Когато се срещнем...

- Чувтвам се като Алиса!

- Искаш ли си Шапкар? Или пък на Шапкаря Зайчето? Или пък да е Джаберлоки?

- И трите!- веднага разсмяно каза.

- Не, не, последното не може! Все пак е чудовище!

- Нас страх ли ни е от чудовища бе, Ямада?!

- Ти просто не си го виждала, за да бъдеш сигурна... Все пак те наистина съществуват...

- Добре, как може да ни нарани едно ''чудовище'' от този тип?

- Джаберуоки-те са дракони, но от най-дивата порода. Те нямат собствен разум, те са просто диви създания, които нападат всичко, което се движи. Със зъби като бръснач и още по-остри нокти. Навремето Черните Господари ги насъскваха срещу нас.

- аХА, А теб нападали ли са те такива съшества?

- Разбира се. На война винаги изпращат най-ужасните същества срещу врага. Ние сме народ на войната... целият съм покрит с белези и повечето са от едно единствено такова същество.

Тя се ококоли и силно прегърна розовокосия.
- Колко...тъжно. - ръката й нежно започна да гали гърба му.

- Е, сега пък тъжно. Не го мисли. Войната вече свърши, нали така? Мина цяла година от тогава. акар че главният участник никак не успя да го преодолее и досега, ноще се справи.

- Главния участник?-продължи да милва оголената кожа и да гледа към очите на розовокосия.

- Да, Муртаг. Все пак той е наполовина черен господар... трябваше да се бие срещу брат си... но можем да го оставим намира, че ще се разкиха много - "поверието" гласеше, че ако говориш за някого, той започва да киха... или беше само за шега - Така или иначе вече му спретнаха на него цяла сватба.

- Това е хубаво, има ли си деца???

- А, не... или поне още не, де... Той пламенно отрича дори, че обича която и да е. Но всъщност, ако нямаме предвид негови деца по кръв, а осиновени... има една осиновена дъщеря.

***
Къщата пак бе живнала; всеки вършеше нещо, първите слънчеви лъчи се опитваха да влязат през прогорените краища на нечии завеси и да подразнят очите на криещит се вътре. Нов ден. При това специален ден.
Малката блондинка отвори очите си и се усмихна на тавана, но и как иначе? Да бъде влюбен, особено на нейната крехка възрааст, бе достатъчно оправдание за отнесеното й състояние и честото чупене на някой съд.
Котката често се появяваше, за да се радва на прекрасния блондин, който не й обръщаше желанието, което иска, а Анджелика и бебето бяха в прекрасно здраве.
***

Часът бе 8 сутринта, а на крак бяха доста хора; Кейти залепяше балони, направени от цветенца и тревички украси и множество други шарки, с които да чества рождения ден на един от маговете. Тя ги обичаше всички! Не само Кимби! Всички й бяха като батковци и тя просто е невъзможно да не подари дори на един от тях подарък за рождения ден.

Анджелика и малкия магьосник пък готвеха, о, каква торта бяха направили... Огромна, можеше да нахрани 100 души без проблем! Най-отгоре пишеше "Честит рожден ден, тъмни магьоснико!" а самия блат бе лилав с тъмни краски; бели и сребърни точици се спускаха загадъчно в някои най-неочаквани краища, но и нормално, къдрокоската обичаше да прави изненади. Странно, не бе виждала Ямада от доста време и сега и се щеше, събирането на момчетата да й позволеше отново да се порадва на присъствието му, а както и той на дребоса, притежаващ розова коса и зелени очи. (май да?)
Черната котка си играеше в тревата точно в този миг, но цялата пътека бе наръсила по-рано с цветчета и какви ли не хартийки, които придаваха празничен вид на къщата. Някъде към 14-15 часа бяха свършили с цялата подготовка за необичайното парти и щом се събраха девойките, просто седнаха на столовете и с трепетно очакване мълчаха и очакваха да чуят шум откъм вратите... Празничните шапки бяха на главите им, ястията и тортата също бяха поставени на подходящо място...Ввсичко изглеждаще спокойно, приветливо, което можеше да те зарадва и да те накара поне за миг да забравиш за всичко останало.
Къде ли бяха? Дали щяха да си дойдат днес? Бяха сигурни, че да.



//Няма как да не го честваме скъпа моя.

Тъмнината и здрача... те скоро щяха да се спуснат, принуждавайки обикновените хора да се затворят у дома и да плашат малките с истории, които щяха дори да събудят кошмарите, които се криеха навън.
Но това беше просто една идеалистична картина. За тях нямаше значение... те се бяха сражавали и срещали с много по-големи ужаси и страхове от всичко, което можеха да измислят старите баби.
Сега се прибираха с прекалено силни гласове по малката иначе пътека и явно се смееха на нещо, което някой беше казал преди малко.
Бяха някъде около петима, макар че сигурно скоро щяха да станат и повече, ако бяха си уредили среща днес. Със сигурност изобщо не щадяха вратата си, пък и защо? Можеха да си я възстановят с магия после например или нещо подобно. Трясна се доста силно, докато се смееха на поредната шега, но някой поне успя да каже едно "Прибрах... ме се", след което вероятно започнаха да се събуват.
- Не ме бутай!
- Стига си мрънкал!
- Дайте път да мина! Имам Копие! - след тази "заплаха" Кимбли бе първият, който успя да излезе от гъмжилото.

/Щом казваш xD

- ЗДРАВЕЙТЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! - разкрещя се Кейти и се хвърли на врата на Кимбли. Погледът й веднага фиксира и другата фигура, която обожаваше, но вместо да се лепне и за нея, продължи развеселено да крещи. - ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МУРТАААААГ; ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МУРТААААААААААААГ, ЧЕСТИТ РОЖДЕ-ЕН Д-ЕЕЕН, ТРЯЛАЛА-ЛА...ЛАЛААА! - захили се весело и го напръска с някакъв странен, направен от цветя спрей.
Аанджелика, котката, феята и останалите, които не бяха с тях на това място, на което се бяха стражавали (макар че не бяха много останалите в имението) също отидоха да посрещнат огромната група от смели мъже и запяха песента.

- Здравей!! - засмя се този, който пръв си изпроси посрещането, макар че бързо-бързо гласът му беше заглушен от всички, които щом чуха песента, решиха, че трябва задължително да я подемат и те. И разбира се, първо се увериха, че рожденикът, който имаше често този навик, нямаше да избяга при първа възможност.
По лицето му си личеше, че изобщо не е очаквал подобно нещо и че ако беше - никога нямаше да се яви... или поне той така си мислеше, че ще стане... Преди изобщо да успее да каже и дума, независимо дали благодарност или каквото и да било, двама вече го бяха хванали здраво за ръцете и го завлачиха, сякаш щяха да го водят към... "смъртната" му присъда.
- Точно така! Рожденикът!
- Трябва да черпи! Трябва да черпи!
- Да пеем заедно! Да го накараме да пее!
- Айде процесия! Как можах да забравя!

Кейти се разкикоти и заподскача до Анджелика и масата- срещу рожденникът.
- Айде, хора, сега да му подарим подаръците!!! - макар че тя имаше подарък за всеки един от тях, защото не ги беше виждала от толкова отдавна... И заслужаваха по нещичко само защото се бяха върнали "за нея".

Анджелика вече бе оставила подаръците на едната маса и просто чакаха да бъдат разопаковани.
- Надяваме се не си забравил, че днес е такъв ден...
- АМА МОЛЯ ТИ СЕ! Никой не забравя рождените си дни, дори аз. - измяука писаната и облиза лапичка. - Радвам се да ви видя. - измърка.

- П-Подаръци?! Вие луди ли сте... - той забравяше наистина... за него нямаха значение, тези празници, неговите лични... но съучениците им, а покрай тях и много други хора... просто настояваха да празнуват такова нещо като невидели...
Но от друга страна... той се отърсваше бързо... и макар настроението му да идваше късно, не му пречеше да седне на мястото си и да ги погледа как вилнеят, преди да се включи.
- Не биваше, наистина...
- О, стига, млъкни вече!
- Пием за твоя светка и ти черпиш!
- Какво толкова, 40 чаши! И малко повече...

- Той наистина забравя, госпожице коте! Не знаеш с какво се сблъскваш!
- Погледни го, опули се като жаба!
- Ей, кажете на тия там в коридора да дойдат по-бързо!