Когато се срещнем...

Тя проследи устните му, носа му, а чакслед това впи поглед в неговия.
- Да... - о, тя не вярваше, че ще се видят отново, просто защото тя не знаеше къде точно щеше да отиде, вероятно щеше да иде някъде, където едва ли щяха да се видят, мхм.




- Защо?

Нищо не каза повече. Той понякога сам не вярваше на думите си... но искаше някак да се успокои с тях. Беше странно за човек кщато него раздялата да е трудна... Може би просто трябваше да го приеме...

- Аз не съм от хората, които обикновено пътуват много по мисии. Казват, че бойните ми умения са доста зле и често попадам в капани. Затова... не ми се вярва сега да имат нещо за мен.

След малко доплува до него и жадно впи устните си в неговите. Езикът й леко погали неговия, а ръцете й обвиха кръста му.



Феята отчаяно кимна.
- АНи ще се разстроои ако те пратят, ама няма нищо, отивам да й кажа!

Отвърна й, прегърна я... харесваше му да я прегръща... беше го осъзнал още вчера... вчера ли беше...

- Няма да ме пратят, можем да се обзаложим... ако вие искате да ходите някъде, можете да кажете на някой и ще измислят нещо за вас.

Впи нокти в кожата му и тихо изплака, докато го целуваше. След това сведе глава и я допря на гърдите му. Не можеше да свързва онази връзка, която мислеше, че има между тях само с онова романтичното, което бе чела в книгите, даже не мислеше, че правилната дума е връзка, но доверието, което му имаше бе просто... не можеше да повярва.



Феята кимна.
- В МОмента я обеждавам да си тръгнем, да знаеш. - каза, а след това литна.

- Ако искаш ще те отведа там, където ще се виждаме често. - предложи й след определено време тишина. Просто предложение, което просто беше израз на... не знаеше на какво.

- Решението си е ваше - той не беше техен господар, за да им заповядвва да останат... Общо-взето им беше почти непознат идиот ездач. - Ако решите да тръгнете ще ви препоръчаме най-удобните места за отсядане по пътищата.

- К-къде? - попита и вдигна веднага лице към неговото, а очите й блестяха, изпълнени с надежда...



Феята кацна на главата на Анджелика много скоро и се изкикоти, тази много обичаше д аспи! Ритна я и това събуди къдрокоската.
- Ох! - подскочи и я хвана. - Какво!?
- Ямада ще ходи на мисия!
- О... - остави феята на леглото и се изправи, потърка очите си, а след това излезе от стаята и тръгна надолу.

- Има две места, всъщност... мога да те оставя там, където обикновено живея... или при майка си и сестра си... - можеше да я вземе и със себе си... но не можеше да рискува така... това щеше да е глупава постъпка... щеше да я изложи на опасност... По-добре да не й казваше

Не го търсеха... явно и този път щеше да си остане тук... обикновено го пазеха още, откакто сукубусът го беше нападнал и чернотата му беше повлияла... а това го изнервяше, сякаш не беше способен на нищо...

Лицето й пламна, а тя поклати глава.
- Не, не мога! Благодаря за предложението, Кимбли... - е, очакваше да чуе и второто място, а самите й очи го издаваха, но пък май той не искаше да й го каже.



Анджелика слезе долу и погледна към гърба на розовокоския. Какво ли му имаше? Много скоро сложи ръка на гърба му и усмихнато каза:
- Здравей.

- Хм... бих казал, че ще те ревнувам, ако те оставя просто ей така... или по-скоро, че ще се тревожа за теб - той трудно определяше чувствата си, ако бяха по-далеч от възприятията му за късите връзки.

- Здравей и на теб, Анджелика - усмихна й се и няколко ноти се разпиляха из въздуха и побягнаха като подплашени, преди да изчезнат. - Май си се наспала добре.

ТЯ погали с ръка гърдите му и се загледа в тях.
- Разбирам и все пак... Не мога... При ТВОЕТО семейство. - поклати пак глава.



- Да... - потърка лицето си и се усмихна заспало. - Даже прекалено... - седна на единия стол и му се усмихна - М... Тревожи ли те нещо?

- Можеш да дойдеш с мен, докато не намериш мястото си - предаде се най-накрая на скритите си тревоги, чувства и още други.

Поклати глава усмихнато, като се обърна с лице към нея, за да не изглежда неучтиво.
- Просто поредното очакване да се сетят за мен и поредното разочарование. Случва се. Приемам, че съм от захар.

Очите й се разшириха, а тя силно го прегърна.
- Наистина?! Ама... Няма ли по-скоро да ти преча, ако съм с теб?? - веднага се сети.



Тя облегна глава на ръката си и му се усмихна леко.
- Приеми, че ще те изберат, когато се появи мисия, на която и ти да участваш. Не си от захар. Ако не си ти, никой от 39-те няма да се чувстват жизнени и добре още на същия ден след успешна мисия! -

- Не мисля... Аз предпочитам да пътувам пеш... често пътувам по доста... неприветливи места и градове... по-скоро на теб би ти било неприятно. - на него никой не пречеше... дори щеше да е доста мило от нейна страна да направи подобна... саможертва... просто заради компанията...

- А като че ли ме пазят само за тези случаи. Ходил съм... ходил съм преди да ме нападне черната сила на различни места, но напоследък само дебелея. Повече няма да излизам. Сам го чувствам добре.

- Добре тогава! Идвам! - пак го стисна и докосна връхчетата на устните му.



Анджелика не каза нищо, щом той така се възприемаше...
- Дибре... - прошепна. - Тогава ще излизаш с мен!- веднага й хрумна - И малкото момченце, той ми обеща да берем цветя.

- Благодаря ти. - това го радваше... просто защото компанията й наистина си заслужаваше... и защото намираше за какво да си говорят. Общите теми бяха силен фактор.

- Кое... Каин ли? - последното малко го обърка, докато се сети какво може да се има предвид - Той е на моите години! Не е чак толкова малък.

- О, но трябва да знаеш, че мога да готвя само супа от картофи и сирене. - каза смутено. - и ще гладуваш, ако си в моя компания... -



- О... - лицето й придоби лек розов цвят, а тя се усмихна леко - А... ми да, с него..

- О, ще комбинираме нещата... аз готвя само... само месо, ако успея да уловя нещо, иначе забрави. Не се безпокой... и двамата ще гладуваме, ако не помислим преди да огладняваме.

- Сигурен съм, че ако го потърсиш, веднага би се съгласил... да, права си... той все пак си е дете, нищо че е главозамайващо умен в трудни ситуации... Неговата история е най-големият ужас, за който се сещам.

- Да не би и риба да ловиш? - попита тя, а очите й потъмняха.



- Ужас? - примигна объркано. Имаше чувството, че всички тук бяха преживяли неприятни неща.

- Не мога... някога се опитвах, дори с копието, но когато едва не го счупих се отказах... Ние, ездачите, доста рядко има сред нас някои, които се справят с водата и обитателите й.

- Да... Когато бяхме на около десет... Той падна от дракона си. Още си спомням този момент. Това спря неговото физическо развитие. Дори не знаехме дали ще оцелее тогава. Останал е почти такъв, какъвто беше по онова време.

Тя отново се успокои и усмихна.
- Аха... Те са живи, не трябва да се убиват живите същества. - каза - Макар че аз не харесвам змиите... страхувам се от тях.


- О! - изумено погледна към Ямада.

- Зная... рядко прибягвам до това, но понякога се налага... когато водя битка за оцеляване, която няма да мога да преживея без храна. А змиите... не, не са толкова страшни...

Кимна, да, беше истина, дори да звучеше толкова странно. После й показа една от снимките в албумчето, където абсолютно същото момче се хилеше до тогавашния значително по-млад Ямада.
- Но не се безпокой. Можеш да му говориш като на възрастен. Психологическото му развитие е напълно нормално... само понякога има пристъпи на спомени, но смятам, че е нормално след такова нещо... Скоро ще разбереш, защо повечето от нас са толкова странни в очите на другите.

- Когато съм била малка, отровна змия се мила увила около шията ми и за малко да ме удуши, но незнайно защо докоснала с език кожата ми, пуснала ме и ме оставила! Страх ме е от змиите, но и не бих ги наранила...



- Разбирам. - кимна докато гледаше снимката. - Странни? Дали странни е точната дума? Пък и защо, вие им помагате, на въпросните останали...

- Ще те пазя. И да... змиите не би трябвало да се нараняват. Не, защото някои са свещени, а защото дори няма смисъл, въпреки отровата им. - историята й със змията можеше да има толкова интересни тълкувания...

- Ездаческият народ мисли повечето от нас за герои. Нещата не стоят така с другите същества по земята. Ездачите вярват само на народа си, когато виждаш, че другите ги гледат недоверчиво...

Тя знаеше, че той може да я пази, затова спокойно се отпусна в ръцете му.
- Ами да, но не намирам смисъл, защо не ме е изяла?



Тя кимна отново.
- Разбирам. ЗНачи вие просто правите всичко, което можете за тях. - спокойно каза, а на лицето й изгря усмивка.





В далечината, не толквоа близо, ала и не толквоа далеч, тичаше едно малко момченце. Бе, не беше толкова малко, но не бе и достатъчно голямо, за да се нарече Мъж, например. Гонеше пеперудите и ако хванеше някоя й се смееше опасно, ала след това я пукаше. Сякаш само искаше да я изплаши и не можеше да я убие. Търкаляше се по зелените треви, а с малката си вълшебна пръчица винаги си правеше по един куп сладкиши, с които закусваше, обядваше и вечеряше.