Назад в миналото

Това го накара да погледне към брат си. Спомняше си думите на Дарсия, които беше чул без господаря да го иска. Той беше казал, че за да се върне някой трябваше да жертва нещо от себе си, за да му върне истинския живот. Може би Дарсия имаше малко право, когато казваше, че Муртаг се страхува.
- Може би ще остана такъв, не зависи от моето решение
- Не мога да ти помогна - измърмори му Муртаг усещайки накъде бие момчето
- Не ми и трябваш!Дори не искам да те виждам!Ти си същия като него! - разръмжа му се момчето като го засочи с пръст - Ти си същия лилавокос гадняр, същия...Бориш се с него..Защо?Само за да заемеш мястото му, господарю Моуси!Махай се от очите ми!!Ти си глупак и страхливец, Моуси!Търсиш помощ от тях..От Ним, от Лука, от Рой...Защото.. - изръмжа и не продължи по-нататък. Знаеше, че го наранява, но точно сега изглеждаше, че Муртаг ще издържи всичко. Сега, когато Ним го нямаше беше по-лошо за него, но на Мерик честно казано не му пукаше. Вече не го смяташе за брат. Муртаг знаеше, че Ним е съвсем наблизо. Когато се огледаше в жезъла на Лука виждаше в очите си зимния демон, който стоеше на пода в залата в Гламдринг. Виждаха се руните, издълбани на рамото му от Сянката като някакво наказание. Духът обаче не се обаждаше, макар и да му прати видение, от което Муртаг настръхна. Очевидно не беше чак толкова заспал. Усещаше болката.

Джули понечи да каже нещо, но не успя, Анасази я хвана за рамото и поклати леко глава в отрицание. Може би Мерик имаше право, а може би нищо не беше такова каквото изглеждаше. Точно сега им трябваше някого, койо дори синекосото ангелче не знаеше къде е, а Сентмирамина не взимаше никакво участие, съвсем безразлична, което изнервяше още повече Нава.

- Много добре. - затвори очи Муртаг, като обърна гръб на момчето със същото това спокойствие, с което щеше да изкаже присъдата си за смърт след десет години. - Ще си отида. Не мога да противореча на мнението ти.
- Много се радвам за теб. - тросна му се момчето, като също обърна гръб - Върви при майка си и момичето, което се превърна в зло заради такъв като теб.
Муртаг не считаше за редно да се обади повече. Смяташе, че повече не може да каже нищо. Бяха го разбили от всякъде...Дарсия и Мерик. Дали бяха усетили че Ним го няма или не бяха Муртаг не знаеше, но знаеше, че повече не можеше да им противоречи, поне не сега
- Върви си...Даедел Раун - прошепна Мерик отново и Муртаг потръпна при споменаване на истинското му име, но не каза нищо

- Никой никъде няма да ходи!- заповедническият вик дойде от две страни. Анасази се обърна на едната и се усмихна широко, а Нава погледна към малкото чернокосо момиче, което се взираше с разширени очи в своята по- голяма същност.
- Ти?!- берокосият се извърна към нея рязко и се смръщи:- Заради теб и твоите приумици...
- Знам, знам.- Съдбата се усмихна и пристъпи напред, Сентмирамита също последва стъпките й:- Никой от вас никъде няма да ходи, докато аз не реша!

- Не съм тръгнал никъде, госпожо - тихо й отвърна Муртаг като се обърна към нея, момчето само потрепери и седна в снега като вирна опашка и се намръщи
- Даедел ми пречи! - изръмжа след малко

- Съмнявам се.- поклати глава чернокосата и хвана подобието си за ръка:- Съмнявам се, че дори наистина искаш да го наричаш така. Каквото и да чувстваш в момента, така или иначе той е и твой брат.
Сентмирамита стисна ръката й, спокойствието изведнъж се завърна, както беше и в онова време след десет години.

- Не ми е брат - почти излая момчето - Твърдете го колкото искате, но той не ми е брат. Муртаг го няма, остана само Даедел

- Ако беше Деадел наистина, до сега щяхте да сте атакувани или вече мъртви.- въздъхна и поклати леко глава:
- Защо го направи?- чернокосата се обърна към задаващия въпроса, Джули беше впила очи в нея и стискаше ръцете си силно.
- За да е по- интересно.- отвърна простичко.
- Кое да е по- интересно?! Това, че той е... като дракон?
- Това ми е работата.- същия така спокоен и безизразен отговор. Съдбата се обърна към останалите и ги огледа, след което се усмихна:- До къде бях... да, Сентмирамита, бях забравила как изглеждах като дете!
- Когато уби дракона ли?- запита момичето и се смръщи. Получи се сблъсък между двете личности на едно и също създание, което предизвика недоволство в по- голямата.

- Ще си взема почивка - троснато отвърна Мерик отново и се изправи, отиде до стената и се облегна на нея, като се сви на кълбо и затвори очи. Изобщо не му се искаше някой да му обръща внимание. Лука се намръщи към него и Муртаг се видя принуден отново да го задържи както винаги ставаше

- Миналото не мога да променя вече.- заговори отново тя и пусна момиченцето:- Муртаг, ще започна с теб. Знаеш ли защо те изпратих толкова години напред? Защото от теб зависят много неща, много решения и действия, много думи, независимо дали са изречени или не. Затова...- тя се спря и коленичи, като Сентмирамита се приближи до нея и постави ръчичка на бузата й:
- Плачи, знам каква е болката...- промълви съвсем тихо момичето. Съдбата стисна очи, а в шепата на детето се озова малко кристално топченце, окачено на верижка, съставена от съвсем ситни кръгли мъниста в сребрист цвят.
- Бъдещето може да се промени, думите и решенията, всяко действие и бездействие... пратих ви там за да видите какво предстои, за да решите какво да промените... по ваша воля.- промълви отново момичето и отвори очи, кимвайки леко към детето. Сентмирамита й отвърна също с кимване и погледна към Муртаг:
- Това е твоят шанс за промяна.

Той подскочи като ужилен до близката стена и се свлече по нея. На пръв поглед изглеждаше, че няма сили за това. Някога някой беше казал, че някои неща не можеше да преодолее толкова лесно, че някои неща просто щяха да го повалят. Може би му се искаше да не беше отказвал на Ним да говорят за това, което ще се случи. Ним...Имаше мнение, което Муртаг не беше пожелал да изслуша, въпреки, че сега му трябваше. Стисна ръце в юмруци и наведе глава. Беше казал, че се страхува, макар и това да го казваше след десет години. Затова не беше искал да се случи, затова не искаше да ходи там. Дарсия беше прав. Мерик също.
- Добре тогава - каза едва чуто след малко. Като помислеше...Вече знаеше, беше си спомнил нещо, което никога нямаше да забрави и се нуждаеше само от малко мислене, за да се върне към него. Макар че Дарсия беше напълно прав за него, а Мерик го допълваше изцяло. Муртаг потрепери, но нещо отново го задържа на земята. Не му позволяваше да се изправи

- Тогава...- Сентмирамита се насочи с бавни стъпки към него и спря, поднасяйки бижуто:- То е твое, бъди разумен...- топчето просветна в бледа синя светлина, когато се доближи до притежателя си, а една и съща мила усмивка се изписа на лицата на двете чернокоси двойнички.

"Глупако!Теб те е страх?Мен ме е страх повече от теб!Мислиш ли, че някой като мен би подедил такъв като теб?" извика гласът, когато Муртаг се помъчи да се пребори за последно със себе си. Чувстваше се така все едно този глас отново го беше ударил с тежката книга по главата. Гласът на Бром, който лилавокосия често виждаше да седи на катедрата и да спори с Арвен. Някога го беше попитал какво по-страшно има от тъмната гора нощем. Сега може би знаеше много отговори, които биха паснали доста точно.
- Ще опитам - поклати глава най-накрая като хвана верижката

Момиченцето пусна бижуто и отстъпи назад, обръщайки се към другата чернокоса. Още една сълза се търкулна по бузата й и Сентмирамита я улови:
- Джин, няма да умреш, нали?
- И питаш.- промърмори момчето и бегло се усмихна:- А и пълководец не ми се става.- вдигна ръка и пое бежовишкавото топче, взирайки се замислено в него.
- Нава...?- Съдбата се обърна към елфът, който трепна:- Не искаш да...
- Не искам да се разделям с Джиа, макар и сега да не съм сигурен къде е.
- Тогава недей...- момиченцето докосна пак лицето на двойничката си, поредната сълза, поредното топче в бледо син цвят. А следващото бижу се сформира зеленикаво...

"Виж...Мисля да ти дам ранк "Второ поумняване"
Той отвори очи, все още стоеше до стената, но това го беше стреснало както преди миг беше отскочил. После се усмихна.
"Че аз винаги съм бил твърде глупав за теб, Ним...Ним"
"Знам какво ще кажеш, не го прави. Имам да те цапардосам над двадесет хиляди пъти, умнико."
Той се материализира бързо, като беше хванал робата, за да прикрие руните на рамото си и погледна към господаря си.
"Знаеш, че винаги ще те подкрепя, каквото и да сториш"

Съдбата се изправи и се усмихна леко. От ръцете на Сентмирамита висяха още няколко верижки с безцветни топчета в края си:
- Анасази.- обърна се чернокосата жена към ангела.
- Да, милейди?
- С мен ли ще дойдеш или...
- Бих искал да... остана.- приведе леко глава и затвори очи. Тя се усмихна отново и кимна рязко:
- Разбира се!- възкликнаха двете еднакви в един глас и застанаха една до друга, хващайки се за ръце. Спогледаха се за миг и също притвориха очи. Нещо сякаш избухна между тях, обгръщайки ги в хиляди звезди с различни цветове. Сформираха се няколко широки обръча, които ги обръгнаха изцяло и промениха. Всичко се случи бързо, дори прекалено бързо, но резултатът беше друго момиче. Зелените очи бяха същите, косата черна и дълга почти до земята, а дрехата все така странна и лека, обсипана с дантели и воали, но съвсем детска, каквото беше и новото момиче. Съвсем друго дете, по- висока от Сентмирамита, но и по- ниска от Съдбата. Тя се усмихна за пореден пот и обходи всички с поглед:
- Благодаря ви! На всички и за всичко...- погледна към верижките в ръката си и примига доволно:- А тези са за други, които заслужават правото на промяна.- вдигна глава и затърси някого с поглед:- Мерик? Тази е за теб! От начало беше забавно, но сега... е, както и да е. Вземи я!

- Какво? - изграчи момчето, като се размърда изпод снега и вирна зелената си опашка. После скочи и отново огледа всички с изражение на ядосан дракон, каквото всъщност имаше откакто беше превърнат в това, което беше - Не благодаря
Каза след малко и побърза да се скрие до вратите на замъка, в купчината сняг. Останаха само очите му, които гледаха заплашително ако някой се опитваше да се приближи.
- Махайте се!Оставете ме намира!Махайте се...Веднага!Не ми трябват никакви магии, не ми трябват хора!Искам да бъда сам...Вървете по дяволите всички

Чернокосото момиче вдигна леко рамене и се подсмихна:
- Е, Анасази, наистина ли си сигурен?
- Да, напълно.- кимна синекосият.
- Нарочно ли го правиш?- Нава си смръщи и се загледа в нея.
- Кое?
- Всичко това... с нас?!- отвърна с вик Джули.
- Млада Дракинзи, ако беше на моето място и ти щеше да се забавляваш така.- отвърна със същата спокойна и хладнокръвна усмивка, зелените й очи вече не бяха така весели ,както на онази Съдба, която се появи пред тях за първи път преди време. Сега бяха хладни и уверени в нещо, нещо което никой не разбираше, дори Анасази не можеше да познае господарката си:- Всъщност...- проговори пак и се обърна с гръб:- Ти не си Дракнизи, а Данте... като майка си.
Зеленокосото момиче стисна зъби, разбра, че тя го прави нарочно, дразнеше, за свое собствено забавление:
- Остави ни.- промълви Джин, заставайки до сестра си смръщено.
- Разбира се, всички си свършихме работата, макар че моята продължава. Имам желание да започна каретата дори на бъдещите поколения, след стотина години да речем...
- Просто си върви и прави каквото щеш!- обади се пак момчето, но с по- висок тон. Тя го погледна през рамо, все така усмихната, обърна се напред и закрачи бавно, като образът й постепенно се изгуби, сякаш сливайки се с въздуха:
- И още нещо... Анасази, Новото е будно.- проговори преди напълно да изчезне.

Момчето в снега остана по-спокойно, след миг се отърси и излезе на светло. Криеше се, когато нещо не му изнасяше, когато нещо му се виждаше не както трябва.
- Каквото и да стане аз вече избрах да бъда какъвто съм си. - изръмжа той, после се скри в замъка.
- Ама че гадна ситуация - измърмори Ним после се огледа - Проспал съм по-голямата част

-Май сте се забавлявали и без мен...-въздуха на едно място леко се пропука и от там излезе Алексис.Косата й беше на места доста бяла.-Защо ли не се очудвам...?

- Ха, ха...Цели три години не съм те виждал...Жалко за теб, пропусна веселбата, толкова неща можеше да направиш - озъби й се Ним преди някой да успее да го спре

-Май и аз не съм те виждала от доста време.-усмихна се Алексис.-Но спокойно...остава ми още малко време..

- Много се радвам за теб - усмихна й се той спокойно - Иначе щеше да бъдеш принудена да изтърпиш онзи, който щеше да събудиш набързо

-Тогава наистина щеше да бъде по-нтересно.-Чернокосата леко се опъна и седна в снега

- Не съм оставал с такова впечатление - измърмори зимния демон, като се облегна на стената до все още замисления си лилавокос господар, който не беше мръднал нито веднъж досега - Защо не отидеш да досаждаш на Вариаки, или пък тя не успя да те изстрае?