Легенда и мит

Той не беше особено сигурен как можеше да различи това чувство, за да знае той какво мисли по въпроса от своя страна. Все пак ако той се влюбваше често, просто нямаше да е такъв... може би... не знаеше.
- Странно е да обичат... мен.

И разбира се, че ако той се вльюбваше, нямаше да е такъв, там бе и част от чара на Кимбли. Но не пречеше тя да го обича.
- Не си длъжен да ме обичаш изобщо!!! Просто... ис кам да знаеш, че каквото и да стане, аз ще те обичам.

Той просто се чудеше какво наистина означаваше това... и по какъв начин хората разбираха, че започват да харесват, обичат или започват да се влюбват в някого... странно... Явно като на всички от съучениците му и на него нещо не му достигаше... но не му пречеше...
- Не мога да ти забраня да изпитваш каквото и да е към когото и да е. Странното е, че никой не ми го е казвал... като пълен невежа просто си нямам понятие от това.

-Едно такова чувство, което те кара да се чувстваш много хубаво и да ... ти пука за другия, просто... не знам как точно да ти го обсня.- каза и сведе засрамено глава. - Не може сестра ти да не ти го е казвала!

- Мен ми пука за много хора... но предполагам, че това, за което вие ми говорите е нещо доста по... доста по-различно... - е, предполагаше, че ако дойдеше времето просто щеше да разбере... някак...

- Ако някога го изпиташ, ще ти се прииска да го кажеш. - каза и погледна напред.

- Значи ще се опитам да го кажа... дано не сбъркам тотално... има ли някакъв шанс да сбъркаш това с друго? Или освен да се самозалъгваш или подобно... или пък не, могат да откажат любовта ти, нали...

- Не можеш да го сгрешиш, не, не можеш! - веднага каза и стисналицето му.




Мел! Проблеми със скайпу х_х!

- Вярвам ти - кимна й, да, всичко се учеше с времето и сигурно нямаше да сгреши. Стига да обърнеше повече внимание на себе си и на кое чувство какво е, може и да разбереше поне какво означава нещо малко повече от симпатия... той харесваше момичетата на външен вид... или защото му бяха пирятни и близки по характер...

Ще се оправи xD

Надяваше се един ден да чуе от него да излича точно тези думи... Отдръпна се от него и се загледа замислено към вратата.



Аз ще отлитам, че утре... наближава училище >.<
ЛЕКА! *мечка*

Е, нищо не се знаеше. Той се загледа в нея за няколко неопределени минути, после също обърна глава към вратата.
- Нали не те е страх да слизаш по такива странни места?

Е, да мислим оптимистично xD Лека~

- Не ме е страх. - каза с лека усмивка и въздъхна, подпирайки се на стената.

- Добре - подхвана я той, но пак се огледа загрижено за тази врата, не знаеше какво можеше да намери долу, в тъмното и огънят никак не разпръскваше мрака. Така че трябваше да подготви и копието, за да му е под ръка.

Стисна леко ръката му и заедно заслизаха надолу.

Тъмнина... мрак... нищо....Страх... тишина... стълбата беше почти безкрайна...

Вкопчи се за ръката му и прехапа устни.

- Твърде тъмно е - недоволно каза, когато повървяха още малко и той стискаше копието си в ръка, която беше станала вече почти бяла от толкова сила. Рано или късно щяха или да стигнат до задънена улица и да се върнат... или до нещо, което си струваше

Тя потреперваше, стискаше другата му ръка и вървеше...

Усети раздвижване от ляво и я дръпна нататък. Значи беше прав, това нещо се виеше като истински лабиринт надолу и все надолу, или поне на тях може би им се струваше така. Ако бе прав наистина... тук някъде... тук някъде можеше още да има хора. Рядко им ходеше на гости, а и Дарсия бе унищожил повечето от тях, сега бяха само като страхливи същества в мрака...

Прехапа устните си още по-силно и стисна очи. Едва...едва издържаше, вече се бе разтреперила от страх. Ала не толкова силно, просто имаше чувството, че попада в дупка.

Светлина ли беше това? Някъде напред... о... май мислеше че знае къде би могло да е попаднал. Оказа се прав. Сега стояха в края на тунела, внезапно срещнали се с мека, красива бяла светлина, някъде горе. Пещерата бе огромна... другият край не се виждаше, а надолу бе като бездна. Това беше.. граз на долноземците. Той се наклони през един парапет и се усмихна.
- Дано чернотата не е застигнала и това място. Долноземски град.

Tова нищо не й говореше, затова тя само хвана стисна по-силно ръката му и заедно влязоха по-навътре.

Нямаше никой, както и той очакваше. О, жалко... значи и тук бе стигнала злата заплаха от Юга... Черната вълна, която избиваше всичко по пътя си. Той се начумери, затова не докосна нищо, оставено по пътя. Вази, скъпоценни предмети... някой се беше опитал да ги спаси от злото... но вместо това беше загинал, изпарил се... най-мероятно... Той щеше да вземе само най-древното богатство, някъде надолу и все надолу в бездната. Намери стълбите, слава богу, те пък не бяха толкова стръмни.

Тя се препъна, но не падна и продължиха напред... вече започваше да се чуди дали бе добра идея да идват. Той... като не бе ходил преди? Май нямаше да има никога шанса да чуе да й казва, че и той изпитва нещо///

Този град беше доста по-голям, огромен... от всички, които той беше виждал някога. Сигурно бе някое важно средище... някога беше било.
- Долноземците, народа на земята. Казват, че някога, много отдавна, на света горе имало ужасяващо сковаваща зима. Част от хората издълбали къщи под земята, за да оцеляват. Малко по-малко, тъй като зимата трае 20 години... те забравили откъде идват... така се появили долноземците. Те дълбаят земята и правят радове като този в подземията. Изключително рядко някой излиза навън. Водят ги шамани и жреци, които предричат нещата с помощта на земен дух, същество без плът и кръв, носещо само щастие.