Легенда и мит

Той седна до нея, за да я прегърне отново. Много пъти мнго хора имаха такъв проблем.
- Никой няма да те убие, щом си с мен сега.

- Не е сигурно! Нищо не се знае... - продължи да се поклаща в прегрътките му

- Не се знае, но винаги ще има кой да те защитава. Аз или друг, никой няма да позволи на някого да те нарани.

Тя се поуспокои и се сви в ръцете му страхливо.

- Нищо лошо няма да дойде за теб. Обещавам ти - поне не и от вида, който я плашеше в момента. Ха... коя да я нападнеше? Колкото и страшна да беше, заслужаваше си да й се види сметката, за да момичето да се успокои.

- Добре. - изхлипа и тихо каза, а след това избърса сълзите си.

Продължи да я държи в прегръдките си, щеше да се успокои... а и той имаше още набор от такива думи... не, че ги използваше по принцип... доста рядко дори, но понякога наистина му трябваха.

Разтрепера се леко след малко и изхълца веднъж. Сякашнаистина леля й се подготвяша де я унищожи!

- Няма никой, скъпа. Само ти и аз... и само някой да посмее да си играе на котка и мишка с мен, няма да му го позволя.

Скоро се повдигна и го погледна в очите. Изглеждаше кат измъчено котенце, тъкмо извадено от шахта, или друго мръсно място.

- Всичко ще бъде наред - усмихна й се, когато срещна погледа й. Не знаеше какво е преживяла, да... беше я намерил в любимото си местенце, а сега сигурно го мразеха там... но акво толкова, имаше и други такива места... Въпроса беше, че си бе постигнал своето...

Своето? Е, да, беше.
- Дано. - каза и отново сведе глава.

- Сигурно е... поне доколкото знам аз сега. Просто не се страхувай.

- Добре. - кимна и силно го прегърна, облягайки чело на рамото му.

Не му харесваше да я вижда разтроена... той не обичаше по принцип да вижда такива лица... вече им се беше наситил... така че се зарадва, че разговорът им отиваше към подобрение на настроението.

Е, тя имаше моменти, в които изпадаше втакива състояния и вероятно това никога нямаше да се промени... Просто сеотпусна на коленете му и замислено се загледа във въглените.

Остави я да стои там, докато не й минеше и не се почувстваше по-добре... предполагаше, че ще стане. Вярваше, че ще стане, естествено.

Скоро бе в по-добро настроение. Изправи се, изпъна с ехубавичко и излезе навън.
- Мммм, хубаво време! - каза и се ухили на лъчите.

- Да се неначудиш и ненагледаш! Това се случва изключително рядко! Умителят ни казваше, че зимният демон управлява снега и вихъра за цели двадесет години... и само той заповядва на слънцето да излезе през зимата.

- Ехааа, значи ставаме свидетели на нещо евероятно!

- Да... - беше виждал зимния демон и знаеше, че той получава обрив, когато слънчевите лъчи го близнеха с топлината си... така че изпращаше истински подарък на хората долу... зимният демон все пак живееше далеч в планините.

- Ела, ела, хайде! - хвана го за ръката и го задърпа навън.

- Разбира се, че идвам! Определено е като през лятото... я виж как напича... е, разбира се, това няма да стопи снега, но...

- Няма, но все пак е приятно. - каза и се ухили още по-широко на слънцето.

- Съгласен... да събираме багажа в такъв случай... добре се стоплихме, пък и сега е пролетно такова... ще изминем доста повече път.