Когато се срещнем...

- Чай, кафе, поръчай каквото искаш - преди това Лави разбута картите, записките, мастилниците и така нататък, така че да им се освободи поне мъничко местенце, да се почувстват по-добре.

- Чай за мен - каза и си взе една от курабийките, които бяха поставени на масата

Скоро дойде каквото си беше избрала, а той вероятно бе на кафе, защото чашата му съдържаше точно това, естествено.
- Тъй! С какво искаш да се занимаваш? Вече имаш ли някакви предпочитания?

- Аз? - вдигна поглед към него, а след това се усмихна. - Много бе интересно в лагера, най-вече заради желанието на децата... Но с какво искам да се занимавам, дай ми още време. - засмя се.

- Питам в случай че сте се вече спряла. Винаги има наистина много неща, които могат да се правят. Децата.. да, те дори биха ви възприели като учител по... науки за чуждите народи, ако държите да ги учите на нещо.

- Наистина? - тя веднага повдигна глава и се усмихна весело.

- Ами да! Колкото и ездачите да се страхуват от другите раси, да не би да ги обидят, наранят или друго... не сме отказвали помощ... Да, някои се страхуват...

- Но трябва д абъдат запознати, за да не се шашнат, ако се срещнат.

- Ездачите обикновено не се страхуват от непознатите. Толкова народности сме имали в земите си, че е нормално по улиците да видиш какви ли не, демони, ангели... некомими... Да, не комуникираме с тях толкова, но ги има и отношенията ни са добри.

Тя кимна леко, но не каза, че е от части елфка.

- Нямаше ли да тръгваш, Лави. - стресна го гласът от кадифе, на който кестенявкото реагира почти мигновено, обръщайки се към вратата, от която сега го гледаше същият онзи бял старец. Не, не беше старец, беше доста... младолик. Вероятно някъде към четиридесетте или петдесетте... е, той нямаше години. Никога не бе имал в действителност.
- Съжалявам, отнесох се.
- Щях да изпратя Кейстръл, ако знаех, че си останал да си сваляш гадже.
- Не е вярно!
- Тогава върви! Не вярвам да си забравил за какво съм те изпратил.
- Добре, добре...

Анджелика се засмя и се изправи, за да го изпрати, беше много приятно момче.
- Беше ми приятно. - кимна леко.

- И на мен. Съжалявам, че така трябва да тръгвам, ама сенсея хич не обича да закъснявам. О, ако ти се стори твърде странен, не го заговаряй.

Тя се засмя и кимна.
- Довиждане и се пазете. - усмихнато каза и помаха.

- Кой знае... - ако той не се опазеше, никой нямаше да го опази... но това еше и въпрос на късмет... в тази дълбока зима в момента...
Учителят явно беше подучул част от разговора, затова не се опита да я заговори, нали уж бил страшен. Просто отиде да събере падналите листа от масата, на която бяха пили чай.

Тя не мислеше, че мъжа е страшен, просто така го бяха нарекли. Но тя нямаше НИЩО против него. Даже го поздрави.
- Здравейте?

- Добър ден - вдигна глава за миг, събрал една купчина книги и й се усмихна. Те обикновено се шегуваха с него, за да карат другите да имат различно мнение от каквото всъщност беше. Той бе баща за мнозина от тях... дори някои можеха да искат разрешение от него като от баща, благословия... ако искаха да направят някоя важна стъпка в живота си. Съветник, приятел... бе всичко в едно. Единственото странно нещо бяха очите му, които като че ли бяха по-дълбоко кафяви от тези на нормалните хора.

Тя се отпусна на стола и отпи от чая си замислено.

- Съжалявам, че ви е така разхвърляно... но те бяха такива и в училище - о, нищо чудно да му бяха наляли някой важен документ с мастило... Но, здраве да е... той бе толкова мил и добър с тях, че просто бе невъзможно човек да си представи, че ще крещи...

- О, моля Ви, няма нищо. Искате ли да ви помогна с разчистването? - веднага попита с усмивка на лицето си

- Е, не държа да карам всеки да търпи тази бъркотия, пък и да почивства. Моля, аз не отказвам помощ - само дано нямаше мастилени локвички, за да се нацапат, макар че той май беше още по-застрашен от такова нещо. Целият в бяло...

Tя стана и започна да подрежда.

- Можеш да оставиш всичко на масата отгоре. После ще го опазя някак, благодаря ти. - той не заповядваше, нито пък й говореше с презрение... но той беше учител и явно обичаше всички... такава си му беше същността... Определено...

Помогна му с всичко, с което можеше, а след това, когато къщата блесна, седна и си почина.
- Ех, мисля, че сме готови? - с усмивка рече и потърка раменете си. Точно в този момент дори не подозираше какво я очакваше... ;3

- Ами... да, до следващия набег... - той не изглеждаше нито уморен, нито се беше изпотил. Бе също така ефирен и сякаш можеше да се носи и без помощта на краката си, толкова лек беще. Все пак... бе се връщал от смъртта цели два пъти. - Чух, че доста се интересувате от нас.