Вечното Бъдеще...

- Дано си права.- отвърна голямата Джули с известно притеснение в гласа и изражението:
- Има ли нещо, което трябва да знаем, нещо важно?- запита Нава, вятърът заглъхваше гласа му и елфът беше принуден да вика.
- Това е твърде сложно...
- Разкажи ни, все пак тя е моята бъдеща дъщеря, би трябвало да зная?!- отвърна младата Джули.
- Е, добре... ще ви разкажа, какво искате да знаете като за начало?- въздъхна жената, трябваше да им разкаже, все пак бяха тук за да изменят, нещо в бъдещето си и може би това щеше да е едно от основните.

-Ъъъгх...-въздъхна Джесика,докато се държеше за едно дърво,което най-приятелски я шибна с един от клоните си и тя изхвърча напред.-ЪЪЪГХ!
-Стига си "ЪЪъгх"-кала,ами си ставай от гъза!-измърмори Даниел и продължи напред.
-Да вземе теб да те шибне нещо голямо и силно...егати,аз съм елф...
-А това е Великата буря,доколкото си спомням,се беше изправила срещу наводнението веднъж!
Момичето се сети...трябваха билки за болестта на Дейвид,след това онази ужасия се случи,след това бягаха,след това се криеха,биеха се,просто голям цирк беше настанал...Изправи се и със сигурна и сериозна крачка тръгна срещу вятъра,беше дошла тук за нещо и нямаше да си тръгне,преди да го осъществи.

- Започни с това, кой е баща й?- запита младата зеленокоса.
- Баща й.- замисли се жената:- Тя няма баща...
- Как така?- стресна се Нава, залитайки към една преспа пред себе си.
- Естер е дъщеря на мракът, тя е... Естер е седмият демон, родена от мен, дъщеря на демон. Родена от силите на други демони, слели се в едно преди три години...

-Жалко,няма да има мъж,който да пребия,за дето те е изоставил...-изръмжа Джесика,когато един клон се отчупи и се приземи на главата и.-АААААААААГХ!ПИСНА МИ!ПИС-НА МИ!
Вдигна рязко ръцете си,докато с яростен поглед гледаше в пространството.Целият сняг няоколо се покри с черен цвят и започнаха някакви яростни експлозии навсякъде,докато накрая тя не се поуспокои,но пък гората още по-зле започна да действа...Задиша тежко,беше и кипнало и още повече се вбесяваше с всяка изминала секунда...
-Някой да има случайно алкохол,искам да се натряскам и да не ми пука за нищо вече...

- Може би това ще ти помогне вместо алкохола.- усмихна се бегло зеленокосата жена и въздъхна:- Има замисъл във всичко това, както някога майка ми... майка ни, Калисто е изоставила детето си заради опасенията, че ще загуби силите си, така е в рода ни. При мен най- вече, и при теб малка Джули... Това е прокуда, никога да не можем да обичаме някого по този начин, защото ще загубим силите си, но тъй като аз бях дала своите за да спася брат си преди десет години сега трябваше да дам живота си за да обикна някого, затова и останалите шест демона се намесиха. Горгодия, тя беше избраната... сега душата на Горгодия всъщност е душата на моята малка Естер, седмият демон, дете на мрака, дете със силата на другите шест демона, сила по- голяма от тази на Калисто, но никога не бива да я развива. Да, Горгодия беше този дар за мен, дар да бъда родител и да предпазя детето си от това, което може да се случи с него. А именно да попадне на страната на тъмнината, да съдейства на злото... защото такава е същността й, за жалост. Затова сега трябва да я намерим преди да е разбрала, че притежава неоткрита сила и да сгреши, да я използва...

-Ей,по-спокойно,аз съм тъмен...ъъъ,какво беше...
"Ангел..."
-Да,тъмен ангел и нищо си ми няма,освен,че понякога ми иде да осмъртя някого или да начупя всичко около себе си!-каза тя със странна усмивка,зад която сигурно се криеше някакъв невероятен гняв.-Много зависи от...ау...от нещата,с които ще се сблъска в живота.
Скочи във въздуха,за да избегне един изкоренен дънер,който щеше сигурно да и отнесе ходилата на кино...

- Рейнавил..Какво страно име..
- Не е твоя измислица, младо пободие на тате..Рейнавил в превод означава.. - детето се запъна, внезапно осъзнала значението на името за младия Муртаг.
- Принадлежащата на Дарсия.. - довърши той вместо нея след кратък размисъл - Какво общо има той тук..Това бъдеще ми е наистина объркано. - каза го спокойно, но не беше сигурен, че иска да чува обяснението..Името Дарсия все още съществуваше и тук, но под друга форма и като негова дъщеря. Дали щеше да срещне и нея..
- Не знам..Тате не ми казва много..Знам само, че аз ще го наследя. Внимавай наближаваме лоши райони..Трябва да се покрием с нещо, за да не ни отвее..Коня е приспособен към това, зимните демони се справят специално с тези неща. - детето зад него извади голям черен плащ, който покри и двамата. Наистина приближаваха лоши места, а това затрудняваше и намирането на следите.
Много по-напред, лисицата вече вървеше по-бавно, но не се отказваше. Той следваше своите си мисли, другите не го интересуваха. Време беше за битка, отдавна не се беше раздвижвал толкова надалеч..Преди му харесваше

- Надявах се...- заговори жената:- Надявах се да промените това, когато се върнете във вашето време... Надявах се, да промените нейната същност.
- Това не е ли невъзможно, тъй като тя е изцяло демон?- запита тихо Нава, приближавайки се към нея.
- Може би си прав, но все пак... иска ми се да не беше така, но дори и да не можете... Джели, ти вече знаеш и ще можеш да я защитиш от опасностите по- добре от колкото аз, ще можете да промените бъдещето си.
- Дано си права, за това сме тук!- отвърна момичето и вдигна глава на горе, където се дочу драконски рев и съвсем бегло се забеляза Киара, носеща двамата Джин на гърба си.

"Да видим сега"
Беше настигнал някакви фигури, бяха още далеч, но лисицата ги настигаше внимателно. Не смяташе да им се показва, а и те щяха да го усетят естествено, просто си доставяше удоволствието да следи някой. Усмихна се с не особено добродушно изражение и подкани Матилда да върви по-бързо.

- Тате е ядосан..Днес е..Утре е рожденият му ден..
- Така ли?О да, любимата ми дата..Може ли да нарани някой?
- Опасно е..Трябва му някой близък ако се случи едно нещо..Няма значение, трябва да го настигнем, всяка година трябва да се възпира, защото иначе ще стане черен господар от предишни времена. Затова тръгнах с теб, моята синя магия го успокоява, не знам защо..

" Край!"- черната вълчица вече беше раздразнена от това място и от държанието на това момиченце, Сентмирамита.
- Ишизу?- обърна се зеленоосото дете към нея и я погледна неразбиращо и стреснато. Животното я захапа за яката на палтото и я задърпа към изхода.
- Нима ще излезете?- обади се чернокосото момиче и се усмихна лукаво:
" И защо не? Кой ще ни спре?!"- изръмжа вълчицата и я прониза с ледено сините си очи.
- Никой, наистина... Освен времето на вън!
- Времето?
Ишизу извърна глава към изхода, бурята, вече беше късно да се придвижат към вкъщи, бурята се беше разразила толкова скоро, или пък те се бяха забавили.
- Ишизу, какво ще правим?- запита малката Естер и се смути.
" За сега... ще останем тук и ще чакаме или бурята да отмине по- бързо или... някой да се появи и да ни измъкне."
- Скоро, съвсем скоро...- прошепна Сентмирамита и се обърна към дънерчето, подпирайки се с ръка на него.

- Тази буря до кога ще трае?!- провикна се малката Джули.
- Различно е, вече времето не може да се определи просто така, природата сама си решава какво да си прави и малцина се справят с контрола!- отвърна възрастния й образ, вървейки на пред, порасналата Джули знаеше къде се намира пещерата, беше идвала до тук няколко пъти и можеше да се ориентира, но сега. Сега беше бурно и по- тръдно да се определи посоката.

"Значи не съм единствен" Беше ги настигнал вече, лисицата беше доста близо..Тичаше наблизо, любопитството не му даваше покой..Можеха да го видят..Ако трябваше добре..Може би неговия досаден двойник също имаше нещо общо с това. Тук също имаше такива..двойници..Сложи качулката си, за да спре летящите си наоколо коси и накара Матилда да понамали и да поддържа темпото.

- Ама че гадост!Зимните демони ли го правят?
- Не..Но ще трябва да се забавим.. - те вече си викаха, макар да бяха един до друг. Все пак упорито следваха все по-бързо заличаващите се лисичи стъпки. Някъде от ляво, но много по-далече едно друго дете ги следеше внимателно с черните си очи

-Нава,изглеждаш на някой призрак,ако не беше това палто!-изтъпна Джесика.
Наистина,дългата му бяла коса безпроблемно се сливаше със снежната обстановка наоколо.При нея точно обратното,косата и изглеждаше още по-тъмна на белия фон,а леко лилавишкавата и кожа не и помагаше да се скрие дори за миг.

- А и тази коса, май сега разбирам защо след десет години съм подстриган!- отвърна елфът и покри очите си с ръка, предпазвайки се от снежната виелица. Над тях драконовият рев се повтори и черната опашка на Киара се спусна някъде пред тях, носейки двамата си Ездачи и пазейки ги от вятъра.

-Късметлии,да можеше и нас някой дракон да ни поноси,а?
Не можеше повече сама да върви,пък и да вземе да се гушне в Нава,докато се мукнат през тази виелица,не и се струваше много лоша идея...никак даже.Прегърна ръката му и събраните им сили започнаха да се съпротивляват срещу силните ветрове,които се опитваха да ги метнат назад.

Сиво сияние ги обгърна и се разнесе наоколо, покривайки и другите с тях. Виелицата продължаваше и сякаш под защитата на съвместните им сили ставаше още по- силна и свирепа, снегът започваше да прилича на лед.
- Пещерата... Трябва да е някъде от пред, вероятно Киара и брат ми, братята ни.- обади се късокосата Джули и потърка раменете си.

-Това значи ли,че е наблизо?!-изкрещя отчаяно Вичи.
-Да се надяваме!
-Ъъгх...

-Да, още майлко!- отвърна жената и спря за момент, оглеждайки се напред.

Пред пещерата Киара беше спуснала двамата си кестеняви Ездачи и сега отново се издигаше нагоре, за да се скрие от бурията:
- Внимавай вътре, не се знае кой се крие там заедно с тази, която вие търсите и с малката Естер!- смръщи се порасналия Джин исе обърна към малкото си копие, момчето кимна с глава и погледна към тъмната пещера пред тях.

-А,виждам някого!-изкрещя Даниел и се загледа в двете фигури в далечината.-Мисля,че са двата Джиновци!
-По-бързо,значи сме близо!

" Идват."
- Кой, мама ли?- Естер се усмихна и се приближи до вълчицата.
" Те и новодошлите и... още някого, там е!"
- Сентмирамита, кой още идва?- момиченцето се обърна към тази зад нея и я погледна с тъжно изражение.
- Те...- отвърна чернокосата и притвори очи.
- Защо си такава? Защо не дойдеш да живееш с нас, а си тук? И ти си дете, но защо се държиш така?- малкото зеленокосо момиченце застана пред нея и снитна ръцете си пред себе си.
- Не съм дете.- отвърна спокойно и тихо и се усмихна леко:- Но ти си малка за да разбереш, а защо не съм с вас... защото не искам, а и не мога.
- Защо?!
- Прекалено много въпроси задаваш!

Той се намръщи, срикайки се в сянката на дърветата. Не, нямаше да им го позволи. Не беше време да го прави сега. Момичешкия писък прокънтя през бурята и стигна до ушите му, което го накара още повече да се намръщи. През бурята лисицата му съзря двете фигури, които търсеше с поглед господаря й.
Малкото момиченце, покрито с черния плащ беше съвсем наред, защо ли беше тръгнала през бурята..Едва ли заради баща й..Или злото отново го обграждаше прекалено силно. Тя стискаше ръката на копието му, не беше ли казал да го задържат.
"Не ще промениш бъдещето си" каза владетеля, очите му пробляснаха упорито и лисицата се скри
- Сега си под мое командване. Казах ли ти да не го правиш!? - крещеше тя посред бурята - Сега на кого можем да се доверим..Сестра ми е тук за бога!А тате е започнал да избеснява..Дойде точно когато не трябва, да побързаме, той каза да страня от тях - посочи другите без да ги поглежда и през вятъра не можеше. - Да вървим да търсим подслон. Не!Нищо не казвай..Изобщо не трябваше да позволявам на Ним да те пуска..И в затвора ти беше добре

-Пфуууу...-въздъхна Джесика,докато се подпираше на стената на входа на пещерата.-Това беше същинска отврат!
-Поне стигнахме.-едва промълви Вичи от тракащите и зъби,дори и загърната в дългото дебело палто на Стивън.
-Не можеш ли да се превърнеш в нещо,така ще се стоплиш по-добре?
-Не е лоша идея...
Затърка и без това замръзналите си ръце и след миг на нейно място стоеше малко бяло на цвят лисиче...можеше във всевъзможни животни да се превръща,но най си харесваше лисичето.

- Това преобразяване много ми допада.- обади се големият Джин, водейки зад себе си малкото си копие и двамата се усмихнаха едновременно.
- Влизахте ли вътре?- запита късокосата Джули и погледна брат си тревожно.
- Малко по- навътре има невидима преграда, трудно ще я преодолеем без да вдигнем голяма врява наоколо.- отвърна момчето и поклати глава.

-Я да я видя аз тая преграда.-извика Джесика и се втурна навътре в пещерата,само за да излети обратно.-Гааах,тя била силна бе...и на всичкото отгоре като батут.

- Само ми е чудно чия е?- замисли се зеленокосата жена и скръсти ръце.
- Или на Естер или на...
- Не, не е на Естер, още е малка за такива.
- Не съм напълно сигурен, сама видя какво може да прави когато символът на китката й засияе!- поклати глава големият Джин и пак погледна на вътре към пещерата.

-Хммм,дай да видя дали ще успея да я разбия...-замисли се Джесика,докато внимателно подпираше ръцете си на невидамата бариера.
-Джес,не мисля,че идеята е много добра...
-От опит глава не боли.
От ръцете и се плъзнаха дълги черни ивици по преградата,които рязко спряха,нагънаха се,сякаш като прогорени и се върнаха рязко към господарката си,като и причиниха болка...в главата.
-Корекция...вече боли...