Безкрайна свобода

Докторът сложи ръка на рамото на русокосото момиче, което още се чудеше какво да прави.
- Според мен ще й е нужно малко време. Нека поговоря с нея - намеси се накрая и погледна към Лави. - Ти можеш да го доведеш, нужно ли е да взимаш някого със себе си?
- Разбира се, че не е нужно. Само ако някой иска, разбира се - усмихна се вежливо и обузда нетърпеливия кон отново. - Ако беше толкова далеч досега да съм тръгнал без никого

-Хах...
Измънка неразбираемо.
-Откаде да си взема чая?-попито съдито.

- На масата, моля - спокойно отвърна слепия. Сляп беше, но беше прав, чайникът все още стоеше на масата до две недопити чаши.
- Какво да му кажа? - продължи кестенявкото на коня към русокосото момиче.
- Че го търся. Вейли... Вейли Нийл.
- Хай, мочирон. - щом щеше да отиде сам, пришпори коня и тръгна без да се бави.
- Лави-кун е съученик на Саку. Преди бяха четиридесет съученика, сега са двадесет и седем... Те ще се намерят дори на края на света. Влез, ще замръзнеш и после ще те тъпча с билки. Отивам за още чаши.

-Добре.Тук не е толкова зле.Но не им ли е скучно?Не се ли забавляват?Да не би само да работят?

- О, невъзможно е да ги накараш само да работят - докторът донесе други две чаши за тях, докато Вейли затваряше вратата. - Войската е сериозно нещо... Често идват насам, разбира се. Но винаги намират време да се съберат в двореца. Обичат да се забавляват в своята зала. Пиене, смях, музика, разкази... Не ви препоръчвам да наминавате, просто не знаете какво е. Специално хората, за които говорят, ако имат възможност са всеки ден на маса вечер... Най-лошото е, така да се каже, че регентите го позволяват. Та нали те са в центъра на всичко, те са също съученици от същия този клас.
- Не мисля, че мога да си представя Саку в тази ситуация.
- Значи не го познаваш.
- Не, изобщо...

Таня ги изгледа.Чувстваше се неловко.Ситуацията не и позволяваше да се намеси.Взе си чая и се настани на пода облегната на стената.
-от колко време живеете тук?

- Назначен бях преди около пет години. В подобни сгради трябва да има поне един доктор, ако се случи нещо на патрулиращите. - спокойно прескочи на тази тема той, изглежда беше свикнал да говори по няколко теми ако се наложи. Това беше важно качество с такива хора наоколо... Всеки със собствен проблем в главата. - По това време горе-долу загубих зрението си. Благодарение обаче на няколко магии и много труд вече се оправям и без него... При ездачите този проблем се премахва с труд и магия, има много хора като мен, загубили зрение във войни.

-Това означава ли че сте бил преди ездач?

- Полеви доктор... Драконът ми бе прекалено слаб, за да се бори. Станах доктор заради него и заради хората... Всеки доктор казва така, нали? Да, в известен смисъл бях ездач, докато драконът ми не загина. Болестта му е често срещана при твърде ранни дракони - онези, които не са стояли достатъчно дълго в яйцата си. Тази грешка вече не се прави, но твърде късно. Много дракони бяха изгубени така. После тренирах бойни изкуства, като всеки полеви доктор, ако трябва да се защитава... Накрая попаднах тук.

-Сигурно ви досаждам.Повече въпроси няма да ви задавам.Спокойно.
Тя затвори очи и се отпусна.Беше си изпила чая и постави чашата на пода до себеси.

- Аз нямам нищо против - усмихна се докторът като най-сетне седна на своето си място - Питай каквото искаш... Вече не болят спомените... Вече мога да говоря и да те виждам.
Той ги виждаше... На черно поле виждаше бели очертания. Черти на черна дъска, които се движеха

-Няма значение.
Болката отново се беше появила.Затова олюлявайки се се изправи и тръгна към вратата.
-Ще се поразходя ако нямате нищо против.-и след това затвори след себеси вратата.

- Щом желаеш - кимна онзи, момичето сякаш не реагира, притихнало от едно време насам. Може би сега пресмяташе дали тази идея е добра и какво ще й донесе... Каквото и да се въртеше в главата й, в момента не беше тук. - Тй ще дойде след малко, голям е..грижовник

Таня беше клекналаа болката я изгаряше.Дишаше дълбоко със стиснали очи.
-Ако болко успокояващите ми бяха тук...
Отново се изпрвии разтесе като куе главата си.

- Момиче, събуди се - тихо отвори слепите си очи доктора над чашата, но момичето не реагира. Очите му, някога зелени сега бяха безжизнено застинали.
Странен дракон се зарея над къщата не след дълго... Тоест доста дълго след като Лави беше заминал. Все пак Саку наистина се беше отзовал, защо ли...

Таня отново влезе в сградата и отново седна на земята.Това и беше санало навик.Опита се да поглене презпрозореца но той плекалено нависоко а тя прекалено ниско.Изпуфтя досадно и после си разтри очите.От болкаа и се беше завило свят.Коремът и леко къркоеше от глад но не му обръщаше никакво внимание.
-Тези момчета няма ли да се връщат вече?

- Единият тръгна току-що, няма да се върне до довечера - отбеляза доктора и после отново се изправи. - Какво ще кажеш,Саку ? Нещо за ядене?
Вратата тъкмо се отваряше и усмихнатият странник бе почервенял от студения вятър, който го беше блъскал по пътя насам, с дракона му.
- Акисаме-сенсей, ще се радвам - отговори сякаш беше бил тук от самото начало, спокойно, дори ведро въпреки всичко - Лави-кун така ме изплаши, все едно някой умирал. Мислех, че сте вие, но уви... Не искате да ни напускате.
Докторът се усмихна на черния хумор и поклати глава.
- Влизай, ще изтудиш гостите и старите ми кокали.

"Значи това е приятеля и."
Наложи се да се изправи за да не го изплаши.Отиде и си наля още чай.Междувеменно следеше реакциите на другие.Чувстваха се като удома си.Сигурно имаха много да си разказват.Както се казваше приятели завинаги.Отиде до прозореца и погледна през него.Времето бе все същото-студено.А пейзажа-измамливо красив.

- Хай, хай.. - нетърпеливо казваше той през това време и отново дръпна вратата, за да затвори студа навън, после започна да сваля дебелото палто, докато не остана само по тъмно-синята си униформа. През това време лицето му си върна веднага обикновено бледия цвят - Тъкмо се натъкнах на следи от Йонамине-Смърт. Мислех да предупредя Рой, но тогава ме настигна Лави и каза че той поемал... - с бързите си крачки се настани на един от столовете докато рапортуваше все едно това беше напълно важното в момента - Вейли? Ето каква била причината да ме викате... С мен ли искаш да говориш?
Изглеждаше малко учуден, че изобщо момичето го помни, но не си пролича по усмихнатото му лице, само по очите. Момичето му кимна рязко, тя беше още по-учудена че пък той я помни изобщо

-Уау каква изненада.Докторе неискате ли да се поазходим малко.-тя натърти на думата "поразходим".
Хвана го за ръката и го издърпа навън като напави жест на приятелката си.

Слепият въздъхна в студа, ама хич не беше приятно, наистина. После поклати глава, докато драконът им се смееше. Огромното същество бе обиколило къщата и блестящите му сребърно-зелени люспи лъщяха в снега.
"Не за пръв път му се случва на ездача му да се меси в живота на хората" тихо спомена накрая, после извърна огромната си глава, за да ги остави намира.
- Саку е... той твърде много обръща внимание на хората, особено на робите... когато е свободен - трябваше да се разхожда, за да не измръзне, пък и да не ги чуват тези вътре.

-Нещо като лош навик.-си го бясни-А тя май не се отнася ака към него.Прекалено много мисли зе него.Ако не и постоянно.Реших че ще е хубаво да се видят отново.
Замисли се задълбочено.А ръката и отново започна да пулсира силно и да и замъгляа пейзажа.
-Подяволита...-изсъска и клекна заовила ръка в снегът.

- Може или да влоши нещата тази среща... или да ги подобри. - замисли се той и взе странните неща, с които щеше да почисти дракона от висулките по крилата. - Нямам билки за теб и болката ти. А старците могат само да говорят... Лоша ситуация...

-Нищо подобно.Тя е част от мен.И не се обиждайте на стар.Имате още да живеете.А за тях незнам.По-късно ще разберем.

- Тогава мога да съм малко по-спокоен, ако мога да се изразя така. - драконът послушно му помагаше да се справи с работата си. За бога, този беше страшен... ако някой имаше счупени кости, не биваше в никакъв случай да ходи при този доктор... - Това с живота е доста относитлно, но все пак... Може и така да е, аз съм късметлия, за разлика от други. Младите вече ми желаят смъртта както видя... На шега засега.