Когато се срещнем...

Тя се отпусна в леглото и сокойно кимна, сетне се зави през глава и стисна очи. Ех~

- Сънливке, ако пожелаеш, ще ти дам един цял ден истински релакс. Може да ти се услади. Знаеш, че с радост бих се забавлявал с малката.

Това й прозвуча... ужасно. Не знаеше защо, но се почувства много зле от думите му. Подаде глава и я поклати
-Не, не искам.

- Можем тогава да отидем заедно и тримата. Не е толкова далеч... и снегът ще се стопи скоро... ще стане просто малко по-проходим.

- Това е по-добра идея.

- Добре тогава. Когато малката се събуди ще идем да хапнем и ще прескочим до изворите. Та те са на десетина минутки от тук! Баните под двореца се поддържат от същата вода... но са само за нас.

- Чудесно.- тя се изправи и отиде в банята, където се освежи и върна... в много,много добро настроение.

Беше поотворил малко прозореца междувременно и оправил леглото по свояси магически начин. Щрак с пръсти и всичко беше като ново. Имаше пердимството да е магьосник все пак...

- О, иска ми се и аз да можех да щракна с пръсти и всичко да святка.-пошегува се и се разсмя.

- Привилегия на разноцветните глави... всъщност, предполагам и ти можеш... ако събудиш елемента си и понаучиш нещо за другите.

- Струва ми се ... направо невъзможно.

- Да, предполагам, че така изглежда... зависи от това колко силен е елементът в теб. Не разбирам много. Роден съм като магьосник... някои невъзможни неща са нормални за мен... но не мога да ги обясня.

Дръпна го към себе си и го гушна, без да отговаря на каквото и да било, нито пък да пита.

Усмихна й се отново. Розово-лилавото му момиче днес изглеждаше още по-щастливо и от вчера и от вчера... но всеки ден си мислеше така.
- Хайде, розово бонбонче. - отвърна той на прегръдката й - Да взимаме най-важното.

-Мда.-взеха беба, приготвиха я, а след това заедно излязоха.

- Първо на закуска... преди да са изяли всичко, че дори и храната за бебето...
Макар че когато наближиха залата и той чу високите гласове май се отказа вътрешно...

- А? - тя отвори вратата и...

Един бе високият глас по-точно. Той идваше от мъж, който изглеждаше на средна възраст, но сигурно бе над петдесет и повече. Ездачите бяха дълголетни създания. Нямаше нищо чудно в това да се срещнеш с човек на 111... При това те винаги, през целия си дълъг живот, оставаха младолики... много рядко и побеляваха.
Така че мъжът в залата, който се смееше високо, бе с катраненочерна коса и ярки лилаво-виолетови очи. Още един човек тук притежаваше същите. В момента бе захлупил на главата си малко кепе. Идваше отвъд планините. От там идваше Ямада. Единственият признак, че бе някак по-възрастен, беше изразът на лицето му. По-голямата мъдрост, събрала се там. Баща му беше решил да го изненада първи.

Дда, Анджелика направи крачка назад и остави Ямада и баща му да се видят.

Или по-скоро да се пребият. Това беше личният поздрав на господина от планината. Още щом зърна нещо розово на прага изкрещя едно поздравително "Ямада!!", което при спокоен ден щеше да се чуе чак долу, в града. И естествено се приближи заплашително стегнал ръка в юмрук.
- Глупак такъв! На какво ме направи у дома, а?! Всички знаят, а аз не знам! На бонбони ще те направя!

Анджелика остана настрани и започна да оглежда стаята, сякаш не я познаваше.

- Остави ги да се бият и ела да се нахраниш, Анджелика! - другите веднага й намериха място на масата... естествено. Знаеха, че докато онези двамата се разберат...

- Идвам, идвам.-засмяно каза и се приближи при тях.

- Седни тук, ето и място за малката... Преди дядото да я е докопал! Той е малко страшен, нали няма да се разплаче?

- Няма, няма, стига да я забавлява.