Когато се срещнем...

- Ми тогава си я дръж като домашен любимец.

- Но тя е разумно същество! Все едно теб да те държат като любимец, някак не върви.

- Боже, тогава й кажи да прави каквото иска! Ако иска да остане без да те закача, ако иска да си тръгне?

- Е, така може... стига да я намеря сега... сигурно вече е избягала нанякъде...

- Ами ако тя избере да си тръгне какво ще правиш? - попита Изабелла съвсем спокойно.

- Ами... трябва да я спирам ли? Тя не е животно в клетка, за да я карам да избира едно пред друго... Ние сме хора, а тя май се страхува от повечето тук... ако това не е нейното място, бих я оставил да ибере свое.

- Мяу, искам да си взема теб и да тръгна, мяу...- жално каза, макар да бе наежена от другите. -

- М? О, ти си била тук... Искаш да тръгна с теб? Но това е мястото, на което мога единствено да бъда... аз винаги съм живял сред другите, нали? Единствено мога да се изнеса някъде в гората в отделна къща, но винаги в близост до селище.

Тя тъжно сведе глава и облиза лапата си.
- Добре, мяу, тогава.

- Е... не можеш да откъснеш човек от света му. Както и да е. Можеш да ходиш където пожелаеш.

Само след миг се превърна отново в човек. Усмихна се на всички, макар и предпазливо, отиде до него и го облиза по бузата.
- Това е котешкия начин. - каза спокойно и се усмихна за пореден път - Довиждане. - чисто бялото коте само след миг скочи през прозореца.

- Довиждане, добре дошла си отново. Особено тук, където е и нещо като нашата приемна.

Тя се обърна за последно и му смигна котешки, след това скочи на клона и избяга.


- Ех.. ще ми липсва.-засмя се Анджелика. Ми.. тая писа й бе изяла месото!

- Е... случилото се, случило... няма защо да негодуваме и да я държим насила.

- Не ти ли изглежда по=щастлив? - засмяно се пошегува Изабелла.
- Да!-каза Катрин, а Анджелика въздъхна.

- Е, че тоя ако не изглежда щастлив някога, аз съм трол!
- Сериозно, Ишин има само няколко изражения - усмихнат, ядосан и лисичи... Май...

- Няма тъжен!
- Браво..

- Всеки може да го постигне - махна блондина, да, дори всеки един от тях, четиредесетте... някои от тях бяха по-добри артисти от него дори... него можеха да го издадат пламъците в очите, стига да ги забравеше.

- И аз мога! - каза катрин и се ухили лапешки.

- Ами разбира се... Кати? На теб как искаш да ти викат?

- А, както искате, за мен няма проблем! - каза и отново стисна силно Кимбли.

- А, добре... обикновено при нас прякорите се образуват или с течение на времето, или от имената. На Кимбли му викаме Ким, но пък на Ямада например му викаме Ямараску, от двете му имена.

- Че що не му викате Яма? Ямараску ми звучи...много транно !- разсмя се Катрин.

- Да, така е... но това си е колкото до традиция, толкова и до навик... Не знам кой пръв го измисли... правим го, когато му се подмазваме да ни попее~

- Чу ли! - сръчка го шеговито Анджелика.