Когато се срещнем...

Тя в първия момент се отдръпна, ала лед това самото всмукване й се видя толкова забавно, че и тя подаде ръка и същото се случи с нея.




Тя подскочи
- Не би го направил, дори да съм енговата принеса!

- Нали не ти се зави свят? - засмя се, когато я видя от тази страна, понеже входа някак замагляваше нещата отвъд. Момчето им се плезеше някак оттатък. Самите те бяха обградени от тонове ангелски цветя... такива цветя нямаше никъде другаде, освен в земите на ангелите, отвъд...

- Ще видим - оплези й се и затвори след това. По-добре да тръгваше. Джейдън беше бил тук от векове... търсеше точно онзи или онази, който беше предназначен да вледее неговата държава отвъд морето... той беше по-скоро прислужник... дали си беше променил мнението...

- Не много. - хвана се все пак за него и със замъглен поглед огледа мястото. -ЕЕЕха!



- Джи, какво искаше да каже батко?

- Ангелската градина - представи й я той, като махна с ръка. Не знаеше много за това място, то менеше местонахождението си винаги... беше си чист късмет да попаднат сред ангелските аромати тук.

- Аз съм пратеник на земята отвъд... някои хора вярват, че един ден ще се върна там...но за да го направя, трябва да намеря своя господар или господарка.

- За пръв път чувам за нея. - кимна, елфите никога не бяха говорили пред нея за тази гладина...




Лицето на момичето поруменя и тя погледна смутено надолу.
-Господарка...?

- О, това е нещо изключително рядко. Бащата на принца е ангел. Само един истински ангел е способен да направи такава градина. Само един ангел. Кевин Ру е оставил доказателство, че е съществувал тук.

- Аз самият не знам дали човекът, който търся е мъж или жена... От там идва трудността ми... не знам как да намеря търсеният човек.

- О... Кевин, всичко това ми е толкова непознато, дори с ангелите! - обясни му тя, изглежда елфските й роздители я държаха далеч от истината на света



- Разбирам, дано го откриеш!!

- Много, много преди този свят да бъде населен, отвъд морето са живеели ангелите на своите ангелски острови. В домове и градини, които ние не можем да си представим... те имали развита цивилизация много преди нашата. Алемаро бил прогонен от ангелските земи за престъпление, което не бил извършил... И оцелял някак в земите на смъртните, нашия свят, който отдавна е загубил блясъка и спокойствието на неговия. Той е бил тук векове и е преживял и видял много поколения. Благословил е Магьосника и му е дал властта... за нас е Кевин Ру, пратеник на Северния вятър, дал живот на нашия бъдещ владетел. Наша пътеводна звезда на спокойствието. Душата и сърцето на Муртаг Моуси... Кевин вече си отиде у дома.

- Ще видим - колко години вече беше тук? Много... почти цяло поколение или две... но такъв човек още нямаше... май щеше да си остане тук завинаги.

Тя кимна, прехапвайки устните си.
- Много интересно, ако не бях тук, щях да си помисля, че са митове! - засмя се в следващия момент и клекна до едно растение, погалвайки стъбллото му. - Красота...



- Ако не си - спокойно, аз ще ти правя компания! - обади се пак с детското си гласче и щом оправи косата му, легна на бедрата му, затваряйки очи.

- И аз бих си го помислил... но съм виждал Кевин Ру и съм усещал силата и древността му. Просто не можеш да не повярваш, когато си изправен пред такива древни същества. Ако откъсаш някое цвете, то няма да увехне.

- Благодаря ти - е, той не че правеше вече опити да търси... беше се почти отказал... нямаше смисъл...

Най-накрая Кимбли успя да се измъкне от замъка и се протегна подобаващо.
- Как избираш да пътуваме, спътнице? Бързо или бавно?

Тя се замисли, а след това го откъсна и помисриса.
- Наистина... - тя се приближи до розовокоското и докосна устните му със своите.


Погали го и се ухили весело.
- Хей, Джи, искаш ли да те науча и теб да праивш крем карамел?


- Ммм, както ти кажеш. - кимна тя и го погледна.

Отвърна й, удобен случай да отмъкне същото това цвете, макар че то скоро се озова в косите й.
- Повечето, които имат шанс да си откъснат едно, го носят после така.

- Ще бъде трудно... аз съм много непохватен, ако не се говори за оръжия. Не използвам достатъчно добре ръцете си.

- Искам да избягаме от тук и да излезем там, където няма да се блъскаме постоянно в някой - той я придърпа до себе си, за да я прегърне и да може свободно да използва дарбата си. Беше пълен с енергия, така че летеше като че никога досега не беше го правил.

Тя се разсмя весело на розовокосия и погали бузата му. След това огледа отново градината.
- Хайде да я доразгледаме, като вече сме тук?



- Знам, че м ожеш, хайде! - скочи от него и го издърпа за ръцете. Беше ниска, при това доста, сравнениес него...



Стисна го силно,защото мислеш, че ще падне.
- Да, много интересно,летя за пръв път.

- Разбира се. - беше готов да я разгледа, защото както беше тук, така и можеше да изчезне. Зависеше от желанията на онези, които ги бяха довели тук - Насам.

- Дано не стане някаква авария... така да се каже... в кухнята...

- Аз тичам... дарбата ми е скоростта на светлината. Не говори много, може да се задъхаш въпреки, че те нося.

Тя вървеше до него и се наслаждаваше на гледката. Щом седнаха до едно дърво, тя откъсна едно бяло цвете и също го сложи зад ухото на Ямада. Беше красив... Очите й заблестяха влюбено, а тя се засмя и рязко се изправи.
- Ето там има жълти цветя.


- Хайде, хайде, мързел! - пошегува се с него и го забута към кухнята.


Наистина се задъхваше. Скри лие в ризата му и стисна очи, надяваше се скоро да пристигнат, иначе щеше да се удуши.

- Те сигурно са по-ароматни от другите. Ангелите обожават белите и жълтите цветове. Дано не те омаят твърде много!

Не знаеше как щеше да успее... но сигурно трябваше да се постарае... някак...

Скоро спря... доста далеч от замъка, насред ледена пустощ.
- Границата... Ще спрем да си поемеш дъх и ще поемем нормално към работата, която ни зове! Добре ли си?

- Ммм! - завъртя се и от аромата падна по дупе на земята и наведе глава, миришеше чудесно и беше приятно на допир...



- Така! Гледай ме вниматено. Ето ги яйата, захарта и млякото. Ето тази захар я карамелизираш. Да сварим и млякото...- разприакзва се и обясняваше всяко нещо, което правеше.



Тя си пое дъх, алицето й бе пребледняло.
- Добре съм, да продължим.

- Казах ти, че може да се случи - засмя се, после и той се приближи. Лилавият аромат, който виждаше да се стеле наоколо завладя и него... но, е, не можеше да му се даде чак толкова лесно... просто ей така, за удоволствието.

Той наистина беше по-непохватен от обикновените хора, защото ръцете му обикновено му служеха само за писане и бой... рядко дори можеше да хване вилицата нормално.

- Поседни още малко и после... поемаме ей нататък... минаваме границите на моя свят...
(темата е тази)

- Много *смее се* приятно. - духна към цветето и се просна на земята.



- Сега слагаме да печем. - каза и бутна огромната тава в ечката. Явно днес пак щеше д нахрани момчетата с крем карамел.



- Да...


(Добре, отиваме таммм!)

- Можеш да си набереш цял вечен букет... о... това привлича и много хора, да знаеш... този красив аромат.

- Дано се е получило нещо - макар че предвид колко пъти беше изпуснал чашките само... да не говореше за другото...

- Не искам да ги разделям с другите им 'приятели'. ТУк са много красиви и правят горада вълшебна, но ако ги откъснем вече няма да са така вълшебни, каккто тук, с всички останали... - галеше едно от ветята и му се радваше. Не искаше да ги разделя'.



След около 40 минути бше готово. Тя извади една голяма лъжица и пъхна хапка от крем карамела в устата му.

- Всяко цвете тук е вълшебно само по себе си. Докоснато от ръката на ангел, то не умира... ангел, който е бил сам живее завинаги... предал е силата си и на цветята, които са негова радост.

Той нали обичаше ужасно много захар... нямаше как да не одобри нещо захарно... да, определено му харесваше.

Тя само кимна и продължи да ги гали.
- Сякаш им харесва да ги докосваш нежно и гальовно, да им се радваш и говориш, да, и те са живи. - повдигна се и се загледа в едно от всичките...



- Мммм! Вкусно, я! Хайде, яж, яж, таака трябва да е вкусен и твоя кремкарамел.

- Донякъде... и те имат своята песен, аз я чувам в сърцето си... но тя е част от песента на силата, която ги е създала. Кевин беше същество и на тъгата... той обичаше да чувства, че го обичат... цветята му не могат да бъдат самотни.

- Надявам се... - успя само да каже през една пауза между лъжиците... би си го изял, ако беше сладък, независимо какво друго...

Тя постоя така загледана в цветята. Щеше да й е много интересно да можееше да запозне с Кевин... След това извърна поглед към Ямада и се усмихна.
- Много ми е интересно моята песен каква е? - все още не вярваше, че тя има каквато и да било песен, но... той нямаше да яизлъже.



Тя седна на единия стол и се загледа в сладкото му лице, докато ядеше сладкото. Ухили се детински и започна да си играе с една салфетка.