Върнат в синевата

- Остави ме намира... - ангелите заспиваха сравнително бързо, или поне... се унасяха бързо, така че едва ли имаше сили да й се кара. - Казах ти, че спя по традиционния начин и не искам да ме притесняваш.

- Е, значи съм познал...
- Гаер, ти винаги имаш сравнително точни... предсказания. Все пак... ако искаш, ще потърсим с какво си дошла и как.

- Така ми е удобно! - сопна се тя и се нагласи пак.



- Вярно, не помня!

- Ако можеше да ме прегърнеш щеше да е още по-добре. - измърмори си нещо от този тип, понеже повече от желанието му да я гони му се спеше... и никога нямаше да си признае, че като дете беше завиждал на няколко индивида от семейството си, задето много ги закачаха, що се говореше за гушкания.

- Предполагам, че Гаури би ти помогнал за това. Той пази спомените ти, донякъде... в смисъл, че ако е свързан с теб, струва ми се, ще се опита да намери липсващите парченца.

- М... - тя го прегърна спокойно и се загледа замислено в крилата му. Горкия...



- Е, Гаури, ти си на ред!

От своя страна вече се унесе съвсем. Иначе... о, ако се събудеше, когато тя вече беше будна щеше да й се кара... макар че той обикновено имаше други приоритети сутрин... дано имаше какво да сготви.

- Добре. Хвани ме за ръка и ще видим какво мога да направя.

На сутринта остана гушната в него.


Хвана ръката му и затвори очи.

Той имаше хубавия и прекрасен навик да се стряска дори в тиха и спокойна утрин... Бяха го наплашили, че идват точно в това време да го притесняват... но вече си имаше свой дом... Е, събуди се, чудейки се откога е получил привилегията да бъде гушкан. Както и а бе, трябваше да направи закуската, ако искаше да не се кара после с нея.

Беше трудоемка работа... понеже изискваше доста ровене в миналото и доста отхвърляния на различни възможности.
- Което успея да видя ще видиш и ти, все едно се разиграва пред очите ти.

Е, тя продължи да спи сладко-сладко гушнала го. Краката й бяха преплетени с неговите, а ръцете й го обгръщаха нежно. Спеше много сладко и ... наистина приличаше на ангелче, а не демон в съня си.



- А, ВИДЯХ! Излязох с чершаф през прозореца и просто се разхождах по далечен плаж.

Но трябваше да стане да направи закуската, колкото и да беше приятно... Усмихна й се, както беше сутрин и тъкмо се беше събудил в сравнително хубаво настроение. После я целуна по бузата и започна борбата за измъкване.


- Искаш ли да се опитам да извикам по-точни... моменти.

Тя отвори очи щом той помръдна и го погледна шокирано. Беше я целунал, тя усети! Гушна го силно и се ухили ангелски
- Добро утро!


- Да, искам!

- Добре, нека е добро - беше невероятно за един ученик, макар и завършващ утрото да е добро... да, дори тук... но е, сега... чак пък толкова невероятно да беше, нали... - Много бързо се будиш.

- Добре, дай ми секундичка...

- Все пак е нормално, аз будя всички, само една прашинка да падне на главата ми се събуждам!- определено бе преувеличено.


- Даавам...?

- Хм... значи трябва да си чистиш крилата винаги, когато си лягаш... нарочно го направи това вчера.

- Хм, опитвам се... наистина ти е доста мъгливо... дори за моето съзнание.

- Стига де! Не ти ли беше приятно?



- Какво лки осзначава това?

- Това нямаше никакво значение. - което се считаше за отговор "да", който той по принцип май често избягваше... Поклати глава, ако това изобщо беше възможно в легнало положение. - Гофрети или палачинки искаш?

- Може би че е свързано с твоя демон... или е това, което нямам право да ти казвам.

- Гофрети! - веднага каза тя и скочи от леглото.


Тя сесепна
- Нямаш право? ДЕМОН? А?!

- Добре. Подай ми и онова там, въргалящото се бяло, ако обичаш - това му служеше май за сутрешна... препаска? Обичаше да го ползва наместо да се облича, преди да готви.

- Виж, ние не управляваме живота ти, нито аз, нито демонът. Съдбата решава всяка твоя стъпка... някои неща не ожем да ти кажем с точност.

- Хммм~~` давам, давам.-взе го и му го подаде, надниквайки към болуголото му тяло.



- Това е странно... съдбата.. нима съществува?

- Тъй, това ми се води престилката. - препаса се с това, да... дори когато бе в двореца си готвеше сам... преди готвачите още да са станали.

- Разбира се! Но само избрани хора отиват на летящия й остров. Тя е онази, която изплита живота на всички ни.

- Хм-хм, май забравяш къде живееш? Нима тук има готвачи?


- Вярно? Как така го изплита?

- Нали аз съм готвачът? Докато ти сладко спеше в двореца, аз отдавна се научих да готвя. - не, че се хранеше обилно... дори не приемаше нужните калции за деня... затова не летеше особено много. Но нямаше значение.

- Не съм особено сигурен как точно става. Но тя плете нишките на времето. Нейният остров, който лети в небесата, е мястото, където съдбите на хората се раждат и умират. С ръцете си тя сътворява времето и оплита с него страдание, болка, щастие...

- Ммм, тогава днес ти ще готвиш за мен, а аз за теб.-каза и изтупа ръце, тръгвайки към кухнята.


- Ооо... значи се знае и кога ще умра вече?

- Искам ти да ми провериш пощата. Дразня се, когато трябва да го правя сам. Лошо е, когато принц завърши училище. Изпращат му веднага списък с възможни кандидатки за съпруги.

- Не зная. Това само тя знае... Тя решава по какъв начин и по колко от всички радости или тъги да ти даде.

- Внимавай коя ще избереш. - пошегува се тя и отиде да му донесе пощата.


- Ех, а неможеш ли да я подмамиш с нещичко?

- Никоя. Толкова ли не разбраха, че е по-добре аз лично да съм ерген... Виж имената, някоя може да ти е позната. Обикновено са момичета, които са с много малка разлика по-малки от дадения принц... Сигурно и теб те има, не съм гледал. - повдигна рамене. Откакто първата, която беше харесвал някога, му беше отказала с лека ръка, беше се отказал изобщо да се вглежда в който и да е. Нямаше значение. Запали малката печица, за да започне да готви.

- Не. Разбира се, че трябва да е непреклонна. Иначе всеки ще моли за вечен живот от нея.