Върнат в синевата

Тя се хвърли вполяната от сини цветя и се изгуби някъде вътре.
- Хахаха!



- Добре, сори, не м исе карай!-сепнато реагира

- Внимавай да не се загубиш съвсем! - той затърси и пейката, която... трябваше да е някъде из тази гора цветя... стига да я намереше... беше искал и беседка, но... забрави... поне имаше хубави пътечки, по които тръгна да следи цветята, които слягаха когато ангелчето минеше покрай тях.

- Аз не мога да се карам. Чудно, че дори ти е прозвучало така.

- О-о-о-о, красиви са!



- А...да...-тя се усмихна ип риб лижи-може лид ате пипна

- Разбира се, че са! Аз ги избрах естествено... е, да де, по мой вкус... - намери и пейката и една малка декоративна масичка за чай... заничи и дворът му се смяташе за особено приятен. Няколко ниски декоративни дървета сред гъмжилото от цветя... още по-добре...

- Разбира се... люспите са хлъзгави по принцип и мокри... иначе не бих оцелял далеч от вода. Когато съм ядосан могат да станат и остри.

- Нали тръгна да ме търсиш бе! - засмятно сепошегува



- Моля те, не се ядосвай докато те пипам - засмяно каза иплъзна ръчичка по хлъзгавата кожа.

- Отказах се... твърде много са цветята. очаквам да се появиш изведнъж от някъде и да те хвана тогава.

- Това е невъзможно... аз се ядосвам рядко.

- Да падна върху теб? Хехехе, знам, че обичаш дасезанимаваш с мен. - каза тя и се появи скоро до него.



- Това е хубаво, да, ангелите почти не се ядосваха, нали?

- Това ми е работата, нали? Пробвам масата и пейката дали не са създадени за забава... тоест да се строполят, щом седна на едното и оставя чаша на другото... май са добре...

- Така е. Случва се само когато човекът, който защитаваме е твърде застрашен от демона си.

- Е, изкарваш се съвсем детегледачка!



- А?! И как успявате да победите демона?! А случва ли се той да ви победи?

- Ами, нищо... някои хора ме виждат точно като такава, когато съм в училище и при малките деца... обикновено преподавам на големите, но се случва да замествам. Няма значение... хубаво е, че най-накрая ми позволиха да си живея където искам от двореца... тоест, успях да преместя всичките си боклуци.

- Ние никога не сме се виждали с демоните на хората, които са близки до нашата същност. Да... понякога той надделява, понякога ние.

- Хахаха, на мен ми е доста забавно в твоите часове, но пък... спри да ме изпитваш по математика! Значи, само заради теб имам не особено хубави оценки! При другия учител имам само 5 и 6 - засмяно каза.



- Да, тъжно ли ви е когато спечелят демоните? Така де, какво става тогава?

- Друг учител, този учител... за мен е важно поне да запомниш колко е 6 по 7! Знаеш, че обичам всичко да е точно... няма пък сега да се излагам пред останалите учители. Пък и какво, ти скоро завършваш, другият учител ще напише неговите си оценки в дипломата ти.


- Тогава за нас е мъчно, защото не можем да помогнем особено... стараем се, но понякога нещата могат дори да имат фатален край.

- Е, и при двамата мисе оформя пет, но при теб за по-шарени!



- Какво ще рече фатален?

- Така трябва! Ученик с шарени оценки е по-добре от някакъв очилатко, който се пъчи, че много знае пък! Хайде, ти пък, все едно се интересуваш от моите науки...

- Човекът може да умре, ако демонът победи завинаги. Понякога демонът взима надмощие до степен, в която човекът вече слуша само неговите напътствия.

- Интересува м се!- приближи се към него и в седващия момент се засмя- Много малко!


- Ами ада и рая, после...?

- Знам аз, знам... и си личи! Няма какво да ти се карам... аз тъкмо започвам работа като учител, ти завършваш... с твоето поколение излизане на глава няма.

- Хората, които умират, отиват в отвъдното. Те могат да решат да останат там. Но по принцип Съдбата или нещо друго трябва да види дали душите им са достатъчно чисти, за да дойдат тук, при нас... или да отидат в земите на демоните. Ад и Рай не са точните понятия... те стават или ангели или демони. Тоест... живеят с нас... островът на мъртвите е на север. Те са приятни хора, не зомбита.

- Е, ние сме на горе-долу една възраст, какво ми говориш!!


- Ммм, да, разбирам...и аз винаи съм си го представяла така! А дали не сънувам? Как така аз съм тук?

- Да, да, с две години разлика - те бяха свикнали горе долу да определят годините си все пак, слава богу. - Но няма значение. Ще ти пиша петиците, докато не се научиш!

- Нямам представа... един човек винаги може да достигне този остров. Но не и островът на мъртвите... той е недостижим за никого. Иначе всеки може да ни бъде гост.

- Двеее години..-кимна тя и го погали с косите си. -Ужасен си, вместо да ми вдигнеш с една единица!




- Значи не сънувам в реалния свят, а съм нистина тук!

- Хм... Даже може да спадне сега, ако разберат, че живеем заедно. Да не вземат да измислят нещо, което да не ми хареса и да ме намръщи.

- Предполагам, че е наистина така.

- тОгава ме изпитай на сложната геометрия, пиши ми две текуща и ще ги накараш да се извинят.



- нО има ли вероятност да е сън?

- Хм, след като аз съм принц, имам и по-ефективни начини за това... Но ще видим... утре имам часове при по-малките, така или иначе.

- Изключително малка. Ако беше сън, не е възможно тук всички да сънуваме един и същи... а аз съм напълно уверен, че не съм част от ничий сън.

- Аа... хайде да лягаме да спим, вече стана късно! Хаайде - хукна към новата си стая.



- Аз ще се ощипя за всеки случай.

- Ех, добре... - сега пък беше решила друго... така и така беше изморен, може би защото в двореца твърде много го напрягаха. Но с удоволствие можеше да пробва що за удобства са му предложили хората, от които бе купил къщето. Отиде в своята си стая и веднага се пъхна в леглото... по-скоро под крилата си... те нямаха нито "пижами", нито пък одеяла, за такава горещина.

- Добре... но знам, че ще те заболи, което ще докаже, че си тук.

- Студено ми е! - казаи отиде при него, скривайки се под неговите крила. - Вече не ми е.



-Да, заоля ме, ух!