Когато се срещнем...

Когато наметна нещо на гърба си, по-нормално... синята войнишка униформа по-точно, дойде да я прегърне и се усмихна.
- Не искам да настиваш. Има и нови дрехи, които можеш да пробваш.

- Не съм сигурен.
- При ездачите нещата са индивидуални. Някои се раждат със силата, а други трябва първо да я разберат. - отбеляза розовокосия

- Не забравяй все пак, че имаш и работа. Ще те изпитам после... а кой знае, може и тест да направиш. До скоро. - остави го намира. Стаята му беше отсреща

- Добре. - кимна тя и го целуна по бузата за благодарност, а след това влезе вътре, че да ги премери.
Премери едно, после второ, после трето...
- Ама...всичко ми пада на втората крачка! - каза тя и се разсмя отчаяно.


Анджелика кимна мълчаливо.



- ТЕСТ?! ПАК!? Стига де!- недоволно викна - ВСЕКИ ДЕН МЕ ТОРМОЗИШ! Не мога да си поиграя като хората, значи!

- Или ще си вземеш колан... или ще намериш други... не се притеснявай има още много... а иначе... и на нас, ездачите, всичко ни пада... всички сме твърде слаби... не посмях да извадя нашите стегнати...

- В моя случай това изобщо не ми е помогнало... магията - той намръщено извърна глава, а от гърба му проблеснаха едва видими чисто бели и прозрачни крила, като на някаква фея

- Казах ти, че си свободен да напуснеш... добре, тогава ще се съглася и на това да ти помрънкам на вечеря.

- Дори с колан, гледай! - продължи да се смее. Част от гърдите й се виждаха, точно както и изпъкналата ключица и останалите кости, беше слабичка... Само да мръднеше и щеше да остане и без тях, а панталоните вече се бяха свлякли на земята, ръкавите й бяха два пъти по дълги.


Анджелика се загледа с интерес в крилата му.
- Красиви са.

- Искаш ли да се оттървеш от мен като ученик?

- Спокойно, без паника. Ей сега просто ще ти донеса по-малък модел. Тези или други искаш? Униформи има също, но няма да ти стоят добре. Изчакай момент.

- Феята на Бъдещето - почти му се подигра съученикът му, червенокосият правеше това почти несъзнателно, крилата му обикновено не се показваха.
- Може и да ги проимам, а може и да не.

- Всичко зависи от теб. Аз обичам да изпълнявам задълженията си, но май възгледите ни относно обучението са различни.

Тя кимна. нЕ се панираще, просто й беще смешно всичко това.


*Хлъц* изхълца Анджелика и засрамено погледна към момчетата. По бузите й се появи лека червенина, а тя изхълца повторно.


- Аз искам магията, защото ще си правя кексове и един ден ще стана един от 40-те, плюс това ще имам жезъл!!

Той отиде до някъде. Просто щеше да намери модели като за нея, може би... по-ксно можеше да си купи дрехи и сама, естествено. Върна се после с една купчина различни размери
- Тук понеже почти всички са под нормалното за хората тегло... ни се налага да шием доста по-странни модели... представи си какво е, когато ни се наложи да отидем някъде при други народи!

- Искаш ли да пийнеш нещо? - веднага предложи едното момче, като се ориентира в ситуацията.

- Не можеш да станеш от 40-те, защото те са само четиридесет... но ако има нови като тях, може би... наистина ли искаш да имаш жезъл толкова много? Питал ли си се защо нямам дракон?

Тя погледна към дрехите.
- Хаха, колко много и все различни! - приближи се и най-малкия размер, който незнайно как намери, вероятно бе на жена, й стана. И пак й беше маалко широко, но достатъчно добре, че да не пада и да се чувства удобно. - Мисля, че това е добре? Благодаря много.


- Тук няма *хлъц* никъде вода *хлъц*



- Не... Но те не са само 40, могат да станат например 39 някога и аз да стана един от тях и ще са 40 пак! - взе да говори несвързано - И защо нямаш дракон?

- Да, това ти стои добре. Вземи колан, ако искаш допълнително. Някой път ще минеш да ти вземат кройка, за да ушият нещо и за теб...

- Ела с нас! - бяха поне услужливи... и разбираха проблема така че да не го вземат на детска подигравка. Нали бяха уж големи.

Той се намръщи на това. Все пак беше един от тях... мисълта да изгуби някой от тях беше потресаваща и ужасяваща. Но нямаше да говори за това сега, просто въздъхна.
- Ездачът е по-различен от човека. Той е дарен от дракона с магическа сила още от раждането си. Ние сме различни, защото народността ни живее с магията. Връзката с дракон е най-свещеното нещо, което магията може да притежава. Тази в нас. Всеки се опитва да свърже душата си с дракон. Имах преди. Драконът става част от твоята сила. Той е оръжието на сърцето ти... когато един дракон с невероятна мощ умре... и ако сметне за добре... той влага силата в сърцето си. Драконите, когато умират, изгарят. Ако драконът е сметнал, че ездачът му е достоен за Дарът, от него остава само едно единствено нещо. Ездаческият жезъл е произлязъл от смъртта на нечий дракон.

- Благодаря, но няма нужда. - веднага беше отговорът, не искаше...да им прави само работа! Сгъна другите дрехи на леглото му и усмихнато седна.



- Идвам! *ххлъц* - каза и се изправи, тръгвайки след тях, а на всяка минута хпълцаши.


- Е... така и не разбрах що нямаш дракон? Не си се обвързал с такъв ли?

- Както желаеш... да, май си права.. .ученичките ще те избодат, докато те мерят...

Те по-скоро приемаха това като малко приключение, защото се затичаха към една от вратите на двореца, вероятно кухнята, за да измолят една чаша. Да, тук ездачът не можеше да се изгуби.

- Обвързах се. И загубих дракона си, той загина. - той тропна с жезъла, който просветна с нежната си синя светлина - Това тук е всичко, което остана от него. Ездаческият жезъл се получава само, когато загубиш дракон за него. Своя дракон или някой твърде близък. По-различен е от другите жезъли и магическите пръчки, защото е дарен със силата и опита на дракона, по-чувствителен е от другите магически предмети. Ако искаш жезъл, момче, ще трябва първо да убиеш своя дракон или някой твърде близък такъв. Но не се безпокой... аз бих ти дал нормален, човешки...

Тя се просна на леглото и веднага затвори очи, ръцете й се бяха разперили на матрака, ак осите разпилели по него.


Тя ги изчака хълцайки, защото знаеше, че им е забавно в момента.


- Да убияя?!?! как ще убия бе?! Нее.... Да, намери ми...И...гадно ли ти беше за твоя дракон?

Той остави едната камара там, където после лесно щеше да я вземе да си я изнесе, всички тези дрехи.. .и то толкова широки, не му трябваха тук.
- Хайде, трябва да поспиш - пошегува се с нея, като се направи и на неин батко.

- Ето! Внимавай!
- Да не се задавиш и с това!

- Разбира се. Ако някой ден се случи ти да имаш свой ще разбереш, че това е повече от неприятно нещо. Затова ти казах, че не можеш да имаш жезъл, не и като този. А да се опиташ да отнемеш този от мен - няма да ти се подчини и ще се стопи, ако аз умра. Човешките жезъли... те не са толкова чувствителни, но пак вършат работа.

Тя го погледна сънено, а след това го издърпа, прегръщайки го, сякаш наистина беше неин батко.


- Няма, спокойно *хлъц* - каза тя и си пийна от водата, което я поуспокои- Хайде да се връщаме при батко ви Ямада. Благодаря ви много! - целуна и единия, а след това и другия по бузата.


- Еее, моя няма да е толкова мощен като твоя! - каза, но все пак беше нещо, нали... И не бих ти откраднал жезъла, ей!

Усмихна й се и реши да не се дърпа като непослушен брат, а да се прави на гальовен такъв...

- Моля! - почти едновременно беше казано, разбира се, после двамата се спогледаха, но не особено пирятелски. - Вие бяхте тръгнали към градините, нали?

- Искам само да знаеш какво би се случило, ако си наумиш нещо подобно. Не, че го вярвам. Такъв, като моя, с други думи - драконски, може само да ти бъде поверен. Когато някой ти го предаде, той става твой.

Сгуши се до него и скоро заспа.


- Мхм? - погледна към питащия.


- Тогава се надявам някой ден да ми го повериш! - засмя се и лапна един шоколад.

Той остана заслушан в дишането й още доста време, преди и той да се усмихне и да затвори очи, най-сетне предал се на умората.

- Супер. - на тях малките не им даваха да ходят там още... но пък беше повот да се зарадват на онези, които щяха да идат. - Тогава побързай!

- След хиляда години - махна с ръка, после затвори вратата на стаята му и си отиде в своята. Да, трябваше да е още по-лош с него, ако наситина искаше да постигне резултат, но... е, негова си работа, нали?

- Е, добре. - усмихнато им каза, а след това отиде при онези в гората.


- Гадина! - викна той след него исе засмя, готин беше, макар че понякога беше страшен!

- Добре, че не си се задавила... имаш ли особени предпочитания да отидеш някъде или оставяш ние да водим? - още си я чакаха.

Той остави жезъла си до бюрото, на което седна. Да, имаше странно чувство за хумор понякога, свикнал беше да го гледаха странно или да го възприемаха грешно... но пък с момчето често се шегуваше и май беше свикнало...

- Водете вие, аз все още не съм свикнала тук, нали знаеш... - тихо се засмя и погледна към двете момчета. -



О, беше! Скоро, след като се налудува и наяде с шоколади, той си легна и заспа.

- Моля, насам.. Ей, вие, малките... Нямате ли часове днес, а?
- Ами...
- По-добре да се явите, за да не ви накажат!

Той стоя до късно буден, поръча си и табла с истинска храна, различна от шоколади, естествено. Е, той не ги ядеше... Имаше да прочете материал, по-обемист от този за момчето, така че нямаше какво да се оплаква.

Анджелика се усмихна леко на момчетата, даа, трябваше да отидат, ако имаха!

- Не е честно...
- Пак ни гоните нарочно!
- Хайде, без такива, къш нататък! Бъдете добри момченца и някой път ще ви пуснем и вас.

Анджелика засмяно погледна към розовокоското. Възхищаваше се на силата му, но трябваше да спре да се самоизмъчва... Хвана леко ръката му и я погали.



Изабелла отвори очи след няколко часа и ги впи в лицето на Кимбли. Беше красив, ясно защо всички се лепяха зза него като мухи за захар..



- УЧИТЕЛЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮЮ!!!!!!!!! - имаше кошмар, стресна се и сега не можеше да стои сам в стаята. Скочи от леглото, избяга от тъмната стая и влезе в тази на учителя. - Имаше змия! - излъга, за да не се разбере, че се е стреснал от съян си и го е страх сега да стои там. - Искам да остаа тук при вас, моля!!! -

Усмихна й се и кимна към посока една врата.
- Хайде. - когато децата избягаха недоволни или не толкова... на тях не им пукаше, разбира се... Щяха да имат шанс да влязат някой път.

Още спеше, нямаше да се събуди, просто защото банята му беше дошла в повече и го беше приспала за доста по-голям период от време.

Въздъхна, беше затворил книгата и се изправил, защото все пак това беше неочакван вик. Да, змия... ако имаше такава, момчето можеше и да я убие... ако си спомнеше способностите си. Както и да беше.
- Ако можеш да спиш на светло, остани. - да спореше или не с него, щеше да е загуба на време.