Новото старо познанство

Острието проблясна и Муртаг се обърна. Приличаше на..Не нямаше значение. Трябваше да побърза. Сега беше чисто. Той изхвърча навън и огледа за Торн. Дракона кацна почти до него с някаква самодоволна усмивка. Муртаг го приближи и се усмихна.
- Решил си го? - детската глава се появи иззад дракона и погледна Муртаг недоволно.
- Мерик аз..
- Обеща ми..Не ме оставяй тук, Муртаг..Обеща ми..
- Но Мерик, ще..
- Има кой да се грижи за мъника - оповести друг глас и тя се показа до Мерик
- А ти много ме следваш..Не искам някой да пострада.
- Измисли нова реплика - Куикнинг се усмихна и му подаде ръка.
- Ще бъде опасно..
- Мислиш, че сме тръгнали да се наслаждаваме на красивия пейзаж?И тук го има.
Муртаг ги погледна, искаше му се някак да ги махне от там, да ги остави.
- Обеща ми - повтори детето. Наистина не можеше да го разочарова.
- Е, добре..Но наистина не е място като за вас.
- Остави ни нас, мога да се пазя. Мерик, колкото и да ти е чудно също ги умее тези неща..
Мъжа въздъхна и подаде ръка на летния демон. Дракона се засмя и поклати глава
"Аз спечелих баса.." каза шеговито и се издигна във въздуха, с почервенялата от гняв Куикнинг и хилещия се Мерик
- Какъв бас? - огледа ги Муртаг, но така и не получи отговор

Траян бавно отвори очи. Той бързо скочи и се задъха, сякаш не е дишал от години.
Пред себеси видя Дейвид пред себеси.
- Дейвид! Колко се радвам да те видя! - каза Траян и прегърна приятеля си - Къде са другите? Къде е Нава? Добре ли е? Какво стана с Джесика? Какво има? Защо ме гледаш така? А! ДА, сетих се изглеждам...Няма значение...КАжи ми?
Дейвид стоеше така опулен за няколко минути, но накрая проговори:

-Зарязаха ме тука,тръгнаха към Даркан,от където преди няколко часа ми съобщиха,че се успели да я усмирят и вече всичко е наред.Сега не мога да направя каквато и да е връзка с тях,изчезнали са Бог знае къде и са ме изоставили!Да се върнат само и ще видят те...-елфит скръсти ръце и се намуси много здраво,с Джесика и Стивън беше свикнал винаги да се държи като дете.

- Изглежда ще трябва да се допитаме до Мерлин... - замисли се Траян - Мерлин!
Мигом пред двамата се изправи старецът.
- Какво искаш братко? - попита той.
- Искам да ми кажеш, къде са Джесика, Нава и другите.
- Доколкото виждам - замисли се Мерлин - Последно са били в Джунглите, а оттам са заминали за друго измерение, за което немога да кажа много, но мога да ви заведа там. Но трябва да знаеш, Траяне, че аз няма да мога да дойда...Само двамата ще бъдете...
- Така да бъде...
Мерлин се усмихна щракна с пръсти и до него се отвори портал.
- Ще влизаме ли? - попита Траян.

-Малко...несигурен ми изглежда...
И така си беше,порталът започваше да избледнява като някоя развалена виртуална картинка,докато не реши да изчезне.
-Защо си имам предчувствието,че ако онзи чакаб беше тук,щеше да може да ни прати там...-въздъхна елфът и седна по турски на земята.-Чувал съм истории за това измерение,където никой никога не е отивал.Май имаше разни кристалчета спеманати в книгата,ето защо порталът не работи...

Знаеш ли начин по който да извикаме Анубис? - Траян потрепера при изговарянето на това име. То му напомни за злата му половина. Траян се разтрепера - Брррр! КАкто и да е! Знаеш ли?

-Не съм много сигурен,попринцип ако Джули беше с нас,щеше да ни бъде по-лесно,но пък какво ще стане ако се опитам да го намеря?-вдигна рамене Дейвид и се концентрира.
"Доообреее,намери някъде в пространството Анубис...Много "лесно",наистина..."

- Аз тука да не съм някаква информационна станция, всички от всякъде ме призовават!- тъмен образ се появи пред тях и след като се изясни чакалът изгледа двамата със скръстени ръце:- Късметлии сте, че отговарям и на вашите призовавания! С какво мога да ви помогна?

-Той иска да ходи в онзи Космос,аз честно не искам пък!-намуси се Дейвид и посочи Траян.-Изоставиха ме ей така и сега ще тръгвам да ги спасявам...яяя,моля ти се!

- Сложно, прекалено много хора преминаха отвъд...- замисли се демонът:- Кристалите скоро ще се нуждаят от зареждане, ще трябва да ги върна в Зидът и после отново да ги изнеса за да отворя наново порталът, а вече го направих няколко пъти... Но както решите!

Ако желаеш може, или да ме телепортираш сега, ако кристалите ти достатъчно енергия, или да дойда с теб до Зидът и да ти помогна да ги заредиш, и тогава да ме телепортираш... - предложи Траян - Както ти предпочиташ.

- Нека помисля.- смръщи се Анубис и притвори очи:- Мога да отовя портала само още веднъж преди кристалите да се изтощят, но това не означава че ще се озовете на същото място на което са отишли останалите и все пак ще опитам да прехвърля от своята енергия и да отворя дъгата пак...

Траян се усмихна, доближи се до чакала, тупна го приятелски по рамото и му каза :
- Анубис, много ти благодаря за всичко, което правиш за мен... Немога да ти предложа много, но ти предлагам приятелство до гроб и подкрепа...
Анубис се ококори, но после се осъзна и кимна одобрително.

- Благодаря... - заекна Анубис - А сега, нека опитам...
Той извади кристалите нареди ги, направи няколко странни движения и те засветиха, отваряйки малък портал.
- Искам само да те предопредя, че може да стане объркване при телепортирането, так, че внимавай! - обясни чакалът.
- Несе притеснявай! Усмихна се Траян. Той се збогува с двамата и премина...

- Мамо, това е страхотно!
- Знам, скъпи..
Но друго беше положението навън, където всички бързаха в една или друга посока и никой нямаше време да обърне внимание на каквото и да било друго. Ездачите бързаха да се уредят колкото се може по-добре и да се укрепят. Царството им беше паднало и им се струваше невероятно Динзел да издържи дълго. Колкото и да им се казваше, че замъка е много по-добре защитен от царството, а и Дарсия няма намерение да намине, никой не вярваше на единствения управник на мястото
"Дотук ли стигнах?" беше се запитал самият той. Ходеше като призрак през коридорите, които преди беше обикалял с зимния демон. Беше се сприятелил с него, колкото и странно да му изглеждаше. Защото на моменти, също както и други двама познати, той се държеше много странно. А Ездачите, на които беше предложил да стане регент му вярваха..Още му вярваха..Сега ги беше повел и ги беше настанил на добро място..Още му вярваха.
Гълчавата идваща от портите привлече вниманието му. Той излезе тичешком навън, за да разреши поредния спор, в това се беше превърнал. Не завиждаше на никой владетел, някога мечтаеше да бъде такъв..Но вече се беше наситил на това..Много беше..Прекалено много. На входа нещо голямо и могъщо кацна пред портите и загледа в очакване мъничките човечета в краката му
"Търся Мерик, син Морзанов. Мерик наричан Ейдж Фин, настоящ регент на Драконовото царство, водач на бегълците Ездачи"
- Аз съм Мерик, син Морзанов. Говори!
Гласът беше познат, но тази птица наистина притежаваше странни маниери. Рядко му се налагаше да разговаря с подобни същества.
"Аз съм Атрею, мрачна птица, изпратена от Мраморната кула с дар за Динзел. Изпраща ме Клайв, син на Матилда, зимен демон, владетел на Планинския свят. Получил дар от Дарсия Моуси, владетел на Мраморната кула, освободил Динзел от призрачната клетва"
Тогава птицата се наведе към момчето и го погледна. После с крайчеца на окото си съзря Нат, младото момче идваше тихо насам, за да разбере какво става
"Наталио Никравзи, син на Ним, внук на Матилда. Син на Елмазия, елфическа пророчица. Нов зимен демон, предопределен да запази Динзел за бъдните поколения. На теб по право връчвам съобщението от Клайв Никравзи, брат на твоя баща и настоящ владетел на Динзел и Планината"
Птицата се наведе към него, оставайки малкото ковчеже в ръцете на детето. После сякаш се изкашля и очите й се разгоряха още по-диво от преди. Гласът прокънтя из околните скали, Ездачите претръпнаха, бяха го чували и преди
"Наталио Никравзи. Не го отваряй!Когато Клайв вече не ще броди по земята, когато Кевин изчезне с зимния демон, наследството е твое. Отвори тогава каквото ти пращам и не се страхувай да обявиш каквото е на ума ти. Защото го казвам официално и пред теб. Освободих Динзел от клетвата, но и неговият ред ще дойде, когато си достатъчно силен, за да се изправиш срещу мен и глупавите орки. Аз ще чакам търпеливо, за да дойда един ден пред портите ти и да поискам войната да започне"
Звучеше мило, бащински, но и нещо друго се преплиташе в него. Заплаха. Птицата излетя и остави Динзел намира. Детето я гледа дълго
- Сине на зимата..Остави ковчежето на Клайв някъде, където да го защитиш. Още не е дошло време за него.
- Какво е това, майко?
- Не..Не мога да ти кажа..Но той наистина ще дойде да си го поиска, когато се насити, когато убие Клайв. След Клайв зимните демони отново ще са изложени на опасност, но стига да успееш да опазиш това, ще успеем да издържим поне малко..За да изчакаме някои събития
- Говорите някак несвързано майко
- Не ме слушай. Стига ти да знаеш, че трябва да скриеш това ковчеже

Клайв го нямаше. Алзиеа също...Но те можеха да се защитят...Можеха. Скай, младият Ездач и принц играеше в снега и не обръщаше внимание на никого. Докато към него не се присъедини някой, който детето не позна. Вилла, драконката, да, но Скай не. Това същество не беше виждано никога до сега. Никой не беше го срещал. Макар и да приличаше на някой доста познат.
Пред принца стоеше просто едно дете. С лъскава и люспеста драконова кожа. Дори с опашка и дълги нокти. С остри като бръснач зъби. Това хем беше момче, хем не беше. Хем беше дракон и...не точно
Той се беше завърнал. Беше се завърнал там, където Нат, младият зимен демон го чакаше с нетърпение. Дали щеше да го посрещне и сега?
Ето го. Слиза по стълбите и търси с очи да види младия си приятел Мерик сред ездачите. Само че Мерик го няма там. В ръцете си петгодишното момче носеше голяма книга. Беше дневник. Дневник, писан преди толкова години от също така малко дете....От баща му. Нат се беше зарадвал на книгата като на коледен подарък. Не че можеше да я разчете особено добре. И той като Скай беше просто дете.
Мерик също, преди да се превърне в чудовище. За себе си сега той вече бе чудовище. Нещо по-ужасяващо от човека и дракона. Нещо по средата. Остави Скай да го зяпа колкото иска, нищо нямаше да стори срещу това. От сега нататък винаги щяха да го зяпат. Нат го видя накрая и се приближи с онова важно и сериозно изражение, което изникваше понякога на лицето на Ним.
- Мерик? - попита тихо стискайки книгата като най-голямо съкровище. Мерик се насили да кимне. Не вярваше, че някой е способен да му говори все още.
- Върнах се...У дома

- Какво се случи? - попита момчето, след като единствено то успя да го погледне в очите. Никой не беше го направил без да извърне поглед след това. Мерик въздъхна, това толкова приличаше на драконска въздишка, че самият Мерик се стресна от себе си. После падна на колене и си позволи да разкаже на малкия Нат случилото се. Детето, макар и само на пет го изслуша доста внимателно. Накрая го накара да повтори някои неща още веднъж. Кимна и му подаде ръка
- Ти не си чудовище...Ти си Мерик. Мерик, летния демон, наследникът на Куикнинг. Синът на Морзан. Братът на Нечистокръвния. Моят приятел - каза детето с най-голямата си важност, която можеше да извади от себе си. Мерик го гледаше стреснато. Какво изпитваше Муртаг, когато Ним беше до него?Когато говореше, когато му подаваше ръка?Това ли беше чувството...Но за Муртаг неговият зимен демон беше баща. Ним беше баща, но Нат беше дете. Нат беше просто дете, Мерик също. Последният хвана ръката на момчето и се изправи.
- Даваш подкрепа на едно същество като мен?На чудовище?
- Чудовищата могат да се променят към добро, както и добрите да станат лоши. Аз видях много неща без да съм присъствал на тях. Знам неща, които не бива да знам. Не искам да те плаша, не искам да се хваля. Аз съм просто Нат, момчето, което още търси баща си. А ти, Мерик. Давам ти клетвата си на зимен демон, че ще намеря начин да те освободя от магията дори това да ми коства живота. Заклевам се.
Мерик знаеше колко струваше клетвата на един зимен демон, още повече когато този зимен демон имаше баща, който когато даваше клетва я изпълваше докрай, дори да му костваше живота.

- Муртаг се е прибрал, иначе Дарсия нямаше да се тревожи толкова - момчето с драконската кожа вървеше бързо по коридора, следван от няколко Ездача, дошли от Скривалището и скрили се тук. Драконите им бяха в планините и Ездачите не можеха да се откажат от тях в студа. Мерик беше разбрал за нападения от орки в някои села и сега бързаше да "разгледа въпроса". Дете или не, беше поел отговорност да бъде регент на цяло царство. Едвам си го представяше, но беше факт.
- М-Муртаг!?Невъзможно! - процеди през зъби един от Ездачите, защото му беше доста студено, а и не вярваше особено. Момчето се спря и се обърна с лице към него като оголи зъби. Пред Ездачите това не представляваше заплаха. Драконите правеха такива муцуни всекидневно.
- Сигурен съм, че Моуси се е върнал. Той е тук. - изръмжа Мерик и Ездачът кимна. Момчето избягваше да го нарича брат. Как можеше да е брат на този човек?Вече на никого не можеше да бъде брат. Не беше човек...А и не искаше да има някаква връзка с Дарсия без значение каква беше тя. Какъв му се падаше?Доведе брат ли?Мерик не можеше да си обясни. Не можеше да си обясни и много други неща. Но едно нещо знаеше и то беше как се води битка. Знаеше го отдавна. Знаеше го от Арвен, виждаше го в очите на Кевин и мнозина други. Беше се учил сам...Сега беше регент. Дете, което заместваше друго дете. Ездачите бяха избрали него, с какво ли вече не се съгласяваха. Всички губеха сили...Всички

Момчето отвори вратите на Тронната зала и се огледа. Само Нат стоеше близо до трона и с замислено изражение редеше малки дървени клечки в огромна сграда. Понякога си и тананикаше весела песничка....На драконски език.
Мерик така и не беше научил този език, макар че беше родният му. Беше живял из земите на елфите, обичаите на Ездачите и драконите му бяха съвсем непознати. Муртаг се беше опитал да го научи, но...Муртаг обичаше празниците, макар че в половината не взимаше участие. Песните...Бяха хубави...Поне звучаха хубаво, но Муртаг беше казал, че ако се опита да преведе повечето ще му трябва голям запас от творческа литература.
Нат се беше научил бързо. Интересно, защо те го схващаха по-бързо от Мерик?Нат и Скай. Скай можеше да говори на драконски по-добре, отколкото на общ език. Затова и говореше по-често с хората в замъка си в Драконовото царство. За тях да чуват този език беше музика за ушите, по-често им се налагаше да използват други езици.
Мерик трябваше да прекъсне момчето, което се изправи и изтупа дрехите си. Наталио...Просто петгодишното дете, което се беше появило така изневиделица и приличаше на чичо си Клайв.
- Има ли нещо, Мерик? - попита го важно-важно
- Трябва да освободим Драконовото царство - каза Мерик, поемайки си дъх
- Но замъкът не е обсаден - усмихна се среброкосото момче, като седна на трона и го погледна любопитно. Все още не му беше там мястото, но му харесваше.
- Обитаван е от орки
- Обитаван е от Лука Томас. Дарсия просто е изпратил войски навсякъде. Знаеш къде са Ездачите, нали?
- Всъщност не.
- Чудна работа!Един зимен демон да знае повече за родината на Ездача от самия него - момчето повдигна рамене и се усмихна - Както и да е. Те ще сесправят сами. Просто трябва да им изпратим драконите.
- И Енрике ще ги води? - презрително запита Мерик. Нат поклати глава
- За целта ще изберат друг...Как се казваше мъжа с черната коса и синята униформа?Онзи, огнения...
- Рой...
- Да, Рой...Много е подходящ, докато нещата се стабилизират. Макар че Скай предлага други...Не познавам никого там, нали помниш...Не се притеснявай Мерик. Ездачите са издръжлив народ