~Дорадо - кулата на моето сърце

Детето тихичко се засмя и притеснението ѝ бързо се стопи. Сега само ако можеше да се сети за онези думи, които толкова упорито се беше опитвала да запомни...но разбира се, не се получи много добре.
-А...ано...а! Ще гледам на дните ни заедно с...с...въодушевление! Да, така беше!
Триумфално вдигна юмручета във въздуха, завъртя се на пети и се насочи към кунята, сто на сто щеше да намери Дракончето там.

- Може би не трябваше да приемаш? Ами Клетвата ти? На учител? - Морзан беше дочул само края на разговора, но му беше достатъчно.
- Това няма нищо общо с теб, дори не знаеш какво означава. Не се безпокой, знам какво правя. Вече...

- Хюз, подай ми шоколада... - приглушеният му глас настояваше отново за нещо.
- Ако продължиш така ще надебелееш! - ужасеният готвач вече си броеше планината чинии за миене.
- А, не, аз съм си тънък по природа. Ако пък ме видите да се отпускам ми кажете, ще се заема да се поупражнявам. Това за ездачите е най-лесно, да влязат в форма...
- Подай меда - отвърна му Хюгес, докато дъщеря му беше се докопала до парче сладко с ягоди най-сетне и се отдалечаваше от него, за да не й бъде откраднато лакомството.

-Ухаааа...
Планини от чинии, бяха поне два пъти по-високи от нея. Гледаше нагоре с изумление, дори тя не беше успявала чак такава мизерия да предизвика.
-Ама...ама...ъъъ...
Не беше чак такъв почитател на сладкото. Повече си падаше по солено или пък плодове, но това...това вече ѝ се струваше направо страшно.
-Има ли някой жив от другата страна?-не смееше да заобиколи стената от прибори, да не вземе да я бутне.

- Мочирон десу! - отговори някой някъде от там, докато друг изглежда се спъна и събори една кула, а после с мърморене събра остатъците и вероятно каза, че ще ги залепи с магия по-късно. После поразчисти още една две кулички, за да се появи... маса, на която вече привършваха със сладкото Хюгес и Муртаг, а Елисия стоеше в ъгъла.
- Искаш ли нещо за хапване? Аз май няма да ям до утре вечерта... - усмихна се лилавокосия.
- И ако питаш мен ти стига - русокосият готвач се зае да започва миенето, иначе нямаше и да се справи до утре вечерта.

-Не, аз хапнах сутринта и сега съм си добре.-предазливо се добра до тях, хвърляйки съжалителни погледи към горкия готвач. Щеше да му помогне ако не си мислеше, че той нея много не я харесваше и само щеше да го ядоса още повече...-Аноо...Хито-семпай имаше нещо да ти..-огледа се назад за него.-...каже.

- Ще го направи като се срещнем някъде другаде, предполагам. Получил е информация, че едва ли ще можем да си говорим през чинии. - от къде я беше получил? От трите чифта очи, които блестяха през чиниите и наблюдаваха всичко и всички. Трите му инатливи колкото него прислужнички, от които, също както от Лука и Ремо, не се отърваше лесно.
- По-скоро от сестра ми. Много се уплаши за здравето ти, да не хванеш диабет - обади се русокосият, който след като бяха престанали да ядат, се чувстваше по-спокоен. - Казах й на сестра ми, че ти си здрав като бик, а тя не вярва...
- Ризел май се тревожи за прекалено много неща. Ох, ако е нещо важно аз да отида да го намеря тогава...

-Ами...ъъ...не знам дали може да се нарече толкова важна.-тръгна да бяга с поглед по пода, ами ако той не се съгласи? Не че виждаше точна причина той да има нещо против, но откъде можеше да знае...все пак за първи път виждаше този учител тук в тази кула и то заедно с дядо си. Можеше да се досети, че би трябвало да го смята за зъл и гаден, но май се получаваше точно обратното.

- Сигурно е нещо за съвета... - замисли се лилавокосия като се изправи и се огледа - Таня, Аня, Анна... Помогнете на Санджи с чиниите.
Трите момичета веднага се показаха от тъмното, поклониха се и се заеха с планините наоколо, радваха се ,че поне един път господарят им им беше дал някаква работа...
- Хюз, кажи ми как да ги накарам да разберат, че не искам да им заповядвам!
- Не става, и Рой има подобни проблеми. Ти върви, ако е наистина нещо от съвета, изпрати съобщение.
- Дадено. Да видим къде се е скътал Хина-сенсей.
Омразният прякор... Да, децата му викаха едно време "Хина-сенсей", а той все им се караше... За бога, Хина означаваше Принцеса!! Лилавокосия го намери там, където момиченцето го беше оставило по-рано.
- Нека позная... не е съвета. Какво има сега, сенсей? - обърна един стол към него и се свлече тежко долу, за да го изслуша. Белокосият се усмихна странно.
- Искам да питам теб какво мислиш по въпроса аз да обуча дъщеря ти? - направо и без заобиколки му зададе въпроса, защото знаеше, че иначе нямаше как да се получи.

Тя реши да си остане в кухнята, по-добре да не се пречка там, ако случайно нещата тръгнат зле. Пристъпи плахичко до готвача и съвсем леко го потупа по крака, за да не го стресне.
-Искам и аз да помогна...на мен не ми харесва да съм като принцеса...-май такава вече се падаше...?

- О, не се безпокой, наистина. - той се ухили като сестра си Ризел, когато беше в добро настроение. Хич не си приличаха - единият рус, другата - чернокоса, но имаха общи черти в характера. - Обикновено всяка сутрин си имаме по толкова за миене. Но, разбира се, ако искаш наистина...
Той бе тук само от няколко седмици и вече беше свикнал с планините. Освен че готвеше чудесно, трябваше после да си търпи и последствията, нали?
- О! Оре мо! Оре мо! - като чу, че може да се забавлява с балончета Елисия се оживи.
- А, не, ти може да се загубиш някъде из пияната! И се казва "Аташи мо", защото си момиче... На какво ги учат тези деца...
- И питаш, учи се от нас, дъртите... - Хюгес закиха от приближаването на орда сапун и се извини, че трябва да си върви вече.

- Ти!? Да учиш!? Къде се е чуло и видяло учител да се върне!? - беше искрено шокиран и тъкмо си мислеше, че е първи април и учителя му го бъзика.
- Приемаш ли или не, това е въпросът ми, Муртаг.
- Разбира се! Ти си най-добрият учител, когото познавам! Все пак... Заради теб съм още жив и заради теб се справих досега.
- Хубаво. Дай ми съгласието си както трябва. Ще ти покажа начина. Някога за теб го стори Бром. Слушай внимателно, просто е...

-Хааай!-като чу "но ако искаш" нямаше какво повече да се пита и мисли. Сграбчи близката престилка и я уви няколко пъти около себе си... беше нисичка, какво да направи?Издърпа си един стол и гордо-гордо се зае да мие чинии с останалите.

- Господарят се е разял... преди почти нищо не хапваше. - започнаха след малко момичетата и по лицето на готвача се четеше, че това е почти всеки ден.
- Леле, къща без клюкарки не може - започна и той в същия стил и поклати глава.
- Остави ги, аз винаги ги подслушвам... - Ремо се беше появил от някъде и взимаше чиниите от готвача, които бършеше и изпращаше по шкафовете наоколо - Не, че го искам, но това място аз го построих и винаги знам къде какво става. В тази насока... Джени, мисля? Мога да ти покажа цветната градина. Най-тайното място в замъка. Баща ти казва, че било и най-красивото, ама не знам...
- На нас не го показваш, а!?
- На вас не може! Само с позволение от Муртаг!

-Градина?-подскочи и без малко да не улучи стола или пък да го продъни с пети.-Искам да видя, искам! Ще се върна обратно да помогна, обещавам!
Махна внимателно престилката, остави я обратно и тръгна след...ъъъ...
-Аз съм Джени, да...а ти как се казваш?-попита по детски, хващайки го за ръката.

- Ремо Дорадо. - усмихна се сивокожият ангел, като остави последната чиния да се качи горе самичка. - Много ще ти хареса, ще видиш... или поне на мен, защото съм ангел. Цветята са от моя свят.
Господарят обичаше да стои горе. Там миришеше на магия, или по-скоро цветята бяха магически, все пак идваха от друг цвят. Никога не увяхващи дори след като бъдеха откъснати. Вечно в искрящи цветове. Цветя, които не позволяваха да бъдат стъпкани, а се отдръпваха от краката на всеки при нужда.
Отведе я до вратата, направена като стена за нула време и натисна тайната дръжка.
- В момента няма никой, изглежда. Заповядай.

Тайни врати и скрити дръжки, и какво ново...? Отначало предпазливо влезе вътре, защото от ярката светлина отвън не можеше да види добре. Обърна се да погледне ангелчето още ли беше там...
-Ано...наистина ли е наред...да видя това?

- Мда, щом аз съм решил. Отначало помислих да не ги показвам на никого, но баща ти изглеждаше прекалено тъжен, а тук много му харесва. - той се вмъкна след нея и се огледа, после се усмихна. Усети познатия аромат на ангелските цветя, изпълващи нещото като зала, скрита от почти всички и всичко. Цветята като че ли засияха по-силно и ароматът се усили. Винаги ставаше така, когато някой влезеше.

-Уааа...-когато се обърна и най-сетне ги видя, и тя грейна. Изтича напред и се надвеси над няколко, а те сякаш я поздравяваха с полюшването на листа или чашки.-Сугооой! Това е толкова красиво! Нищо чудно, че татко идва тук често!
Протегна внимателно ръка и съвсем леко докосна листчетата на едно.

- Предполагам - той остана до вратата, но скоро се приближи до тревата и видя някъде към ъгъла един от пъновете, които служеха и за стол. Муртаг го беше издърпал там, за да си лежи спокойно... поне така мислеше Ремо. Всичко тук беше живо, така че той не се страхуваше, че ще стъпче нещо или друг ще го стори. Цветята знаеха как да се местят и правят път. Довлече отново пъна където си му беше мястото от толкова години и се настани на него. Това... да, това беше единствения му спомен от ангелското царство, който нямаше да изчезне. - Ако ги откъсаш, те ще продължат да живеят, ако откъснеш някое, но пак го оставиш долу, то ще се посади отново само.

-Но аз...не искам да ги откъсвам!-дори и да можеха да се слеят отново със земята. Много рядко късаше цветя и то за много малко хора...като се замислеше, последния път беше, за да почете паметта на...истинските си родители.
-Хей...Прилеп-кун...-аааа, ето го прякора!-Мислиш ли, че ще мога някой път наистина да заприличам на татко?

- Хм... - той наклони глава като я погледна с копираните лилави очи на баща й. - Мда, не е чак толкова трудно. Но все пак е хубаво да не приличаш на другите много много, а да си себе си... мисля - той самият не знаеше какво е, след кто го бяха изоставили тук като дете, именно защото беше... различен. - Общо взето, ако станеш Ездач ще се приближаваш достатъчно до него. А да станеш ездач, казват, било лесно... само ученето малко в повече.

-Не, просто...като погледна него и дядо и...аз не приличам на никого от семейството.-не я притесняваше чак толкова, по-скоро го казваше като точни и ясни факти.-Може би много съм се уплашила, след като ме отделиха толкова много от всички. Само Винр беше там.
Винр...а той къде беше?

- Толкова ли е задължително да приичаш на някого? - запита любопитно, защото той лично не приличаше на никого от семейството си. Но сигурно беше нормално, защото в семейство на бели ангели се беше родил черен, а черните бяха по-различни. Или не беше нормално? - Не се безпокой, да си приличате не е чак най-важното. Винр е... онзи странен дракон, нали? - за първи път виждаше дракон да се превръща в човек от толкова близо. - Още не знаят как е успял да се превърне в човек, но в момента го обсъждат подробно с... ъ... Ризел...

-Не искам точно да приличам на татко, просто...дори и кръвна връзка нямаме, затова може би поне едно нещо.-отдели ръката си от цветето и се усмихна.-Но може би наистина няма нужда. Иначе да...Винр е синият дракон, но не е толкова странен, колкото казвате.

- Е, то аз не че познавам много дракони - той беше дракон само доколкото служеше на Муртаг в замяна на Торн... "Ти ще бъдеш моите крила", бе казал господарят след като беше останал без свои. - Сигурно си права.
Вратата потръпна леко и той изви поглед нататък, но почти веднага го отмести дори преди някой да е влязъл още.
- Знаех си, тя винаги идва някъде по това време. Откакто баща ти й показа това място... не знам защо... Харесала си е розовите храсти. - Ризел беше. Онази хитрата, която имаше навика да се кара с Муртаг за всяка дума. Вече бяха свикнали. - Да я помоля ли да си тръгне?

-Не, не, защо?-объркано го погледна, преди да върне вниманието си обратно към вратата.-Ризел-чан! Ела при нас, защо се криеш?
Кога точно стана, не можеше да си отговори и сама, но по време на престоя си при русалките беше имала достатъчно време да помисли върху някои неща и сега не можеше да се разсърди на жената за нещо или дори да си я представи като нещо по-различно от майка. Сама се беше изненадала на това желание да опознае Ризел по-добре и дори да се докаже пред нея като дете пред родител...