Черните села

- Малко избързваш, затова питах, не че нещо. Вече ти разказах малко повече за тях. Може и повече, но влезем ли вътре, всяка една наша стъпка ще бъде подслушвана.

- Хубаво. - каза отново и щом те продължиха, тя вървеше до тях, мда.

Той докосна стената първи и тя запращя така, сякаш я бе ударил с ток. После ръката му мина отвъд, държаща силно медальона. Изглеждаше размацана и нереална през стената, а скоро той мина целия и явно се огледа. Всичко изглеждаше наред... само дето бе облян от невероятно силни и ужасяващи звуци от гората.

И тя мина, а малката феичка се бе сгушила в косите й.

Веднагически сякаш напрежението нарастна тройно повече и звуците на ужаса се усилиха. Той се намръщи и стисна меча по-силно, а после намери една стара, неизползвана вече пътека и тръгна по нея, бавно и внимателно. На няколко пъти се наложи да разчисти различни огромни паяжини, добре че паяците ги нямаше сега. Дори едно ужасно на вид създание, нещо средно между змия и гущер, се опита да ги ухапе, но той го стъпка навреме. Да... беше гадно...

Анджелика си вървеше след Ямада, но по едно време усети как нещо я лази и увива около нея... Погледна към краката си и това бе отвратителна змия, която за пръв път виждаше. Наведе се, за да я погали, но тя впи зъбите си в пръста й.
- Ох...

- Внимавай с черните същества - измърмори й недоволен и стъпка главата на змията с един единствен жест, после я погледна - Нямаш късмет момиче... ще трябва да побързаме малко. Моли се никой да не ни спре, иначе си жив труп, освен ако нямаш противоотрова за черни змии.

- Нямам. - каза, лицето й пребледня, както и устните й, а тя загуби съзнание и тупна на земята.
- АНИ, АНИ, АНИ!?!??

- Знаех си, че е неразумно да идваш неподготвена - ядоса се по-скоро на себе си, после огледа мястото и я взе на ръце, като неохотно прибра меча и закачи медальона на себе си. Беше по-лека, затова може би нямаше да му направи проблем, но... Взе си силно въздух, после втори път и освободи магията си, която почти се разпростря наоколо като мъгла розов цвят, после запя. Звуците наоколо избледняха и хиляди птичи крила побягнаха от звука.

Феичката остана скрита в косите й и я целуна по главата.
- Тя ще умре ли, Розов?

- Не и ако стигнем навреме в двореца - спокойно отговори и тръгна бързо по вече по-тихичката пътека, за да не се наложи да се спира отново. - Възможно най-бързо.

=-Така като я друсаш и отровата се разнася по-бързо!- недоволно рече феичката и ревна, щом установи, че приятелката й не диша.

- Знам какво правя - сопна се на малкото дразнещо същество и след около половин час стигна до открито място. Това открито място бе по-различно от всяко друго, което някога някой човек е посещавал. Вечна тъмнина, вечна огромна луна, която се отрасяваше в невероятното огледало долу. Огледало от чиста светлина... Езерото на Магьосника... беше огромно, а някъде зад него бе и онзи замък.
Пред езерото ги чакаше висок мъж, в невероятно изгладен костюм, дълго бастунче и висока шапка. Той знаеше, винаги знаеше, че някой идва насам, към него. И се усмихна с дяволската си усмивка. Имаше къси лилави коси, почти черни... и сивишкаво лице. Златните му очи горяха като пламъци. Той заповяда с кимване да оставят момичето и да се отдалечат. После сам се приближи и изля една чаша вода от светлина върху нея, която мигом поправи всички злини на змията, която той сам бе сътворил.

Скоро се съвзе и погледна намръщено към човека, който й бе помогнал, просто защото тяялото я болеше.
- Ох.. - тихо изпъшкване се чу и тя се повдигна. - Благодаря ви, който и да сте. - каза и се изправи.

- Не се изправяй рязко и внимателно си почини, преди да станеш на крака - тихо и властно й препоръча той, преди да се отдалечи над четири-пет крачки, да застане досами брега на езерото и пак да вдигне глава. Пусна бокала и той падна в езерото от светлина без звук, веднага след това станал на прашинки със същата материя. - Не е добро това, че обръщате внимание на пратениците ми. Това означава, че не взимате царството ми на сериозно. Но ще преценя това сам. Имаш прекрасен светъл глас, момче на ездачите. Нека изчакаме първо госпожицата.

Главаата й се замая, щом се пробеа да се изправи и пак тупна на земята. Беше й черно пред очите така или иначе, затова тя хвана главата си с ръце.
Въздъхна на думите им и заби нокти в кожата си.

- Можеш да се приближиш - махна той към ездача, но остана далеч от тях, сякаш им нямаше доверие. Но истината бе, че само така можеше да накара ездача да му има доверие. Розовокосия се приближи бързо да види как е момичето.
- Слава богу - успокои се после, когато хвана мило главата й и погледна в очите й - Всичко е наред

Но тя не го виждаше, всичко й беше черно.
- Не те виждам... - каза и с ръце се опита да опипа неговото лице и в крайна сметка хвана бузите му с ръце. - Благодаря ти много, розовокоско. - усмихна се и затвори очите си, защото така или иначе не виждаше нищо... Май щеше да мина време, докато се изправи.

- Ще благодариш на Магьосника, не на мен - спокойно прие факта, че може да има странични ефекти и кимна по-скоро на себе си, после я прегърна по-мило. Най-накрая вдигна и поглед към човека, който все още ги наблюдаваше от края на езерото си, а сега направи ефирен жест с ръка.
- Последвай ме, когато намериш начин да пренесеш момичето.

Постави ръце на гърба му и също го прегърна.
Малкото същество пък се намуси и я захапа за ухото.
- Ох! - ядно изшава и поклати бързо глаава.
- Мемемем!

- Стига вече, тя не те вижда - пак се ядоса той донякъде, после кимна внимателно на магьосника, чийто убийствени очи бяха просветнали в готовност да наказва или да разбере какво не е наред при гостите му.

- ХУБАВО де! - каза нацупенко тя и пак кацна на главата на Анджелика, която пък закри с една ръка лицето си, ккто бе прегърнала Ямада, просто й беше все още лошо, а лицето й бе бледо...

Магьосника като че ли бе по-скоро любопитен, затова не ги караше да бързат, а просто ги наблюдаваше внимателно.
- Ти си от 40-те, нали? - попита, пък макар и прошепнал този въпрос, отй се разнесе в неестествената магическа тишина на Езерото невероятно силно.
- Да. Пратеник съм на вашия племенник Да..
- Знам кой те изпраща и защо. Чувствай се като у дома си, дори в черното царство на душата ми. Спокойно. Аз не бързам.

Анджелика заби нокти в кожата си, а от там потече кръв, но поне й проблесна малко. Дигурно след петнайсет минути бе по - добре и успя да се изправи. Макар че все още не изглеждаше особено добре с това бяло като на мъртвец лице.

Той просто стоеше до нея и й помагаше да се държи на крака, когато трябваше я подкрепяше и повече. Магьсоника като че ли се усмихна по-ведро, но не можеше да е сигурно. Не можеше да се прецени особено. После махна с жест към езерото си и над него изникна невероятно прекрасен сребърен мост.
- От тук, моля. В двореца девойката ще може да се подкрепи и отпочине.