Легенда и мит

Тя се стресна,а щом отвори очи... падна на земята от шока.

Той приклекна, за да й помогне да се изправи и после се огледа. Призракът, човекът, видението... всичко в едно, който Кимбли всъщност не можеше да не познава дори само на снимка, дойде отново и се образува отново пред тях с въпроса си.

- Добре сум... И благодарим.

- Не... аз ви благодаря. - сега, на светло, този стрен мъж с невероятно зелените и дълбоки очи изглеждаше още по-неестествено приказен. Но той така или иначе беше приказка. - Искам да се върнете у дома. Вече взехте каквото бе нужно.

Лицето на Изабелла светна.
- Помогнахме ли ви? М? -

- Да, разбира се. Мисията ви беше да откриете нещо, което принадлежи на мен и на моя народ... на вас... на моето семейство и така нататък. Можете все пак да задържите пръстена, ако ви харесва.

- Аз... - я погледна към пръстена, а след ова и към Кимбли, койо й го бе подарил. - Благодарим, много оново.. И се радваме, че ви помогнахме!

- Моля... и Кимбли, не ме гледай така, сякаш си видял призрак... макар и аз наистина да съм, не е прилично. Госпожице, казвам се Роланд Колд... понякога пак ще се срещаме... но ако разкажете за мен, едва ли много хора ще ви повярват.

-Р-Р-Р-Р-Р-РОНАЛД !?К-К-К-КОЛД... :ооооооооооооооо

Той се усмихна още по-широко и кимна. Да... той си беше той и винаги изглеждаше еднакво... само дето хората май го възприемаха различно. При ездачите това граничеше с обожествяване.
- Да, това съм аз... в момента плътната форма на тяхната сила, както обичат да казват и така нататък. А този пръстен беше част от наследството от семейството на съпругата ми.

Опита се да го свали от пруста си
- Тогава ви го връщам!

- Не, не ми го връщай - веднага сложи ръце върху нейните, за да я спре - Вече казах какво желая да стане с него. Този пръстен е бил емейно съкровище, но не значи, че има някаква действителна стойност за нас... тя донесе със себе си и други такива скъпоценности. За нас е важно само да знаем, че са където трябва.

Тя погледна към пръстена и ръцете на мъжа, а след това кимна, нямаше какво да направи друго, а...пръстенът й харесваше де...
- Добре.

- А и той ти го подари, нали? Значи е и подарък. Готови ли сте вече да се приберете? Или, о, може би предпочитате да го сторите сами.

Тя се ококори.
- Мисля, че е по-добре да не го правим сами..... - толквоа път бяха били, че сигурно щяха да се объркат..

- Тогава нека аз. Сигурен съм, че нямате нищо против моя начин на пътуване. Нищо, че Кимбли по принцип ми се сърди, нали? - той знаеше всичко, винаги бе знаел всичко. Изключително студен, топъл или дипломатичен, все целеше право в целта. - Пътуването ще е... леко и незапомнящо се.

- Дадено. - хванаотново ръката на КИМБли.

Той нямаше да отговаря на въпроси. Пък и Кимбли знаеше, че дори да попита нещо, господарят щеше да отговори само, ако сам решеше да го стори и по свой си начин. Роналд се усмихна отново, когато разпери ръце.
- Затворете очи. - заповяда им почти и когато видя, че е сторено плясна с ръце, за да ги накара да изчезнат от там.

И е изчезнаха....