Зима в пустинята...

-Помооооощ!-крещеше Джесика,вкопчила се в палтото на Дейвид.
Шадол се приземяваше и страхът на Джесика от високото се появи отново.Елфката се беше сгушила в Дейвид и трепереше,а той едвам се сдържаше да не се разсмее.Драконът плавно се приземи,но елфката още стоеше така свита до Дейвид.
-Ъм,Джес,свърши.-каза той.
Елфката вдигна глава и се огледа.
-Ооо,живи сме!-зарадва се тя,но току що разбра какво е направила.
Погледна Дейвид,който и се усмихваше.Качулката на елфката се беше дръпнала назад и елфката почервеня.Бързо скочи от дракона,преди елфът да забележи.
-А,какъв е този пясък?-учуди се тя.-Сякаш мокър,пък и е по-хладно от преди.

Джули слезе и се огледа:
- И тук е валяло сняг, но Слънцето го е разтопил и сега е останал само мокър пясък. Лоша работа!- беше едновременно хладно и задушно. В далечината се забеляза някаква сграда, приличаше на свещен храм, но се намираше на същото място където преди три години беше входът на подземната пещера. Беше нисък храм с плосък таван и изрисуван с елфически символи, това личеше от далеч. Беше бежов, а символите се открояваха с по- тъмни нюанси.

-Какво е това?-учуди се Джесика и се загледа в посока към храма.
-Да и на мен ми е непознато.-каза Дейвид.

- Да проверим!- смръщи се Джули и тръгна натам. Стигнаха до храма и се огледаха. До вратата на храма имаше няколко ниски стъпала, а от двете им страни две каменни статуи на дракони:
- Да влезем ли?- попита плахо Джин.

-Хайде,ледът по пръстите мисе стопи и отново си имам силите обратно.-усмихна се Джесика.
Изкара меча си,който се обви в пламъци и започна да слиза надолу.
-Джин,ела пред мен,искам да знам къде си.-обърна се тя изведнъж към момченцето.

Момчето мина пред нея и тръгнаха по стъпалата, изведнъж вратата се отвори и от вътре излязоха няколко души с тъмно кафяви роби и качулки, те извърнаха глави към пътниците, но очите им не се виждаха. Бяха мъже, продължиха напред и се качиха по стъпалата, заставайки горе се обърнаха към пътниците и заговориха в един глас:
- Ако идвате при познат, влезте, но ако за първи път сте тук... напуснете!- гласовете им ехтяха по коридора, към който се отваряше голямата дървена врата на храма.

-Да ги послушаме ли?-попита Дейвид.
-Не знам,може да ни заплашва нещо навътре.-каза Джесика и погледна към безкрая на коридора,сякаш нямаше да свърши...

Джули познаваше това място, или поне така мислеше преди то да се беше превърнало в странен храм. Беше отраснала тук и познаваше коридорите, ако все още бяха същите коридори:
- Мисля, че идваме при приятел.- каза тихо момичето:- Ако джуджето Грегор и хобитът Зини са тук, значи сме техни приятели!
Мъжете вдигнаха глави, час от лицата им се виждаха, момичето ги позна... бяха някогашните жреци, които обитаваха Пещерите с нея. Един от тях излезе напред:
- Влезте тогава!- каза тежко и тръгна по стълбите надолу, следван от останалите. Влязоха в коридора и в същия миг по стените пламнаха факли, коридорът беше същият като този който помнеше Джули, същите разклонения и стълби към подземията, момичето кимна и тръгна напред. Никой от мъжете не каза нищо за Грегор и Зини, просто ги оставиха да влязат и се оттеглиха по друг коридор. Джули се огледа, целта им беше точно в дъното на коридора, една зала, която тя познаваше най- добре от всичко тук.

Мъжете напомниха на Джесика се мъжете от Летящия остров,облечени в жълто.При тези спомени елфката настръхна от гняв,но се успокои,защото това беше в миналото.
-Джули,накъде отиваме?-попита Дейвид.

- Там, в дъното на коридора е главната зала, поне така беше преди години. Там седях постоянно и събирах хората, когато исках да им кажа нещо важно... тогава коридорите бяха пълни с хора, дори с малки деца... а сега е толкова пусто.- това натъжи момичето, но тя не го показа и продължи напред. Стигнаха вратата, беше леко открехната, а от двете й страни имаше две статуи, които ужасиха Джули и Джин. Едната беше на Горгодия, майката на Джин, а другата на Калисто- майката на Джули. И двете жени мъртви от отдавна, но защо бяха изобразени в статуи? Момичето не можеше да го проумее, това я стресна и не посмя да отвори цялата врата.

-Мили боже...-каза Джесика,но Дейвид сложи ръка на устата и.
-Мълчи,някой неприятел може да е тук,съдейки по тази статуя.-каза той и кимна към статуята на Калисто.
Джесика се опитваше да каже нещо,но от ръката на елфа нищо не се чуваше освен "Мммм...мнмнм...мнннн"

Джин стисна очи и пристъпи напред, изведнъж от вътре се чуха викове. Някой спореше, имаше момиче и момче, които се караха за нещо. Гласовете им се сториха много познати, особено този на момичето- злобен и писклив, а този на момчето мирен и заядлив. Джин потръпна, статуите не го плашеха толкова колкото виковете от вътре.

-Какво става вътре?-учуди се Дейвид.
Джесика успя да разкара ръката му и отвори още по-широко вратата.Изкара меча си за всеки случай и застана пред Джин,за да може да го пази

В този миг врявата вътре спря, към вратата гледаха двама души, момче и момиче с бели коси и зелени очи. Бяха Моли и Майкъл Белпфегор:
- Ти?!- изкрещя Моли, вече пораснала, но все същият злобен поглед насочен към Джесика.

-ААААААААА,НЕ!-извика Джесика и преди да успее да направи нещо,Дейвид я сграбчи.-Пусни ме!Пусни ме!Това детенце трябва да си научи урока!
-Джес,това беше преди 3 години,преживей го!
-Виж я как ни гледа!Въобще не е порастнало това...

- О, Небеса! Майкъл умири сестра си да не се занимавам аз!- от коридора се разнесе вик и в залата ядосано влезе джудже, беше с голо теме и надминаваше 30- те години, беше Грегор, но доста променен през последните години, издраната броня я нямаше, а на нейно място имаше броня покрита с рисунаци и сребро, брадвата също отсъстваше:
- О, Небеса...- заекна джуджето:- Истина ли е това пред очите ми?

-Истина е,да...-каза Дейвид,преди да стисне здраво Джесика.-АБЕ ДЖЕС!ПРЕСТАНИ БЕ!
Елфката спря да се опитва да се измъкне и се спря.Тя стреснато погледна Дейвид,който я гледаше строго.Много рядко я гледаше така и се елфката се стресна.

- Ах, милите ми... не мога да повярвам, че ви виждам тук!- засмя се Грегор и тръгна да прегръща всички, Моли млъкна след като видя радостта на джуджето и седна на едни стъпала, водещи към някаква огромна каменна плоча, изписана с множество имена:
- Кога дойдохте, защо сте тук?- започна да разпитва джуджето, прегръщайки всеки по няколко пъти.

-Дракони!-едва каза Джесика,докато джуджето и трошеше костите.
-А причината по която сме тук е малко да се спасим от студа-зимата пристига.-добави Дейвид,малко успокоил се.

- Зимата, да... усетихме я и тук.- в залата влезе момче с кафяви кожени дрехи и дълга до раменете добре срешена коса, той вдигна глава и жълтеникавите очи блеснаха:
- Зини!- извика Джули с разтуптяно сърце.
Хобитът се усмихна, вече 18 годишен, по стъпките му се личеше увереността, на врата му висеше плътна и дълга верижка, Джули я позна... когато тя беше тук носеше същата, сега вече я носи той, беше знак че сега Зини управлява това място. Момичето се усмихна:
- Радвам се да ви видя!
Грегор и Зини се усмихнаха:
- Ние също, мина доста време Жрице.- каза Зини и се доближи до тях, подаде ръка на Джесика и Дейвид:- Добре дошли приятели!

-Според някои хора много не сме приятели,ама нищо.-усихна му се Джесика и се здрависа с него,след това Дейвид.

Майкъл хвана Моли за ръка и я издърпа от помещението, нито един от двамата не каза нищо, сега бяха тук и тя нямаше власт да се разпорежда. Двамата се бяха преместили в пустинята няколко дни след Последната битка за да са по- близо до гроба на майка си и чичо си.
Зини погледна след тях, докато не се скриха в друг коридор, момчето се обърна към гостите си:
- Тук за всички сте приятели, тя все още е ядосана заради случилото се преди три години, но започва да го преодолява.
- Та значи зимата идва, мразя го това време...- заговори Грегор:- Роден съм зимата и изобщо не е хубаво, особено след първата ти година.- джуджето поклати глава, но се вдигна и се усмихна пак:
- Да не стоим в средата на залата!- посочи към една от стените, имаше маси и столове, достатъчни за всички:- Не посрещаме често гости, но тези са ни достатъчни за повечето.
- Повечето?!- изуми се Джули.
- Да, почти всички си тръгнаха след Войната, само две или три семейства останаха в Графството, а тук сме само шепа хора, младите си заминаха отдавна... останаха само жреците и още няколко доброволци.- отвърна Зини и се насочи към масата.

-Къде отидоха?-попита Джесика с тъжен глас,докато сядаше на един стол.

- Заминаха си.- отговори Зини:- Мнозина загубиха семействата си, мнозина загинаха, а други откриха семейства.- хобитът погледна към стълбите в залата, стигащи до плочата с надписите:
- Там са изписани имената им, имената на всички загинали!- момчето въздъхна тъжно. Плочата привлече вниманието на Джули още повече и момичето тръгна по стъпалата нагоре, с всяка крачка изпитваше мъка за загубите от Войната, но искаше да прочете няколко имена.

Джесика проследи с поглед Джули,но след това се върна към разговора си с Зини.
-Значи сте останали малко...това е ужасно,пясъчните хора могат да изчезнат така...