Легенда и мит

- Мхм, мхм, хайде!- каза тя ентусиазирана и му помогна да оправят палатката.

- Така... - бяха свършили бързо и с това и сега той за пореден път държеше картата в ръце. Хм... селце тук, селце там... можеха да ги заобиколят, за да нямаше проблеми, в такъв случай - Сега на юг!

- Добре.- само кимна, тя и без това вървеше след него.

Ако имаха дракон, щяха вече да са намерили долината на червените цветя, но нямаше как, за жалост... Просто трябваше да потърсят по своя си начин.
- Интересно, на картата нищо не е отбелязано...

- А тогава как се очаква да я намерим? Да претърсим абсолютно всичко наоколо? - нямаше представа...

Според това, което е било могло да се разшифрова... трябва да следваме един точно определен път... където вече нямаме информация, трябва да си я намерим сами... смята се, че правилната посока е на юг и след ден-два, зависи как вървим... ще имаме основание да се огледаме и да видим цветята.

- Ааха... - кимна замислено.

- Да се надяваме само, че няма да отнеме толкова време, колкото тук е дадено... иначе може да ни хване някой студ.

Тя се засмя отчааяо и кима.
- Дао имаме късмет.

- Ще имаме, пътешественичке... Ще имаме, определено. Виж как хубаво напредваме

Тя кимна леко, молеше се скоро да стигнат до нещо... защото нямаше никаква представа все още как ще постигнат желан резултат...

Доста дълго пейзажът не се промени. Драконът... ако го имаше още, досега щяха да са стигнали... Постоя а няколко пъти на едно място, за да подуши въздуха, а на третото такова спиране нещо му направи впечатление.
- Да минем наляво... мисля, че усещам силен аромат на цветя, ако не ми се присънва.

- Мм... аз също. - каза тя и пое отново от приятната миризма. -Да, хайде.

- Дано не е някое друго цвете... но няма да загубим много. Чудесен мирис... - май не бяха сбъркали... снегът му се виждаше по-малко от преди.

Оооо, усещаше невероятната миризма. Усмихна се и потрепери.
- Наближааваме.

Скоро намериха огромното поле с цветя... да, безкрайно... червен килим от цветя... безкраен килим, по-точно.
- "В този град, изпълнен с ненаситност, само вятърът е свободен в небесата. Всичко, което остана от трепетната любов, е сълзата, в дланта на ръката ми." - следващата част от задачата им... просто го промълви, докато гледаше.

Хвана ръката му и преплете пръсти с неговите. Усмихна се мило.
- Ще се справим, знам си аз...

- Да... да слезем надолу... може би това ще ни помогне да разгадаем останалатга част, която рецитирах току-що.

-Мхм. - и слязоха по-надолу.

Обгърна ги миризмата на безброй цветя... даже тук бяха по-големи, изглежда... стигаха им до коленете, някои дори бяха по-големи... Особено опияняващи, разбира се.

Да, на Изабелла й стигха до корема, но това бе друг въпрос.
- Страх ме е от змиии. - прошепна.

- Не мисля, че ще има... Да видим... Ако искаш мога и да те понося, докато се ориентираме. Може да ти се струва нереално, но търсим руини от някогашен град в тази ливада.

- Няма да ме носиш, и пък и ти!- скара му се и изтича напред. - Търсим!

- Просто ти предлагам, да не ме сметнеш за... селяк или каквото се води. Внимавай, може руините вече да са и под земята.

Тя отрепери и го изчака да го настигне.
- Аха..