Върнат в синевата

- Моля, заповядай - посочи към градината без да се притеснява, че темите се сменят една след друга. - Не можеш го накара да ме признае. Той е крал!

- И кво от тва? А зпък съм ангел! - гордо обяви и се разсмя весело-

- И той също... ама пък крал... тоест, искам да кажа, че каквото е наумил това е. Например, сега е наумил да изгони Гаури... ние не можем да му се опълчим, другите... Изпрати Ремо, черният ангел, най-малкият ми брат, по дяволите... не успяхме да го спрем.

- Лошо, ама ако всички се изправим срещу него, ще успеем!

- Не ми се вярва. Само да го разсърдим още повече и току-виж и някой друг прогонил. Просто не го мисли. Мен си ми е добре и така! Нямам противни царски задължения.

- E, щом се чувстваш добре...-усмихна се и търган напред.

- Няма как да е иначе, нали? Щях да съм другаде иначе - макар че отй искаше да се премести, но още нямаше правото. Някой ден щеше да го направи, тъкмо да не вижда постоянно онази жена.

Тя се разсмя.
- Хайде, ела да се разведрим! Събота е

- Е... разходката не е ли разведряваща? Къде можем да ходим?

- Е, то само от разходка ще умалеем! Аз обичам д аЛ-Е-Т-Я!

- Полети де! - той го правеше само като идеше до града и училището. Тук в двореца рядко имаха шанса да го видят да го прави. А пък някога бавачката му казваше, че много блестял там горе, с тези златни крила.

- Хайде де! - подаде му тя нежната си ръка и го погледна право в очите.

- Добре тогава... - нямаше толкова ярко слънце днес, така че нямаше чак толкова да им пречи на дрънкащите. Понеже живееше в двореца и те обичаха да правят забележки. Някой ден той щеше да прави на тях. Хвана я после и разпери отдавна неизползвани като че крила, или още беше рошав от последната среща с неприятен човек.

- Красота! - изцъка тя, защото рядко го виждаше да лети, а когато се случеше, бе невероятно!

- Глупости - измърмори в характерния си стил, понеже трябваше все нещо наобратно да добави.

- О, да, да, ти и твоите вечни спорове.-пусна го и излетя напред.

- Хм. Аз не споря! Реалист съм! - последва я, издигайки се в присъщата поза на дете, което казва "Няма пък!", скръстил ръце, само дето не тропаше с крак. Нея щеше да настигне на всяка цена.

- В такъв случай погледни в речниците какво е значението на думичката реалист и това на песимист, и тогава ми се обади! - оплези се тя и продължи напред, без да го очаква или позволява да я настигне.

- Разликата не е много голяма... песимистите са по-големи реалисти от оптимистите - как той да погледнеше оптимистично точно в двореца идея си нямаше, но... е, някой ден щеше да напише философско есе за това. Със сигурност беше летял повече от нея! Щеше да я настигне бързо.

- Най-хубаво е да си реалист, така намираш златната среда, същата като крилете ти, умнико!-пошегува се тя и продължи.

- Както и да е... - всъщност, той беше учител по математика и някога изобщо не го беше бивало във философските науки. Заместваше учители, но и не с удоволствие. После се намръщи и я настигна ързо-бързо без да се мае, дръпвайки я към себе си. Кралската процесия.... Винаги минаваха точно от там, откъдето някой е решил да тръгне да си полети. Баща му мързеливо седеше на едно килимче, което други ангели обикаляха и носеха. - Сега да не пречим на господина. - ако им препречеха път тя щеше да пострада най-много, защото ангелите щяха да изпаднат в ужас ако кралят се караше със свое дете, дори непризнато, публично.

Затаи дъх, щом я издърпа към себе си и го погледна изумено, но щом разбра причината се изсмя тихо и се отпусна баш в ръцете му.
-Добрее.


Гут Найто Т.Т /гуши/

Направи път на господата и госпожите от великата пародия, която се разхождаше под носа му. Но не се поклони, естествено. Може да си търпеше наказанието после, но само ако го намереха, нали... ха... ако се поклонеше тук на баща си, това щеше да означава, че признава неговото мнение и подкрепя това, че Гаури щеше да бъде изгонен и Ремо - прокуден завинаги.
- Добър ден, татенце. И приятна разходка. - каза му все пак, докато се разминаваха и погледите им се срещнаха. Кралят сигурно си мислеше нещо от типа "Каквато майката, такъв и сина". Друг път...

Лека лека~ *гушан*

Анаел само бе свела леко глава, като русите кичури бяха закрили ироничния поглед и усмивка, блестящи на красивото й лице.

Дявол да го вземе! Татенцето реши да се спре? Какво мислеше сина си за сваляч като самия себе си ли? Нямаше да му даде момичето дори, за да откупи възможното щастие в двореца за себе си. Глупости... за нищо на света.
- Върви си. Ти и свитата ти не ме засягате. Просто ти направих път да си отидеш по-бързо - баща му сигурно нямаше да отговори, понеже свещеният му глас не можело просто така да се чува и дрън-дрън... е, в свитата му имаше някои нейни приятелки? И негови... любопитковци.