~Дорадо - кулата на моето сърце

- Помислих, че прекъсвам нещо - най-вероятно обичаше да си прекарва тук дните в размисли, докато си плетеше венец. Синьото цвете, което Муртаг й беше подарил при първото посещаване на градината още стоеше на главата й. Можеше да си стои вечно там, защото не увяхваше. - Извинявайте, извинявайте... идвам тук вече почти по навик.

-Няма нищо, няма нищо!-изтича при нея и я хвана за ръката, водейки я към ангела, да седнат всички заедно.-От снощи не можех да говоря с теб, толкова много неща се случиха!

- Да, наистина е така - усмихна се за поздрав на Ремо, макар и да се бяха срещнали рано сутринта. Всъщност, рано сутринта не бе най-приятно да се срещаш с Ремо. Лилавите очи в мрака, наподобяващи тези на господаря му, бяхаспособни да стреснат всички, които не го бяха виждали разрошен. - Но пък тук имаме шанс... За тази стая знаят около... - тя се замисли и преброи на пръсти - Около седем осем човека и никой не я посещава повече от мен.

-Но тук е толкова красиво, може би затова по-малко хора трябва да знаят за мястото...-завъртя се с разперени ръчички, преди да тупне долу на тревата.-Радвам се, че мога да го видя! А, Ризел-чан...ти добре ли беше, докато мен ме нямаше? Разкажи ми, разкажи ми!

- Хм... - тя замислено провери дали синьото цвете още е на главата й, защото често падаше, после се усмихна - Ами, да кажем, че отначало не ми беше особено пирятно тук, защото всички изглеждат... странно... Извинявай, Ремо, това си е самата истина. После дойде брат ми и малко по малко свикнах. Не е толкова зле. Пък и с баща ти си прекарвам весело, макар че от доста време насам все се съгласява накрая и не е интересно. Липсваше му интерес към всякакви спорове.

-Хихи...-тихичко се засмя.-Но пък забелязвам, че е започнал повече да си хапва. Явно някои неща са се попроменили откакто...нали...ъм...

- Днес беше изключение - спомни си за днес, доста странно й се видя това, брат й готвача каза, че се случва за първи път... или поне в Дорадо се случваше за първи път. - Може пък нещо да му е скимнало или пък... да се е хванал на бас с някой.
- Господарят не смее да го прави, откакто... брат му го напил веднъж...
- Е, всеки човек все някога му се похапва... обилно...

-Татко да се напие?!-ухааа...-Сериозно? Че това кога, аз си мислех, че това е напълно невъзможно!

- Изглежда е било... Но с определен вид питие, предполагам. Правели сме си експерименти с някои неща, но нищо му няма. Сигурно брат му е нацелил нещо, което все пак не му понася. - ех, този брат да беше наблизо да го питаха. Хей, Лука трябваше да знае! Как не се беше сетила... Можеха да опитат някой път да го питат.

-Татко пиан...-потърка по философски брадичка.-Май чудеса наистина стават.

- И още как - засмя се Ремо, за който например най-странното чудо напоследък бе, че изобщо са приели да дойдат в кулата му. Дори да беше нечистокръвен...
- Обещавам ти, че ще го напия някой ден... естествено, приятелски причини... Уби ми порива да се карам с него...

Смехът на двамата я накараха съвсем да грейне. Сви се едва лекичко, сякаш да запази това малко парченце щастие, че най-сетне отново се чувства като удома. Нищо, че домът ѝ се струваше мъничко...така де...странен.
~*~
-Елен-семпай!Добро утро!
Ризка.Панталонки.Ботушки.И пръчка.
И вече беше пред белокосия, изпъчена и наперена, със сериозен поглед и огън в очите. Тая пръчка не знаеше точно за какво е, но някакси не ѝ се струваше пълна картинката без нея. Трябваше да благодари на трите прислужнички, които ѝ донесоха дрешките...
Още по-напрегната беше, защото май се очертаваше първият урок да се състои в присъствието на синия дракон. Макар че беше с гръб към него, бе сигурна, че той можеше да разбере колко се вълнуваше. Дали заради потреперването на високо вдигнатата ѝ опашка или защото той започваше буквално да може да усеща каквото и тя...не можеше нищо да скрие от него вече.

- Добро утро, Джени... И Винр, извинявай, не те забелязах. - това беше защото обикновено сутрин можеха да го намерят пред неговия си дракон, да маха висулките и снега... Това го беше правил с години. През лятото нямаше сняг, но имаше кал и още куп неща. Тъй че още откакто Муртаг и другите бяха ученици помнеха, че сутрин можеха да го видят само при дракона му. Всъщност, отровно зеленият дракон и учителя много си приличаха по характер. Толкова, че чак сякаш се беше отпечатало и на лицата им. - Какво ще учим днес? Имам предвид, има ли нещо, от което си най-заинтересувана, или от всичко наведнъж? - не питаше Винр, защото бе вече голям, но някога беше питал и драконите. Резултатът винаги беше осемдесет различни идеи. Сега очакваше най-много две... макар че и вариантът осемдесет от един човек също не беше изключен.

-Искам...искам да видя дали мога да правя магии!
Никога преди не беше практикувала магьосничество. Само беше гледала или пък от време на време ставаше за жертва на малки заклинания. Онзи трик на русалките...те просто щракнаха с пръсти и ѝ дадоха една пръчица да си го оформи както иска. Той сам щял да се втърди обратно.
Не знаеше дали някога щеше да бъде способна дори едно малко пламъче да изхвърли от дланта си. За целта трябваше да си поразрови паметта за истинското си, вече изгубено, семейство. Спомняше си много малко...и повечето неща бяха от онази старица, която я отгледа след смъртта на Елоре и Шико.
"Майка ти беше невероятен лечител! А пък баща ти...той не се биеше в директен бой, ами заедно с дракона си плюеше магии насам и натам."
Нямаше гаранция, обаче, че тя беше наследила изобщо нещо и от двамата.

- Хм, дай да помисля - обърна се той, след като остави легена с врялата вода настрана и остави дракона да се оправи нататък сам. Добре, обикновено се беше сблъсквал с деца, за които други му разказваха странности, или пък самите деца разказваха за своите странности. Но щом беше минал изпита за учител, сигурно още го биваше да търси затворени магически способности. Най-важното беше да разбере точно какви, за да знаеше как да подходи. Но тогава беше по-лесно - Вероятно е, като всички ездачи, като начало да притежаваш някоя магия елемент. Това ще рече... вода, огън, въздух, земя... електричество, мъгла дори. Ако говорим за баща ти, той откри своя огън съвсем без да го иска, даже не го е искал. Но ние ще се опитаме някак да намерим твоята подобна магия по друг начин.
Бяха ги откривали чрез Гедвей Игнасия. Значи трябваше да намери нещо като негов заместител. Обикновено тази вродена за ездачите магия се криеше в ръцете. Някои я откриваха под страх от смъртта като Муртаг, някои от ярост, други от щастие... Беше различно.
- Мисля, че Винр би ни помогнал в този случай. Знам, че не си обучаван като дракон на ездач, а като боен, Винр, но смятам, че драконите се справят по-добре в това.

-Винр?-погледна през рамо към него с любопитните си кафеви очи.-Как така?
Не ѝ стана много приятно, че пак трябваше да разчита на дракона. Не защото не можеше да го понася или някоя друга такава глупост...просто като се замислеше колко много разчиташе на всички останали..Беше започнала това, за да се справи сама, но явно друг начин нямаше.
-Ако той няма нищо против.-извинително сведе глава, нищо, че едва ли имаше вече нужда.

- Знаеш много добре, че тя самата знае най-добре какво притежава. Друг е проблема как всъщност да намери... тази магия...
- Добре го знам и разбирам отказа ти. - прекъсна го белокосият. Драконът искаше или момичето да опита само или... се страхуваше от магията. Каквото и да беше, белокосият знаеше, че дракон като него знае какво да прави. - В такъв случай ще се оповаваме на един от най-старите и често неефективни методи. Само че и аз не съм особено сигурен за него. Джени, ако аз сега реша да нападна някой твой близък, какво би направила ти?

-Ще тръгна да те бия с тази пръчка.-всъщност като се замислеше почти всички нейни познати щяха да успеят да пребият нападателя си преди тя дори да е гъкнала.-Но ако наистина беше сериозно...щях да се опитам да ги спра, ако трябва и с голи ръце.

Беше му трудно сам да си обясни как точно да постъпи. Обикновено ездачите намираха това сами... патеха си, но си намираха силата. Отговорът му подсказа леко към какво трябваше да клони... това, което търсеше, магията. Той лично притежаваше леден елемент и помнеше точно как го беше открил.
- Някога обяснявах на учениците си, че магията е нещо като чувство... Нещо, което го има в теб, но никога не си му обръщал внимание. Драконите се раждат с магия, но през целия си живот се учат да я използват както трябва. Същото важи и за нас. Най-често се проявява в моменти на радост или страх. Идва без да си го искал и в двата случая, просто знаеш, че можеш да го направиш. В нашия случай мисля, че ще трябва да се поупражняваме доста, преди да постигнем нещо - зависи много от това от какво те е страх и как се бориш със страха. Когато някой го е страх, използва всичко, за да се защити. Или да защити свой близък. Тогава магията действа като щит. Тогава се събужда най-лесно. Но поради това... не мисля да те карам да се замисляш кое е най-страшното за теб.

-Ммм...-досега много пъти се беше плашила или пък радвала, но никога не бе усещала нещо подобно на магия вътре в себе си.-Ще се опитам, семпай. Но и аз не знам, освен да видя някой близък полу-умрял...
~*~
Може би трябваше да се чувства много уморена след деня, но всъщност това за магията не я оставяше намира. Цял ден упражнения и накрая нищо...И Винр можел да помогне, но...май не искаше? Защо? И защо не можеше да се справи с тази явно много простичка задачка...
Не можеше да заспи. Захвърли завивките настрани, прокара ръчички през косите си и запали газената лампа близо до леглото.
"Шоколад...това ми трябва."
Наметна наметалото над нощничката и с лампата излезе навън в коридора.

Нощем кулата беше нещо наситина живо. Да, защото все пак беше изградена от плътна тъмнина. Самите сенки обаче... не бяха страшни. Това не беше дом на някой зъл, за да се движеше всичко. И въпреки, че повечето хора вече си бяха легнали, малцина още се разхождаха някъде из коридорите, но минаваха съвсем набързо. Вероятно подготвяха някои неща за утрешния ден, ако бяха забравили.... Например из кухнята се водеше тих спор на заместник-готвача какво да има за закуска. В тронната, където беше дългата маса беше само розовокосия Ямараску, който си играеше с една свещ - изгасваше я, после пак я палеше, сякаш се опитваше да накара очите си да се затворят.

Накъде беше тази кухня сега...? Все още не можеше да свикне с мястото, нищо, че сигурно беше много просто. Реши да се зашляе нанякъде, все щеше да стигне...тръгна надолу по едни стълби, но забеляза врата на една от площадките преди дъното. Почука съвсем тихо...звукът ѝ се стори като слаб звън. Любопиството хванало я здраво за ръката, дръпна бравата и влезе вътре.
Стъкло. Или по-скоро огледала. Вратата се хлопна зад нея и преди Дженифър да е разбрала какво се случи, изгуби следа откъде да излезе. Всичко беше покрито в стъкло и виждаше само себе си с тази вече угаснала лампа.
Не ѝ харесваше. Никак дори.

Беше съвсем невъзможно някой да бе чул, разбира се. Тишината винаги надделяваше над всички останали звуци. Точно поради това не бяха намерили и стаята с цветята досега. Ремо... Ремо бе заповядал на магията да действа тихо. Твърде вероятно беше само той да знаеше къде се намира подобна стая. За какво му беше ли? Сигурно да не се чувства сам? Само Винр се преобърна в снега отвън леко разбуден, но... о, сигурно беше нечий кошмар.

Много Дженита. Прекалено много Дженита я гледаха ужасено в тъмнината и тя още повече се уплаши. Лампата се изплъзна от ръцете ѝ и със силен трясък се стовари долу...Погледна надолу и още един чифт шоколадови очи се впиха в нея.
-Нее....не,не,не!-обърна се към мястото, където трябваше да е вратата. Естествено ,нямаше я.-Ооо, не!
Заблъска по стъклото, искаше да се махне от тук. Жестока фаза на клаустрофобия я разтресе отвътре и можеше да се закълне, че стаята се стесни поне на половина!

Сините очи на дракона се отвориха рязко и той отново се преобърна по корем в снега. Подуши притеснено наоколо, после настръхна по драконски. Не можеше просто така да провери когато си иска какво става, но сега ставаше... нещо не особено хубаво.
"Ремо! Трябва ми онзи хлапак" трябваше да го събуди и пита веднага какво става. Той знаеше... какво да стори. Надигна се тежко заради снега и се насочи към високата кула, където в "соварника" спеше някаква черна топка перушина. Да, Ремо спеше като птица почти винаги. Ведняга трябваше да иде долу!