Когато се срещнем...

Накара я да легне спокойно назад. Спеше ли й се... или не... е, нямаше значение. Продължи целувката още малко и после щеше да разбере.

- Гио, Вато и Анату ги водят... как беше?
- "Децата на 40-те". Да, ние винаги спорим, смеем се и се забавляваме, особено ако има кого да закачаме...

Уви крака около кръста му ипродължи целувката, стискайки леко косата му.



Тя се засмя радостно отнво.
- Да, виждам! Много ми е хубаво с вас!

Продължи да й отвръща, той си беше такъв... в момента искаше едно и искаше... трябваше просто да го вземе, в случая целувката.

- А аз не те обичам, Гио...
- Брадли, недей така! Виж, всички ме обичат... Ха! О! Имаме някакви зеленчукови чудеса вижте - една прислужница дойде да им донесе каквото имаше за вечеря.

Непозната за нея страст се появи заедно с възбудата и парещата болка между прелестните й крака, които стискаше силно около кръста му, но тазбира се тя нямаше и представа от това, затова просто продължи даправи онова, което тялото й подсказваше. Да целува.




- Добре. - каза и извърна глава към Гио. - Ами ако момичето забременее какво правиш? Изоставяш го? - погледна го с укор.

Евентуално просто щеше да й подари колкото целувки искаше... харесваше му да го прави, после се отдръпна за глътка въздух, а и за да си събере мелодиите, които се бяха разпилели наоколо... макар че на този етап, слава богу, само той си ги чуваше... не губеше контрол над силите си...

- О, не, не, не, ние ездачите сме предпазени донякъде от това!
- Има и магия, с която можеш да разбереш дали има опасност момичето да забременее и изобщо дали е станало. При някои това чувство е доста добре развито, а при Гио... да кажем, че използва и други начини да разбере... този пръстен, с който си играе непрекъснато е проводник на магията.

Тя го погледна з почервенели страни и опиянено съзнание, сякаш нито къде се намираше, нито какво вършеше знаеше... Дишаше тежко.




- Олеле! - тя се хвана за глават.

Усмихна й се, когато овладя шепнещите звукове около себе си. Не знаеше, може и да лияеха на хората, които не ги чуваше, но не беше опитвал никога... и нямаше какво толкова да види. Те извираха от него, когато беше твърде далеч от реалността. После я погали. Целувките май много я вълнуваха.

- Хората казват, че народността ни е в застой и че не се раждат много деца, но истината е, че ние имаме шанса да изберем кога сме готови да дадем начало на нов живот... поне при войниците, магията е широко застъпена и използваема. А пък кой би искал да има дете във войната...

Вълна от реалност, а и вероятно усетила изумението му от това, колко много я 'вълнуваха' целувките, тя спря и рязко извърна глава.
- Съжалявам! - веднага се извини и загледа ядно и възбудено, незнайно от какво, гардероба.



- Прави сте...

- Нищо не си направила - усмихна й се пак, може би по-спокойно или пък... той по принцип правеше физиономии, трудни за разгадаване така или иначе. Очакваше се от него да я остави да спи... или да се ядосва, ако това беше яд. - Случвало се е и преди.

- Е... ти какво избираш да хапнеш? Манджа по войнишки... или ей това, по-сложното блюдо.
- Само внимавай, ако избереш яйцата! Понякога ги пресоляват.

Това я накара да се почувства още по злеи затвори очи. От едното потече една сълза, но не можеше да се види в тъмната стая, за което тя бе благодарна на нощта. Прехапа устната си и леко кимна.




- Ммммммм...Манджа по войнишки!!! - засмяно избра.

- Успокой се, Анджелика - той просто усещаше леката промяна в мелодията, която се носеше наоколо и случайно беше избрал да чуе още веднъж. - Нищо съществено не се е случило. Ти направи каквото искаше за мига, аз отговорих както намерих за добре.

- У, солена е!
- Само внимавай каква физиономия ще направиш!

Oще по-зле! Не я харесваше! Стисна одеалото с една ръка и кимна, предпочитайки да си реве вътрешно, отколкото пред него. Да, беше прекалила!



Сбръчка нос, нацупи уснички и стисна очи.
- Солено бе! - беше като малко бебче, толкова сладка бе точно в този момент.

- Добре, добре... - въздъхна и се изправи. Харесваше я или не, нямаше абсолютгно никаквото право да й го казва и показва... защото беше ездач, а ездачите трудно показваха чувства, каквито и да е. По-добре да я оставеше сега.

- Ха, познах ли?!
- Печелиш... - единият подаде една монета на другия и двамата се ухилиха. - Ето ти от това, да неутрализира солта...

Остави го да стане, щеше да стане монахиня! Край, това решение го взе. Никога нямаше да спи с мъж, никога вече нямаше да целува мъж и щеше да отиде в манастир! Стисна очи още по - силно и рязко врътна глава.



Тя се засмя и все онова, което й даваха.

Излезе, за да я остави да спи, въпреки че усещаше странно... нещо като отчаяното й или подобно настроение... Е, сигурно той беше виновен, както обикновено за всичко.
Слезе надолу и намери Гио и Брадли да се кефят и да подлагат сестрата на Кимбли на тестове за вкус.
- Трябваше да й предложите нещо по-свястно! - простена, като видя оставеното настрани солено нещо. - Гио, колко е часа?
- Олелее... Мерси, Ямада, точно навреме да ме вдигнеш... трябва да тръгвам.

Легна по корем на леглото и зарида отчаяно. Онази страст, която искаше и очакваше някога да получи, изглежда никога нямаше да види, усети и ...да... възглавницата се напои със сълзите й, а тя определено стигнаа до извода,ч е трябва да си тръгнат.
Стана рязко, засрамена от собствените си постъпки, рошава и разревана, разтвори гардеробаи започна да прибира нещата си вътре.



- Хахаха, Гио ще закъснее за стещатааа!! - ооплезиму се.

- Не говори, не говори! - той набързо облече някакво палто и излетя, сякаш дракони го гонеха по петите, последван и от смеха на Брадли.
- Браво, Яма-чан! В действителност колко часа е?
- Доста е късно вече... просто не съм хапвал от доста време... пък и се завъртях където не ми е работа... рискувам и аз със солено.

Малката се изправи ипротегна
- Аз си лягам - каза и им помаха весело - Лека лека! - качи се горе и веднага заспа.



Анджелика си събра багажа, облече други дрехи, а нощницата си остави вътре. Върза косата си на притка и приготви багажа до вратта. След това щеше да изчака всички да си легнат и тя и феята а си тръгнат.

- Лека нощ и на теб...
- Предстои ми дълга нощ на мен, за вас не знам - Бреда явно щеше да е на пост днес... но нямаше как иначе. Белокосият мъж с различните очи се усмихна и протегна после. - Духът... призракът на желанието те преследва. Карал ли си се с някого?
- Бреда... - да, Бреда, който Гио наричаше "Брадли", защото се римуваше по-лесно... - Не използвай исилте си без да питаш... за Кимбли винаги ли важи, а? Солено е...
- Яж, яж... аз тръгвам да патрулирам вече.

Те не се бяха карали! Анджелика написа хубаво писмо, с което си взимаше чао с момчетата и с Ямада. Беше си прекарала чудесно тук... Но неможеше постоянно а бъде така. Пък и със странните желаниея, които се появяваха в нея, предпочиташе да стои на страна от Ямада. Остави бележката на леглото и седна на прозореца. Като загасяха лапите, значо си бяха легнали.

Е, това беше трудно да се определи... един замък не изгасваше никога напълно. Някои лампи светеха денонощно дори...
Бреда и Кейстръл... те щяха да са наоколо основно... обикновено пазеха само за да не влезе някой убиец заради принца... Това беше цялата философия, но не беше лесно...
Ямада се натрови със сол и отиде да пие вода и да си ляга може би... или щеше да посети късните бани долу... все тая...

Анджелика и феята тихо тръгнаха по коридора и малката чанта в ръце.

Всичко замираше в определен момент поне по по-голяма част от лабиринтите, наречени коридори. Хубавото на този замък бе... че бе твърде объркан за крадците и убийците, слава богу... Е... никой не можеше да попречи на гости да си тръгнат.

Феята обаче реши, че иска да остане тук, затова се върна в стаята им, а само Анджелика продължи.

Тя се срещна само с въпросния Бреда, който просто се зачуди накъде е тръгнала, но си премълча всичко и се усмихна.
- Сигурно си тръгваш, щом си намерила пътя към главната порта? - тя със сигурност го беше видяла така или иначе, нямаше как да се скрие в последния момент. Целуна я по челото, както правеха ездачите за благословия и взимане на довиждане. - Лека нощ, лек ден, лек път към дома. Довиждане и ела отново.