Легенда и мит

Потрепери от ужас, ама че хора! Кимна леко, подсказвайки че го е учла и разбрала, а след това оглед амястото.

Нямаше никой и това бе единственото, което го притесняваше. Докъде можеха още да стигнат, слугите на мрака... не му харесваше, че безобидните долноземци страдаха от това. Но най-накрая стъпи на пода, далеч, далеч от мястото, от което бяха дошли, после се огледа.
- В небесата примигват звездите. На земята цъфтят цветята. И сега, в моят свят, блести любовта ми към теб. Няма да изчезне. Няма да бъде спряна. Любовта, досущ като диханието, незаменима е. Радвам се, че съм роден, защото съществувам за теб. Живея с болката, боря се със съдбата. Дори и да си далеч от мен, с когото и да бъдеш, искам, моля се само за едно: Твоето щастие. Над това синьо небе са звездите, които те наблюдават. Моите чувства, които блестят за теб, са вечни. Гледам към небесата с широко разперени ръце, сякаш съм потънал в сън, сам, насилвам се да се усмихна и сърцето ми отново бие лудо. Няма да спре. Няма да спра. Мило... Да те прегръщам. Видях това в съня си. - беше последното от текста, който му бяха дали, но нищо не му подсказваше.

Чернокоската се усмихна леко и въздъхна, ех, като малка си бе мечтала някой да й го каже и на нея това...
- Много хубаво, нали? И сега какво следва?

Той й се усмихна, е, поне не го казваше на вятъра, ако не друго, някой го слушаше.
- Ако нищо не се случи, ще почакаме, може би ще поогледаме сами.

Тя отново кимна, а усмивката от лицето й се изпари.

Нищо не се чуваше, нищо не усещаше, лично той. Все същото мъртвило. Някога този град сигурно щеше да гъмжи от полуголи същества, защото тук бе толкова топло... После си пое дълбоко дъх.
- В небето имаше звезди... А на земята цъфтяха цветята... И теб видях в моят свят... - заговори си после едва ли не сам и вдигна глава към светилника далеч на импровизирания покрив, тавана на пещерата... дали нещо все пакне проблясваше там... цветя... върна погледа си на мястото, което бяха стъпили... дали под пясъка нямаше инструктирани цветя, ако разчистеше...

Тя също се оглеждаше наоколо, но все още...изобщо какво търсеха! Цветя? Цветя... този мъж определено я бе обичал.

Нямаше нищо. Бе се навел да изчисти пода от прахта, но той бе гладък и каменист, нямаше нищо нарисувано или пък някаква мозайка. Цветя... огледа се наоколо, но всичко бе празно и запустяло. Но те цъфтяха на земята... земята беше това, на което бяха стъпили... или ги имаше на определено място? Дали подът, който бе кръгъл, не бе инструктиран с образи на цветя по цялата окръжност. Отиде до края да почисти.

Тя се приближи към него, защото не знаеше какво мисли и смята да прави.

Приличаше на дете, което обича да се рови в калта... и точно това правеше, поне беше сухо и не се цапаше, само вдигаше прах. Дали това не беше.. обръча от цветя... май че да... продължи по-експидитивно и се усмихна, когато намери първото релефто изображение под привидно нормалния под.
- Пръстен от цветя... чудесно. - изправи се и хвана копието си - Ще стане много прашно, ще използвам магия... къде би могла да се прикриеш?

Примигна объркано,а след това се скри зад една от скалите, май бе добре... ис едно око наблюдаваше какво прави.

- Дано не те напраша много. Извинявай предварително - въпреки че и той самият щеше да стане прашно чучело. Удари с все сила с копието в земята, после бързо го вдигна във въздуха и завъртя. Рожденният му елемент беше въздух и това улесняваше много нещата... наоколо частиците пясък последваха примера на въртящото се в ръцете му копие и тръгнаха и те нагоре.

Tя гледаше смаяно Кимбли, макар че очите й се напълниха с прах.

Той посочи с копието си накъде да тръгне вълната пясък и половината го заля, когато направи прилежна купчина в другия край, без да пречи. Чудесно, само дето отй се закашля и му трябваше време да прецени резултата от откритията си.

Тя се озъкли, ама той, защо..Я, това цветя ли бяха?

Ужас... повече нямаше да прави вихрушки... край на кариерата му като магьосник... Най-накрая се озърна, за да види дали беше бил прав... значи все пак го имаше... обръча от цветя, в средата на който бе застанал той... Поне не беше напразно...

Тя се засмя и изпляска.

Той беше като пясъчно чудовище от пустинята, но пък й се усмихна, ако изобщо можеше да си проличи, даже направи и един нарочно неспокосан поклон.
- Погрижих се за цял ден чистене.

Тя изтича до него и му помогна да се изчисти.
- Готов си.

- Добре, че нямаше повече пясък... - още го усещаше по гърлото си, но като пиеше вода после щеше да се пооправи - Благодаря.
И къде бяха всъщност? По средата от цветния кръг... Това, този кръг, така изографисан... и светлината горе.
- Възможно е това да е портал. Ще видим след секунди...

Тя стисна ръката му и заедно се приближиха.

Светлината горе, трябваше да я наблюдава по-основно. И май беше прав, как точно нацелваше нещата само... Прекрасно, прекрасно... Всичко около тях започна да проблясва.
- Подготовка за телепортация... моли се да не ни срещне нещо от другата страна.

ПРегърна го, силно се вкопчи в него истисна очи.

Сякаш пропадаха, все едно нарочно бяха стъпили в бездна. Ако не се държаха, просто щяха да оппаднат във въртележката от въздух и прах така или иначе. Хич не беше приятно. Той не мислеше, че приятелката на онзи би се зарадвала на това. Слава богу, попаднаха в пещера с небе от безброй звездици, нежна ярка трева под краката... и нямаше нищо.

Стресна се щом отвори очи, това не трябваше да се с лучва, особено след този удър по главата й. Ако Кимбли не я държеше, щеше да падне.