Когато се срещнем...

- Отива ли ми? - веднага попита, а пък момчето нямаше как да каже не, просто... но той се съгласяваше с вкичко де...

Кимбли нервно ги изчака да извадят документите, после дядката с очилата се намести срещу тях и му подаде няколко отрязъка от книги.
- Става въпрос за древна магия. Не е по твоята част, признавам, но Грег си тръгна, преди да сме говорили с него. Ямада би знаел повече по въпроса, но задачата ти е друга. Трябва ни повече информация за съдържанието на тази пещера.
- И къде се намира?
- Някъде из царството на кентаврите.
- Някъде?
- Прочети де...

- Наистина ли... - може и така да се кажеше... той беше претенциозен към себе си само, ако носеше нещо, което му беше непознато. Имаше си униформа със същия цвят като цветето...

- Даа, отива ти! - весело отговори Анджелика вееднагически.




Изабелла мълчаливо стоеше и наблюдаваше Кимбли.



- Разбира се, аз не лъжа! - веднага каза и огледа отново косите му. - Харесвам косите ти!

- Приемам че съм красив, щом и двамата сте толкова настоятелни... Принце?
- Елате по-навътре!

Записки, записки и записки... но нищо, което да му помогне особено...
- Искате от мен да отида там, да поразпитам за тази... гробница или каквото е... и да взема съкровището от нея или съкровищата?
- Да, накратко е нещо такова.
- Хм... Ти би ли се наела, партньорке?

- Доста трудно ми беше да ги накарам да не стоят като спечени на главата ми... болеше, когато се разресвах първоначално.

- Добре. - тя изчака Ямада и заедно, тримата, навлязоха по-навътре.


- Да. - кимна, а весела усмивка изгря на лцето й.


- Искам да я разреша! Може ли??? - грабна четката и я стисна силно.

Градината ставаше все по-зеленя и растенията - все по-високи. Може би беше малко плашещо, но пък бяха все по-красиви и блестящи. Някога преди... от тук бе минал човек с ангелски крила... градината растеше такава, каквато в райските градини беше била...

- Добре... ще се справим с това. Имаме ли срок?
- Никакъв... на теб срок не може да ти се дава.
- О, май сте прави... ще се опитам да намина пак, след месец-два...

- Само внимавай, моля те... не обичам, когато гребенът се чупи в косата ми... поне при мен става така...

- Ах, каква красота... - се чуваше да прошепва очарована Анджелика.



Изабелла се засмя тихо, това си беше Кимбли, разбира се, че трябваше да е без срок!



- Спокойно, ще внимавам. - обеща тя и го погали по главата.

Момчето й се усмихна и показа малките си зъбки докато ги дърпаше още навътре, за да се насладят по-пълно на картината. И Ямада не бе идвал толкова насам.

Той се изправи, като се увери, че е прибрал нещата където трябва, на сигурно в чантата... за да не забрави за къде е търгнал... и да има допълнителна информация, като стигне.
- Можем да вървим, партньорке.

- Доверявам ти се - на нея поне й имаше доверие, не като на някои други индивиди от... да де, неговите съученици.

Усмихнатото й лице просто грееше на фона на красивата гора, толкова...се радваше, че вижда подобно нещо!



- Хайде тогава. - изправи се тя и усмихнато закрачи към вратата, щом си взе довиждане с другите.


Тя го целуна по бузката, а след това внимателно започна да го разресва.

- Не биваше да ни оказвате такава чест.
- Продължавай! - може пък и да искаше да ги срещне с някого... странно, прислужниците се караха на 40-те, когато момчето зачезнеше за по-дълго...

Той метна торбата на гърба си, когато затвориха вратата след себе си и се усмихна.
- Остава само да кажа на сестра си какво съм решил и да се разберем. Извинявай, че толкова се бавя.

Отначало може и да го прие притеснено, но после изглежда свикна, че няма да бъде скубан така, както той обикновено сам се скубеше...

- Къде ни води...те? - попита малкото момче.



- Няма проблем.



Щом го разреса, тя весело го погледна.
- Е,видя ли???Сега искам целувка за благодарност!!

Принцът имаше своите си планове и най-накрая ги отведе, гостите си, в най-красивата част на градината. Тук цветята бяха снежно бели и бяха като беседка... просто изведнъж от коридора с цветя навлизаш в бяла ароматна стая.

Той се насочи към където предполагаше, че ще срещне сестра си... и естествено, прекъсна благодарността на Джейдън, като не почука.
- Току-що ме изпратиха на път! - май дори не си отбеляза какво беше прекъснал, че какво.. .да правеше проблеми...

- Много е красиво! - усмихнато изрече и огледа мястото внимателно. - Какво мислиш, Ямада?



Изабелла се засмя тихо, а Катрин подскочи, бузикте й пламнаха, а тя погледна към брат си свирепо, а след това тъжно и хвърляйки се на врата му. Уви крачета около кръста му и го стисна.
- Кога ще се върнеш, бате? - попита тихо и завря лие в раменете му.

- Аз... не знаех, че градините са се променили толкова. - харесваше му, разбира се. Отново беше усетил музиката на мястото... и тя като че ли беше по-древна от обикновено. Странно... преди нямаха беседки от цветя.
"Всичко зависи от ездача, музиканте. Всичко зависи от него" духна го вятърът, който обикновено обикаляше царството им, засмя се и изчезна. Май беше прав.
- Великолепна работа е.

- Когато свърша, разбира се. Този път са ме направили авантюрист и ще търся заровени съкровища. Ти... можеш да останеш тук, ако искаш.

Анджелика внимателно огледа мядтото ОТНОВО и кимна. За пръв път виждаше това място...
- Да, аз за пръв път идвам тук, малко прилича на онази...вълшебна градина, в която можехше да си ожелаеш взичко!




Ще ми липсваш. - изплака тихо. - Късмет!

- Не съм чувал за жалост да има и нещо такова в двореца. Ангелът едва ли е жертвал толкова сили, за да омагьоса градината. Има ли и други места, които искате да ни покажете, господарю?
- Потърсете ги сами!

- Ще се видим съвсем скоро, сестра ми... - усмихна й се, макар че тя беше заровила глава в прегръдките му в момента. После вдигна глава и към безчувствената кранта, която още ги гледаше. Джейдън... той щеше да я пази...

- Хайде! - Анджелика бе готова за нови красотии.



- Дано! - каза и го целуна няколко пъти, след това слезе от батко си и се ухили на момичето зад него.

- Да потърсим... - той пристъпи към една от стените и я докосна. Сигурно имаше проход някъде... - Тук всичко винаги е скрито добре...

- Бях прекъснал нещо, нали? Дано никой не влиза повече, хайде... въпреки, че мама ще полудее, ако разбере за него.

Анджелика вървеше до него и също прокарваше пръсти по стените. Напипа някаква грапавина и япогледна.
- Какво е това?



Лицето на малката пламна отново, а косат ай се наелектризира.
- Шт! - тихо прочепна и се намуси, да, майка й ако разбереше нямаше да я пусне с него повече...

- Хайде да видим - веднага се озова до нея, за да види какво ли може да е... вратичка? Може би... обикновено ги слагаха точно, за да скрият нещо интересно... Момчето само ги наблюдаваше.

- Няма нищо, няма нищо... и все пак изпрати писмо... кажи й, че си си намерила работа тук... в двореца така или иначе винаги се търси някой... Но в крайна сметка решението ще си е твое.

Тя се наведе, за да види наистина какво е това. Надпис и бееше, ключака и беше...предстоеше да разберат. Беше....?



- Да, ще й напиша. - кимна блондинката и седна на сточето срещу него.

- Дръжка на врата, както и предполагах... макар че не би трябвало да има такава тук. Да отворим ли?

- Тогава аз трябва вече да тръгвам. За да мога да се върна по-бързо.

- Да, да, хайде...Всъщност, може ли? - попита малкото момченце, а очите й блещукаха любопитно.


- Да, тръгвай!- каза и го цеуна за последно. - Чао... - очите й се бяха насълили.

- Хай! - естествено, той точно това беше искал от тях, така че Ямада само отвори и бутна малката вратичка... оказала се доооста малка... Това като в приказките щеше да стане... Нямаше защо да се притеснява, защото процепът се уголеми сам...

- Ще се върна още преди да си разбрала, че ме няма, сестра ми - той й се усмихна за последно и избърса едната й сълза, после си нарами копието - Съветът ми е да не го целуваш твърде много.

Тя подскочи стреснато назад.
- Това ...странно!



- Защо? - попита с тих глас, ала и разсмян от думите му.

- Магия... свиква се... даже ми се струва ужасяващо позната. - розовокосия се усмихна, после протегна ръка през отвора и естествено беше сякаш засмукан навътре. Обикновено така действаше магията.

Той й се ухили, вече хванал дръжката на вратата, където се спря.
- Ще вземе теб за свота принцеска и ще те отвлече отвъд морето - за ездачите все пак морето беше нещото, което ги ужасяваше и спираше. Само един единствен ездач беше минал отвъд и никой никога повече. Така че това си беше сериозна заплаха.