е друг въпрос... Ще изпълня желанието ти.
Той се прокашля странно, просветна за миг, а после отново се обърна.
- Коя песен желаеш? - нормално, ако не беше учил с Ямараску, щеше да се изненада. Но за всички тях вече беше прекалено ясно, че той можеше да имитира съвършено когото си поиска, да пее и говори като него... Да знае всичките им слабости толкова добре, колкото и Саку... Да познава живота им чрез песен.
- Обикновената - усмихна му се лилавокосия, все пак си беше странно да чуваш гласа на рой от устата на Ямада... Както обикновено.
- Веднага. Ти само се забавлявай. Сядай си на мястото!
Посочи към трона, който в тъмнината не се виждаше и още по-добре. Обичаше да бъде сам сред публиката. Там, където нямаше да го забелязват. С удоволствие си зае мястото. Никой дори не го видя. В тъмнината беше невъзможно. Лука му донесе една чаша, колкото да не е съвсем изолиран от храната и пиенето. Оставиха най-малкото момиче-прислужница да му помага, макар че не му трябваше.
Беше по-добре... да бъде тук в тъмнината... да ги гледа как се забавляват... В сърцето на тъмнината... Да се чувства едновременно и с тях и сам. Беше прекрасно чувството... да знаеш, че и в тъмнината ще има живот.

Карнавал на цветове и усмивки. Усмивки на маски и на истински лица. От тъмнината, той ясно виждаше истината и болката, скрита зад щастие от белота. Белотата, която го заслепяваше. Белотата, която му принадлежеше.
"Златната му коса е огън, направен от лед"
Той бе неговият баща преди първия. Този, който единствен му беше дал живот. Само заради него, той трябваше да живее. И да се бори. Някога щеше да му се изплати. Не днес... Не сега. Някой ден... Зимният демон не можеше да не си получи заслуженото. Някой ден щеше да остане доволен... от своя неочакван и нежелан син. Син, който никога не беше бил негов, но беше... неговият единствен досега. Сега Ним имаше своето семейство. Бе сложил ръка на дете, което бе по-малко и се нуждаеше от същите тези златни стъпки от сняг. Нуждаеше се от същата усмивка. Ним имаше своя живот. Скоро тази зала щеше да се опразни. Един по един... те щяха да се загърнат в свой собствен плащ от тревоги. Всеки човек е сам, когато трябва. Той трябваше сам да гради пътя си. Не се страхуваше вече. Някак си... щеше да гради също както Ремо и Магьосника бяха градили и... бяха сътворили своите домове сега. Той се усмихна и огледа отново пъстрата, изпълнена с безброй цветове зала. Залата на смеха, на самотата... колко векове бе прекарал тук сам самичък Ремо? Всеки беше сам сред другите, ако искаше... но това съществуване бе по-трудно...
Той изпи чашата до дъно и облегна ръката си на широката облегалка на трона. Трона не беше негов... Но той щеше да го пази. Никой друг не бивнаше да се лъже по света на чернотата. Той бе вече прокълнат... Тук беше неговото място. Тук беше щастлив. Утре щеше да излезе, за да се бори някъде другаде... Но днес нека да имаше малко почивка... мъничко. Сега нямаше защо да се инати... това беше неговият дом.
- Ако продължаваш да страниш, никога няма да се задомиш - гласът й, снежен и остър като този на народа й го постресна. Тя наля с невероятно изтрениран жест още напитка в същата чаша. Тя, която също имаше толкова ужасно минало... както всички ездачи на тази земя... всички хора.
- Не се стремя към дом. Това е моят дом... Ризел. - въздъхна после, благодари й с жест и отново надигна чашата пред очите си.
- Какво виждате в тази чаша?
- Виждам веселие... и малко тъга. Веселие, примесено с малко странности... И малко страх. Всички се страхуваме. Дори и аз.
- И никак не ви се иска да се присъедините към тях? - чернокоската, която беше облякла невероятно черна рокля с искрящ червен колан го погледна невярващо.
- Принадлежа само на съучениците си.
- Моо... Непоправими... Страх ли ви е? Да не би да ви харесат и послеват в злото? Те вече са направили своя избор.
- Страх ме е от неодобрението, което някои изпитваха някога към мен. Ризел... Ти ми разказа за себе си. А аз ти казах, че моето минало също е било един вид тежко. За детето, което само си играеше в снега и калта. Което имаше най-безнадеждната и селска прическа, за да бъде глупаче... Което бе само най-отзад и никога не получи нито един подарък... освен от хората, които наситина ги беше грижа за него. За първи път почувствах, че някой го е грижа за мен... когато един страшен рус елф, ранен до дървото ме погледна... и се засмя с онзи ужасяващ глас на смъртта... А тогава ми подари моята съдба...
Лилавокосия й позволи да сипе още малко и двамата се загледаха в празненството. Това, което танцуваше в безброй цветове, а те бяха черни като нощта наоколо.
- Господарите винаги ли странят?... И не се задомяват...
Той не отговори веднага. Остави чашата до себе си, а после потъна в тъмнината, сякаш замислен по въпроса.
- Аз съм само един загубеняк... за какво съм ти? Господарите са опасни... и носят само нещастие. Ездачи като мен не се приемат лесно. Тъмнината е непоносима. А ти си Тир`ре... странно е някой Тир`ре да обръща внимание на ездач като мен. Рой е само едно изключение. Единственото на този живот.
- Не съм забелязала да си сторил нещо нередно досега. Да, имаш си лоша страна... но нали тук си ездачът... нищо друго.
- Ако възприемаш нещата от тази гледна точка... аз съм само тяло без душа.
- Ти сам твърдиш, че си я загубил. И това не е така. Защо се страхуваш от мен? Никога не направих нещо, което да те накара да се страхуваш.
- Направи. Направи много неща. - промълви още по-тихо, замислен и престанал да вижда веселието в тъмнината, още по-тъмното, където бе се скрил.
- Жените си приличат. Значи се страхуваш от жени?
- От жените на Тир`ре - да. Не се интересувай от змията в тъмнината. Тя няма какво да ти предложи. Змиите на тъмнината са слепи. Те са пълни с отрова и мъст. Насочени са само към една цел и само нея виждат пред себе си. Всичко останало е само лъжа. Осъзнават го прекалено късно.
- За мен змията е този живот. Една змия може да прогледне в определен момент. И ще види слънцето в живота. Слънцето, което ще я води. Ти си срещнал много слънца.
Той не й отговори. Този разговор вече беше започнал да го обърква. В един момент си мислеше, че разбира за какво става въпрос, а после всичко се обърка за един единствен миг.
- Какво искаш?
- Усмивката ти.
- Нима не се усмихвам тук?
- Истинската.
- Няма такава. Всичко в този свят е лъжа. Всеки носи само една от хилядите си маски.
- А всеки показва истинското си лице на някого. - той усети как тя свали подноса с сакето на пода и го загледа дори през тъмната завеса. - Покажи го на мен и ще бъде вечна тайна.
- Ти си също толоква опасна, колкото всички останали. - усмихна се той най-накрая, предавайки се. С нея също не можеше да се спори. Можеше, но той не беше в настроение за тояги по главата. - Какво искаш сега от мен?
- Излез от тази тъмнина и ела с мен. Да се разходим из залата. Не се показвай такъв, какъвто не искаш да те видят. Запази образа си само за съучениците си. Но хвани ръката ми и излез от тази меланхолия. Забавлявай се поне днес... без кръв, без болка.
- Как бих могъл да откажа...

- Господарю!? - удивлението им беше искрено. Онези, които не знаеха, че той беше бил тук през цялото това време. Той им се усмихна по онзи странен начин, който не можеше да значи нищо определено. Сега, когато беше слязал по няколкото стъпала до трона си заедно с онази жена... сякаш от самото начало бяха стояли там и бяха чакали внимание... Не... Те не искаха внимание. Те просто се бяха обзаложили, че тази вечер ще бъдат силни.
- Продължете - махна с ръка той, като ги огледа внимателно, сякаш чакаше някой да го предизвика сякаш.
- Не изглеждате зле - в кратката тишина, докато всички успокоени се разотиваха да си намерят още забавления, Ямараску ги оглеждаше скептично, а те се спогледаха.
- Ие, ие, хванах се на бас, че няма да издържи на напрежението - закимаха едновременно с Ризел и се посочиха.
- Е щом казвате - засмя се розовокосият и им кимна към неразборията. Изглеждаше по-засмян... не, може би на Муртаг само така му се струваше. Ямараску често пъти беше повече весел, отколкото тъжен. Той обичаше да се смее, вечно воден от музиката на душата си. Музиката, която го заобикаляше от всякъде. - Ще ми партнираш ли? Като старите времена? Помниш ли?
- Беше много отдавна. Бях дете. Вече не мога.
- Я стига, Муртаг! Не си още старец, като те гледам. Я се виж, здрав и прав! Като преди, като в миналото... Само веднъж, моля те! На Накамура-сенсей много ще му хареса! - посочи към белокосият, който си говореше в ъгъла с някого. Муртаг смяташе, че е оня, брат на Ризел... Много приличаше на него, най-вероятно... - Пийни си тогава!
О, да, лилавокосият знаеше този стран номер и се закова на мястото си, като изгледа розовокосия изпод вежди.
- Няма да стане!
- Само веднъж, а после ще пея като Рой колкото искаш... И като Хюз! Ааа, ако искаш мога и като...
- Тихо! Не смей да го кажеш!
- О, така ли - за миг изражението му стана лисиче, досущ като Хавок, когато беше готов да лъже. - Напримеееер катооо Б..
- Добре, добре, добре, ще пея.
- Чудесно, ти си Накамура, аз другия. Идвай!
Няколко минути по-късно белокосият Хито Накамура беше привлечен от тези познати неща, които сам някога беше изпълнил.. за да защити някой, който беше в беда. Ямада... Пак Ямараску, нали? Той беше изровил от някъде всичко това... Чудеше се...
Извади от белия си ръкав един от албумите, които учинецити ме винаги носеха в себе си. Този беше на един от загиналите. Тези на загиналите обикновено се запазваха и се даваха на някой, който наистина има правото да го заслужава. Учителят, например. Другите екземпляри се пазеха при определени ученици, които бяха най-близки с загиналите. После го разтвори и затърси това, което искаше да намери, което не беше лесно. И се усмихна. Те не бяха събрали информация само за себе си. Те не бяха оставили само спомени на лист хартия... А защо той присъстваше там.. той бе техният баща... Или по-скоро баща на повечето идеи за този същия албум... и за много други.
- Хитреци.. и текста на песента ли - прошепна си и се загледа в двете момчета, които за него, разбира се, винаги щяха да си останат момчетата. Момчето с една порасналата крещящо розовата коса и прекрасно топли очи. Това, което запееше ли, омагьосваше всички и навсякъде. Това, което не можеше да говори, за да не омагьоса някой по погрешка и да стори нещо ужасно. Което винаги изпускаше мислите си и ги формираше в букви, които летяха около него... обиди, когато нещо не му изнасяше, а после се спускаше да се извинява. Детето, което щом откри силите си и получи белия кичур на своята съдба проговори и накара всички да го заобичат. Ямада Раску... И другото дете. Детето с отнесения лилав поглед. С дългата лилава коса, вечно на някаква страна, никак не в ред. Косата, вързана на голяма лилава плитка. Детето, което го беше лишило от всичко и малко по малко после... му го беше върнало. Муртаг Моуси.
~~~
Муртаг не помнеше да се е забавлявал така друг път пред толкова чужди хора. Това го караше да се страхува. Но той виждаше само лицето на съученика си пред себе си. Той, който не го изпусна от поглед нито веднъж и му даде сили да се забавлява наистина. Така, както иначе никога не би си позволил. Каин също беше там... Учителят - също. Значи целият свят беше там. Слънцата около него загасваха бавно... но едни от тях щяха завинаги да останат в съзнанието му. Завинаги.
Сега, когато спеше, още си спомняше как беше изпратил всички и усмивките им изчезнаха в тъмнината. Но този път той остана сигурен, че усмивките ще останат. Поне до сутринта. Спомняше си и как Ризел беше последното нещо, останало в стаята. Тя седеше на купчината чинии на масата. Толкова лека. В черната си рокля в черната нощ, тя самотно ръкопляскаше и го гледаше с онези сини, искрящо ужасяващи сини очи.
"Ти се справи." каза му тя тогава и скочи долу с невероятната си леко. "Но не изпълни обещанието си. Загуби баса."
"Не мога. Не мога да танцувам. Някога ме учиха, но..."
"Глупости! Всеки мъж може да танцува" тя упорито хвана ръката, която болеше, която сълзеше някъде под ръкавицата. Не я стисна, знаеше, че боли. "Слагаш тази ръка тук, а тази ето така. Виждаш ли, елементарно е. Ако някога си се учил още помниш стъпките, нали?... Господарю... само ездачите ли учат подобни глупави неща?"
"Само те. Защото са длъжни да знаят какво се прави на официално тържество. За жалост, такива при нас са много."
"Някога си мечтаех да имам син, който да е ездач и да мога да го изпратя да се научи и той"
"Няма ли да те е страх да го пуснеш сам там? Много майки се страхуват. Така съм чувал."
"Да, сигурно сте прав, господарю... Като майка сигурно няма да мисля вече така... Сигурно няма."
"Не съм ти господар. Никога не съм ти бил. Ти си Тир`ре. Ти си свободна. Измисли ми друго име. Не... не съм господар."
"Значи си Мечо"
"Нани!? Ие! Смъртна обида!"
"Напротив... Ти ми каза да ти измисля име. Чудя се... дали някога ще мога да остана в това царство и да не се страхувам, че ще ме изгонят от село или град. Ще има ли отново обединение..."
"Карма си е карма. Върви да спиш. Късно е за танци вече. Нощта напредва."
Сега, когато слънцето галеше косите му, се чувстваше по-добре. И не мислеше, че някъде е сгрешил. Слънцето, което беше толкова мило и внимателно. Слънцето, което бе като ръка, която той никога не беше усещал на себе си. Чакай... Ръка!? Не беше слънцето, беше нечия ръка. Нечия ръка, която също като майчината милваше него... но той нямаше майка. Точно тази мисъл го стресна и той се надигна от черния си трон. Нямаше никого. Вратата стоеше отворена странно и сякаш някой бързо бе избягал през нея. Може би... беше просто сън на несигурност, поради тази врата. Но той никак не беше сигурен... Не можеше да е така...

Нишката се разкъса. Нишката започна да се разкъсва още повече. Още по-ужасно. Заболя. Болеше... Кръв течеше от тази единствена рана. Толкова, че дори не можеше да движи ръката си. Стоеше и я гледаше, а нищо не можеше да направи. Насред залата, той стоеше сам и се опитваше да затвори раната, да спре кръвта... но болеше. Раната от Гедвей Игнасия се беше отворила. И драконът се приближаваше. Муртаг чувстваше туптенето на огромното му сърце. Чувстваше, че колкото повече се приближаваше, толкова по-голяма беше болката. Разкъсваше всяка част от тялото му. Да, той беше неговият ездач.. и затова болеше. Бялата душа на дракона, увита от злото беше вече изчезнала. Сега имаше само болка, която драконът изпращаше на всички. На него. Той беше неговият ездач, който го предаде.
- Господарю! - синекосият се стресна, отворил леко вратата, за да види дали господарят му не спи. Но го намери на пода в локва от собствената му кръв. Изпусна жезъла си и приклекна до лилавокосия, за да разбере какъв е проблема. Хвана силно ръката му, за да огледа раната. Твърде силно. Болеше твърде силно...
- Дай на мен! - невероятно топла бе ръката на Хюгес, който току-що се връщаше от другия замък. Топла и братска. Винаги бе такава, когато се опитваше да помогне. Той свали очилата си и ги изпусна в бързината, но какво значение имаше това сега. Зелените му очи, ярко светещи като на диво животно прегледаха раната и кимна на Лука да му съдейства.
- Не... няма да се затвори... той се приближава... драконът... То... Глаурунг.
- Ще се затвори щом аз казвам! - остро го прекъсна Хюгес и постави ръка върху тази на Лука, който вече беше започнал с онази топла и приятна магия за лекуване, която можеше да излекува само и единствено неговия господар. Господарят, който си нямаше друг магьосник освен този. И този, който се беше заклел на лилавокосия... заради сестра си и заради себе си. Това бе негово решение. Някога много отдаван, когато бе коленичил на фона на залязващото слънце с жезъла в ръка пред същия този ездач. Бе се заклел да го пази и защитава, да го лекува и забавлява, да бъде винаги до него. Да бъде като сестра си. Да бъде най-добрият магьосник за него. Той никога нямаше да похаби тези думи ако не си вярваше. Вярваше си. Под топлата магия на Лука раната започна да се затваря. Но господарят му беше изгубил доста кръв. Това щеше да се оправи. Щеше да полежи, после всичко щеше да е наред. Виждаше, че Муртаг е замаян... какво ли виждаше сега?
- Лети, лети високо, по-високо. Лети, лети, нататък и нататък. Лети, лети, завинаги и винаги. На своите собствени крила.
- За бога! Не изричай прокоби, Муртаг! Съвземи се, хайде, не си толкова слаб, ще се справиш! - и Хюз му зашлеви една хубава плесница през лицено, но не успя да постигне каквото искаше. Ако привършеше тази прокоба за разделяне, с Торн щеше да бъде свършено.
- Собствените ти крила нека те носят. Нека вървиш свободен в небето от синя светлина...
- Торн! Спомни си за дракона! Не го прогонвай, хайде, бе човек, не ме плаши така!
- Торн е... мъртъв... завинаги...
- Не! Не и не! Ако вярваш в това нищо няма да постигнеш! Хайде, не бъди такъв. Дишай, дишай, точно така. Ето ти малко вода... и се успокой... Хайде, започваш да се съвземаш, това е добро... Лука! Не е само драконът. Нещо го е проклело току-що.
- Усетих го, Хюгес-сама. И май знам какво е. Само трябва да се приближи. Ние с Ремо ще го потърсим, вие се погрижете за господаря.
- Лука! Не убивай... Йонамине... - прошепна лилавокосия, стиснал черното палто на Лука с доста здрава хватка.
- Йонамине? Това е! Дарсия е изпратил прокълнатия ездач.... Господарю, няма да убивам никого. Хайде, пуснете ме. Точно така... Всичко ще е наред, само не заспивайте пак. Хюгес?
- Ще го поддържам, знам как да се грижа за ранени и умиращи. Та той сякаш е почти мъртвец! Няма да умре толкова глупаво заради още една прокоба! Има си достатъчно! Върви! По-бързо, хайде!

- Какво се е случило... - розовокосият рошльо се появи на вратата, разтъркващ очите си като малко дете и току-що се прозяваше. Да, нищо чудно, беше се събудил, защото беше усетил нещо, но както винаги ходеше спящ. Облечен в кафява хакама, изглеждаше доста странно. Но всички хора сутрин изглеждаха странно. - Песента на Муртаг изглежда ужа... Какво е станало тука бе!?
И той приклекна до Хюгес, който в момента сменяше мократа кърпа с друга.
- Пак го прокълнаха, проклетият му некъсметлия. Помогни ми, точно ти ми трябваше. Знаеш най-добре как да извлечеш прокобата.
- Дай да видя, отдръпни се - и той докосна с трепереща ръка своя лилавокос съученик. Светлината на чернота направо беше способна да ги отхвърли и двамата. А после обви ездача и розовите ноти се появиха бавно, като повечето започнаха и да изчезват в червено. Ямараску се хвана за главата и пак погледна ужасено Хюгес - Йонамине! Има части и от него тук! Що за прокоба е това, Хюз!?
- Йонамине беше прокълнат от чернотата, а сега е прокълнал Муртаг, глупако! Направи нещо! Бързо!
- Не ми припирай, не съм супер алхимик - измърмори му в отговор докато рязко замахна неопределено с ръка и я накара да засвети. - Муртаг, чуваш ли ме? Отговори ми ако ме чуваш.
- Хай... - но не беше много сигурно, че ще го разбира. В този черен свят, където беше попаднал... можеха да го накарат да направи каквото си искат. Не, не биваше да заспива. Ако заспеше, щеше да си отиде завинаги. Дано чернотата му да го защитеше... но след като Ямараску не беше сигурен, нямаше да рискува до толкова.
- Йоши! Сега слушай само мен, не се подлъгвай по гласа на Йонамине, слушай ме. - той постави ръката си на челото му и стисна зъби. Не беше възможно да се справи толкова лесно с подобна прокоба и то сам! Не, не беше сам, Хюз беше до него и веднага се насочи да му помага.
- Хайде, Муртаг, повтаряй след мен. И не заспивай. Накарай ума ти да заработи, както преди. Ти си спомняш най-добре. Допълни ме. Знам, че го можеш...

Лука вече скачаше от небето, пуснат от Ремо. Дракона летеше в небето, а малкия ангел се беше изправил срещу него. Толкова мъничък. Толкова нищожно мъничък. Не, не беше и Лука вярваше, че ръстът не определяше силата на това чудато същество. Той криеше в себе си най-невероятното същество на тъмнината - добро в зло. Или може би не беше най-невероятното? Кой знае... И Лука се претърколи и се озова пред невероятно черното и прокълнато същество, което никой не би могъл да познае. Някога бе било ездач. Сега беше просто прокълната кукла на конци.
- Йонамине - тихо промълви синекосия и стисна здраво жезъла си. "Не го убивай" беше повелята на господаря му. Значи трябваше да се помъчи да я изпълни... Да го хване жив! Нямаше да е толкова лесно...
Драконът в небето се изви като огромна черна змия и огънят му обгърна ангела. Но нищо не можеше да се случи на същество като Ремо от един такъв огън. Ремо бе същество на чернотата. Черният огън не му влияеше. Йонамине замахна с огромната си коса. Лука вече беше готов.

- Хюз, ще се появи господаря, но няма друг начин. Иначе няма да заздравеят дупките от проказата. Двамата могат да ги възтановят заедно, моли се да са сключили някакво примирие.
- Господарят!? От къде да знам, опасно е да го оставиш на господаря.
- Опасно беше да го оставяме на Ним, нали? Така мислехме... грешахме, Хюз. Нека дадем шанс на Даедел. Само не знам дали... няма да действа както си иска, докато Муртаг не се оправи.
Но нямаше вече място да се чудят или не. И последната част от прокобата се изпари и на нейно място дойде друга, розова нота, която закрепи положението. Червените очи на Муртаг се отвориха рязко и той се усмихна. Но не помръдна от мястото си. Искаше първо да разбере къде е.
- Кой си ти? - попита рязко Ямараску, който се отдръпна веднага, усетил ледения и опасен тон в думите на господаря.
- Без значение - отговори му студено после. Само това бе начинът. Само това бе начинът, продължи да си повтаря.
- Щом казваш... Благодаря ти - той се изправи с необичайна пъргавост в седнало положение и за голяма тяхна изненада - на Ямараску и Хюгес - им се поклони.
- Ти нали си Даедел?
- Какво от това? Не мога да благодаря на спасителите си? Казаха ми да бъда вежлив, опитвам се. Но сега, след като вече се постарах... - той потърси с очи меча си, но го нямаше в залата, вздъхна и поклати глава. - Отивам да видя онзи, който ме прокле.
- Смей да го убиеш!
- Не... Той ми е нужен... тоест нужен е на добряка... Не знам защо, но както и да е... Драконът ме интересува повече... - и побърза да излезе, за да не го спрат.
- Той ще убие Торн!
- И аз така мисля, боже опази. Ремо ще го спре... надявам се...

"Аз, който съм черната част от душата ти. Аз, който тая злобата в сърцето си. Аз, който съм твоят най-близък приятел. И твоето аз. Приемаш ме, защото съм част от теб... но аз съм различен. Ще те послушам. Ще те следвам. Ще вървя по твоите стъпки. Ще убивам - това, което смятам, че трябва. Аз ръководя твоята кървава ръка. Ти ръководи моята светла душа. И някой ден ще умрем заедно... и ще има мир"
"Искам момент, в който да бъда истински. Да докосвам и чувствам каквото пожелая. Как би се променил света? Всичко е еднакво - те не ме познават. Не ме виждат дори. Но аз още съм тук. Не могат да ми кажат кой да бъда. Защото не съм това, което виждат. Спи света и не чува как в мене бошуват мечти..."
"Мечтите, които ще изпълним заедно"
Насред белия и чист сняг на тази безкрайна поляна, където невероятно черният дракон се извиваше и опитваше да убие ангела... Където черният ездач се опитваше да настигне невероятно красивата магия на Лука... Той, с черната качулка застана в преспите и погледна към червените очи на дракона си със своите собствени червени. После бавно извади дългия си черен меч, като не откъсна очи от дракона.
- Днес ще има кръв... но не твоята, драконе. Нито моята. Ездачо. Ако се откажеш от добротата, ще те разкъсам на парчета. Аз, който съм господарят.
И черното същество на нощта се спусна с меч в ръка срещу прокълнатия ездач. Онзи, който бе обещал да не убива. Може би нямаше, можеби искаше. Даедел не можеше да бъде разгадан от всички. Той беше просто господарят. Ремо не обърна внимание горе, в небесата, където драконът го преследваше, за да го убие. Лука нямаше правото да противоречи - сам беше си възложил това правило. Просто стисна жезъла си, но нито звук не излезе от него. Даедел кръстоса меч с огромната черна ръка с дълги нокти на онова чудовище. Толкова слаб иглеждаше господаря... и толкова ужасяващ бе образа му в същия миг.
"Не го убивай" казваше една част от сърцето му, но другата желаеше мъст. И той послуша другата, която бе зла и беше неговото собствено сърце - това на господаря. Мечът просветна ярко в чернотата, която сам създаваше. И отново нападна....
- Не го унищожавай, господарю. Не бива. авинаги ще откъснеш още една частица от сърцето си - тихо промълви магьосника, но не се помръдна от мястото си. Нямаше това право и нямаше да го направи. Той беше просто негов магьосник, но и нищо повече. Някога му беше приятел, но не и на този господар. Този, който бе нощта и гарванът, който винаги отмъщаваше.
- Да, аз вече нямам сърце и душа. Душата ми вече я няма, потънала в реката от скръб и кръв, която тече покрай мен. И аз все повече и повече потъвам в тая река... И нямам бъдеще. И нямам щастие. Имам, но то е малко, как искам да го задържа... А ме е страх... че ще навреся отново... и отново... и отново... - черният господар отхвърли черното чудовище от себе си с черния меч. Нямаше светлина в това черно. Никога нямаше да има.
- Тогава се опитайте да запазите щастието. Поне една частица светлина - намеси се Ремо, който беше изпуснал дракона, който пък веднага след появяването на господаря се беше измъкнал. - Аз живях тук хиляди години сам. Но не бях, защото слънцето беше с мен. Погледнете луната. Погледнете звездите. Някъде там вашата кръстница звезда ще ви наблюдава. Някой ден ще си отидете. Но всеки човек си отива от света с частица щастие... някъде дълбоко в себе си.
- Да... Дори господарите - промълви чернокосия и се облегна на меча си. Затърси звездите, но вместо тях имаше слънце. Слънцето, което не го приемаше. Но една чиста белота го беше отгледала... Значи беше различен от събратята си. Щеше да оцелее, дори да болеше. Дори сред ужаса, който щеше да му остане. Само той. Помнеше... Че господарят след десет години не се усмихна нито веднъж... с изключение на... детето, което винаги го беше пазило. Неговата дъщеря... Какво се беше случило с Джени? Детето, което и двамата се стараеха да не замесват тук... правилно ли беше? Кой знае...
- Йонамине Кю. Мисля, че те са прави. Че аз съм прав... и ще трябва да те освободя от магията. Магията, която ще причини сълзи и за двама ни ако остане. Не бягай. Защото сега болката ще бъде по-голяма - размисли накрая и се намръщи. Ако оставеше ездача, щеше да загуби себе си в скръбта. Не искаше да умира. Не искаше да умира душевно, защото тогава нямаше да има силата да се бори. Трябваше да се бори... с всичко.
- Добро решение, сър!
- Само че... ми трябва помощ... Още не съм овладял черните си магии така, както ми се иска. Мога да убивам... но не и да спася. Лука... Ти ще ме водиш тоя път. - той рязко заби меча в снега и се огледа отново, сякаш предизвикваше всички. А после се ухили характерно за Даедел - Дарсия! Аз ще дойда и ще победя. Помни ми думите... Аз съм този, който ще те свали от черния трон. Не Муртаг, не Магьосника. Аз, Даедел Раун ще се боря с тебе... Като твой брат. Братята ще се бият както винаги са правили. Нека сам да разбереш кой е по-силният!

Помнеше, че е в тъмнината... че няма никой до него. Че винаги беше бил там от самото начало. Преди да се родим.. къде бяхме? Нима не в същата тази тъмнина, където не познаваш и не усещаш нищо... нищо от онзи безкраен, красив и несъвършен свят... Помнеше, че боли. Помнеше, че тича из улици, които са му непознати и... че не може да намери пътя сам. Викаше и се молеше някой да му помогне, но всички извръщаха поглед от него. Той беше чудовище. Той беше зло, което те презираха и мразеха. Сам върви и сам страдай.
После топлите ръце го прибраха при себе си като ранено кученце. И той се сви и заспа. И след като заспа знаеше, че тези ръце никога нямаше да го предадат. Събуди се късно вечерта и отвори очи. Някой леко отново си играеше с косата му. Какво... къде се намираше сега? Болеше... Много болеше...
- Спи - тихият глас го прикани отново. И той отново послушно затвори очи и потъна в сигурната прегръдка на това същество, което го пазеше далеч от кошмара, който изживяваше и вървеше сам там... някъде там. Там, където бяха тези ръце, той беше в безопасност. Там, където бяха те, той можеше да защити сърцето си и да го предаде на тези ръце... нямаше, никога нямаше да бъде предаден, нали... Нали...
Събуди се отново сякаш след мигове, които бяха цяла вечност. Събуди се от целувката за довиждане. Тези ръце си тръгваха и го оставяха сам. Отново сам.
- Упорита си... Казах ти, че не си заслужава... да гониш мен - незнайно защо гласа му не можеше да достигне света, който виждаше. Безкрайното синьо, което го караше да примижава и да се крие. Толкова синьо беше цветът, който го заобикаляше. - Направи го за втори път.
- Кое? - прошепна невероятното синьо и се усмихна. Да, усмивка от безкрайна чистота, която сега нямаше да го нарани. Не сега... болеше, много... не можеше да бъде по-наранен.
- Целувката. За втори път е. Защо винаги, когато не мога да ти зашлевя една?
- Аз съм жена... Жените са хитри. И не съм казала, че се отказвам от любовта ти. Защо не се опиташ да ми я покажеш?
- Аз?... Ще те погубя.... Ризел.
- Вече отдавна съм погубена. Двете погубени души лесно могат да се съединят. Защо не ме приемеш?
- Страх ме е. Винаги ме е било страх... от тебе... Какво си ти, каквото аз не съм...
- Ще отговорим на въпросите си задено. Но не сега. Сега трябва да поспиш още. Още малко.
И тя сложи ръка на лицето му и я остави там, докато той отново не затвори очи. А после изчезна.. кошмарите изчакаха тя да си отиде и светлината да помръкне. И пак се завърнаха с най-голямата си ярост в душата му. Отново, отново...
Докато огънят не ги прогори. Не ги прогори с огнената ярост на топлината си. С прекрасния глас на съдбата си. Песента на дракона, която само той владееше така огнено да пее. Не, неговата песен. Песента, на техния водач... неговия брат. И лилавокосия усети отново великолепната топлина на ръката му. На ръката, която винаги бе топла... ненормално топла и странна. Той, огънят. Той, вечният им водач, който никога, никога нямаше да загубят. Водачът на огненото царство в светлината.
- Ако пееше винаги така хубаво.. и ако бях момиче... щях да си падна по теб още в гимназията - промърмори и окончателно се убеди, че гласът му не е наред. Нещо се беше пречупило в него... тялото му пееше друга песен. Отвори бавно очи и срещна чернокосата глава на ездача. Той, уморен, стискаше здраво ръката му, предпазвайки го от най-черните кошмари с огън и сила. Ямараску спеше изтощен от другата страна.
- Така ме уплаши! Повече никога не прави така! - простена Рой Мустанг и най-накрая явно си отдъхна. Целият трепереше. Огънят трепереше пред опасността, която го беше сполетяла и отминала като вятър, далеч, далеч от светлината и топлината му.
- Какво съм сторил? - понечи да вдигне ръка, но нещо сякаш пропука и той простена. Това събуди розовокосия и той, с ужасно уморени очи се стресна, за да види какво става.
- Не мърдай! - и двамата веднага скочиха, сякаш бе направил кой знае какво.
- Какво ми... има? - стресна се пък лилавокосия, който в най-тежките си кошмари не беше усещал по-голяма болка - Рой... Рой какво се е случило? Ямараску?
- Просто.... стой така и не мърдай - бавно повтори чернокосия, но очите му не издаваха нищо добро. Нищо, което Муртаг да приеме за надежда. Затова и не го послуша... но нямаше как да се движи, нали? Нямаше никакъв смисъл. Само ръката му чувстваше яркия огън, а не можеше да му отвърне и не можеше да стисне нищо... нищичко. Дори не усещаше тялото си.
- Какво съм направил? Що за глупост е сторил Даедел? Какво съм... направил?
Чернокосият въздъхна, после седна обратно на земята, така че да могат да си говорят лице в лице.
- Чуй ме добре. Даедел тръгна да се бори срещу Йонамине. Йонамине беше прокълнат. Разразила се битка. Чернотата на Йонамие започнала да противодейства на тази на Даедел. Лука не очаквал това, но изградил защитна стена. Даедел тръгнал да разваля магията на Йонамине, но нещо черно започнало да го засмуква. Черна мъгла, която била неуправляема. Лука се намесил, за да те отскубне от магията, която щяла да те направи на парчета. Ремо дошъл на помощ, като за първи път се изправил да се бие срещу нещо... В момента още усмирява черната магия. Не знам как, но Лука те довел веднага тук, за да се погрижат за теб. Муртаг... Такова... - той за миг го огледа сякаш, потръпна, но нищо не се изписа на лицето му. Само решителност, която щеше скоро да предаде на своя брат - Предупреждавам те. Цялото ти тяло е в ужасно състояние. Ще можем да те оправим и всичко ще бъде наред. Зареди се с търпение, братко. Хюгес, Джейдън, Ишин и Онизука скоро ще бъдат тук. Ямараску се опита доколкото може да свърже най-важните неща, за да живееш. Но без тяхна помощ не можем. По-добре изобщо не се напрягай. Не бива да виждаш... нищо.
- Йонамине... Йонамине ще оживее ли?
- Да, Ремо каза, че ще изпълни молбата ти доколко зависи от него. Но не мисли за това сега. В най-скоро време ще дойдат, до тогава спи. Ще ти е по-добре.
- Колко време спах?
- Цяла нощ... Ризел Тир`ре беше при теб цяла нощ, докато разбера какво става. Не е мигнала, да знаеш, да й бъдеш благодарен. Каза ни, че си сънувал кошмари. Не й е било особено лесно, но си бил сравнително спокоен, когато се е грижела за теб. Каза, че вероятно те е боляло. Още ли те боли?
- Не се притеснявай за това... Сега аз...
- Стоп! Не мисли за черни работи. Ще те вдигнем на крака, обещавам. - почти му се скара, после кимна на Ямараску, който искаше да си почине, явно и той бодувал през цялото време.
- Съжалявам, че ви причинявам такива проблеми.
- Само се моля да не е нещо ужасно, братко. Но спокойно... ти не се тревожи за това. Сега ще те оставя да...
- Не си отивай, Рому! Не ме оставяй сам... не искам да съм отново сам... Не искам да... не искам да...
- Знам, че ти е трудно. Разбирам какво ти е. Добре, оставам... Ще се старая да те отвличам от това докато дойдат. Какво да направя за теб, Муртаг?
- Пей, Рому. Песента ти прогонва злото в кошмара ми. Огънят и песента ти.
- Песента ми? Пея фалшиво.
- Не... искам... да не мисля за себе си точно сега... Как е Даедел?
- Ако беше добре, досега и двамата да сте на крака. Затова викаме помощ. Няма значение. Какво да пея за теб?
- О, каквото и да е... Дай нещо старо... Аз ще те слушам... Тихо, да не вземе някоя да си те хване за гадже...

- "И във водопада от мечти, аз ще чакам до теб... и ще чакам да видя звездите, които ще видим задено с теб. Крещиш, за да те чуят, когато си сам. Но знаеш ли... Никой не иска да бъде сам. Никой не желае да е сам самичък на тоя свят. Всеки иска да се грижи за някого другиго... Иска ми се и за мене да има някой близо, там горе или тук долу... за да бъдем двама в този свят на мечти. Където винаги до теб ще те чака... магията на огнени крила... Раждаш се в свят на магията в битката на кръвта. Аз съм тук със своя дух и ще те закрилям. Аз съм твоят брат.. никога, никога не ме забравяй. Аз съм твоето семейство. Никога, никога не бягай от моята усмивка. Никой не иска да е сам-самичък. Всички искат да се грижат за някой друг. Всички искат да знаят, че някой друг мисли за тях в този един миг на самота. Роден си в драконовата кожа на своя народ. В нощта на лунна светлина, където слънцето грее тъй ярко в очите ти. Аз - също. Този път... искам да задържа това чувство... чувството, че никога няма да бъда сам. Мечтите ни са общи. И мислим досущ еднакво. Аз и ти танцуваме със същите стъпки, защото сме едно цяло и един народ. Аз и ти... в същото синьо на тоя народ. И никой, никой няма да бъде сам под звездите. И всеки ще се грижи за другия с онази топла огнена усмивка на дракона, който сме. И всеки ще се бие с ръка по-червена от кръвта. Червена от най-червената кръв на силата... Моята сила, твоята... Не ме забравяй. Аз някой ден ще изчезна в залеза на своята душа. Ще протегна ръка към този червен залез, където ще загубя себе си... но аз винаги ще се грижа за теб.. бъди и ти там за мене... Грижи се за усмивката на моето лице, когато вече ме няма сам да я причинявам. Грижи се за дома, който е нашият общ. Грижи се за светлината на тоя народ... и води ги, води ги към това, което познаваш."
- От много отдавна не съм чувал народните поеми... Никога не ги рецитираш добре.
- Хей, не мога да пея повече... просто ми хрумна... Кейстръл беше... невероятен... този текст наистина беше най-невероятното, което някога излезе изпод ръката му. А Ямараску... Той е магия, която никога няма да забравя в онзи момент. В милионите цветове на Агаети Бльодрен... Празника на елфи и ездачи.. когато излезе в магията на елфическата поляна... Никога, никога не бих се усъмнил някога в неговата музикална магия... Подобна песен никога, никога не бях чувал преди.
- Беше прекрасно... За първи път си помислих, че си заслужава да ходя на Агаети Бльодрен.
- Да, знам... Всички се почувствахме странно. Помня го. Това беше текстът, който бе написан за нашата същност. Ездачите. Това сме ние. И беше хиляди пъти по-красив...
- Стига де... спомняш си доста неща.
- Естествено, има я в албума.
- Така ли? Никога нямах време да го разгледам толкова обстойно... Много съм пропуснал...
- Не особено. Ти по-добре, че не си стигнал до там. Значи ще видиш и откъси от това, твоето...
- Какво? Господи... и мен ли ме има?
- Говориш глупости!
- Извинявай, извинявай.
- Боли те, нали? - чернокосият млъкна, а после и въздъхна. После вниманието му беше привлечено от ездачите, които завнасяха нужните материали и се наредиха до вратата. Хюгес, с вечните си зелени очи, толкова шеговити и усмихващи се през стъклата на очилата му. Джейдън, както винаги така потаен, така странен и магичен, като обицата му подрънкваше игриво и сякаш казваше вместо него, че вече е тук. Ишин, ездачът, който приличаше най-много на котка с тези хитри красиви очи. Русите му коси, които бяха като огън, по-силен от слънчевия. И вечния му колан с епруведки със странни течности. Онизука, русото момче с вечното бомбе, което омацано с бои изглеждаше много по-малък за годините си, но само в лице. Ямараску, който въпреки че беше уморен, продължаваше да гледа любопитно и да оглежда, а розовите му коси грижливо вързани сега го правеха един от най-странните хора в този ездачески свят. Рядко срещаха розовокоси... както и лилавокоси, разбира се. Риза, която носеше сега някакви страшни въжета и русите й коси подсказваха, как набързо беше станала, за да дойде.
- Ама вие сте цяла дружинка!
- Всички искаха да дойдат, ама не успяха. Ние сме достатъчно. Да започваме, момчета. - русокоската дръпна силно въжетата и огледа скептично лилавокосия - Ама как си се наредил... ако не бях подготвена предварително, щях да си умра, ако те видех така.
- Толкова ли е зле.
- Свиква се. Но няма да свикваш, защото ей сега ще те изправяме... Връзвам го, момчета, вие подготвяйте нещата.
- Толкова ли боли? - двамата с Рой не харесваха идеята.
- За всеки случай...

- Слава богу, значи си добре! - зарадва се Бреда, когато видя лилавокосия, подкрепен от Рой и Хюгес да излиза от проклетата стая. Бреда, белокосото момче, което разговаряше с духовете, явно беше дошъл малко по-късно.
- Значи имало и още! - лилавокосия успя да го поздрави както обикновено и се усмихна.
- Отдавна не сме те виждали в униформа. На какво дължим тази чест?
- На Рихата Тахари и по-скоро Онизука... Така ме нарисува... Сега трябва да "заздравее боята"... Като гледам колко кръв съм загубил, бая зле съм изглеждал.
- Не питай - поклати глава Ишин и тъжно погледа купчината епруведки - Да ми заплатиш щетите!
- Първо малко храна... Не, Йонамине...
- Ремо, остави Ремо да се оправи, не го притеснявай. Знам, че ще се справи. Прав си, кой е готвача ти.
- Санджи Тир`ре... Трябва да е долу.
- А, споко, ние бързо надушваме кухнята. Към тронната... само внимавай как ще ходиш с нас... не че сме на по бира или подобно...

Те го оставиха внимателно на стола и се настаниха кой където си беше свикнал. С разликата, че Рой седна срещу него и се усмихна.
- Да проверим дали всичко ти е наред! - спокойно обяви и го погледна внимателно. Не биваше да има пропуски, защото можеха жестоко да променят ездача. Да, бяха се постарали да оправят всичко... Но... Дано беше... така както трябва. Те, които се познаваха най-добре, те, които познаваха всяка част от душите си... защото бяха семейството. Муртаг му се намръщи, макар и малко да трепереше, несигурен в стъпките си. Да, беше наистина ужасно разпарчедосан... чудно как беше оживял... ако беше бил сам досега да е мъртъв. Млъкнаха докато Санджи им сервираше бързата закуска, но обилна. Муртаг не беше ял нищо от вчера сутринта.
- Какво ще проверяваме? - изтена накрая, докато Рой бавно проверяваше как са магиите му. Огън, вода, земя, въздух, електричество, вятър и така нататък. Всеки ездач имаше определени развити способности във всяка една насока и "алергии" към други магии.
- Брисингр? - попита го, докато проверяваше за всичко това.
- Огън.
- Адурна?
- Вода.. боли ме, мразя сила вода!
- Абе не съм сигурен, Ризел каза, че ти понася, когато сънуваш кошмари. Вероятно алергията не е толкова голяма. Както и да е. Остави ме да продължа и не отклонявай темата. Благодаря, Санджи, много мило да ми донесеш лава. Шур`тугал?
- Драконов ездач - отегчено издекламира лилавокоското. Добре си знаеше езика, защо го изпитваха пък сега на стари глупости... Добре де, сигурно си имаха и причина... Но старият диалект на ездачите се използваше в изключително редки случаи и то много специални... Все пак така можеха да разберат дали Муртаг си е в ред или не. Него го биваше в тази насока.
- Гедвей игнасия?
- Блестяща длан.
- Квейква?
- Мълния.
- Фрикаи Андалат? Не, не съм аз, ти си...
- Приятел на смъртта, ха-ха, попиках се от смях.
- Исидар Митрим?
- Джуджешки? Все едно пък съм толкова зле. Звездна роза.
- Реагираш на смяната на езиците. Това е добре. "Но"?
- Елфическа титла за някой, който уважаваш в древните времена. Абе Рой аз това си го знам, дай нещо друго... Тук съм си цял, остави.
- Индлварн?
- Дейджа! - измърмори му лилавокосия, дори можеше да се приеме за съсък на недоволство и чернокосия се засмя вече доволен. После се усмихна и се поклони както си седеше.
- Хай... Вайс хейл. Леле, Накамура-сенсей ще ме убие ако разбере, че съм забравил толкова думи от официалния език... Но той е напълно сменен... Формалностите са толкова отегчителни.
- На мен "Дейджа" си ме кефи...
- За теб знаем, но ако не те подсетим няма да го използваш. Звучи много смешно от тебе... О, това изглежда вкусно - и ездачът, сякаш забравил за другото нападна купата с апетитните закуски. Лилавокосия го наблюдаваше как нагъва сандвичите като малко дете и се усмихва широко. Другите май също изглеждаха щастливи, макар и уморени. Толкова страшно ли изглеждаше? Какво ли беше било... Санджи му донесе още купа сандвичи и малко ябълки.
- Казаха ми, че ви харесват?
- И още как.. Ека елрун оно. - замечта се Муртаг и му махна да си върви, защото готвача имаше още толкова работа. Всички тук си намираха сами работа. А той бе просто събирателното тяло, около което всички се въртяха... Защо...
- Можеш ли да стоиш на крака вече? - обърна се към него Онизука от единия край, който се наслаждаваше на някакви сладкиши.
- Не. - отсече твърдо, защото не искаше да го проверяват повече. Сам беше го направил и всичко си беше наред.. а пак не знаеше как да им благодари.
- Жалко, ние мислехме да се почерпим... - зачеса се Хюгес, не че Муртаг можеше да му попречи така или иначе.
- Не се учудвам.
- Хайде бе, дай усмивка. Риза ще те напердаши, ако не!
- Тя никак не е страшна, Ризел е по-страшна.
- Ха, Ризел, та Ризел, какво й е страшното...
- Аз знам! Една тояга... - Джейдън се обади, сетил се какво не биваше да виждат в ръцете на жената Тир`ре.
И те отново се разговориха, сякаш си бяха у дома. И да, всяко място в драконовото царство бе техен дом. Муртаг виждаше ясно каква е целта им... но я пренебрегна и ги остави да го накарат да се отпусне. Те можеха, защото знаеха най-добре... всичко, което можеше да го направи щастлив. Но само още нещо го тревожеше.
- Рой... Трябва да стана по-силен.. без дракон.
Чернокосият пак се върна към сериозното и кимна. Другите се умълчаха.
- Знам, братко. Точно това коментирахме и ние. Прекалено си зависим, както впрочем и повечето... Но се учим и на разделна връзка, нали помниш...
- Драконът ми беше прекалено слаб за разделна връзка. Страх ни беше да се разделяме... Накамура каза, че е по-добре друг път, но нямахме възможност.
- Време е да научиш този урок, братко.
- Точно затова смятам да... Кой да помоля да ме научи?
- Накамура-сенсей! - отсякоха всичките му събрали се тук съученици и кимнаха по едно и също време, сякаш по даден знак.
- Към кого да насоча връзката на Гедвей Игнасия, сенсей? - всички знаеха, че белокосият учител стои до вратата и ги подслушва. Нямаше как иначе, невъзможно беше да не е там.
- Това е труден въпрос. Обикновено хората се насочват към други хора... но това обикновено са годеници. Те се доверяват най-силно един на друг, за да споделят провалила се връзка. Нещо подобно беше направил Бром-сан навремето. Но ти си труден случай. Ще потърся...
- Не, сенсей... Ще намеря някой, но дотогава не е ли възможно без някой, към който да се насочвам?
- Възможно е. Ще уредим уроците...
- Веднага като се оправя. Благодаря ви отново, сенсей...
- Какви ги говориш, та нали ни е сенсей! Не мисли повече за това. Ти си силен, ти можеш... Всичко ще бъде наред, защото ние ще бъдем тук. Всички ние. - и от Онизука, толкова често повтаряни, изречението придобиваше и друг смисъл. - Чух, че не си разгледал албумчето, а?
- Тъй ли? - Бреда се задави с виното. - А, не може така. Дайте да го поразведем малко из страниците. Доста бързо ще го оправи това.
- Съгласни!

(Повлияно от новата книга "Брисингр" от където идва и идеята за ездачите, тук ест по мой вариант. Езикът е от книгата... и колко отдавна не се бях сещала за него)

- Погледни, погледни ги само - шептяха двамата Тир`ре зад вратата, докато ездачите, скупчили се на ку се смееха на нещо, но на драконски. ма Тир`ре никак не разбираха този език. Те разбираха само своя стар диалект... още от преди много, много време. Разбира се, познаваха официалните думи на драконския, но не и новия вид на този език. Този, с който и те някога се бяха родили. Ездачите отново се изхилиха в залата и сестрата и братът се намръщиха. Нищичко не схващаха.
- Много са странни.
- Направо откачени!
- А после ние Тир`ре сме били странни... - да, народът на Тир`ре нямаха имена. Странници по пътищата кръщаваха децата на Тир`ре, ако тези деца имаха къдмет. Така и Ризел и Санджи бяха кръстени от случайни минувачи. Елф и джудже. Ездачите кръщаваха с най-странни имена... и толкова близки до културата им... Толкова красиви дори, ако наистина имаха късмета да попаднат на безименно дете Тир`ре.
Русокосият готвач захапа цигарата си и продължи да гледа тези хора с интерес. За тях нямаше по-слаби и по-силни, те бяха равни и се защитаваха еднакво силно... Всеки с възможностите си. Беше видял господаря, когато го донесоха на парчета в замъка. Толкова ужасно същество никога преди не беше виждал. Същество, което бе пред прага на смъртта, заради това, че искаше да освободи един свой съученик и брат. Но те... бяха толкова по-смели... Тир`ре отдавна бяха загубили благоговението на драконите. Молеха се, но нищо не получаваха. Културата им замираше... вече отдавна бе мъртва.
- Значи... е спал добре? - за този, който бе приел сестра му да живее и да бъде човек. За този, който бе изслушал болката й и не се беше присмял на тегобите й. Този, който бе й разказал своите проблеми. И този, който нямаше да я изгони, защото е Тир`ре... Всички те бяха такива и дори той беше приет да остане тук... и беше равен с тях... За него имаше дом тук, в този живот, по-различен от всичко останало. Но май си беше вадил лошо заключение за лилавокосия. Беше господар... но ездач...
- Може и така да се каже - спокойно поклати глава чернокосата му сестра, която се беше навела да гледа през процепа и беше доста по-любопитна, защото подразбираше още по някоя думичка от шантавото им бърборене, което сега бе като порой от думи - Защо питаш?
- Сигурно трябва да му благодаря...
- Моля... - стресна ги някой и те отскочиха от вратата, сякаш бяха истински престъпници. Но се оказа само Ремо, който подкрепяше Лука и Йонамине. Детето, което не беше дете и ангелът, който не бе само ангел, но и душата на всичко тук. Сега не изглеждаше никак изморен, напротив... Но хората с него май бяха доста... изтощени.
Ангелът отвори вратата, след като им кимна доволно и остана в тишината. Те, ездачите, вече го очакваха.
- Ще се оправи... - каза тихо, като посочи с глава ездача с морковената коса, който явно изобщо не беше и в съзнание. - Отровата не го беше прояла надълбоко. Останалото зависи от вас... но щом върахте господаря ми... Ще върнете и него.
Още миг тишина и после зрив от различни думи, твърде неразбираеми и неразличими. И всички се втурнаха да помогнат на Ремо.

- Ремо, аз заслужавам ли да съм господар? - малко по-късно Муртаг пиеше чай, а ангелът седеше близо до трона му и си играеше с Елисия.
- Разбира се. Съберете силите си... и ще ви покажа как да се борите... Не се губете в колебания.
- Съжалявам за случилото се. Мислех, че съм по-силен, а се оказа, че дори не мога да активирам Гламдринг... сякаш съм забравил как става.
- Заради Ним е, сър. Ще ви науча... Всъщност не аз, но има време, ще ви кажа. Вие не сте слаб, но винаги може да настъпи объркване. Не се тревожете... за мен беше чест и радост да се бия заради вас... и ваш приятел...

Малко по-късно той й се поклони в коридора, където привидно нямаше никой. А тя го изгледа стреснато и се огледа, сякаш това, което искаше да й каже той бе забранено за всички.
- Мислех, че си забравил.
- Не мога. Казаха ми какво си направила. И, въпреки че помня какво всъщност стана... аз пак съм ти благодарен за всичко останало, което не съм видял, Ризел.
- Това, което стана беше...
- Знам какво беше, но няма значение. Разбирам. Разбирам притесненията ти. И защо не искаш да споменавам и дума. Няма да го направя. Но съм длъжен като ездач да благодаря за всичко.
- Добре, какво да правя аз?
- Ти?... Нищо. Просто приеми благодарностите и ме пусни да си ходя.
- Само това ли? Не трябва ли да казвам нещо?
Той се изправи преди чернокоската да завърши романа си, който току-що започваше.
- Ездачите казват, че да отговаряш на някой, който ти благодари е излишна формалност.
- Не си отивай, тъкмо можем да обсъдим случилото се. - изръмжа му онази като сложи ръце на кръста си - Не си бълнувал така ли? Аз си мислех, че просто сънуваш! Значи наистина си... боже, наистина ли си го... усетил?
- Случайно да забеляза, че дори те гледах? Не беше толкова тъмно! Глупаче!
- Трябваше да ми кажеш! Нямаше да...
- И да пропусна възможността? Друг път!
- Направил си го нарочно!? Е сега ти видях сметката - и тя затърси наоколо своята знаменита тояга или нещо по-ефективно.
- Какво толкова е станало - тихо прошепна едно от момичетата прислужнички зад ъгъла. Други две любопитни глави се показаха да видят спорещите.
- Нещо, когато Ризел-сама го пази днес сутринта - подозрително се обади второто момиче.
- Нещо подозрително, ама много - каза и третото и трите помръкнаха.
- Много странно говорят... Ще разучим, да кажем на другите.

- Сякаш още чувам песента на онази смърт... И още и още чувам как шумът от битката се прокрадва в сърцето ми... И как той крещи и се опитва да настигне буйната смърт... А няма никой... няма никой, който да му помогне... И чувам как цигулката на този господар се прокрадва в сърцето ми и ме е страх... И моят край ще дойде... ще дойде новото начало на деня... Но той продължава да крещи и да ме вика, а аз не мога да помогна на душата му. И ме е страх... Помня как стоях покрай леглата на онези, които можеха да умрат... и как стенеха те в съня си, а аз не можех да помогна. Бях просто там, но тъй далеч, тъй далеч... Аз съм никой. И все пак когато бях там се чувствах по-спокоен... Те дишаха... Това беше достатъчно.
Лилавокосият не можеше да го чуе. Ако го чуеше сега добре щеше да го напердаши. Но Хюгес, който седеше до леглото на Йонамине просто си спомняше отново... ужаса, някога, много отдавна. И този ужас живееше във всички тях... Затулен от усмивката, той витаеше в душата им. Някой ден и с тях щеше да се случи същото. Умри в битка, за да бъдеш щастлив... Ако бяха загинали всички нямаше ли да е по-добре? Така нямаше да страдат над гроба на онези, които вече ги нямаше... А той, Хюгес... той щеше да умре последен. Най-голямото наказание, което можеше да измисли съдбата за него. Не искаше да остава сам... Не искаше сам да стои до камъка, украсен в безброй цветове и сам да пролива сълзите. Отново, отново. Останал сам пред всички тях, които ги нямаше. Той можеше ли да си иде след последния... Имаше ли правото да си отиде след другите... Без да дочака достойна смърт... Слушаше тихата песен на цигулката, която успокояваше господарското сърце на Муртаг. "Ако знаеше, братко... колко ме е страх... За тоя свят, в който ще остана сам..."
Не, не можеше да остане сам, нали... Защото Елисия и останалите щяха да бдят над него. Животът оставаше и си вървеше по старому... Може би, може би щеше да умре и той щастлив.
Червенокосият му съученик се намръщи, потръпна и отвори очи. Сякаш за първи път видял светлината през прозореца на черната кула, той се усмихна. После се засмя и вдигна ръка пред лицето си. Тъй бавно, сякаш вече бе мъртъв.
- Йонамине! - но не отговори. Гледаше ръката си и се смееше... Нима... Нима и той беше жив все още?
- Рой... сбърка... Нямах... работа... там...
- Знам, всички знаем... Благодаря ти, господи, значи ме чуваш.
- Песента... на смъртта... - той се обърна към полуотворената врата, от където долиташе леката музика. Не знаеше какво става, защото прокълналата го магия го беше държала далеч от този свят, който познаваше. Света, където винаги той с чашата си в ръка се надвикваше най-много от всички.
- Не. Песента на Муртаг - усмихна се Хюгес, като също вдигна глава нататък. Имаше място за всички на тоя свят и макар те да падаха в битка... Имаше живот и след смъртта и пак щяха да бъдат заедно... Един ден на някое вълшебно място, по вълшебно от всяка нощ досега.
- Муртаг... - прошепна и Йонамине и сякаш се замсли. Той, който бе изпратен да убие лилавокосия и почти беше успял. Видя го как пада през булото на чернотата, обгърнала съществото му... Видя го как пада и сърцето му се сви... Но не сам беше преборил омразата на чернотата. Да, ръка по-сияйна от най-черната нощ... и също толкова черна. Как беше възможно? - Кой...?
- Аз ти помогнах - черното същество се отдели от ъгъла и се приближи към светлината. Дете? Не, ангел... Най-невероятното черно същество на добрината.

В чернатга зала свирещият се усмихна. Да, значи беше спасил душата на своя съученик с помощта на Ремо. Икщаше да помогне, но не знаеше как. Та той беше само господарят... Нищо повече. За него оставаше само да се бори и да печели... да загуби ако трябваше. Вече се беше примирил с това. В тъмнината синьото, което носеше, сега се отразяваше невероятно в стените от диамант... Диамант ли беше това или просто негова представа? Музиката ,която го държеше буден и която бе негова част от душа... Тя накъде щеше да го отведе... В нощта, където живееше... имаше само един път напред. Само... един...
- Подтискащо е... Музиката ти... - каза тя силно, докато го слушаше съсредоточено. Неговите съученици. Той беше част от тях... И те от него. Той вече не беше тъмното същество. Само скръбта бе негова. Не, нямаше да им я покаже. Той никога не бе бил такъв.
- Защото няма кой да пее... Смъртта има своята песен. Нали, Ямараску?
Розовокосият кимна, заслушан дълбоко в още по-дълбокото значение на смъртта, която извираше от цигулка, прокълната да страда... Досущ като господарите, които я държаха. Сякаш... винаги бяха били прокълнати да губят малко по малко, частица по частица... цялото си сърце.
- Променил си се... но не съвсем. Различното е... че сега вече знаеш, че имаш една единствена съдба... В края на тази съдба... Ще имаш два пътя. Избери тоя, който смяташ за най-добър. Но... Не оставяй нас да се колебаем пред тях. Избери този, с който ще сложих край на загубата... какъвто и да е. И не спирай нас от нашите пътища. Ние също имаме такива. - Джейдън вдигна кристалната чаша и се облегна назад. Там, отвъд морето, където идваше... там можеше да бъде по-силен... тук можеше само да ги подкрепи. Той беше с тях и не беше...
- Ще избера пътя... който ми окаже съдбата. Нека тя реши.. дали ще умра... или ще живея... Затова Ризел. Помисли и ти... Помисли добре. - не се обърна към голямата врата, зад която се криеше чернокоската. Добре знаеше къде се намира... Уещаше всички тях. Малките светлинки живот в голямата мрачна кула на сърцето му.
- Вече реших - тихо отговори тя, заглушена от музиката на неговата смърт.. или неговия живот. - Няма да мисля втори път.

~~~
В прекрасната градина, където цветята бяха също тай прекрасни... Където никой не биваше да стъпва освен господаря, но господаря имаше правото да покани когото си иска... Те стояха зашеметени и разглеждаха невероятните цветя, които се отдръпваха от краката на господаря си, който беше тръгнал напред. В тази красота, той беше друг и не беше този, който го познаваха. В чернотата и светлината, на границата, на която стоеше... той всъщност беше различен, нали?
- Няма ли да дойдете? - подкани ги Муртаг, а странният вятър над градината сякаш повя, за да ги подкани да пристъпят. Те сякаш се страхуваха да не стъпят върху красотата и да я погазят с незаслужените си стъпки. Но цветята се отдръпнаха и от тях и им направиха път към прекатуреното дърво, покрито с живот и растения.
- Не знаех... че в черното сърце на Дорадо има такава красота - възкликна белокосият учител, когато се настани на дървото.
- Ремо не е зло, а ангел. Ангелите обожават красотата на своите цветя. Помня... Колко дълго страда Кевин в деня на цветята... като знаеше, че никога няма да ги види пак. - Муртаг седна пое си дъх и после развърда превръзката на ръката си, където Гедвей Игнасия продължаваше да чернее, но вече не кървеше толкова.Спомни си как го беше получил и как в болката беше намерил най-невероятния свят на съдбата си. Колко отдавна беше, колко време беше минало от тогава... Как му липсваха нощите, прекарани в разговори с най-честния му приятел... Сега приятеля му вече не съществуваше. Колко... Колко болка... Но не, трябваше да бъде смел... за пореден път.
- Научете ме как да се откъсна от него, за да бъда силен... дори когато го виждам и боли.
Ямараску му се усмихна, рядко можеха да чуят от него нещо като молба. Те това го възприемаха като молба, въпреки че не беше. И той беше повикал тях, Хито и Ямараску... Хито, който бе неговият пореден баща в живота и учител. Ямараску, който познаваше и знаеше кога... кога ще си отиде от тоя свят. Защото чуваше песента на живота му... Както и на всички други.
- Да започнем с най-леките упражнения. Вече ги знаеш. Опитай се да усетиш света, който ни заобикаля през нашите души и умове. Да изпитаме добре ли се свързваш с умовете на другите създания.
- Няма да споря този път. Добре, каквото прецените. - и лилавокосия затвори очи, досущ както когато беше малък и се мъчеше да се отърси от съзнанието на Торн. Те бяха твърде силно свързани. Тогава... тогава беше прекратил това и въпреки, че добре се свързваше... Не се беше упражнявал повече. За миг остана в чернотата на собствения себе си, където господарят той... крачеше из мрачната зала на ума му и кършеше ръце... Чакайки... нещо да се промени. После се насочи към невероятна картина от мисли и емоции.. Колко много хора имаше тук, в сградата на неговото бъдеще. И успя добре да се насочи първо към Ямараску и ахна. Никога не беше опитвал да се насочва към други ездачи, освен към немите, които можеха да комуникират само с мисъл. И към дракона си, разбира се... И Ним... В много редки случаи и към други създания. Пък и повечето ездачи се криеха от подобни атаки, страхувайки се някой да не поеме контрол над мислите и действията им. Този път Ямараску му позволяваше да разбере... какво всъщност вижда той през собствените си очи. През очите на Ямараску, музикалният магьосник... Той виждаше всичко в най-невероятните тъмно лилави окраски, които Муртаг някога беше виждал. Всяко сткръкче трева, всяко живо същество трептеше и лилавите вълни се разнасяха нежно и красиво във въздуха наоколо. Тъмното лилаво, което обагряше света според Ямараску... летеше наоколо и свързваше всичко с него, ездача. Нима беше възможно един човек да вижда в лилаво света? Беше.... беше като сън, който никой никога не беше виждал. Хората около него също бяха някак странно лилави. Очите им искряха странно и някак страховито, но всъщност издаваха някаква странна... магия?
- За бога, Ямараску - промърмори Муртаг на ездача, който не можеше да знае дали гледат в съзнанието му или не, освен ако не пожелаеше, но сега не биваше да му пречи. - Значи... Значи за теб всички са лилавокоси?
Розовокосият се засмя, а съзнанието му някак потъмня, знак за тъга.
- Винаги съм се чудил, когато говорите за синьо или русо, или оранжево. Аз съм се родил така, Муртаг. За мен този свят е лилав и розов. За мене това небе е лилаво и живо, както всичко наоколо, което трепти. За мен ти, дори и Хито, когото наричате бял... за мен всичко е лилаво. И никога не съм си представял що за цвят е това синьо, за което копнеете... Само черното познавам като цвят, защото като затворя очи изпадам в тъмнината на спокойствието си. Рой е чернокос... Кейстръл беше... За другите цветове мога само да гадая, а те не могат да се обяснят, нали? Въпреки това.. обичам своя лилав цвят. Когато те видях за първи път... помислих си "Що за същество е това?"... Ти... ти целият си лилав.
Муртаг прекъсна връзката и примига няколко пъти, за да се върне към своето възприемане на света. Никога не си беше представял, че Ямараску вижда по съвсем различен начин от нормалните хора. Как ли Лебърард успяваше да се приспособи към всички тези гледни точки? Той бе бил сляп, но използваше магия, за да гледа през очите на другите без да им пречи.
После лилавокосия се опита и с Хито. Хито беше някак прекалено далечен, сякаш го беше страх от всичко. Страхуваше се, че ще изпадне в нищото, ако продължи да го търси, но успя да го намери накрая, останал почти без сили. През кафявите очи на Хито светът изглеждаше твърде блестящ. Учителят му възприемаше и ценеше всеки живот в този свят. Всичко... бе ценно. Учителят му като че ли се намръщи и рязко го отхвърли от себе си, все едно беше заразно болен. Удар със силата на ума беше по-болезнен от обикновения и остави лилавокосия почти без дъх. Явно това беше защитната реакция на Хито.
- Не пробвай с мен! Дойдох да те уча, не да ти показвам неща, които са си само мои!
- Сумимасен, сенсей!
- Видяхме, че все още си добър в техниката... Това е добре, не си загубил уменията си в тъгата... Ездачът си остава ездач, а?
Изглеждаше доволен, дори горд от ученика си... Въпреки всичко, което бе преживял заради него. Изправи се, Муртаг също. Хито протегна ръка, където зеленият Гедвей Игнасия просветна, сякаш драконът някъде там намигваше. Белокосият се усмихна.
- Да пристъпим към същинската част. Да разгледаме прокълнатия ти знак... Ямараску е тук, за да се упражняваш и да се насочваш към него, а не директно към вече несъществуващият ти почти дракон. Ако овладееш номера... Ще споделиш страховете и проблемите си с когото пожелаеш. Но избрах Ямараску за упражненията... Защото ми се вижда най-честно спрямо теб. Той, който познава края ти в песента на живота ти.
- Добре сте избрали, сенсей. Оценявам го. - Ямараску за Муртаг беше... същество, от което се страхуваше и почиташе. Ездачът, който го беше избавил задено с Блу Тегами... от една минала скръб. И някой ден... може и да успееше отново. Защо винаги беше бил там, когато имаха нужда от него? Муртаг не знаеше. Знаеше само, че му има пълно доверие. На Музикалния магьосник на неговото време.

- Бий се, бори се за деня, който ще премахне колебанията си, намери своя път в прекрасните цветя! - ако искаше да се отдели от дракона в битка, трябваше да го изолира от себе си. Битката му трябваше, но не биваше да е кървава... а просто такава, която целеше да го откъсне от болката в ръката.
Магьосникът на музиката имаше такива леки движения. Движения, като че ли на елф, които не можеха да бъдат проследени. Рядко някой ездач могжеше да бъде толкова бърз и толкова опасен в същото време. Те не държаха на грациозното, въпреки че го ценяха. Не можеха просто да го постигнат. Те бяха акробати, що се отнасяше до това да се биеш... и нищо повече.
Ямараску тичаше из малката безкрайна поляна и сякаш никога нямаше да може достигнат. Те можеха да се гонят колкото си искат, но не беше точно това.. те се състезаваха в живота си с магията... която не беше видима. Белокосият стоеше в кръга, който правеха около него и ги наблюдаваше. Само това, но само привидно. Подобна магия никой не можеше да усети... Не, просто никой, който нямаше да я разбере.
- Постарай се малко повече, Муртаг! Забравил си произношението на по-сложните думи, въпреки че ги правиш умствено. Съсредоточи се! Помни какво съм ви учил - нека е като музика.
- Говорете за себе си! Не мога да пея!
- Всеки ездач може да пее доколкото се изисква от него, за да направи проста магия. Не се оплаквай и продължавай да се опитваш да го уцелиш. До това стигнахме, минахме през всичко останало, а ти накрая... няма да се предаваш сега!
- Напълно ясно ми е!
Но Ямараску беше неуловим. Малко преди час-два, Хито беше му повторил отново основните принципи на Гедвей Игнасия и беше го накарал да използва магията на знака - нещо, което Муртаг бе отвикнал да прави от много време насам. Някога с негова помощ помагаше на дракона си да се изчисти от утринната роса... или на малките в двора на двореца помагаше да добият повече сила и смелост. Откакто го бяха изгонили, вече нямаше смисъл да го прави. А сега Торн беше загубен... Не знаеше какво коментират за него хората там. Не го и интересуваше. Имаше приятелите си и това беше достатътчо. Но още помнеше болката след думите... "Върви си". Беше прогонен от двореца и три години бе живял при Лука. Лука, който живееше с примиреният си баща, майка си, която винаги плетеше нещо и единствения си останал жив брат, който бе наследил свещенното в семейството им. Вярата. Беше му се натресъл в дъждовната нощ, отчаян, търсейки нещо в големия град. Беше го било някак страх да се свре... някъде другаде. И някак инстинктивно се бе насочил към Лука, който му каза просто... "Влез". Бе го приел без ропот, без нищо, само страданието и болката, задето го виждаше прогонен. Спомняше си как старата жена, майка на Лука, беше го погледнала с замъглените си очи, беше наклонила глава и беше показала беззъбата си усмивка. А после, след като му подари един домашно оплетен шал му позволи да остане. С бащата на Лука често пиеха на малката веранда. Старецът изглеждаше и огорчен и щастлив от сина си. Но това беше нормално.
Спомняше си Рой, който няколко месеца след това не смееше да му проговори. Страхуваше се, че след като не можеше да му помогне, Муртаг го е намразил. Не, не можеше да го намрази... Но Рой бе станал твърде внимателен след смъртта на Арвен. И двамата я бяха изгубили заедно...
- Не се разсейвай, продължавай да се упражняваш! - скастри го белокосия и отново насочи невидимата си магия към него, за да го разсъни. Ако направеше грешна стъпка в магията на Гедвей Игнасия... щеше да му коства всичко.

Късно вечерта, останал доволен от себе си, но не успял да догони Ямараску, той вече се тътреше по коридорите на сърцето си. Гедвей Игнасия поне вече не кървеше. Чувстваше се по-добре. Може би щеше да успее да се откъсне от дракона си... нямаше да боли толкова.
"Ако ми дадеш сила, ще го убия вместо теб" чернотата на Даедел заля погледа и го накара да спре. Някъде там червените очи на господаря просветнаха въпросително.
"Ако го убия, ще ме боли и ще полудея"
"Много ездачи губят драконите си. Просто ще боли, а после ще мине. Винаги има път. Да извървим този задено. Ще е правилното решение"
"Не... Още не съм взел решение"
"Бавиш се... Знам защо се чувстваш слаб... Но повярвай на истинското... Не на лъжите."
- Какво правиш тук? - намеси се друг, по-звънлив глас и чернотата даде път на Ризел и Лука, които обсъждаха нещо, докато се разхождаха.
- Не виждаш ли? Опитвам се да ходя.
- Нека ви помогна! - стресна се Лука с обикновената си ослужливост, но Муртаг му отказа.
- Когато стана бебе, не сега... Запази ми достойнството, но все пак... благодаря.
- Тъкмо обсъждах с Лука какво да правя с това.
- Кое това?
- Фокусирай се! - тя можеше да му го набута в лицето, ако не му беше привлякла вниманието навреме. Зеленият диамантен пръстен. Или дори по-твърд от диамант.
- Какво за Нирка?
- Обещах ти да го пазя, но след като си вече тук...
- Задръж го. Имаш повече нужда от него, отколкото аз. - махна с ръка и я подмина, следван внимателно от Лука.
- Не е типично за ездачите да подаряват пръстени на жени. - спря го тя, останала назад в тъмнината.
- Тогава го приеми както желаеш. Нека остане при теб. Не съм романтично момче... или по-скоро не желая да говоря тиради на теб, не те харесвам, глупаче.
- Колко ти повярвах. Приемам това за романтично.
- Много смешно... Не ти вярвам... - той се скри зад ъгъла, за да не спори повече и въздъхна. Как да се оправяше сега с нея? Беше много странна...

"Имаше едно време една картина. Картина с чудно ярки цветове. Картина на минало, неповторимо и прекрасно.... Когато той бе щастлив...
Клончетата на гората се полюшваха от лекия вятър. Толкова красив бе вятърът в тази сутрин. Вятърът, който поклащаше леките цветчета и ги ронеше на земята като розови сълзи. Дървета по-могъщи от най-могъщите в техния свят. Те по-могъщи не можеха да познаят. Тогава, когато мъжът с черното палто бе щастлив...
Цветчетата падаха леко на земята и докосваха нежно тревите, които пращяха от живот. Хиляди мравки отново и отново събираха запаси за някой далечен, далечен зимен ден. Вятърът галеше тревата и леко я караше да танцува, толкова леко, толкова нежно. Тогава, когато ездачът с шапката беше щастлив.
Цветчетата обсипваха червените люспи на дракона, който се беше свил под дърветата и изглежда спеше. Розовото падаше върху червеното и създаваше някаква странна смесица от цветове. Цветчетата обсипваха дракона, който обгръщаше с опашка човека, който бе щастлив. Цветче, розово като най-розовия цвят на света, падна на шапката на мъжа и той се разбуди от докосването. Вдигна глава да погледне света и се усмихна. Лилавите му очи се усмихнаха на цветчетата горе и той отново се скри под тъмнината на своята шапка.
- Иска ми се това да е вечно - промърмори тогава с усмивка на лице и потрепна. Представяше си бъдещето, което нямаше да бъде болезнено и щеше да е прекрасно... без война и без скръб. Сега всичко щеше да бъде наред. Драконът се засмя и земята потрепери под смеха му, но това никак не притесни мравките и другите малки животинчета, които живееха край тях. Драконът бе същество на земята и въздуха и също като тях бе живо, имаше право на живот в света, който бе живот.
"Какво си представяш пак?" попита с вечно любопитния си и някак насмешлив глас червеният дракон.
- Представям си равнините, зелени като най-зеленото на този свят. И цветята, които като ярки звезди цъфтят из тревите. Представям си лекия бриз на морето, което се стила пред нас... И си представям как вятърът ме бие по гърба, докато изправен стоя на гърба ти. Защо се смееш? Лошо ли е... да мечтаеш за свобода?
Червените очи на дракона се отвориха за светлината и той изпъта шия, за да се огледа за живота край себе си. Някак любопитните му и вечно детски очи обхванаха всичко наоколо и се засмяха.
"Свободата е нещо, което ще притежаваме всички, един ден, който ще бъде самота. В Отвъдното хората и животните стават свободни"
- Но тук не можем ли да я постигнем тогава?
"Болка и страх... много трябва да бъде преодоляно, за да се стигне до синьото небе. Хората имат крила само когато се бият"
- Това са ездачите. Другите народи са щастливи от това, което имат. Ние защо сме различни?
"Драконите са същества на небето. Те вечно ще желаят щастието на синевата. А вие с нас... ще се борите за това щастие. Един ден... ще го получим"
- Торн... Винаги ще бъдем заедно, нали?
"Не предизвиквай Съдбата... Съдбата е нещо, което не можеш да предскажеш. Ако ти дам клетва, че дори от мъртвите бих се върнал за теб... мога да направя нещо ужасно."
- Знам... Знам го добре... Ще те боли ли... ако ме загубиш?
"Никой дракон не би изгубил своята друга част, своят живот в човека. Човекът... е това, което ни дава силата, това, заради което се борим... Ти за мен си моят живот. Каквото и да се случи. Знам... че теб ще те боли, ако изгубиш драконовите си криле."
- Как бих го понесъл...
"Бъди силен завинаги. И не се поддавай на болката. Знам, че ще ти бъде трудно. Но след сълзите... идва новото начало..."
- Как ми се иска... Как ми се иска никога да не го изпитам... но да не оставям и теб да го изпиташ... Ездачите... грешат ли, когато се обвързват?
"Винаги ще има трудност. Но... Ездачо, как е възможно да съществува ездач, който да не пожелае да полети на крилете си в небето, което е неговата свобода?"

"Сгреших ли? Сгреших ли, когато те оставих? Когато си помислих, че си изгубен... Нима сгреших толкова фатално? Къде направих грешната стъпка... Кажи ми, как ми се иска да ми отговориш"
Вече знаеше какво означава да изпиташ огромната празнина в сърцето си. Тази, за която му бяха говорили много други ездачи досега. Вече знаеше какво е да видиш... и повече нищо да не усещаш... сякаш завинаги изгубил... цялата си душа... Сега разбираше защо не може повече да върви напред. Сега, когато в Дорадо, кулата на душата му... Бе паднал камъкът на скръбта. Сега разбираше какво означава да не усещаш магията в ръката си. И да изгубиш драконовите криле в нощта. Сега, когато в двора на сърцето му лежеше... трупът на дракона, който някога бе роден за него. Сега, когато червеното същество на неговата радост... издъхваше тук, в краката му. Вече разбираше защо сълзите не можеха да спрат.
Беше излязъл да си поеме въздух преди няколко минути в тъмнината. Но вместо въздух пое скръбта... Драконът се бе довлякъл тук през отворените врати на пустия по това време град... И сега вече го нямаше... Отиваше си, просто щеше да си отиде.
Ездачът падна на колене до огромната глава, която някога бе го мятала и подмятала, когато бе ядосана. Някога, когато бяха били заедно. Много отдавна. В ръцете му сега изглеждаше толкова лека, толкова лека...
- Торн... - колко отдавна не бе произнасял името му. Колко отдавна не беше виждал колко червени са люспите му, бронята на неговото тяло. Колко отдавна не беше изпадал в бездната на очите, които вече замираха... Замираха и си отиваха...
"Завинаги... заедно" произнесе същият онзи глас, който помнеше, откакто Торн се беше родил. Някога, много отдавна, когато бе докоснал червеното яйце на своята съдба, ездачът бе чул същите думи. Думите, на неговата драконова същност.
- Т... Торн... не ме оставяй сам. - някак странно прозвучаха думите, които се отразиха в голямото червено око на дракона, тъй огнен и тъй забавен... Някога, някога... Сълзите, които можеше да види дракона, съдържаха само спомени, от много, много отдавна. В нощите, когато задено можеха да бъдат един до друг... Завинаги и винаги. Но вече не. Вече идваше краят.
"Знаеш, че не мога да остана, Ездачо"
- Какво ще правя без теб? Как ще живея сега? Не мога... Не можеш да загубиш сега, не и срещу Дарсия! Н есега, чуваш ли!? Чуваш ли, Торн!?
"Чернотата е по-убийствена от доброто сега. Аз служих на една чернота. За мен беше чест"
- Как можеш да ме изоставиш просто така? - не, не можеше да го пусне, но... вече не можеше да намери връзката, която винаги го беше свързвала с дракона. Дракона, който обичаше и който бе неговото семейство, когато му беше забранено да има друго.
"Не... Ти не сбърка..." червеното око, голямо колкото целия свят изгасна. Постепенно заличи огъня в сърцето на дракона, който някога бе неговата цялост. И вече го нямаше. За един кратък миг една голяма свещ от живот се беше стопила... завинаги...
В ужаса на самотата си, ездачът можеше да полудее. Муртаг не беше по-различен нали.. Вече нямаше никого там, където винаги бе имало. Вече нямаше живот в сръцето, което винаги бе било и негово. Неговото сърце се разби окончателно и вече го нямаше. Всички съшити с лек конец парченца се разглобиха отново. Вече нямаше нищо. Светът на свободата си беше отишъл. Останаха само сълзите на спомени. В отчаянието си в ръката си държеше меча, меча, който бе му дал щастието на бащата, който единствен бе имал още от малък. Само мечът можеше да го избави сега. Но нечия ръка го отблъсна от неговата и го запрати настрани. Лилавокосият се сби с тази ръка и пожела отново смъртта, която щеше да госъбере... с неговото друго аз... С неговия дракон.
- Съвземи се! Съвземи се! Не си отивай и ти като много други! Бъди силен, за бога, бъди силен! - крещеше някой там, но той не искаше да го чуе. Не искаше да остава тук, щом вече нямаше кой да бъде до него. Някой бе отрязъл драконовите криле на ездача... и той вече не бе напълно ездач. Отново се сби за дългия меч, който щеше да го избави от скръбта и самотата. Но някой отново му попречи да го достигне.
- Остави ме да умра! Остави ме за бога, защо ми го причиняваш... Защо...
- Защото съм ти брат! Погледни ме, погледни ме! - някой го накара да се обърне към невероятно черните очи, които пускаха огнени сълзи в мрака. - Не го последвай... Болката ще отмине... Болката ще си отиде, Муртаг.
- Не... Останах сам... Останах празен, нямам нищо... всичко е разбито.... Разбито на най-малките късчета, които съществуват... в душата на един такъв човек. Остави ме да си отида.
- И да те пусна доброволно!? За това ли паднаха нашите братя!? За това ли си отидоха те!? За да се предадеш на скръбта по дракона си... за да се предадеш пред болката!? Те се биха заради теб! Заради теб! Заради теб! - всяка негова плесница беше последвана от порой сълзи. Сълзите на двама ездачи.. и двамата губеха нещо ценно... и двамата знаеха, че никой не можеше да изгуби дракон без да го боли. Лилавокосия се предаде и остана в прегръдките на брат си. Никой никога преди не беше оставял Муртаг да плаче... Но как иначе би уталожил мъката си след загубата? Сините бисери сълзи се смесваха с огнените на Рой То самият трепереше. Не знаеше какво е болката, но знаеше, че боли.
- Не си отивай, живей... Живей, ще се опитаме... Да изчистим болката... Не си отивай... Муртаг... Знам, че боли. Знам... Знам...
Белотата на снега покри поляната от камък в двора на дорадо. Черният ангел стоеше на стълбите и гледаше печално към огромното червено същество, което бе някога било крилата на неговия господар. Как можеше да помогне сега? Вече нямаше сърце, което да бъде щастливо. Ремо свали широката си шапка и затвори очи.
- Някой ден, кълна се... аз ще бъда драконът, който ще отмъсти за скръбта...
Снегът покри червенината, в която вече нямаше живот. Драконът потъна в зимата. Муртаг и Рой - също. Тишината и сълзите... само те останаха...