Легенда и мит

- Може би няма да е толкова просто. Това място трябва да е защитено от крадци и други авантюристи... да знаеш, че е възможно и да пренощуваме тук.

Потрепери от страх
- М-моля!?

- Спокойно. Ще се постарая да потърся какъвто и да е намек за изход още сега.. .ако няма очевидна врата или нещо друго наоколо.

Кимна и също започна да се оглежда наоколо. Беше си страшничко...

Не вярваше да останат тук завинаги, така че не се страхуваше от тъмнината и светлината на мястото. Още си беше очарователно... сигурно имаше някъде някой скрит номер.

Е, беше красиво и мрачно, но тя спокойно седна на земята, щом не откри нищо и се загледа в синята светлинка.

Освен дупката, от която беше извадил рибата, нямаше нищо друго... и не вярваше, че ще има нещо толкова явно... седна да провери дали пък изходът не е от тук, някъде, през дупката, по някакъв начин.

Тя го погледна отчаяно. Нищичко...

- Ох... винаги обичат да ме прецакват така на самия край... Хей, ти не се отчайвай! Винаги има начин

- Щом казваш. - кимна и го погледна с капчиьа надежда в очите.

Макар че доста дълго време не намери никакъв. Не изглеждаше отчаян... не, не можеше да се отчая, само защото бяха затворени някъде, където нямаше изход... и може би никога не бе имало... Капан за човек като него.
"Ти никога не си обичал да наричаш себе си ездач" натрапчивата мисъл се появи след няколко часа, без дори да си го беше помислил. Топъл шепот от въздуха, който проникваше в съзнанието на всичко живо... значи само двамата затворени. "Ами тя? Как ли нарича себе си..."
- Неприлично е да говориш без да се показваш... каквото и да си...

Тя се сепна и се огледа.
- На нас ли говори? Кой си ти?

Гласът се засмя, мек и приятен, а после нещо черно, високо и стройно се появи зад колоните, така че да ги подразни, за да не разберат кой е.
- Заинтересувах се от случая ви.

- Да, трябва! Няма изход!- тя си мислеше, че става въпрос за мисията им.

- Винаги има изход. Винаги има вход, значи винаги има изход - той явно ги погледна... носеше шапка! Кимбли беше сигурен в това.
- А ще ни го покажеш ли?
- Може би...

Изабелла хвана ръката на Кимбли, защото се бе постреснала от този глас.

- Покажи се! - той я стисна, защото... искаше да я пази, от всякакви такива същества. Но онзи в сянката сякаш се усмихна и се обърна към тях, после приближи и предизвика по-скоро зяпване от страна на ездача. Сега изглеждаше още по-висок отколкото в сянката... той винаги изглеждаше по-висок, казваха хората. Усмихна се и на двама им, беше ги приближил твърде бързо и почти магически.

Тя също стисна неговата, усети как дишането й става участено, а сърцето й яростно се блъска в гърдите.

Странникът постави ръцете си върху рамената им и ги погледна един след друг. Очите му бяха дълбоки и зелени, досущ като нещо, което те караше да потъваш надълбоко, все по-надълбоко.
- Ще ми се доверите ли? За първи път общувам с вас... но мисля, че ми харесвате.

Краката й се разтрепераха, а тя погледна към дълбоките очи на непознатия Е, не бе тооооолкоава страше...

Усмихна им се и на двамата, като ги погледна отново. Шапката му вече не скриваше лицето му като преди.
- Да... ще бъда благосклонен. А и виждам, че знаеш кой съм, Золф... Ще ви покажа изхода.

Тя само последва мъжете, щом тръгнаха към...изхода?

- Но аз не виждам нищо... - все същата тъмница си беше... само че мъжът в черно просто ги водеше нанякъде. По-скоро летеше... на някъде... той беше толкова лек и толкова прозрачен на моменти, че сякаш не съществуваше наистина.
- Ще видиш.

Тя си мълчеше и следваше...

Кимбли се поколеба, когато стигнаха до непреодолима стена, но черният мъж се усмихна наистина... доста впечатляващо, мина зад тях като призрак и ги бутна напред... странно... защо нямаше удар... когато Кимбли отвори инстинктивно затворените си очи... бяха навън?! Как?!
- Ще се приберете ли... в двореца?