Когато се срещнем...

- Дадено - усмихна се лъчезарно на чернокосата в прегръдките си и кимна. Дворецът не бе изобщо далеч, така че стигнаха бързо. Ама завариха само Каин там? Странно... изглеждаше разтревожен.
- Ямада! Дяволите ли те взеха?! Къде се губиш! - попита той развълнуван и с изключително голямо заекване.

Анджелика погледна стреснато към мъжа.Но след това бързо се окопити и въздъхна.
- Какво се е случило?

И той им разказа с чяло чудо заеквания, спирания и подскачания, но той все пак друго не можеше да прави... Така че Ямада май си го разбираше достатъчно добре.
- Оставиха ли ти карта?!
- Имаше едан, но Муртаг я направи само за първоначалното място... Погледни! Даркан! Даркан е!!
- Усещаш ли някой от тях още там?!
- Стивън... още двама-трима, но като че ли вече са се разпръснали...

Анджелика все още не можеше да повятва на чутото.
Феята пък се учуди,
- РУСАТА КАКА?!- тя си я бе харесала, косата й бе мека.

- Кажи ми къде са по-голямата част! - сложи той рамене на съвсем малкия си съученик, който би минал още за дете от първи клас и се разтрепера.
- Лий току-що изчезна... Аз... не знам, всички са тръгнали на някакви посоки...

- Спокойно Ямада, стряскаш момчето!- сложи ръка на рамото му. - Не можем данаправим нищо, щом всички са се разпръстнали, най-много да тръгнем да ги търсим, но няма смисъл, след като не знаем от къде да започнем. Ще чакаме да ни информират, дали са я намерили или открили поне някаква следа и ако можем - ще се включим.- тя обмисли всичко за няколко секунди, защото определено си бе страшничко.

- О, боже... - той остави Каин намира, беше си свикнал. Него всички го тормозеха в такива ситуации... Нищо,че беше най-слаб и уплашен от всички, пък дори и далеч от бойното поле.

Анджелика се усмихна мило на малкото момче и потърка ръцете си.

Ямада намери място на масата и остана там като вцепенен. Може би на свой ред опитваше да сътвори връзка между себе си и някой друг, за да разбере нещо от първа ръка.

Анджелика седна до малкото момче.
- Много ли се стресна? - попита го тихо, а Феята кацна на главата на Ямада.

- Търпи се - въздъхна и изпи една огромна доза бистра вода или нещо успокоително - По-страшно е, когато крещят, но Ямада не е от този тип хора.

Аднжелика го помилва по главата и въздъхна.
- А, да те завия ли с нещо?- стори й се, че малкия му бе студено. - Студено ли ти е?

- Не, аз треперя така почти винаги. - той не бе като останалите, бе си останал такъв, какъвто бе тогава, когато бе паднал от дракона си и по чудо бе оцелял. Но никога нямаше да порасне физически, колкото и полезен да бе иначе. - Такава си ми е орисията. Благодаря все пак.

Тя се усмихна отново и замислено каза
- Когато се върнат, искаш ли да дойдеш с мен до гората, за да наберем цветя за момичето? -очакваше, че ще се върнат със стреснатото момиченце...

- Ще ти покажа къде цъфтят дори и през зимата! - о, Каин тези неща ги знаеше... нали си прекарваше времето на такива поляни...

- Наистина? Чудесно, много се радвам! - усмихнато му отговори Анджелика, сладко дете! Погледна към Ямада, за да види как е...

Да, Каин бе от 40-те, но освен по ум, никой не би казал, че е така. И той също погледна розовокосия си съученик, който явно бе намерил някой и сега кимаше сякаш на себе си, но всъщност на някой там.
- Май има надежда да се справят.

- Чудесно. - кимна тя лекичко и се усмихна.

- Да се надяваме, че не лъжат излишно... Е... аз май сега... трябва да хапна малко...

ФЕята вече им носеше крем карамели.
- Ето, ето. - постави ги пред тримата.

- О, това е ново... - той май не беше опитвал,колкото и да бе пътувал насам-натам. - Интересно.

Анджелика го опита исе усмихна.
- Харесва ми! - каза Анджелика, но все пак не звучеше ентусиазирана... В главвата й се въртяха мисли около момчетата и малката.

- Да - съгласи се той, но въпреки, че може и да беше гладен, хапна само една малка лъжичка и го остави. Познаваше черния народ... те бяха способни да я наранят... ужасно много.

Анджелика погледна към купичката на ЯЯмада, а след това отново към своята, която също не бе празна. Искаше й се той да се поуспокои... А за елта просто трябваше хората да се върнат. Сега се чувстваше виновна... Ако не го бе накарала да останат, можеше да е по-различно.

Да... просто щеше да замине и той с тях, а някъде по пътя можеше да се наложи да го изоставят, за да успокоява някой ранен. Винаги така ставаше. Но това не го интересуваше...