Когато се срещнем...

- Знам, знам... Почти винаги успяват, дявол да го вземе! Особено като изкарат тежката артилерия.
- Да, миловидният Вато.

- Ххеехехех, ясно зашо винаги ви пее!

- Нали, нали~ Сега ще ни попееш ли?
- Мечтай си, този път нямам никакъв инструмент!
- Можеш и акапелно!
- Млъквай.

Катрин се разкикоти, а Анджелика продължи да си се похликва тихичко.

Момчетата се усмихнаха, после един по един се спогледаха, сякаш искаха нещо да направят или бог знае какво.
- Някой да е виждал учителя на... О, чакай, чакай, няма други на мисия, нали?
- Не мисля...
- Чудесно... остана ни да мързелуваме.

- Хахаха! Хубава почивка ви предстои. =каза Катрин и забеляза в далечината люлеещосе бяло коте на дърво.

- Ами... ние сме толкова бездейни... само че когато има война не е толкова просто, но... един бог знае кога и как ще ни извикат...
- То значи не е пълна почивка, бе!

И трите кимнаха едновременно.
Н къдрокоската пак й прибледня лицето и тя бавно се изправи, тръгвайки към банята.

Е, там все щеше да срещне някое момиче да й помогне... дяволите да ги вземат, те дори усещаха нещата повече от останалите... с подробности... Ямада можеше да я придружи, разбира се

Но тя не говореше за това, когато Ямада решеше... Сега вече бе в тоалетната и повърна там. След това изми зъбите илицето си и се посъвзе малко.
- Какво й има на кака Анджелика? - попита замислено Катрин.

Той просто не го правеше нарочно? Всъщност, кой знаеше как разсъждаваха те...
- Защо не я попита нея? - който и тук да знаеше отговора или не, какво им беше работа на тях.

- Ми нямаше как, я направо си избяга. - измърмори и продължи да се гушка в Кимбли.

- Като се върне. Можем да ти подскажем... но не, няма да е удачно...

Тя се пчоеса по главаа.
- Еее, азбирам да е бременна или нещо хубаво, ама вие...ако е болест?



//клавиетурата сори...>.<

- Знаеш много добре, че щяхме да усетим, ако е болест... ако ни притеснеше... както и за другото. Лекарите ни тук правят чудеса, само защото усещат болката по някакъв инстинкт.

- Аха. - кимна тя и се засмя. - Ама тази кака що е толкоз тиха? Кимбли, кимбли, избрал си си тихо момиче?! ЛЕЛЕ!- араззкиска се тя, а Изабелла съвсем не бе тооолкова... тихичка.

- Не бих казал... Мога да попитам теб защо си си избрала тази кранта, която мълчи дори да й крещиш подире.

- Аз си го обичам пък! И не е толкова мълчалив, колкото си мислиш! - той си я гушкаше често и си гоовреха, имаха оббщи теми...дори да спореха!

- Е, щом казваш... аз никога не съм го чувал да говори много и в училище! Ямада къде изчезна, пу... исках да пее пак.

Анджелика тоеше на ваната игледаше в еда точка. Чувстваше се зле... Беше лошо да си бременна!
- Е, аз го чух пък - оплези се.

- Как се чувстваш? - естествено, че лесно я беше намерил... за тях винаги беше лесно...

- Нима? Егати феномена си, сестра ми!

- Ами... малко ми е зле, но ще ми мина. - каза и прегърна Ямада.

- Хаха!- оплези му се, а след това се захили и силно го гушна - КИМБЛИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ, НЕ МОГА Д АПОВЯРВАМ ОЩЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!!!!!!!!!

- Да. Когато имаш някакъв по-голям проблем, можеш да ходиш и горе, да те прегледат.. или опитат да ти помогнат някак.

- Повярвай, друг като мен няма!

- Глупости - пусна го и мина покрай него. - Отивам горе, ти спокойно. - каза и се качи в стаята им,к където легна на леглото и се загледа към балкона.


- ЗНАААААААМ!!!!!!!!!!- каза и продължи да го пляска по бузите.

- Е, просто го казах като вариант - чувстваше се поне спокоен... на първо време...

- Стига, де! Я виж какви са ми захарни бузките, как смееш!