Когато се срещнем...

И заедно тръгнаха натам, а през това време Анджелика внимателно оглеждаше местата, по които минаваха.


Тя остана да се наслаждава на красивото лице, ала скороотново се онесе, просто...нямаше какво друго да прави тук, без него, страхуваше се от другите.



- Не ми пречи! - веднага каза и легна под завивките на голямата спалня, в края на леглот, че да не пречи на учителя и се сви. Гадни сънища!

- Зворецът не разполага с особено много различни гледки... ние го харесваме, защото е прост и красив по своему... Макар и студен и неприветлив за другите. Ето, от тук - най-накрая и последната врата.

По някое време и той се събуди. Да, скоро щеше да отиде да види къде го пращаха... и отново се зарадва, че ще има компания този път.

- Лека нощ - пожела му, което правеше изключително рядко и отново вдигна книгата, макар и да, намали светлината все пак. Беше му ясно, че момчето се опитваше да изглежда смело... това беше занчително добро качество...

Тя кимна леко и мина през вратата.
- Наистина е красив... но огромен и не знам как човек не би се изгубил...



Да, щеше да има, при това Изи също искаше да е с него на мисията му.


- Лека! - пожела му момчето и затвори очи/

- Имаме хора, които са родени тук и... ами ориентирали са ни. Но и аз не знам всичко, което се намира тук къде е точно.

Той остана до нея, просто за да й се порадва още малко, преди да се наложи да си стегне малкото багаж и да навлече униформата отново, а и да повика копието си отнякъде.

Магьосникът почете още малко, каквото и да четеше, винаги някакви странни книги, изписани с руни отгоре до долу. Негова си работа... Винаги го намираха заспал над книги като тези.

- Значи има достатъчно време да се научите. - каза усмихнато и огледа мястото....?



Тя се събуди от затварянето на вратата.
- М? - огледа стаята.

- Доколкото ние знаем... О... - той се усмихна на красивата градина, над която всъщност грееше слънце, противно на отвън, в зимата. Вътре имаше само някой. Децата не можеха да влизат тук? Очевидно не беше съвсем така, защото вътре имаше едно дете. Красиво, невероятно мъничко чернокосче... С ясни зелени очи.

Върна се след около десетина минути, като бе намерил чиста униформа и си беше взел и копието... още нямаше никой, за да може да разбере кой къде ще ходи. Мислеше я за още заспала, затова не се обърна, а отвори да търси вещи.

- Я, тук има дете! - стресна се в първия момент Анджелика, но след това му се усмихна мило.



- О..- тихо каза и се усмихна на Кимбли тя, все още излежаваща се в леглото.

То се обърна към тях, после се усмихна на розовокосия, който му се поклони ниско. После малкият се приближи, тичаше, макар че беше толкова мъничък, че му отне доста повече време, разбира се.
- Дошли сте си! - накрая се засмя, да, 40-те се грижеха за него, пази боже.

- М? О, ти си била будна... извинявай, ако аз съм виновен.

Анджелика определено днес цял ден се усмихваше, но те предизвикваха усмивката на лицето й...
- Познавате я?



- Не си, не си. - сптокойно каза и потърка лице с една ръка.

- М? - момчето не разбираше особено добре друг език, освен родния си... и при положение, естествено, че беше само тригодишен. После пак погледна големите батко и кака с любопитните си очи.
- Това е принц Скай... изключителна проклетия.

- Чудесно - усмихна й се, като вдигна каквото беше приготвил и го остави до вратата, за да не забрави.

-Защо е тук сам? Не е ли опасно, нали не е за деца тук?



- Приготвяш се за тръгване...?

- Той е принцът, това е неговият дом. За принцът на драконите няма опасно място в двореца, нито в земите на драконите. Него го защитават други сили. Здравейте, господарю. Забавлявате ли се?
- Розите са разцъфтели!

- Да, ами ти? Сигурна ли си, че няма да искаш да потърсиш още колани и чифтове панталони или пък рокли... - той седна до нея на леглото за кратка почивка.

- Аз съм Анджелика. - поздрави го момичето и му се поклони леко - Красиви са, нали?



- Панталони - може би...но не е задължително, ще взема старите. - кимна към друхите.

- Да! - призна си, той беше наистина искрено дете, пак се нахили - Здравей! Ела да ги видиш отблизо!

- Просто ти предлагам. Не знам къде ще ни изпратят и може да се окаже студено.

Тя усмихнато се приближи и клекна до детето, погалвайки рожазата.
- Красота, наистина... Заповядай, това е за теб - извади букета от торбичката, просто бяха сложили там цветята и ги даде на малкия принц.



- Аха. - кимна и се изпправи мълчаливо, поглеждайки навън.

- Прекрасни са! - той не приличаше особено на майка си... да, ездачите принцове и владетели въобще бяха винаги чернокоси и зеленооки... но характерът му не беше същия... беше миловидно и доверчиво хлапе и се радваше на цветята все едно бяха най-голямото богатство на света. Може би беше взел повече от баща си, Кевин, отколкото се виждаше... - Искам да засадите такива тук!
- Не аз отговарям за това, господарю. Ще говоря с Рой.

Усмихна й се, като порследи движението.
- Можеш да избереш да носиш каквото пожелаеш. Да те изчакам ли да се оправиш отвън?

- Радвам се, че ти харесват. - усмихнато му каза Анджелика и се изправи. - Аз мога да помогна на Рой!



- Не, няма проблем. - каза тя и за бързо се оправи.

- О, не той ще ги сади, но може да поиска разрешение за мястото. Принце, вие често сте в тези градини, нали?
- Дайски!
- Говорете на общ език!
- Не мога...

- Обещах ти и да тренираме... само да получим мисията и да тръгнем и ще поспрем на някое удобно ханче да го направим... - не спря да говори почти през цялото време, както обикновено...

- Дайски...? - тя погледна объркано към детето, а след това към Ямада и бузите й придобиха червен цвят.



- И този път ще те бия? - п(боцна го по носа, засмя се и изтича по коридора.

- Обожавам ги... това означава. Принцът използва старият царски диалект на ездачите... той се води и официален език за страната... научен е още от малък, понеже ние го използваме обикновено в разговорната си реч.

- Хм, ще видим - вирна глава и после се засмя, взе си копието и торбата, после тръгна след нея.

- О.. - кимна и се усмихна отново. Тя се наведе и събра цветя, а след това бързо сплете два венеца, единия го сложи на главата на малкия , адругия - на Ямада.


Тя го изчака, а след това весело му се усмихна. Подаде му ръка, а очите й заблестяха отново.


- Джи, кой цвят ти харесва повече, син или бял? - попита блондинката, докато клатеше крачетата си в стаята му и оглеждаше нещо-

Това можеше да предизвика само един, възможно отрицателен ответ от принца, той просто щеше да започне да й се кефи повече и нямаше да я остави намира. Три годишен беше... ама пак подскачаше наоколо от кеф.

- Насам - хвана я и кимна същевременно към един от коридорите. Малката зала, в която даваха мисиите, вече трябваше да се е напълнила.

- Син... по-тъмен... - той обиновено носеше повече лилаво, но все пак... беше си изградил представа за какво харесва откъм цветове.

Тя погледна засмяно към Ямада, голям сладур бе хлапето.


И влязоха вътре.



- Чудесно! - подари му синьо цвете. Беше откъснала едно синьо, и едно бяло по-рано.

Усмихна се, после повдигна рамене.
- Баща му е ангел... майка му е пълна откачалка, в добрия смисъл донякъде... това дете е диамантът на народа ни... и все пак може да те побърка... от смях.

- В небето горе, звездите още блестят. На земята долу, цветята още цъфтят. И в моята вселена, любовта ми към теб още блести.
- Оф, стига врели-некипели - Кимбли май беше прекъснал процеса на измисляне на песен или стихотворение. Тук съм.
- А, най-сетне - ездачите бяха по-старички и явно те се занимаваха със задачите. - Елате, седнете, докато издирим каквото ни трябва.

- За мен ли? - на него, разбира се, не му се подаряваше нищо, понеже не реагираше на подаръците подобаващо и ездачите се чувстваха... ами беше нетипично да не предизвикаш в някого емоция. - Красиво е.

Тя кимна.
- Наистина е така. - пооправи венеца на ямата и се усмихна радостно.


Момичето кимна и седна послушно.


- Радвам се, че ти харесва! - подскочи тя и сложи другоно в косите му. - Красота!