Когато се срещнем...

- Не, не мога. - веднага отговори и се усмихна извинително.

- Има и други начини. Портал... Кон... само дето с кон разбира се е по-бавно, макар и да имаме наистина бързи и красиви породи.

-Искам с портал. - кимна тя леко, пък и защото искаше да пристигне по-бързо при децата. - Мога ли?

- Разбира се... я да видим... Нейван, ще ми помогнеш ли?
- Ех, Каине, Каине... ти си спеца, ама щом искаш да имаш сили за после... - поклати глава кестенявкото, остави вилицата и отиде в празното пространство на залата - Когато минеш от другата страна, можеш да се почувстваш замаяна, но минава бързо.

-Аха. - каза и изчака да я пратят там.

Той направи няколко отсечени движения с ръце и после бързо ги постави на земята. Порталът изникна от нищото почти веднага, обагрен в червено... цветът зависеше от човека, който го правеше.
- Моля, от тук...

ТЯ кимна усмихнато и мина през портала.

Озова се в лагер, доста голям при това, с много къщи и местности за тренировка и изобщо всичко, което можеше да съдържа един... войнишки лагер. Може би децата сега бяха в час в огромната и дълга сграда, която бе към средата на компелкса.

Анджелика тупна на земята и изчака главата й да спре да се върти, а след това се изтупа и тръга към тази сграда.

Очевидно наистина учеха, защото от едното място се караха, другаде пък се преподаваше математика... законите на магията, за по-големите изглежда, се чуваше от някъде си... е, тя лесно можеше да си избере къде да влезе... просто където попаднеше.

И влезе в една от стаите, в която....

По-големите ученици може би бяха, веднага се обърнаха да видят кой е. Бяха облечени всички до един в бяло... Значи завършваха тази година... тук цветът на униформата ги издаваше.
- О, Анджелика, нали? - Рой й се усмихваше от учителската катедра, хванал някакви листи и рисуващ по дъската кръгове. - Седни ако искаш.

Тя се усмихна периятелски и седна бързо, за да не прекъсва повече часа.

Повечето продължиха да я гледат, мислейки, че е доста странно нов ученик да идва накрая на годината почти... Но пък Рой Мустанг може и да я беше повикал за друго например... Накрая започнаха да му обръщат повече внимание.
- Концентрирайте се поне за десетина минутки... Докъде бях стигнал... Така... Светът ни е разделен от много и различни магии. Магии, които държат нашата народност будна и жива. Ние не се разбираме с другите раси, не защото сме коренно различни. Ние мислим и възприемаме нещата по различен начин, който другите се страхуват да разберат. Основно, за да нашата нация да бъде силна и да живее, ние биваме поддържани от вярата както в древните богове, така и в Северния дъх. Северният дъх избира четирима свои представители, които са готови да защитават неговите наследници и да водят народа по време на вечната война. В момента Четиримата мускетари са Муртаг, Хавок, Хюгес... и аз. Отделно се избират трима, наречени Пазители, които в нужда ще заемат мястото на някой от нас, ако той загине. В момента Пазители можем да наречем Саку, Ваш и Ямада. Знам, че искате да се срещнете по-скоро с Роланд Колд... но се страхувам да го повикам, за да не изплаши гостите ни. Тъй че ще ви дам да препишете нещо.

Прехапа устни, май не трвябваше да идва...да... Щеше й се да не бе идвала, защото май пречеше на учениците. Е, поне щеше да научи нещо важно...

Скоро загубиха интерес, просто защото някой от умниците зададе въпроса, който разбира се се коментираше от по-големите, на такава тема.
- Сър, как Роланд Колд избира Мускетарите и Пазителите?
- Досега е имало само една група, преди нашата... от такива лица. Той сам решава, той е живо същество, Хасегава. Роланд Колд е енергия, сила и живо същество, с разум, като нашия, вяра като нашата. Ще дискутирате неговата същност по философия. Той избира хората, които са уникални и незаменими по своему. Например Саку е ездачът ангел, а пък Ямада е музикален магьосник. Не съм чувал за друг такъв... зависи от силите и способностите. Пожелавам ти да станеш един от избраните, щом искаш... О, скоро свършва часа. Поне си препишете данните.

Е, Анджелика знаеше почти всичко вече, защото живееше с тях. Все още се чувстваше подтисната от онова, което бе усетила миналата нощ... Вече не бе малко момиче, бе усетила страст, бе разбрала какво е поне малко да си желан, а също така се бе почувствала глупава след случилото се...

Скоро би и звънеца, който май бе по-скоро камбана, поставена някъде навън, така че Рой скоро стигна и до нея с широка усмивка.
- Не ни пречиш, не се притеснявай от погледите. Те са любопитковци. Това тук са най-големите ни ученици, петнайсет годишните. При нас, когато станеш на петнайсет вече си пълнолетен, те завършват тази година. Ако искаш да видиш по-мъничките ще те заведа при тях... там е забавно, но и трудно, защото никак не слушат!

Засмяно го погледна.
- Мда искам при най-малките, но и тези...не мога да повярвам, че тук на 15 сте пълнолетни! - направо се учуди от думите му, но кимна отново. - Тук е много приятно.

- Законите са ни такива, какво да се прави - засмя се и после кимна - Ела тогава. Тук най-големите носят бяло, по-малките черно... когато станат истински войници, при завършването, получават тъмносиня униформа... каквато обикновено носим ние. Насам... Кои предпочиташ? Седемгодишните са най-малките тук.

- Хайде при тях!!- заарадвано кимна, щом й обянси.

Той я поведе по стария, напълно ученически коридор, естествено... счупени чинове, разни картини по стените... е, колкото по-нататък отиваха, толкова по-детинско ставаше всичко и нормално. Рой надзърна по някое време през една врата.
- О, извинявай. - явно някой от съучениците му забавляваше осемгодишните... - От там няма никой, нали?
- Диви и щастливи ученици. Върви ти.
- Мерси.

Анджелика внимателно оглеждаше помещенията.

- Ето, сега... - той отвори следващата врата и влезе първо да сложи ред, че наистина беснееха тук малко в повече. - Можеш да влезеш.
Когато нещата поутихнаха, разбира се, как иначе...

И влезе.
-Здравейтеееее!