~Дорадо - кулата на моето сърце

Поне можеше да е благодарен на русалките, че бяха се погрижили за нея. Въпреки че той самият не беше от любимците им. Не на всички, но на някои... Поради една подобна причина не бе особено запознат с това какво всъщност можеха да създадат те.
- Никога не съм виждал подобно нещо - как от камък можеха да направят нещо подобно? Представа си нямаше. За някой, който си дялкаше само дървени кончета, това беше... - Невероятно е! Наистина невероятно.
- И ти си направил много хубав подарък, сине. На нея й даваш тъмнина, а на мен... Ти ми обеща да се ожениш, лъжец! Вече си го направил!? - лилавокосия се обърна рязко назад, защо пък им беше хрумнало на тия да се появават сега, дявол да го вземе!? Белокосият му очител и баща му, чийто две различни очи - синьото и черното - проблясваха гневно.
- Ох, тате, това не е твой проблем, махай се... Точно сега ли, все някой се появява когато не трябва в толкова голяма къща. Това обаче... - обърна се обаче почти веднага към темата - е най-ценният ми подарък

Джени си беше Джени.Нямаше почти никакви изключения към това правило...
-Аноооо...
Онзи познат любопитен поглед. И онова пръстче. Първо посочи белокоското.
-Елен!
После дойде ред и на другия непознат. Не разбра точно защо, но изведнъж много се развесели, макар и от гевния му поглед и странния му външен вид.
-Гарванче!
И се ухили до уши, притворила очи и все още прегърнала таткото.

Онези двамата се спогледаха за миг, те така и така не си работеха в комбина, тъй че веднага се ухилиха един на друг.
- Има прилика! - измърмориха си един срещу друг, а после единия поклати глава.
- Не, ти си приличаш повече!
- Не, ти!
Лилавокосия се хвана за главата и въздъхна. Поне не искаха сериозни отговори от него.
- Старци... всички си приличате... - измърмори им, когато му писна да ги слуша и те пак го погледнаха.
- За първи път чувам за внучката си! Не те е срам!
- Ама тя може и да не иска някой като теб за твой дядо. Я се погледни, полу-елф такъв с две различни очи! Не случайно хората измислиха приказки с теб, с които си плашеха децата... - не че онзи, разбира се, го слушаше, вероятно търсеше в Джени... нещо, което да му подскаже дали не е това, което си мислеше - че всъщност нямат кръвна връзка. Това за него нямаше никакво значение, но ако пък имаха... и сина му беше скрил!?

-Дядо?
Малко се постресна. Дядо?...Много дълго беше останала в царството на русалките, това беше сигурно. Но той не ѝ се струваше особено страшен, дори никак. Изплъзна се от прегръдката на баща си и го гушна пък този, усмихвайки се двойно повече.
-Аз съм Джени!А ти как се казваш, дядо?

Чернокосия се усмихна, по начин, който Муртаг за първи път виждаше. Сигурно не познаваше достатъчно добре Клетвопрестъпника. Че те си говореха едва от седмица, не можеше все още да свикне с него до себе си.
- Морзан. Казвам се Морзан. Много ми е приятно да се запозная с теб, Джени. - мне, определено момичето не беше от неговата кръв. Не знаеше защо, но просто го знаеше. А това все пак не бе най-важното.
- И си възпитавал дете? Ти!? - белокосият учител не вярваше на очите си.
- Хей, може да съм малко загубен и инатлив, ама не съм толкова зле!

-Ами ти, Елен-сама?-обърна шоколадовите си очички към белокосия.
Това дете беше чудничко. Въпреки дълбоките сенки, вече изглеждаше толкова щастливо, сякаш нищо не можеше да го накара отново да заплаче. Бързичко се върна обратно при баща си, събирайки послушно ръчички пред себе си.

- Аз ли, какво аз? - обърка се той, а после се сети каква е темата - Хито. Чичкото, който се опитваше да учи баща ти, но не успя. - е, не беше успял само в някой направления, но това си беше друга тема. Все пак... Беше доволен от ученика си, дори горд
- А като си спомня, че на нас не ни даваше да ти викаме Хито-чан...
- Това е друга тема!

-Хито!-весело възкликна момичето и притвори очички.
Тук нещата драстично щяха да се променят и то само от това мъничко дете.
~*~
Трябваше да признае, че в моментите в които се чувстваше най-зле при русалките, единствения...човек...към когото се беше обръщала Дженифър беше Винр. Сгушваше се до него и просто тихичко си плачеше, той не трябваше дори да си прави труда да я прегърне или да се опита да я успокои. Просто да бъде там ѝ се беше струвало предостатъчно. До толкова много беше заспивала до него, с единственото желание като отвори очи да види лилавите очи на Муртаг...превърна се в навик.
Приличаше на малка черна пухена топчица, покрила се с наметалото и свила се върху мокета до синекосия. Спеше като бебе, но с усмивка на лице.

- Не си се срещал с Тир`ре, нали? - питаше дракона за пореден път Ризел и го гледаше шашнато. Никой друг не владееше магията да превръща дракони в хора, нали? Нейният дракон Азвер седеше отегчено и навиваше русите си коси на пръст.
- Само теб. Но ти нищо не ми направи.
- Тогава как?
- Просто си знаех, че мога. Изглежда магията още не е особено изучена... може би самият дракон... може да го направи, ако пожелае. - погледна към Муртаг и малкия сивокож ангел, който явно бе по-упорит и от Лука, а сега ги гледаше любопитно. Той бе главният домакин, бе сътворил кулата... и явно се интересуваше от гостите си.
- Ризел, като за начало дай по-тихо, моля те...

Нямаше да се събуди в скоро време, като я гледаха така. След толкова много вълнение ѝ трябваше много...много сън.
През съвсем леко открехнатата врата надничаха небесносини очи, пълни с толкова любопиствто колкото и топлина. А, кой беше ли... Той просто чистеше насам и натам, почти никога не го виждаха или ако някой го забележеше, не му обръщаше много внимание.

- Сока! - кимна след кратката тишина чернокрилият ангел, докато наоколо разнасяха ябълки и саке. - Сега разбирам какво ви притесняваше толкова дълго! - Ангелът скочи на земята, макар че и на масата и на земята си беше също толкова нисък и вдигна шапка в знак, че ще се оттегли засега. - Ако е нужно, повикайте ме, сър, макар че Лука ще свърши работата вместо мен. Отивам да поговоря с земния дух, както поискахте.
- Добре, добре. - отдавна беше се отказал да прави забележка за това, че се отнасят към него като към владетел в повечето случаи. Отново се обърна към Винр. - Наистина не очаквах да останеш там толкова дълго. Доста си преживял май, щом вече си и човек. Домо аригато, Винр.
- За един дракон като мен, обещанието е нещо по-важно.

Онези сини очички изчезнаха почти веднага след като ангелът мръдна и нищо не остана в коридора. И без това беше позагазил, нямаше нужда от още неприятности.
"
Тия рибки я психираха повече от необходимото. И без това вече ѝ беше неописуемо криво, ами и тези същества трябваше да я гледат зад стъклените стени и да ѝ се блещят. Потискаха я...не можеше дори в отделената си стаичка да се скрие, ако ще и да бяха безгръбначни животинки.
-В-Винр...?-повдигна поглед нагоре към онзи, който влезе след още няколко часа на подсмърчане."

- Сладкото! - готвачът му стовари пред него на масата онзи огромен сладкиш и гордо се усмихна.
- Суге, какво щях да правя без тебе, Санджи! Ризел, брат ти е незаменим! - трябваше да си го признае, да си черен господар носеше и някои добри неща със себе си. Например - по-добрите от всички занаяти претендираха, че могат да ти помагат в каквото и да било. Въпреки, че не беше понеговата част...

"- Хай? - драконът не помнеше как бе пожелал да бъде човек, знаеше само, че беше поискал да може да се спусне в тези ледени води. А драконите бяха твърде огромни. Беше си спомнил за магията на Тир`ре и... резултатът бе вид, с който отначало изобщо не можеше да свикне и едвам ходеше на два крака. Но за своя изненада откри, че лесно се учи. - Не искаш ли да се поразходиш малко? Или да излезем навън? Или пък тези не те пускат?

Сладко-шмладко, момиченцето се сви още повече до Винр и не се събуди, дори и мирисът на вкусотийки нахално да се опитваше да ѝ отвори очите.

"-Не ме пускат...да напусна двореца.-ама всъщност и по коридорите я следяха, не можеше да се изплъзне и да избяга.-Казаха...казаха, че татко...татко ме е оставил тук за дълго време..."Завинаги". Това е много дълго, Винр...нали?
Беше лъжа. И нямаше да остане тук, иначе щеше да се побърка."

- Коя ли жена ще успее да те издържа, чудя се... - измърмори Ризел, докато гледаше колко храна отиваше за едно сладко. Тя не беше особено по готвенето, та затова и може и да преувеличаваше, но... мъжете изяждаха определено повече.
- Ха, ще се оженя за брат ти и той ще си ме гледа... - той преглътна още парче кекс - Или ще си остана ерген и ще си живея тук...

"- Завинаги? - сините очи на човека-дракон просветнаха неодобрително - Това не е вярно!
Отстъпи от вратата, за да погледа към импровизирания прозорец, все още намръщен. - Тогава е време да вземем нещата в свой ръце и да ги накараме да ни пуснат. Или да избягаме. Ще трябва да се опитам да ги убедя, не можем да останем повече тук, нали?"

"-Ие, наистина не можем.-усмихна се, макар и горчиво.-Но Винр...точно сега не искам никъде да ходя.
Стисна черното перце, което беше гледала с празни очи толкова много време преди той да влезе. Приличаше на пришелец вече, призрак, бледа като заболял човек. Само още ден можеше да остане, за да се отърси от този образ и както подобава да избяга от тук...с гръм и трясък. Но преди това...
-Може ли за последно...да се гушна до теб?"

"Синекосият обърна гръб на безрадостния за очите му пейзаж и въздъхна. Как беше възможно някой да живее тук? Беше просто - както и другите същества си харесваха техните си домове и държави
- Разбира се, че може. Разбира се."

"-Аригато...-прошепна едва-едва, преди да изтича при него, да се свие на топка под черното наметало и да потърси утеха при своя дракон."
~*~
-Елен-семпай! Онегай, станете мой учител!
Изплю си го по дженински и му е поклони ниско, без да се надига обратно. Косите ѝ западаха около нея като водопад от шоколад, но кой да ги спре преди да се затъркат в земята.
-Искам...искам да се науча на много неща! На колкото може повече неща! Да накарам татко да се гордее! И той и Винр да не се тревожат повече! Онегай!

Хито Накамура за пореден път се чувстваше... много объркан. Обикновено ездаческите учители се "пенсионариха" след като изучеха един клас. След това можеха да влязат или в някой съвет или да станат директори на училища. Но никога не се връщат отново зад катедрата. Макар и някои наистина да бяха добри учители, така бяха изградили законите си - така различните ученици щяха да имат различни познания, различно мислене и... Само един човек щеше да познава изцяло способностите им. Учителят даваше клетва да не издава на никого потенциала на бъдещия ездач. А той лично бе учил четиридесет деца и вече не се страхуваше толкова, но заради правилата не се чувстваше достатъчно уверен да приеме.
- Бих го направи, но... защо точно аз?

-Защото Вие сте били учителя на татко...-беше се поуспокоила малко и сега децибелите намаляха.-Ако Елен-семпай ми преподава, тогава със сигурност ще се науча на много неща и ще бъда една стъпка по-близо до татко...

Какво да правеше сега? По принцип никой не можеше да му се бърка в решенията, но не беше ли по-добре да пита преди да вземе решение? Не, че изглеждаше Муртаг да е тръгнал да търси друг учител, а такива и в тези дни нямаше особено много... Младите Ездачи се криеха из разни гори и дупки, само и само да се пазят от много нападения. Но лилавокосия никога не би я оставил в лагер, както изглеждаше.
"Грасу... Как да постъпя? Всъщност... мислиш ли, че мога да поема тази отговорност?" естествено, както всеки ездач, затърси дракона си някъде из небето и го откри да пробива дупка в едно езеро, за да лови риба.
"От четиридесет отговорности ти останаха само двадесет и седем. Ти сам кажи. Тежко и трудно ли ти е с тях... или можеш да се справяш още?"
- Мисля, че мога да опитам, Джени. Мисля, че мога...

-Хонто?-изправи се обратно като кокиченце от снега и се усмихна широко.-Благодаря, благодаря ужасно много! Ще дам всичко от себе си, обещавам.
Сините очички просветнаха весело в съседния коридор, но чистачът бързо си продължи нататък и не се появи пред тях. Детето не биваше да го вижда...

Белокосият се усмихна, докато предаваше притесненията си на дракона, че... ами, не бе учил ученици от... цели девет години? Само толкова малко? Струваше му се цяла вечност... Изглежда просто учениците му израстваха твърде бързо заради тези ужасни събития. Но в крайна сметка... той бе очаквал нещо подобно още от самото начало.
- Нали мога да говоря за това с баща ти? - да не би да се окажеше тайна? Това него не го интересуваше, но пък... ако имаха нещо да уточняват...

-Да, може, но...-погледна засрамено настрани и раменете ѝ се отпуснаха.-Може ли да не му споделяш защо точно искам да започна да уча по-рано? Искам да си остане само за мен. Не е нужно да разбира, нито пък Винр. Макар че той сигурно ще се досети...

- Това и да искам не мога да му кажа. Както на теб например не мога да кажа защо той искаше да започне учението си. - още една част от задължителните правила, които и той самият смяташе за необходими. Това бе лична причина на всеки човек. Учителят можеше или да знае или не.... Но другите не се нуждаеха от нея. Спомни си какво му бе казало лилавокосото момче тогава и се усмихна. - Така че той много добре знае, че няма да получи отговор. Ще го изчакам само да си дояде поредния кекс, за да не се задави, като му кажа