Когато се срещнем...

Тя се ококори.
- М-моля?! - невятващо запита, а след това поклати глава. - Не, не, благодаря. - не можеше да му всеме коня, все пак!

- Искате да се загубите в пустиня от сняг? - невярващо попита. Е, той явно беше ездач, можеше да й ослужи и с портал или с нещо друго... просто в момента явно се чудеше как изобщо са я пуснали без помощ.

- Мисля, че ще се справя - каза несигурно.

- О, хайде, госпожице. Ще ви помогна - усмихна й се и слезе от коня, което беше рекорд. Кестеняв младеж, малко по-нисък от коня. - Лави Канда, седемнайстият от 40-те. Приятно ми е. Сега ще ми позволите да ви помогна иначе ще стане насила!

- О!- засмя се и сведе леко глава. След това отново го погледна и с усмивка се представи - аЗ СЪМ аНДЖЕЛИКА и... да, добре, ще приема помощта ви.

- Чудесно. Да не губим тогава време, за да ви измръзнат краката - той май беше учил по-скоро за оратор или пък... нещо като адвокат... изказът му винаги беше бил малко по-делови. - Този кон? Или друг кон? Или без кон?

- Без кон? - объркано попита и го погледна смаяно.

- Да, но не е моят предпочитан начин на придвижване. Хей, Моргенте, бъди джентълмен де! - потупа белия кон по задницата и той легна долу, за да им позволи да се качат, иначе беше почти невъзможно - Хайде, да вървим.

Тя се качи на коня, а след това и мъжа. Ех, щеше да се прибере и да им подари цветята. Усмихна се леко.
- Благодаря Ви.

- Моля. Предлагам ви после да изпиете и нещо топло - усмихна й се и сръчка коня в хълбоците, за да обърне обратно. Знаеше и сам пътя, така че... просто тръгна с бърза скорост и се загуби сред планините сняг.

Тя го стисна за кръста, за да не падне и само кимна леко.

Наистина беше по-трудно да се стигне до замъка, но конят беше добра порода, така че се справи с хлъзгавите места и снеговете почти без проблеми. Така че скоро и виждаха замъка и малкия символичен град около него.

Щом стигнаха, Анджелика следе.
- Благодаря Ви много! Ще дойдете, нали?

- Вътре в замъка ли? - усмири той животното, докато й се усмихваше с обичайната си почти делова усмивка. Друга той нямаше и може би никога нямаше да има, но пък всички бяха свикнали стова и не им правеше впечатление, разбира се. - Стига да се съгласите да ви досаждам с глупости, които включва моята работа, може и да си помисля.

- Разбира се. - усмихна се мило отново и го подкани да влезе.

- След вас, моля - той потупа коня си и му посочи накъде да тръгне, животното щеше да се справи само, а той просто я последва. Не бе особено нисък, но пък ходеше някак почти неуверено, сякаш краката не бяха негови и... е, вероятно рядко му се отдаваше случай да ходи пеша.

- Защо вървите така, сякаш сте несдигурен, докато стъпвате?

- Защото, особено когато ми е твърде наложително, обикновено трябва да ползвам превози и животни, за да стигна до някъде.. .и се е случвало да стоя на гърба на кон или дракон дори с дни. Имам изпълнена с работа седмица и неувереността пак се върна... но ще се оправя.

Тя кимна.
- Трябва да върнете увереността си и да свикнете както с кон, тка и без него.

- Става за около три-четири седмици вървене. Заради войната имам да разнасям разни писма напред назад... иначе да, някога дори се оказвах по-бърз от другите... не и от Кимбли, но пак ставах...

Тя кимна леко с усмивка и заедно влязоха вътре.
- Здравейтеееее! - каза тя и даде на малките букета със цветя.

- Сугой десу~
- Тичайте нанякъде, че не можем да минем де! А! - Лави им се усмихна и им дадоха поне да влязат, докато си се кефеха.

Тя се усмихна, беше щастлива, че децата се радваха.

Нейният придружител й посочи да седнат на празната... не съвсем празната маса, че беше отрупана с хиляди документи и скици на карти. Явно учителят им още беше тук и работеше по своите си неща.

И седнаха.