Когато се срещнем...

- Ами, той просто няма нерви за това... Може да ми бие една плесница... но пък след това може веднага да ме прегърне. Имам предвид, разбираш. Нещо рязко и болезнено, последвано от доза обич... така винаги става.

Тя се разсмя истински, но и все пак тихо.
- Ясно!

- Ще видим дали ще ти заприлича на мен. Казват, че приличам на дядо си повече... понеже е бил розовокос...

Прекара пръсти през косите му и се засмя.
- Когато те видях, първия път, помислмих, че си боядисан.

- Боя? О, не, не... тук само кокетките се боядисват и то личи... боите ни не са качествени. Да... ние се раждаме с различни коси и различни на цвят очи... ездачите са такива.

Тя кимна.
- Забелязох... и някак си много се радвам, че имам възможността да бъда с вас, защото видях различен начин на мислене, различни хора, просто...друг свят.

- Така си е. За хората си е стряскащо, поне повечето. Но съм сигурен, че ти ще има още много време да се забавляваш с нас... Малката също е с разноцветна коса... какво ли ще кажат тези, които не са виждали...

-Няма значение какво ще кажа.-кимна леко в леглото и потърка лице в гърдите му отново.

- На мен ще ми бъде любопитно. От години не съм се срещал с хора отвъд царството на драконите. Тук всеки има някакъв такъв... дефект го наричат отвъд, в смисъл нещо различно.

- Да, странно, защо бли винаги различните ги приемат с дефекти?-погледна го - Няма значение... ще видим

- Защото са по-различни. Но спокойно. Хората наоколо и в съседните царства са свикнали с какви ли не странности.

- Магъосници сте все пак!

- Да... Надарени с малко по-нестандартни способности от обикновените. За нас това винаги си е било нормално.

Тя кимна и се поизправи. Имаше нужда от почивка. Обожаваше бебчето си, грижеше се постоянно за него, но не бе оставяла дори за няколкоминути само с Ямада вече година. Косите й бяха станали малко по-дълги, но все така къдрави и подсилващи чара й, а тя отново бе върнала красивото си, стройно тяло.

Усмихна й се, както още си лежеше. Правеше го сутрин, когато малката не ги караше да стават рано-рано...
- Личи си, че е пораснала... вече не е нужно да ставаш в четири и половина.

- Това е вече навик, но не се чувствам зле от него.-каза тя и се усмихна сънено. Е... не се чувстваше ззле, но отстрани може би наистина така изглеждаше, защото имаше леки тмни кръгове под очите си.

- Зная... просто се радвам за порастването й - мързеливо погали едната й ръка, която беше наблизо. Скоро щеше да се разсъни нямаше как. - Скоро дори няма да плаче...

- Ех, направо не знам кога мина една година, сякаш вчера се роди, нали?

- Да... всичко се бе случило така внезапно... че сякаш още е като сън... първите моменти.

Тя се засмя.
- А денят на раждането й, хахаха?!

- Нали тогава бях на фронта... докато не разбрах за ситуацията... денят на раждането й... о, да кажем, че беше истинско изпитание за неподготвените... така де... очаквах бебето, но не знаех как да си усмиря емоциите.

- Чудничко как не припадна! - з

- Стига де~ Напръсках се със студена вода и ми мина!

Целуна го няколко пъти по бузата, носа и челтоо, а след това се разкикоти.
- Да, добре че!

- Ами! Тук се смяташ за ужасно болен, ако припаднеш! Аз не бях болен, просто емоциите ми бяха в повече.