Когато се срещнем...

Тя се засмя и си взе най-вече солени неща от таблата. След това се изпраави, а по тялото й се спуснаха дрехите, които бе взела от онова място. Скочи във водата, а след това се засмя.
- Хехехехе, много е приятно!

- Нали... водата винаги е била особено гореща тук. Ние сме способни да се киснем с месеци... казват, че мястото отмива всичките ти проблеми и ти дава шанс да премислиш за всичко. Ще потърся и кърпа.

Тя кимна леко и започна нежно да облива раменете си с топлата вода. Потопи се изцяло, а след това поплува, поигра си, повъртя се, дори се смееше сама, когато се изпръскваше леко без да иска... Като малко дете.

- Намерих всиичко - изплува от мъглата по едно време сякаш не беше ходил никъде, после се порадва на фигурата й през сгъстения въздух. - Хапни още, ако искаш.

- Кърпите ли? - обърна се към него, поглеждайки го. Лицето й беше малко зачервено от горещината, косата й беше назад, отркивайки цялото й лице, а тя се опитваше да го види, но не можеше. - Не, благодаря, сега не искам.

- Да, намерих доста различни и донесох всякакви, за всеки случай - потупа той нещо до себе си, явно купчина кърпи и хавлии. - Имаше и дрехи... но са момчешки и няма да ти станат.

Тя кимна леко, а след това подаде ръце към него.
- Няма ли да дойдеш? - леко се изви, а след това се усмихна широооко.

Тя сигурно не го виждаше от там, но той й се усмихваше през мъглата. А пък защо не... и той се чувстваше доста изморен от тренировката си днес. Скоро цопна долу, постоя там, за да успее да свикне.

Е, щом го беше изморила с тренировката, значи наистина беше все пак добра! Усмихнато го погледна, а след това заплува наоколо.

- Наистина е горещо - успя най-сетне да се пригоди към водата, след около две-три минутки стоене на едно място. Усмихна се и си хапна нещо от подноса, преди да поплува и той малко, за да свикне съвсем.

Тя кимна.
- Топло е, но като свикнеш ти става приятно. Много... А това момиченце сестра ти ли е? Нарече те батко...

Той успя да я намери в мъглата и й кимна.
- Да, това беше сестра ми... с нея... малко се поскарахме вчера, но мисля, че все някак ще решим проблема...

- Разбирам - тя усмихнато се потопи. След това изплува нагоре и го погледна. - Аз си нямам братя или сестри. Имах някога, но умряха.

- Разбирам - случваше се постоянно. И беше свикнал да чува за изгубени роднини, приятели и познати. Мнозина от съучениците му бяха загубили всичко. Затова имаха само себе си и съучениците си, така се водеше. - Аз май съм един от редките късметлии... понякога ми се струва, че не го оценявам достатъчно.

Тя повдигна леко рамене.
- Ако се чувстваш така, значи наистниа не го правиш. - приближи се към него.- Затова винаги трябва да оценяваме това, което имаме... - каза с нотка тъга в гласа си.

- Да... а и когато искам да се опитам, явно не започвам правилно... ето, тя ми се разсърди вчера... а може и проблема да е другаде. Вече не съм сигурен. - но се усмихна някак си и направи един кръг около нея.

- Днес не изглеждаше сърдита, но аз не я познавам ... ти сам прецени. - тихо каза и погали лицето му с длан. - Мисля, че ми е време да излизам... - каза и тръгна към кърпите,но щом Кимбли беше с гръб към нея, тя скочи на гърба му, стискайки го силно. Разсмя се весело и го целуна по шията. - ...след малко.

Засмя се, преди да се потопи като боен кораб, за да може да издържи изненадващата й тежина на гърба си, после се поизправи.
- След малко ме устройва.

Погали нежно главата и челото му, косите й се спускаха по голото й тяло, стигайки до средата на кръста. ТЯ стегна бедрата си, за да не падне, защото имаше такава опастност.

Не можеше да й стане студено в толкова запарена стая, така че нямаше особен проблем. Той успя да намери едно ъгълче, където да се подпре, за да е по-стабилен и да не се наложи да я дави, може би... ако паднеше непредвидено.
- Така е по-добре... А ти харесваш ли дворците като място за живеене?

- Ами да, стига да мога д асе разхождам свободно из тях. - усмихнато му отговори и се облегна на него.

- Е, тук можеш, но е... доста объркано... Аз предпочитам да се местя... обикновено рядко се застоявам на едно място... но може би е така, защото у дома си не се чувствам като у дома си... майка ми много ми се кара.

- Не знам, може би е така просто защото съм свикнала... А, защо ти се кара? - помилва го по главата отново и се усмихна мило.



Катрин плюскаше като за световно, не знаеше защо, но беше доста гладна.
Феята пак беше недоволна, а Анджелика беше приготвила дрехи за новичката.

- Ами... - засмя се и поклати глава - Моят проблем е, че никога не успявам да й се представя подобаващо. Тя очаква от мен да си намеря приятелка и да създам семейство... но войниците създават семейство трудно... поне според мен сега.

Момчетата се бяха разделили на групички, а повечето изобщо липсваха. Джейдън си похапваше, докато пък Ямада никъде го нямаше... за момента. Не, беше на перваза и мислеше усилено над нещо... като си съчини нотите, те просто започнаха да обикалят около него във въздуха и да подскачат хаотично

-Хм, вероятно е така. - съгласи се тя с него и въздъхна. - Вероятно и тя не разбира много каква е вашата работа, на войниците.


Анджелика седна на леглото и въздъхна.
- Ани, тук ли ще стоим още?
- Но защо питаш?
- Ми..-феята сведе засрамено глава.