Малко отклонение в зимата

Пустинята...Цялата пълна със сняг...Защо имаше сняг в пустинята?Така и не беше могъл да разбере...А защо беше тук...И това не знаеше. Имаше задачата да намери някого...Дали това му беше задачата...Вече не помнеше, снегът му пречеше да мисли.
Той беше решил да не се меси в нещата, които ставаха около него. Просто беше решил да си върви по пътя. Беше висок...И белокос, но кафявите му очи разваляха картинката за някой старец. Какъв ти старец, беше едва на двадесет...Имаше дебело червено палто, което поне малко го пазеше от виелицата. Какъв ужас, дори пътя си не можеше да определи така.
Искаше да настигне някаква смътна сянка пред себе си, но дори не смееше да подвикне, че да не му замръзнат зъбите. Надяваше се да догони това момиче. Май беше момиче...И то час по-скоро...Само че и ако то също се беше загубило...

Анаю щеше да замръзне. Знаеше, че не трябва да се увлича в мислите си, за да не заспи и да не замръзне. Тя си пое леко въздух, цялата се тресеше, намери малка пещеричка топло окутана от снежната виелица. Едва я виждаше чернокоската успя да се вмъкне вътре. Когато влезе видя, че пещарата беше доста огромна. "Да ли някой живее тук?",- попита се момичето и прокара пръти по стена, реши да прекаре тук известно време, докато бурята позатихне.

Сега къде изчезна?Господи, щеше да си остане тук под снега...Белокосчото поклати едвам едвам глава, но упорито продължи пътя, по който беше тръгнал. Чудеше се как ли въобще съумяваше да се движи....Пък на всичкото отгоре и веригата около врата му беше замръзнала и тежеше. Верига?Да, той беше странен, въпреки всичко. Наистина около врата му беше сложена здрава желязна верига, а едната му ръка беше старателно превързана. Но защо?Това беше негов проблем.
Успя да мерне за миг пещерата и скоро беше на не толкова ветровито място.
- Слава богу, настигнах ви... - нахълта вътре и се облегна на стената, без да се интересува от това дали може да изкара акълите на някого

Анаю подскочи и зае отбранителна позиция, но след това видя белокоското и пророни:
-И вие ли се опитвате да се скриете от бурята?,-попита момичето и погледна новодошлият любопитно.

- Да...Нахълтвам малко внезапно но... - замаха неопределено навън, към бурята като оправдание. - Времето в последни дни тук е винаги ужасно....
После, след като се увери, че вече е на безопасно място и няма повече сняг се настани до стената.
- Казвам се Стивън...Стивън Рей - след кратко мълчание каза пак

за информация той изглежда така

Анаю се усмихна и протегна ръка с думите:
-Анаю... Анаю Рейдо съм аз.

След няколко минути момичето забеляза, че ръката на новият й спътник бе превързана, и не се въздаржа да попита:
-Ранен ли сте...? Ако имате нужда от помощ аз съм медик... Мога да ви помогна...

- Това ли? - замислено повдигна той ръка, като я стисна в юмрук. - Не, не съм ранен...Така е откакто се помня, свързано е с моята същност...Но това е друга тема все пак.
Отново я скри в дълбокия джоб, както винаги правеше и отново се усмихна

-Разбирам...,-рече момичето и се усмихна... отново.
-А вие накъде отивате?,- попита все пак Юю.

- Опитвах се да премина за по-накратко през пустинята и да се добера до царството на драконите. Само че нещо съвсем се обърках...И така се озовах тук. Надявах се да има някой да ме опъти, но в тази буря е почти невъзможно. И вие ли се загубихте?

-Да, трябваше да стигна до едно място, трябваше да предам една рецепта за един много рядък вид лекарство, но явно няма да е скоро, тази буря няма скоро да спре. ,- въздъхна Анаю.

- Поне не и до утре сутрин - поклати в съгласие глава Стивън и отново загледа в снега отвън. - Но това място поне е достатъчно сухо, за да оцелеем до утре, не бих тръгнал вече в тази буря

Анаю направи сериозна физиономия и се замисли:
-Прав сте, до утре ще сме замръзени статуи, скоро може снега да затрупа и входа към пещерата, а на вън е невъзможно да се търси по такова време. , - деветнадест годишното момиче загледа тъпо в пода и се опита да измисли някакво решение на проблема, но за жалост нищо не й идваше на ум.

- Не мисля, че ще замръзнем...Можем да запалим огън, например...А на сутринта със същия този огън да разтопим снега, ако е затрупал входа - предложи той, докато още гледаше снега, сякаш очакваше всеки момент да ги затрупа. - Ще е по-разумно

Чернокоската направи тъпа физиономия: "защо все правя глупости?",- възмущаваше се тя на себе си.

-Да, прав сте, можем да го направим.

След известно време проточи:
-Имате ли си дракон?

Той кимна и се зае да търси някой по-подходящ камък, че да запали огън, след като нямаше достатъчно съчки...Чакай малко, тук изобщо нямаше съчки...Щеше да измисли нещо...Парцали ако имаше, също щяха да свършат работа...Глупости...Не, щеше да измисли нещо. Намери си един камък и отново се огледа.
- Едва ли ще имате съчки, нали?Мисля да използвам малко трикове..
После се замисли...
- Не мога да имам дракон...За мен е невъзможно, не съм точно човек...

-Хм... Нямам съчки, но в чантата си имам бинтове и всякакви други такива неща, можем да запалим някои от тях...
О, и моляви се, не ми говорете на вие, говорете ми на ти, не се притеснявайте.

Анаю се усмихна чаровно и зачака да види някой трик.

- Тогава и...ти...Не ми говори на "вие"...Не че нещо, но не съм свикнал с това. Дори е невъзможно да се използва сред познатите ми лица.
И започна да си играе с камъка, опитвайки се да си спомни как се правеше.
- Да, ако имах дракон, щеше да стане много, много по-лесно...Брисингр! - въздъхна след малко, излезе искрица и той запали камъчетата, които беше подредил в малко странно кръгче. - И все пак магиите на ездачите са си полезни...Триковете им

Анаю се зарадва, че поне вече имаха огън и се усмихна:
-Да, определо помагат.

След извесно време Анаю рече:
-Трябва да видя Аметист възможно най-скоро, това е тя (https://2img.net/h/i254.photobucket.com/albums/hh82/kiwiwiki/Dragons/Twixydragon.jpg) ,-рече ездачката, като показа смачкана хъртийка или по-скоро рисунка на дракон, рисунка нарисувана от нея самата преди време.
-Ами твоят дракон... Той как се казва?

- Искаш да кажеш...Как се казваше...Него вече го няма...Но го наричаха Дорагон. Напусна ме, когато се случи всичко това - отново повдигна превързаната си ръка - От тогава не съм го виждал, чух че си е намерил друг ездач. Твоят дракон, красив е

Ездачката погледна тъжно към спътника си, а след това положи ръката си на рамото му, като му каза:
-Сигурна съм, че скоро всичко ще се оправи, и ще си намериш друг дракон, не се предавай.

-Ами ми липсва, тя беше единствената ми приятелка след като той отвлече Акане, после се опитваше да ме убие, но Ами ме спаси...

- Такива са драконите. Те винаги ще помислят първо за човека, който им е най-близък...И после за себе си. - накрая се усмихна, загледан в пламъците, може би си беше спомнил нещо. - А аз ще се оправя. Ездач не пада толкова лесно в бой. Не се водя ездач, наричат моята раса ашраци..Аз съм ашрак

-Интересно... ,-каза Анаю и отново потъна в мислите си, тя седна до огъня и се взря в него, а после нещо и просветна. Момичето придърпа чантата до себе си. Извади една купичка, след това няколко билки, едно шишченце и една много странна лъжица. Тя на бързо сложи билките в купичката, след това ги размачка в интересната лъжица, докато те не пуснаха доста сок. След това момичето извади биликте, а сокът от тях все още си седеше в купичката. Момичето взе шишенцето и изсипа съдържимотому в купичка, след това ги разбърка, докато не се смеси с останалите билки. Анаю избърса другите неща и ги прибра обратно. Измъкна две малки чашки от чантата си, и сипа по-малко от течноста в тях. След това припра остатъка от билковият сироп в шишенчето и го пъхна в чантата си.
-Заповяй, сиропа помага... Знам го от личен опит. ,-каза чернокоската и се усмихна подавайки втората чашка на спътника си, след което самата тя опти малко от своята чашката. Почуства се по-добре, след което се облегна до стената и отново започна да мисли за нещо.

- Благодаря ти - кимна той като загледа замислено течността, но не се двоуми много и взе че наистина отпи...Понякога не вярваше на подобни отвари. Но какво пък, никой нямаше да го отрови нали. - Наистина действа добре - усмихна се накрая, явно му беше харесало и на вкус.

-Ще запазя остатъка за другите дни, може да потрябва,- рече замислено Анаю. След малко подхвана:
-Знаеш ли, радвам се, че се запознахме, не мога да си представия, какво щях да правя без помоща ти.

- Мисля, че щеше да се справиш. Все пак пещерата е един вид подслон...Но и аз се радвам, че се запознахме. Така поне хем ще има с кого да си говоря, хем пък може да се наложи да си помогнем с нещо