Когато се срещнем...

- Зависи от настроението ти. По принцип всеки човек има мелодия, но тя варира... по това се познава и дали е ядосан или пък не... поне от моя гледна точка, разбира се. Знам кога да се обаждам или не. Твоята музика... хм... смятам, че е доста добро съчетание от бързи и бавни ноти.

Някой път щеше да получи захарно отравяне... или пък не... той все пак си беше... "старата кранта". Доста бързо свърши захарта, за жалост.

Тя се усмихна
- Харесва ти...? - тя се приближи, сокосвайки с кичур лицето му.


- Браво на теб! - целуна го по носа и се скри зад масата. Беше ниска...

- Да - нямаше как да не е така, щом си беше позволил да й говори малко повече. Мелодиите в неговия свят му подсказваха кога може да описва и обяснява или пък говори по-свободно.

- Достатъчно за същество като мен - все пак си беше захарна бомба... и него даже побеждаваше, след като му се беше нахвърлил така...

Тя погали едната му страна и се загледа в розовите очи пред себе си. Усещаше как чувствата й се увеличават, а тя иска да узнмава нови и нови неша за него..



- Сега можееем... какво да правим сега... - тя седна на земята и замислено въздъхна.

Усмихна й се отново... и отново да, обичаше да прави това. Прегърна я и пак я поведе още малко по-навътре сред странната градина. Тук всичко можеше да се промени само с едно докосване и обръщане... разбира се...

- Можеш да напишеш въпросното писмо... или пък да излезем да се разходим някъде. - не му се взимаше мисия, а и него не изпращаха, предвид какъв непохватен беше...

- Как се наричат ето тези? - показа едни червени цветя и съшо го прегърна с една ръка.



- О, писмото, да!

- Не мога да бъда напълно сигурен. Ангелските цветя нямат имена тук... Каланхоя? Може би...

- Да ти помогна ли да намериш хартия и писалка?

Тя кимна и усмихнато погали едно от цветята, след това сбръчка вежди и падна на земята. Имаше чувството, че нещо изяжда малко п малко мозъка и.


- Даааааа, помогни ми!

- По-добре да излизаме вече - съобрази той, защото както беше красиво, така и мястото криеше неща, които хората и обикновените същества не разбираха напълно. И все пак бяха видели достатъчно.

- Ей сега - той стана да намери нужните пособия, които винаги можеше да потърси човек в което и кътче да се намираше в двореца. След малко вече беше се сдобил с тях.

Но тя не можеше да помръдне, нито пък да каже каквото и да било, направо приличаше на красива статуя сред цветята.



Малката изчака търпеливо листа и химикала.

Ямада не се страхуваше толкова от това, защото знаеше, че градината бива обитавана от сили, които той не разбираше... но които знаеха много добре какво правят и как го правят. Тук не можеше да има нещо зло, защото злото просто умираше под натиска на ароматите. Е, все пак... той щеше да си я изведе, след като въздействието вече беше по-скоро леко вредно.

- Ако няма достатъчно мастило ще търсим Каин, той винаги има у себе си... - и Ваш, също, но той сигурно беше доста по-зает, отколкото по принцип изглеждаше...

Е тя еедвам дишаше, но явно бе от аромата на цветята? Не знаеше, но в момента не можеше да мисли, защото мозъка й сякаш изгаряше.




- МЕрси! - казаз и започна да пише. Имаше красив подчерк.

Намери изхода просто да стои пред тях, веднага, когато се обърна с нея. Ами... да, мястото можеше да усеща желанията му, когато той поискаше да бъде така... Навън бе хапливо и студно, цветята не толкова ярки и нормални... още веднага, когато градината ги изгони или по-скоро те пожелаха да си отидат.

- Брат ти ти препоръча да внимаваш... или на мен го каза?... Майка ти може да приеме това писмо и като покана да дойде да види как си.

Но одвън тя не живна.



- А? Е, внимавам де, ще й кажа, че съм с бати и съм ви научила да правите кем карамел и се грижите за мен!

Той я остави без да се притеснява и за това. Тук, по средата на ездаческото царство, знаеше, че имаше нещо, което щеше да му.. .алармира... ако наистина нещо не беше наред... Нещо наистина сериозно. Да, не беше приятно да не знае какво да стори... но за неговите способности тя още беше добре...

- Тя ще ти върне отговор да не се забъркваш много с нас. Постоянно се ритесняваше за брат ти в миналото.

Скоро се съвзе и все пак повече не извърна глава към Ямада. Изглеждаше весела, ала... само толкова-



- Абе ще видим какво ще ми отговори. - каза и започна да пише.

- Странно... - не смееше да дава диагнози за това. Но пък щом толковасе притесняваше, можеше да помоли Ишин за съдействие... въпреки че Ямада беше Пазител, не винаги разбираше какво точно става в дадени ситуации.

- Да - млъкна, за да я остави да се концентрира върху писанията си.

Тя се движеше спокойно наоколо и се шегуваше с момченцето.


- Така. Мамо, аз съм с батко, тук и останалите момчета ми пом агат, гледат ме, а аз им готвя. Научих някои от тях да правят крем карамел! Скоро ще си дойда, не се притеснявай. Катрин. - прочете го на глас и погледна към Джи.

"Градините с цветя са красиви и опасни, различни и еднакви... В сърцето и душата на всеки един от нас" шушукащият вятър го обгърна за миг и продължи по пътя си. Щом Роланд казваше това... можеше да му се вярва на този етап...

- Да, май ще мине за доза успокоително - той разбира се не познаваше семейството й, но ако съдеше по старите разкази...

Тя се обърна към розовокосия и мека усмивка изгря на лицето й. СЯкаш отново си беше същото момиче. Но бяха по-далеч от онова ангелско кътче.



- А дано, ще дойдеш лид а го иузпратя?

Усмихна й се в отговор и изчака северняка да напусне мясотто напълно, за да може да продължи нормално. Не обичаше в присъствието на силата на владетеля да не му обръща нужното внимание. Момчето вече ги дърпаше на някъде другаде...

- Навън, на някой вестоносец трябва да го дадеш. Ще те заведа при тях.

Тя се обърна замислено и продължи.



- Супер, хайде.-дръпна го за ръката и хукна.

- Онее-сан! - момчето искаше да й привлече вниманието с някакъв детски разказ, но после се отказа, защото знаеше, че всъщност говори език, който малцина чужденци разбираха. Просто отвори с трудност голямата врата, когато Ямада го настигна да му помогне. Явно искаше да каже, че вече е малко студено за навън.

Той в крайна сметка я изведе на самия двор, където драконите обикновено кацаха. Сега нямаше почти никой, ако не се броеше мъжа до кафявия дракон, значително по-малък от останалите. Пък и ездачът изглеждаше млад... явно още ученик, понеже носеше и униформата.
- Пощальон е...

Анджелика извърна глава към вика. Не бепе сигурна какво й казва. Погледна и Ямда, за да й помогне.,
0


- Господине! Пощальоне! - викна и хукна след него. - Заповядайте!

- Нарича те "Како"... иска да го последваш на топло. Ако обръщението не ти харесва кажи.

- М? О... - той беше млад, косата му се вееше на всички страни от вятъра, дори имаше леко набола брада... определено ученик за последна година във военното училище. Гордост беше за тях да станат пощальони. - Да, идвате точно на време. И аз благодаря.