Върнат в синевата

- Тогава и вие не ми говорете на "вие"! Е, добре, щом желаеш така. Просто не приляга на един ангел като мен да започвам на "ти" от самото начало.

- На ''госпожица'' - натърти и го каза с ирония - като мен също. - след това се засмя и погледна отново навън,е х беше хубаво.

Оставаше да се постъмни... и скоро щяха да запалят вечерните светлинки на селцето. Наистина нещо очарователно... тя може би щеше да го хареса, поне ангелите тук бяха приветливи.
- Значи си сама?

- Да. - кимна и извърна лице към него. - В последно време се случва доста често.

- Това не е хубаво да се чува! Животът не може да става скучен! Е, можете да наминавате винаги, когато пожелаете. Ние, тоест аз, съм изгнаник тук от години... те просто не искат да ме оставят сам, колкото и да ги карам да се върнат.

- Говори ми на ТИ - смигна му, а след това пак по детски се ухили - Защото те обичат! И не искат да те оставят сам!

- Извинявам се... е, имаха правото да ме оставят, след като постъпих така и "си провилях възможностите"... Макар че не мисля, че съм... както и да е... историята на семейството ми е доста уплетена.

- Стига да искаш, бих те изслушала! - тяобичаше..

- Е, ако мога да ти разкажа нещо, то е само защо бях прогонен тук, на Далечните острови. Не, че сега не мога да се върна, мога... но тук ми харесва повече.

- иНАЧЕ откъде бе прогонен? - н е разбра тя и се облегна на ръчичката си.

- Някога живеех в земята на ангелите. Все по на изток, не е толкова далеч, ако летиш все пак. Аз съм вторият принц на кралството и има още четиринадесет принцове и принцеси като мен там. От там ме изгони баща ми, но сега брат ми, най-големият царува и ми позволи да се връщам.

Тя потрепери...
- И... смяташ ли някога изобщо да се върнеш?

- Ами... правя го само отвреме навреме. Да живееш с толкова огромно семейство си има и своите недостатъци. Всички искаме да сме там, където най-много ни харесва.

Тя се засмя.
- Така е... - знаеше и това какво е, ала нейния брат вече бе женен... нямаше как да се карат вече за местенца...

Кимна с широката си усмивка и после й посочи как светлините наоколо, под тях и над тях постоянно започнаха да греят, сякаш запалени от невидима сила.
- Идва вечерта вече.

Извърна глава към ръката му и ахна.
- Красота!

- Скоро ще започне и музиката. Можеш да останеш да празнуваш с нас. Обичаме това... тук в повечето случаи се води безгрижен живот... понякога имаме някой и друг проблем, но незначителен.

- Проблем? Като например? - любопитно го погледна.

- О, група пирати наблизо, нападение от летящи риби... Дъжд по средата на суха година... Зависи.

- Летящи риби!? - прихна тя. Страните й поруменяха, а тя едва успя да си вземе въздух.

- Ами... да, едни изкааачат от водата и перките им са като криле. Доста са големички... изяждат всичко, което се сетиш че има наоколо.

Сложи ръка на устните си и се ококори.
- Ллеле, и как се справяте с тях?

- Ловим ги в големи плътни мрежи и ги закарваме по-надълбоко в морето, от другата страна... за да си продължат пътя напред. Те минават, за да отидат да снесат яйца.

- И аз ще ви помогна, ако стане нещо такова докато съм тук!-закани се тя.

- Няма да откажем помощ. За нас обикновено в повечето случаи е забавление... е, понякога някой хване рибата с голи ръце и се пореже на горната й остра перка, но се лекува много бързо...