Насред пясъците

-Сигурна ли си,че...
Тя й кимна в отговор.
-Ще се грижиш за нея,нали?-малката прислужница тъжно се изправи на крака.

- Ще дам всичко от себе си - кимна лилавокосия, като най-сетне погледна и конете, които Ним държеше. - Бих дал клетва, ако тя значеше нещо в този свят

След малко Джени вече нямаше и едно червено петънце по себе си и носеше нова чистобяла одежда.Косата й отново беше вързана с една лента,а и Стивън беше донесъл малко провизии за изпът.
-Ееей,няма кой да ми помага сега в градината.-усмихна се топло той,като закачи носа й с пръст,но това много не подейства да й върне предишното състояние.
-Вичи ще помага...
-Кой?Тя?Тя най-малкото да иска да избърше цветята до блясък и нищо да не остане от тях!

Муртаг беше възнаграден с една одежда, приличаше на арабин, но може би беше добро решение.
- За съжаление проблемите тук се решават твърде бързо относно този въпрос. Въпреки това, което другите са преживели, идват други хора

-И после и те си тръгват,а ги заместват още.
-От кога започна да говориш философии?
-Откакто няма на кого да викам,че закъснява.
Джени прегърна краката й,което привлече вниманието й и тя малко се усмихна.Щом погледна в тези кафеви очи,си спомни как блестяха...и повярва,че много скоро отново щяха да заблестят.

- Не тръгваме ли твърде рано? - тихичко каза Ним, като погледна към пътя, по който беше дошъл.
- Ти си свободен, забрави ли?Значи вече не се влияеш от часовете...
- Но...Лука... - не получи отговор и се качи на лудия си кон, въздъхвайки. Той нямаше нужда от сбогуване

-Ето,вземи това,за да си спомняш за нас.
-Но вие достатъчно ни...-Вичи откачи малкото медальонче с формата на йероглиф от врата си и го сложи в ръцете й.
-Взе ми го.Майка ти ми го подари,когато бяха на твоята възраст...
-Стига вече си скапвала настроението на детето.-Стивън я дръпна леко назад.
-Ще го пазя!-усмихна се тя,но очите...очите...
Вичи едва не избухна в плач,но се сдържа.Стивън сложи момиченцето да седи зад Муртаг на коня,като го потупа за последно по главата.
-Апчих!
-Идиот...-хлъцна слугинята.
-Тихихи.И да се върнете някой ден,чухте ли?

- Ще се върнем - кимна лилавокосия, след което въпросително се обърна към Ним. Русокосия сякаш цял живот беше живял тук, но всъщност го бяха довели от незнайно къде.
- Тогава ще тръгваме - каза тихо той, за да отговори нещо на въпросителния поглед и потегли напред, другия кон го последва

-Бай бааай!-извика Вичи,точно както Джени обичаше да казва довиждане.
Получи същия отговор.Вече не се сдържа и избухна в плач.Така плака,че даже не усети как Стивън я беше вдигнал от земята и как се бяха прибрали у дома.

Двамата ездачи не продумаха и дума, бързо напускаха града...Муртаг се чудеше до къде ще стигнат, не помнеше да се е отдалечавал много...Дали Ним беше взел още храна в онази чанта на коня...

'-Харесва ти да гледаш звездите,м?
-Мхм.-кимна усмихнато детето.
-Защо?
-Красиви са!А и...мисля,че мама е там горе.
-Наистина?Можеш ли да я намериш?
-Ето,там!-внезапно посочи една от най-ярките звезди на небето.'
Погледна нагоре.Стори й се за момент,че виждаше същата ярка звезда и че още една блестеше толкова силно,колкото и нея,наблизо.Но щом мигна,всичко си стана абсолютно нормално.

Ним нямаше намерение да спира скоро, колкото и късно да ставаше. Искаше да се отдалечи...
Чудеше се дали ще срещнат живи души в пустинята...Но сигурно не. Все пак знаеше много добре къде отива. Знаеше, че има смисъл в това пътешествие. А Муртаг му изглеждаше...Изглеждаше много странно...Дори усмивката му беше избледняла. Не знаеше какво се беше случило.

'Защото искам да те защитя.'
'Престанете!'
'Можеш ли да я намериш?'
'Майка ти ми го подари,когато бях на твоята възраст...'
'Хайде,че ще закъснеем.'
'Мога да отмъстя...'
'Искам да си отида вкъщи!'
Прегърна по-силно лилавокосия и се усмихна,отиваше си вкъщи...където и да беше това.Нямаше значение.Просто си отиваше вкъщи...

- Ним, ще спираме ли?
Не получи отговор, сякаш с часове се движеха...Имаше нещо странно, което май идваше точно зад тях. Значи за това бързаше русокосия...Мислеше, че ги преследват...Добре, тогава щяха да им избягат...Но дали ги преследваха наистина...

-Тя си отиде!Отиде сииии!-пръстта под краката й започваше наистина да омеква от всичките тези сълзи.
-Хайде,стига,стига.
-Но тя си тръгна!И Шико също го няма!УАААААААА!
-Ох...

- Това за първо приключение ли се брои? - пак не получи отговор, но ако караха така конете нямаше до никъде да стигнат.
- Муртааааг! - чу се най-накрая, което малко го успокои и той накара коня със много усилия да спре. Беше...Лука...

-А!-Джени се обърна назад и се изненада,когато го видя.-Той наистина дойде.Чичо Лука наистина успя да дойде!

- Пристигнах... - задъхано добави синекосия, като се изравни с тях - Малко закъснях, но...Замалко и нямаше да успея...Радвам се, че сте успели

Вичи подсмръкна още няколко пъти,преди да се свие на кълбо под чергите.Още усмихнатото й личице някакси зловещо се сливаше със сегашната тъга в ума й и тя настръхваше всеки път.Беше неестествено за детето...наистина се надяваше тя да се оправи...

- Сега ще починем - чак сега беше забелязал, че са край реката...Странно...Май просто беше свикнал с това. Лука се усмихваше, сякаш нищо не се беше случило.
- А после, вие изберете. На къде ще ни води приключението

От двореца се носеха мълви, които главно бяха изнесени от новия писар. Беше успял да си измъкне малко свободно време и да говори с някого за това, което беше видял и чул. Още от сутнирна си знаеше, че денят ще е странен и наситина беше такъв, но в лошия смисъл. Синекосата го държеше под ръка и мълчеше от дълго време, докато Андори и Нава говореха съвсем тихо:
- Трябва да открия Джули и Джин, ако наоколо има крадци- убийци, те няма да се замислят да нападнат децата.
- По- лошото е ако ти попаднеш на тях, Нава.- поклати глава чернокосият, криеха се зад една от статуите на сред пътя:- Особено ако са наясно с колко златни монети се движиш и то така свободно наоколо.
- Не се боя от тези.- промърмори белокосият и скръсти ръце, вдигайки глава към небето замислено, сякаш искаше някой да му проговори от горе.

-Наистина,накъде...-замисли се детето.

-Сигурен ли си,че е било само шегичка,Даниеле?
-Д-да!Напълно!
Клюкините поне бяха живи през нощта и градът се оказа по-активен в тъмнината от някои други.

- Не познавам никое място - тъжно отбеляза лилавокосия, а Ним поклати глава
- Ние ще намерим вместо теб. А можем да станем и крадци на кервани...Всичко е отворено пред нас на практика

Ийв вдигна внезапно глава и се огледа:
- Мислех, че...- заговори тя тихо, но замълча и поклати глава.
- Какво има?- погледна я Нава неразбиращо.

Толкова ли тихо беше? Май да, защото успя да чуе това " Какво има?" и то беше толкова познато. Ника се спря и дръпна юздата на камилата си силно, като очите му се разшириха стреснато и той се ослуша.

-Ника,какво има?-попита стреснато синекосата.
-Стари познати?-подсмихна се Даниел,за което си заслужи един смразяващ поглед.