Когато се срещнем...

- Лека нощ, пиятна вечер... и можеш да ни върнеш певеца, ако много започне да ти залита по коридорите~

- Но не знам как точно и какво точно представлява каквото и да съм усетил.

- Хаха, ще видим! - засмяно рече, но разбира се, че щеше да им го върне, ако той иска. След като влязоха в стаята, тя хвана главата си със зачервено лице.


Тя се засмя.
- Какво усещааш??? Значи все пак усещаш нещо!

- Ето, леглото е ей там - посочи той и й помогна все пак да стигне до него. Да, изпъстрено бе с розови цветове, които му помагаха да възприема стаята по-добре, със своя странен и нетипичен поглед над нещата.

- Не знам... хубаво е, но не мога да го опиша - смути се, може би и пак си млъкна.

Тя го прегърна със затворени очи, приисна го към тялото си и въздъхна, толкова добре се чувстваше сега с него, макар и малко пияна, че не можеше да ого изрази с уми...


Малката засмяно погали бузите му.
- Добре, не се мъчи повече, хайде да полегнем. - хвана го за ръката и заено легнаха на леглото. Тя стисна ръцете му и се засмя - Мълчаливко!

Целуна я няколко пъти, за лека нощ и така нататък и се усмихна. Да, хубаво, че бяха дошли заедно. Беше се оказало още по-весело... Още по-весело...

Не се усмихна, но очите му го правеха понякога. Съвсем, съвсем мимолетно и даже не се забелязваше.
- Права си.

- Весело доизкарване. - каза тя след като захапа устните му и го пусна.


Сгуши се до Джи и затвори очи. Все пак тя бе малка, каквото и да си говорехме... Романтичка, момиче, което обичаше да флиртува, да се забавлява с брат си, да се бори... Беше като момиченце с две лица,но все пак малко момичене.

- Е, щом казваш - кой знае какво изкарване щеше да е... особено сега, когато дори на Муртаг и Джейдън, по-пасивните, им се беше дощяло да се раздвижат. Нямаше да се върне жив, образно казано.

Той постоя както обикновено и както всички останали загледан в тавана. Без усмивки, без емоции... да... Сигурно имаше причини Кимбли толкова да пази нейната компания. Може би беше... интересно?

Целуката по бузата бе последното, което направи, след това му обърна гръб.
- Айде. Приятно пиене!


Тя зашава в леглото по някое време, защото й беше станало студено.

- Лека нощ - как щеше да стигне обратно той сам си знаеше... и си беше негов проблем. После щеше да преспи сигурно там. Всъщност това беше неговата стая, след като бе толкова лилава и розова. Някак си се добра до изхода отново и като си пое въздух, се насочи към празненството.

Огледа се, когато разбра какъв може да е проблема и стана без да успее да я събуди този път, след малко я зави с някакво одеяло.

Анджелика веднагически заспа.


Малкото същество също си спеше и потреперваше, но щом той я зави, тя заприлича на малка завита кукла.

Е, забавлението си го биваше, както винаги. След едно доооста обилно откъм храна и питиета хранене, те най-сетне решиха, че не бива да безпокоят по-старите жители на замъка и се разотиваха. Повечето останаха да спят на масата... имаше и такива, които го направиха, защото стаите им бяха заети.

Той отиде до прозореца, както бе станал, за да види как е навън. Нямаше пълнолуние, затова всичко беше наред. Иначе дори можеше да я уплаши.

Малката се разбуди по някое време и се вдигна в леглото.
- Не спиш?

- Движенията на луната ме притесняват. Но днес не е пълнолуние... иначе нямаше да ти е приятно да се събудиш... и да ме намериш... такъв... Скоро ще си почина и аз, надявам се.

Тя се изправи и засмяно каза:
- Искаш ли да играем на нещо? Хем ще се измориш, хем ще има какво да правим!

- Ти не си ли изморена повече? - май можеше по-скоро да поиска да мълчи... значи може би някоя мълчалива игра за него. Не бе типично да говори толкова много и толкова дълго.

Обърна го с гръб към себе си, качи се на гърба му и го целуна по вратлето.
- Поноси ме, ако не ти тежа!

Той бе създаден за това... не можеше да му тежи едно дете.
- Пространството е малко - предупреди после, пък макар и това ясно да се виждаше, после започна да се разхожда наоколо. Не смееше да излиза, че като знаеше в какво състояние ще намери съучениците си...

- Тежа ли ти, Джи? Дразня ли те? Аз съм малко момиченце, но пък ще порастна!

- Не ми тежиш... не ме дразниш - знаеше го, въпреки че не бе сигурен какво точно означаваше раздразнение... освен това, което бе виждал при Муртаг и Рой например... тяхното граничеше с яд. - Също като едно време е.

- Какво ебило едно време? - попита Катрин и отпусна глава на гърба му, Еха, възхищаваше се на мускулите му.

Той постоя доста дълго време мълчалив, явно сякаш се чудеше дали има правото да разказва за това.
- Аз не съм точно човек... Вълшебно същество съм и идвам отвъд този свят. Едно време обичаха да си играят с мен... и аз обичах да ги нося на гръб, както нося теб сега... макар и тогава да бях в истинската си форма... те обичаха да летят заедно с мен.

- Интересноооооооо! - каза тя възхитена и заклати крачета във въздуха - Звучи интересно, значи не съм ти досадна наистина! И да, искам да летя с теб, но и даме носиш така ми харесва.. А и без да правиш каквото и да е пак ми харесваш! Ти си хубав човек.

- Учителят ми доста се потруди, докато успее да намери образ, който да ми отива и лесно да го заемам. Това, което съм сега. Всички твърдят, че ми отива... аз не знам, защото за мен всички са интересни по своему. - той поспря малко да погледне през прозореца. Да... някога отдавна това беше било забавно. Да лети заедно с децата горе, в небето... Обичаше това... и може би това бе единственото чувство, което познаваше така силно. - Утре е пълнолуние... тогава заемам истинската си форма. Тогава мога и да летя.

- Супер, може ли да полетим заедно? - попита го тя усмихнато и също погледна през прозореца.


Анджелика отвори очи и огледа стаята....?

- Да - кимна той и обърна гръ на прозореца, когато частичната луна се скри зад няколко облака. Е, стига Кимбли да не я прибереше у дома... можеше и така да стане.

Нямаше смисъл да търси каквото и да е или който и да е, защото отй бе избрал, както си бе пиян, въобще да не се прибира в стаята си. Самата сатя беше подредена с вкус и внимание, очевидно прекарваше повече време в нея от много от съучениците си. Някои разхвърляни вещи наоколо показваха това. Нарочно изобилстваха цветовете, които той възприемаше по принцип.