Мракът и зимата

- Омръзна ми...Тъмнината се разраства, но не достатъчно. Време е за краят. Време е аз да се надигна в мрака. Това е глупаво...Всичко...е глупаво...
Сините очи в мрака обаче останаха все така спокойни. Сините очи, които винаги смятаха и правеха нещата по свой собствен странен начин. Защото всеки имаше правото да защитава собственото си решение.
"За всеки мъж ма причина, за която би умрял с радост. Да защитава правилното, за да има място, на което да принадлежи. И всеки мъж ще се бие с чисти ръце в отчаянието. И ще даде кръвта си за стръковете в потопа от неизбежно нашествие."
Точно така. Време бе това предсказание, тази поличба...Да бъде изпълнена от онзи, който трябваше да я изпълни...Негова Съдба и негов път...Напред...В потопа от неизбежно нашествие.
Лисицата надигна глава, сякаш бе чула мислите на залата. Когато той мислеше, мислеше и Кулата, а ако тя мислеше, то тъмнината се сгътяваше все повече и повече. Той се усмихна. С тази спокойна и весела усмивка. Играеше си с нервите на другия. С нервите на онзи, който най-много искаше да победи, а след това и всичко живо. Първо обаче...Бе време да вдигне силата си. Даедел щеше да изчезне във времето.
Първо те...Нищо не подозиращите. Или по-скоро подозиращи. Бе време да се надигне и да ги победи...Веднъж за винаги. А ако успееше да залови и него...Още една мрачна и спокойна усмивка.
Изправи се в тъмнината. Не можеше да се бави толкова. Вече не...
- Матилда, време е да намерим пътя..Към неизбежното отчаяние.
Първо...Бе време Рой Мустанг да падне. Той твърде дълго бе защитавал царството си...Но вече не...Бе време да го накара да се примири...може би да загине. След това времето щеше да покаже пътя. Време бе Царството на Драконите да се примири вече...Без Южната си армия, останалите три не бяха проблем...Може би само най-непокорната...Тази на един друг човек, свързан с една поличба.
Черна светлина, по-черна от мрака....И вече...Го нямаше...

Тронната...Тронната беше празна, само той беше там. Там, по-скоро на пода...Но не беше мъртъв. Не и сега, твърде скоро беше. Не, мрака все още живееше в него. Значи имаше шанс. Той...Щеше да го намери. Този път Даедел щеше да си плати. Дарсия се изправи и се огледа. Нямаше вече кръв, нямаше я и раната. Но кой ли...Вълконещото?Не...Някой...Не, не знаеше кой и сигурно вече нямаше да узнае, защото друго беше в ума му.
- Хитър си...Но това ще ти донесе още болка. Даедел! - изръмжа там в тъмното, тъмнина, още по-черна от гнева му, който сега се беше развихрил и не искаше да спре. Изправи се и погледна черното небе навън.
- Ужасен Сенчес Гарван лети из мрака. Ужасен Сенчест Гарван крие се в полята. Но ти, Гарване. Ще умреш под ноктите на орела. Орела, чието име не означава нищо на никой от езиците на царствата, но в мрака има само значение. От моята магия, гарване, от моята. От моето "Кърваво Сияние"....Това означава моето име...Звучи по-добре, нали?
Никога на никого не беше казвал името си, нокий не го знаеше, нямаше смисъл да го знаят. То си беше негово. И с негова помощ щеше да победи другото. Вече се можеше да спре. Време беше за болка...Още по-голямо. Сега беше здрав. Не, нямаше да остане тук на сигурно. Бяха му отнели ангела...Но това нямаше да му попречи. Това само щеше да го нахъса.
- Гарване...Аз...Ида! - чернотата скоро щше да се разрастне...отново

- Нима си толкова сигурен? - тъмните очи в мрака подсказваха колко несъгласен беше той. Онзи, който замисляше ново коварство. Ново, много по-страшно...Защото не със сила знаеше само да напада той. Знаеше как да дойде тихо, знаеше как да заеме мястото, там в тъмнината и един ден...Да излезе отново. Можеше да напада и така. Друият, той нямаше да го очаква.
"Да" червеното око в тъмнината намигна сякаш, но говореше съвсем сериозно. Това предизвика усмивката на лилавокосия и той се обърна по навик към трона, на който сега нямаше никой.
- Ако Гарванът е слаб с едното перо, това перо ще му бъде откъснато. Ако драконът губи люспите си, става слаб. Ако Гарванът губи крилата си, умира. Бавно...Съвсем бавно.
"Неговите крила вече са достатъчно оскубани"
- И перата ще продължат да падат. Какво има Торн?Разчувства ли се?Да те върна ли искаш?
"Моето име е Глаурунг" огромна злоба отново просветна там, където вече нямаше добро, Дарсия беше изкоренил това и го беше захвърлил в бездната, където нямаше нищо
- Много добре... - той пристъпи към трона и го обиколи бавно, сякаш очакваше нещо да му се подскаже от там. - Какво ли не би дал Даедел за това място...Не е ли време да го предизвикам открито?Не е ли време да покаже истинската си същност и той...Но чакай...Гламдринг създава проблеми...А магията му е твърде силна, идваща от вековете. Но пък....Ням да я реализира...Страх го е.
"Черната магия може да го погълне завинаги. Теб също. Но Гламдринг не ти принадлежи. Оръжието може да ти даде само елфа"
- Знам, знам го... - усмихна се и вдигна глава - Може би...Трябва да намерим Ним
"А може би, господарю мой...Трябва да обмислим ходовете си"
- Може и така да е. Може би си прав. Да му дадем почивката, която иска..Но чернотата...Тя няма да го пусне...Няма. Няма!
"Господарю, изпускате краищата"
Червени ярки очи срещнаха драконовите и драконът потрепера.
- Не е вярно. Просто виждам едно хубаво забавно бъдеще.
"Кървавото Сияние ще се е кръв" скри се там, за да не попадне в обсега на гнева му и остави господаря сам с магията

- Какво е станало, Глаурунг? - насмешливият му глас отдавна не беше чуван в двореца. По простата причина, че се бе скрил в кулата си и не искаше никой да го обезпокоява. Какво беше правил там един бог знаеше. Може би както и преди бе заровен в книги за мрачни последствия и магии. А може би бе кроял мрачните си планове над черните си карти. Само Дарсия си знаеше какво бе ставало в стаята, където никой друг не беше влизал.
Не беше обръщал внимание и на майка си, която още обикаляше тази кула. Бе се опитвал да я убие, да отнеме силите й, но вещицата още се държеше.... Че как, през годините толкова деца се бяха опитвали да са сринат, тя знаеше как да се държи. Това не притесняваше Дарсия. Той вече не й обръщаше внимание. Лудото ми изражение бе се махнало от вече усмихнатото му дяволито лице. Като на малко рибарче, което се е скрило някъде и чака голям улов, знаейки, че е избягало тайно от вкъщи. И не го интересуваше дали ще го търсят или не.
Драконът изръмжа ядно, беше покрит със червен сняг, пропит от собствената му кръв. Не беше искал вероятно да среща господаря в момент като този, но Дарсия явно обичаше да се появява в момента, когато нкой се провали.
"Опитът се провали"
- Онзи с Ямада Раску ли? Ама разбира се... Но би трябвало да си засякъл Муртаг по веригата някъде, нали? Изпратих те да видиш къде е, не да ми докладваш дали съм постигнал нещо или не. Знам какво постигам с опитите си, драконе.
"Пътят е затворен към него"
- Браво! Браво! - вдигна ръце и се завъртя с гръб към съществото, после изръкопляска - Невероятно откритие! Не го знаех, брей, защо не съм се сетил!?
Драконът изръмжа по-ядосано към вложения в думите присмех. Но не се опита да каже нищо, отпъди от гърба си още малко сняг.
"Защитава го силна магия. Мисля, че е поставена там от същество, което не е от нашия свят"
- Имаш редвид ангел ли? Бъди по-конкретен, приятелю.
"Отвъд морето има същества с вълшебни свойства, които наричат кирини, сър"
- Кирин, о да, да... Еднорогът, който избира владетеля. Смяташ ли, че един от дванадесетте кирина ще изостави някой от дванадесетте краля, за да дойде тук и да защитава злото?
"Сър, имам подозренията, че един от съучениците му, е кирин"
Дарсия му се ухили и поклати глава. Едва и му се вярваше, нямаше доверие на дракона. Просто го използваше като обект на присмехулните си нападки.
- Когато се върнеш следващия път... Искам победа, Глаурунг, не празни приказки. Казвам го за последен път. Ще бъда снисходителен. Иди да се биеш, докато не ми дойде яда. Върви!
Без да го чака да тръгне влезе в залата, в която не беше влизал от седмица-две и се огледа. От майка му нямаше и следа, но беше сигурен, че е била тук. Че е седяла на трона и се е мислела за вечната господарка на всичко. Нямаше лошо, щом още си го вярваше... Приближи се до трона, погледна го, ухили се, после се обърна към вратата, от която беше влязъл.
- Изпратете и други... Войната продължава, нека покажем на хората, че не сме ги забравили.
И макар там на пръв поглед да нямаше никого, някой се размърда и излезе, за да подготви войска... Или нещо друго

- След като дракона го няма вече, отлита надалече... Да видим какво ми остана... - обърна се на всички страни и погледът му спря на охранената червена лисица, която вече не бе така малка. Някъде в бъдещето щеше да бъде чудовище, което Муртаг яздеше вместо кон... Но сега имаше размерите на една нормална млада лисица. Тя следеше господаря на където и да се обърнеше той и жадно чакаше някъде наблизо да се пролее кръв, за да се нахрани.
- Матилда, Матилда... Нима си толкова гладна? Имам много хубава задача за теб, скъпа моя приятелко... Много, много хубава... - и тъй като лисицата все пак беше животно, внуши й чрез магия какво искаше от нея. Тя изръмжа по своему, напрегна се и изкочи навън в бурята, тръгнала да сее и вземе своето си. Господарят отново се обърна към другия ъгъл, където го чакаше младо момиче. Момиче с вълчи уши и опашка, което го следеше уплашено с зелените си очи. Само след миг, там вече седеше Алзиеа и махаше с опашка в очакване.
- Може би ще ти е приятно да се срещнеш с онзи, който открадна господаря ти за себе си? - дори не обърна внимание на хищния й поглед, просто й кимна. Сега повече от всичко му трябваха подобни отмъстители. Някои, които бяха обичани преди. Някои, които вече можеха да убиват много, много по-добре, защото другите нямаха силата да се изправят пред тях.
- Мерик, успя да избягаш, нали? - кимна на покрива и човек можеше да се замисли дали наистина е добре, защото там на пръв поглед нямаше абсолютно никого. Но се появи зелена опашка, а после и глава, покрита с люспи и коса. Детето изръмжа ядно, като дивите дракони в планините, скочи долу и настръхна като котка. - Чудесно. Ти се опита да вземеш черно оръжие за да се освободиш. А това хич не ми се нрави. Нима толкова не ти харесва, хлапе? Тогава аз ще ти заповядам. Иди при долноземците. Те твърде дълго се криха в пръстта. Измъкни ги от там както котките изваждат от дупката плъх. Да ги видим на дневна светлина! Изяж колкото искаш, хлапе. Но жрицата им доведи читава и здрава, заедно с един двама придружители. Ако не успееш, не се притеснявай, опитвай колкото желаеш.
И дори Мерик да не изглеждаше доволен от това, вдигна опашка и като дракон отново излетя тромаво навън, за да намери пещера, от която да проникне надолу, все надолу.
- Остана ти, Морзан, моля те... Преобрази се... - нещо като човек седеше отпаднало и завързано с вериги за стената. То потръпна, когато чу името си или това бе било миналото му име. От доста време вече бе само призрак, на когото не позволяваха да си отиде, живеещ във вечните мъки на живота. Потръпна и се преобрази в младо конярче. Младо русо конярче с червена блуза и саморъчно направена вид китара. Мигел, конярът... - Иди, робе и шпионирай. Нека бъде по-интересно! И нека намерим още интересни персонажи, които да отнемем от неговия живот. Обещанието си е обещание, робе мой... Обещание...

- Здравей, майко... - тя си беше помислила, че него вече го няма. Че се е отказал или бог знае какво. Какъв ти бог, за нейното семейство богове нямаше. Нали те трябваше да бъдат тези богове? Или пък не... Това бе много, много стара причина, за да се борят... Дали вече причината не бе същата.
Тя изгледа с неприязън мъжа, който й беше обърнал гръб и се взираше в прозрачната магия огледало, която си беше направил. На първо място там бе само неговото лице, а после пейзажът стана снежен, примига няколко пъти и побърза напред. През поглед на лисица минаваше тази картина. Поглед на лисица, която още търсеше.
Дарсия нямаше намерение да обръща внимание на майка си, ако тя започнеше своите вечни мърморения. Но се учуди, когато това не стана, затова се наложи да се обърне и да види къде е отишла.
- О, много добре - усмихна се, когато я видя да държи една от отровните си ками, които толкова обичаше да използва срещу нечистокръвни и техните бащи. - Още не си ми простила. Харесва ми...
Изправи се, удостои я с мрачна усмивка и я остави да се мръщи на неуспеха си. Излезе на кулата, където беше неговият дом, винаги беше бил... Макар напоследък да суниваше странни сънища, това не го безпокоеше особено. Това трябваше да е неговият дом... Трябваше... Сънищата бяха просто илюзия на душата, когато й се приискаше приключение. Сънищата лъжеха... И той вярваше точно в това.
Зимата бушуваше с пълната си сила тук. Ако Клайв беше още на негова страна, щеше да го накара да спре бурята. Но Клайв си беше отишъл. Дарсия се чудеше дали демонът се чувстваше като печеливш от това.. Но преди да си отговори на въпроса изникнаха отново огледалните очи на лисицата, която вече душеше около една жена. Чернокоса жена, която дразнеше друг с лула в уста. Размахваше пред него разни книжа и нещо казваше. Лисицата не разбираше думи, освен тези на господаря. Така че думите на Ризел бяха неразбираеми, но тези на Муртаг говореха колко е вбесен той на тази жена. Дарсия удържа смеха си, сякаш чувстваше, че брат му ще гочуе, ако вдигне шум.
- Намерих те... Намерих те Муртаг, дори през пелената, хвърлена от твоя приятел.. Но да, аз не мога да отида там. Затова Матилда ще свърши работата вместо мен, обещавам...

-Матилда, Матилда, това бе безумно.. Вълконещото е по-силно от теб, ти го знаеше, все още не си това, което ще станеш! - лилавокосото момче дракон остави господаря си да се диви на лисицата си, да я прегръща и да се увери че е добре. Единственото същество за което го беше грижа бе лисицата му. В Кулата... Извън нея имаше още едно, което бе тайна и той всъщност не знаеше тази тайна. Мерик се шмугна в едно ъгълче и заблиза своите рани сам. Не му трябваше някой, който да се плаши от кръвта му. Можеше и сам. Пък и нали точно Дарсия му бе казал, че трябва да бъде силен. За да бъде силен, трябваше да понася болката и неуспеха сам. Това щеше да бъде одобрено някой ден... Мерик го знаеше.
Лилавокосият се изправи с червеното животно в ръце. В гръб приличаше на другият, своя враг. Не особено, но по някакъв странен начин да. Приличаше на Даедел, и да го признаваше и да не го правеше. Само че и се различаваше от него. Много, много...
Дарсия се обърна и се усмихна на момчето.
- Искаш ли да те освободя?Да махна прокобата? Да отлети?
- Не! - ясно и високо отговори момчето, дори си позволи да бъде рязък. Съзнаваше, че без тази прокоба повече нямаше да оцелее. Без нея, той нямаше да има шанс в живота... Нито ден.
- Сигурен ли си? Ти изпълни част от дълга си вече. Нима не ти домъчня за гласа му? За лилавите очи, които те следят да не пострадаш?
Момчето вдигна глава към господаря. Не бе забелязъл досега, но от това лице не го гледаха лилави очи. Гледаха го сини, може би вълчо сини очи, които го гледаха като нещо, което притежаваха. Но това не го уплаши, нито пък го притесни.
- Ако господарят все още желае да ме задържи като поданник... Аз ще бъда радостен.
- Помисли.
- Ако господарят не настоява, ще бъда радостен.
Дарсия не настоя и одобри. Вероятно... Макар че едва ли момчето взимаше това решение по своя истинска воля. Факт беше обаче, че момчето вече нямаше друга воля. Бе се превърнал в друг, напълно друг. Защото предишният вече го нямаше. Много, много отдавна бе изчезнал в дебрите на черната магия, сега магията на драконите управляваше тялото му и емоциите му. Не бе Мерик, бе момчето-дракон от Мраморната кула. Онзи, който повече от всичко милееше за този дом, който бе построен от черен мрамор.
- Имам задача за теб, Мерик. Иди си поиграй с майка ми. Знаеш какво имам предвид. Не искам да има и миг спокойствие тук. Надявам се, че ще ти е забавно.
- С удоволствие, сър.
И господарят му, онзи, който Мерик признаваше за такъв, за господарят на новия свят или бог знае какво, обърна гръб отново.
- Матилда... Можеш ли да намериш пътя към онази къщурка отново?
Лисицата потръпна, после леко поклати отрицателно глава. Тя разбираше неговите думи и тези на Муртаг, по простата причина, че и двамата можеха да са й господари. Защото бяха вид черни господари.
- Знаех си, подсилили са нещата. Но няма страшно, Матилда. Един ден... защитата все някога ще бъде свалена...

Лисицата стоеше до празния трон. Нямаше никой. Или поне тя се надяваше да няма никой. В лисичия й мозък, нямаше нищо друго освен онова, което я караше да бъде лисица. А тя не беше обикновена лисица.
Вече беше по-голяма и съзнаваше повече. Тя разбираше, разбираше думите на своя господар. Но беше объркана. Не само своя господар разбираше тя, имаше още един, който можеше да разбира. Никога не беше срещала други господари, а Вариаки не я чуваше. Но защо, защо този човек успя да я разбере? Лисицата, тя не съзнаваше това.
Гледаше упорито как чернокосата къдрава жена с дългата синя рокля обикаля в кръг черната зала. Не можеше място да си намери. Разгневена от ммчето дракон, сега тя се чувстваше още по-безполезна от преди. Лисицата не я съжаляваше, дори ако имаше глас, щеше да се смее. Но ако жената можеше да направи нещо лошо... Ако направеше нещо лошо... Матилда трябваше да я спре.
Всъщност, защо се казваше Матилда? Не знаеше значението на името си. Коя бе онази Матилда, чието име носеше сега лисицата? Господарят никога не бе говорил за това. Нещо болезнено ли намираше в това име Дарсия? Лисичият ум не разбираше това, как можеше да разбере?
Господарят седеше сам на върха на своята кула, както винаги беше правил. Гледаше снега замислено и отнесено, в този момент изглеждаше като напълно нормален човек. Не беше ли той човек като всички останали? Опитът го беше научил, че не беше. А някога му се беше искало. Защо, защо трябваше да се случи... Но нищо. Той, Муртаг, нямаше да разбере за това. Пък и... Вече го беше преживял. Край, останало беше в миналото, далече, далече. Нямаше страшно... Нямаше... страшно...
Искаше му се да се успокои с това, но някак не можеше. Нещо в това далечно минало никога нямаше да му даде мира. Нямаше да забрави топлата ръка на човека, който се беше застъпил за него.. И топлата ръка на човека, който бе избрал да го следва като приятел. Защо техните ръце бяха топли, а неговата бе тъй студена? Не беше ли обичал и той? Не беше ли... Какво можеше да накара хората да бъдат топли... Хвана главата си с ръце и я поклати. Не, нямаше да мисли за това. Вече беше минало.
И все пак, когато се изправи и изтри очи, все още... Все още не беше сигурен

- Значи разкриха Морзан? - тихо попита сякаш вечерта около себе си той, гледаше през прозореца навън, в студената зимна нощ. Лицето му не издаваше нито отчаяние, нито гняв... Всъщност нищо. Стоеше там с онова свое наметало, сякаш готов за дълъг път и само спящата лисица в краката му показваше, че не бърза за никъде.
"Да" тихо отговори и дракона-нощ. Чернотата му създаваше мрака наоколо, сякаш взимаше светлината от факлите, които трябваше да светят... И даваше мрак.
- Безполезни хора - тихо отговори в същия дух и господарят и въздъхна. - А някога си мислех, че всичко ще бъде както трябва. Преди да ме заточат тук... А там беше толкова по-лесно... Но да гледаш отстрани... Да... Твърде е лесно...
Не посмя да помръдне, за да не събуди късмета си. Какъв ли беше истинският му животно-късмет, Дарсия не знаеше, беше взел лисицата от момче, което можеше да бъде негов наследник. Не искаше наследници. Или щеше да убие пречката пред себе си, или щеше да остави място на Юга да избере следващият...
"Сър, нечистокръвните винаги имат слаби роднини"
- Защо ли не се сетих... Да, може би си прав, Глаурунг - подсмихна се отново лилавокосия след това. - Не ми трябват нечистокръвни глупаци. Нито роднините им... Колко глупави неща съм правил през живота си... Няма значение. Рано или късно ще оправя всичко... Или ще дам път на някого другиго. Просто и логично е... Само че.. Няма да стане толкова лесно.
Поколеба се за миг, но хвана лисицата и се отдели от студения прозорец.
- Да, той искаше да отрови Рой Мустанг и Принца им. Тази идея е твърде опасна и той вече го разбра. Трябва да се започне от някой, който не е толкова важен за това царство... Изобщо за този свят. Прав ли съм?
"Да, господарю"
- Щом казваш... Ще намеря някой подходящ и за тази... задачка

- Трябва ми още някой. Още някой, когото да... - тишина. Той замръзна на място, озадачен, изненадан и... в същото време осъзнал едно нещо. В някои случаи можеше да бъде като всички останали. И беше го правил досега. Но когато се опита да върне своя господарски усет към нещата, осъзна едно нещо, което не беше усетил досега. Нещо, с което се бяха опитали... да го излъжат. Той бавно се обърна към червеното око в мрака, полузатворено от сън. - Къде е той?
Драконът се поразмърда притеснено, очаквайки продължение а въпроса. За кого ставаше дума? За кой от всички врагове и приятели?
"Кой?" попита накрая, когато след неуспешен опит да усети нечие отсъствие, не успя да намери друг начин.
- Как кой? Брат ми, кой друг. - заплашително изръмжа лилавокосия и се обърна към прозореца, очаквайки брат му да изкочи от там. - Не е възможно магията на кирина да притъми напълно моите усещания. Той и аз сме от една кръв, колкото и да го крият... Това там не е той, това не е той... - някак сковано започна да обикаля напред назад в мрачната празна зала. Нещо не му даваше мира и знаеше какво е. Беше се докоснал до нещо, което се опитваха да скрият от него. И се вълнуваше, защото го беше разкрил. Спря се най-накрая и се обърна рязко. - Кой е!?
Попита тъмнината на трона си, сякаш очакваше някого там. Кошмарът му се засмя и отново се появи на мрачното място, там горе на трона. Сребристо сияние на кошмар от сънища.
- Аз съм... Аз съм... - присмехулно каза той и помаха, сякаш беше организирал бал и когато никой не беше дошъл, се смееше на глупостта на единствения присъстващ.
- Махай се... Не питам теб! - изръмжа му лилавокосия, махна с ръка и премахна кошмарния владетел. Трябваше да се досети, че не може да попита директно онзи, когото му се искаше. Трябваше да се досети, но не и в този момент на възбуда и любопитство. После отново се спря.
- Натами....Натами Роуз.... - прошепна и след време се усмихна злобно - Натами, Минна Моуси.... Знаех си, че има нещо гнило. Знаех си, че не може да промени дъха и кръвта си... Не и той, не и аз.... Но ако тя е там... къде е той?
Обърна се към дракона, сякаш чакаше говоия отговор, но не получи такъв. Това като че ли го изнерви още повече, затова се обърна към съществото на перваза.
- Алзиеа, отиди да провериш, не ме интересува какви стени е издигнал кирина. Отговорът ми трябва... бързо! - замахна към съществото и въздъхна - Какво се опитваш да скриеш от мен? Твоята кръв те издава... Страх те е, ужасен си, но къде си? Какво толкова важно искаш да скриеш от мен, за да оставяш двойник след себе си? На толкова глупав ли ти изглеждам?... Но си знаел нали... Знаел си, че ще разбера преди да успееш да се върнеш. Знаеш го много добре и си го видял... Това означава ли, че заедно с двойничката си, си оставил и нещо, което да я защити... Или което да победи всичко, което изпратя след нея, за да разбера отговора... Знаеш ли какво... Аз също не те смятам за толкова глупав, Муртаг... Щом така желаеш, и аз ще бъда внимателен.
Погледна трона, сякаш търсеше одобрение, но бързо извърна глава към студеното време, което показваше прозореца. Ако искаше да се задържи тук по-дълго, трябваше да се научи... че тук нямаше кой да слуша думите му. Нито един. Само заповеди... Не прости думи... Беше сам. Разбира се, че беше сам... Нали това... се полагаше на господаря?

- Къде се бави тя!? - извика той, когато отвори вратата за навън. Нямаше и следа от съществото, което беше изпратил с мисия. Това го...вбесяваше. Замислено прокара поглед през орките, които побързаха да се скрият. Веднъж беше си изкарал нервите на тях... Беше избил събратята им. Можеше ли да се случи отново? Неговите бързи стъпки ги изпревариха и той успя да хване един за мръсната коса. Че той изобщо имаше ли коса? Това беше по-скоро нещо като четина, която му служеше за знак, че е нещо като водач на групата орки.
- Ти? Виждал ли си вълконещото? Току-що се връщаш гледам. Кажи ми! - но оркът себеше побъркал от страха, който беше му вселил господарят с гневтото си лице. Дарсия го захвърли в купчината сняг и троснато се обърна. Нямаше кой друг да изпита. Ставаше нетърпелив и ясо се осъзнаваше, но.. По дяволите, сам ли трябваше да отиде? Защо винаги трябваше да се справя сам? Вълконещото не можеше ли да намери причината по-бързо?
- Мъртва е. - неговата пълководка смело стъпи на купата сняг пред него като свали шлема си. Той я беше наел за да пази момиченцето, което си беше създал. Ако се появяваше тук, това означаваше ли, че имаше нещо свързано с момиченцето? Явно въпросът много ясно се отпечата в очите му, защото тя веднага поклати глава.
- Детето е добре - отсече малко по-рязко отколкото другите си позволяваха пред ядосан господар като него - Осъзнайте се. Твърде много нерви изразходвате. Преди бяхте по-спокоен, сър.
- Как да бъда спокоен? Как, когато брат ми изтри усмивката от лицето ми като ми попречи да се разходя из света както аз си знам? Как, когато е отишъл някъде и не се връща!?
- Тези доводи са някак... Твърде детски, Дарсия.
- Детски ли? Да, сигурно така звучи. Бесен съм! Направо съм бесен!
Разпери ръце и й обърна гръб, сякаш обгръщаше цялата си кула. Погледна смръщеното небе горе и задиша тежко.
- Изпратиха ме да завладявам, не съм подготвен за битка с глупави нечистокръвни.
- Тогава го оставете!
- Не!! Той е мой... Трябва да страда... Ще се прекърши. Един ден... Ще се провали сърцето му, запомни го. Един ден ще остане без сърце, защото аз ще го счупя на парченца. И тогава... Сбогом, Муртаг! Сбогом!
- Това може да е твърде далеч в бъдещето...
- Не... Неговото сърце вече е като играчка за коледната елха. Още едно докосване и... Пук! Счупи се!
- Ами вашето сърце?
- Моето? Аз нямам сърце, не помниш ли?
- Не мисля така...
Когато той спеше във вълчата си форма, когато си играеше с лисицата. Това не беше господарят. Това беше момчето, което му бяха забранили да бъде. Това беше момчето с болката в себе си. Беше момчето, което не биваше да бъде. Но Дарсия се обърна към нея още по-намръщен и я посочи.
- Кой те е питал ти какво мислиш? Нямам сърце. Отиде си. И то се счупи. Така се полага на хората с моята кръв. Когато нямаш сърце, можеш да крадеш сърцата на другите. Когато нямаш душа не ти пука за душите на другите!
- Не сте на себе си. Гневен...
- Да и то много! Така че се махай! Махай се! Дори нсе разбираш.
Разбираше... Разбираше, че това не му харесва, но че и зад това криеше други мотиви. Предпочете да не спори с него. В това му състояние можеше всичко да се случи. Остави го да вилнее покрай кулата си като побесняло животно. Вървеше и подритваше снега с черните си обувки, опитвайки се да го разкара. Искаше му се да е черен, за да не го болят очите. Не, вече нямаше място за белота там, където някога бе имало. Майка му, майка му бе казала така. Той я мразеше... Всички я мразеха... Нямаше да остане по-назад. А и щеше да й докаже, че не е толкова глупав. Вече й го беше доказал. Щеше да му докаже, щеше да докаже на Муртаг, че умее да чупи сърца... Като започнеше с неговото. Глупаво вълконещо. Алзиеа също беше безполезна. Единственото умно същество бе Глаурунг. Но беше ценен... Нямаше да рискува с него...

Орките не посмяха да се явят този ден при него. И как щяха да посмеят? Господарят често изпадаше в такивамоменти напоследък. Беше изнервен заради изчезването на брат си от хоризонта. Къде се беше покрил нечистокръвният? Беше тръгнал да търси помощ ли? Какво търсеше? Най-много се изнервяше от това, че не може да намери информация... Нямаше никаква информация за това какво става. И това го вбесяваше. В яда си, един ден той беше съсдал друг вид орки. Надяваше се с този си успех да тръгне нагоре и да ги направи по-умни. Но това му костваше малко повече жертви. Глупави същества, за нищо не ставаха. Това го дразнеше. Безполезна ли беше магията на тъмнината? Нима наистина беше така? Ако беше така, то с какво се бореше, по дяволите? Не, нямаше да се даде лесно. Щеше да се опита каквото и да му костваше да завладее този свят така, както се полагаше на господарското. И нямаше, нямаше да се откаже. Краят нямаше да дойде. Никога, никога нямаше да дойде. В своя яд наистина успя да прецени силите си по-добре. Повечето от специалните му служители бяха безполезни. Ами ако завладееше още някой, който е ценен за брат му? Беше решил на всяка цена да свали брат си на колене, но сега преценяваше, че другата част от плана му не беше довършена. Силите му не бяха достатъчно добри за да удържа фронта, където се биеше ца титла и почести... В целия свят. Така че там също трябваше да се наблегне. Надяваше се тези неща да го успокоят, но те го ядосаха още повече. Защо не беше помислил по-рано? Защо не беше помислил, че му трябват достатъчно свестни войни от самото начало? На какво се беше надявал? Този свят беше минал през толкова черни господари досега. Нима вече не знаеха как действат господарите? И още как, знаеха. Значи на него му трябваше нова стратегия. Нещо ново, което другите не бяха използвали досега.
Отво и с трясък вратата за лабораторията, където майка му често се беше подвизавала. Разбута стъклениците, за да намери свитъци с отвари и рецепти. През това време чернотата около краката му се беше усилила и почерняше всичко, до което се докоснеше. Отново, отново беше ядосан. Сега, след раната, която беше получил... Сега беше още по-ядосан от първия път. И Муртаг, о да, той щеше да си плати. Със сигурност.
Издърпа стар, почти разпаднал се свитък и го отвори с надеждата, че ще намери нещо достатъчно добро там. После се усмихна. Мрачна усмивка на господар, който започваше да мисли план, който после да подейства достатъчно добре. Всичко това беше било използвано някога. Но ако беше използвано преди много години... Можеше да бъде използвано отново, нали?
За целта му трябваха още няколко опитни зайчета. Това щеше да е перфектното начало, за да успее и в двата си плана. Да премахне нечистокръвния и да спечели. План, който можеше да изпълни той. И всичко щеше да е наред. Черните Господари щяха да признаят лесно властта му над белия свят, който щеше да завладее. Единствен той щеше да изпълни мечтите... само ако този план успееше.
Развълнуван и пълен с нови тъмни идеи, той затисна краищата на свитъка с няколко камъка и се зае да търси нужните съставки. Скоро, много скоро, това щеше да е основата на новия му перфектен план... Едновременно объркващ с простота и слабост и в един момент... Прас! Всичко вдига завесата и се показва... Кошмар, който не всеки беше готов да приеме, нито пък да премине през завесите паяжини. И Дарсия се усмихна, представяйки си ясно какво ще последав, стига само... стига само да успееше с забъркването на отварата, която щеше да отрови небето. Която щеше да отрови земите, водата... Всичко... Докато не стигнеше до душата, която човекът мислеше, че е защитил. Но не беше. Никой не можеше да се защитава така, както си мислеше, че прави. Всички можеха да бъдат победени с един едничък удар... В точния момент на точното място...

Щеше да успее.. Да, още малко от това и щипка от това. Чувстваше се като магьосник, който бъркаше отвара за благополучие. Щипка от това и от онова... Беше странно усещане предвид това, че никога не си го позволяваше. Но когато ядът беше взел връх над решенията му, то за един кратък момент беше го накарало да си помисли, че ще успее по този начин. Още малко и още малко. Странната отрова, която щеше да рапръска над света скоро щеше да бъде готова. И той нямаше да има нищо против да я разпръсне над света с един замах, както винаги. Нямаше да го е страх от провал. Просто щеше да отрови всички. И нямаше да има никого! Колко хубаво щеше да бъде така. Само че първо щеше да ги накара да ги боли. Още и още болка. Апосле щеше да ги накара сами да си отидат там, където им беше мястото, отвъд този свят. За какво му бяха хората, когато той можеше да повика от ада когото си пожелае? За какво му бяха животните, когато неговите бяха по-големи, по-силни, по-мъдри? За какво му бяха дърветата и цветята и тревата, когато имаше своите сакури с вечните си розови цветове? За какво му беше слънцето, когато имаше своята луна? Ако премахнеше хората, всичко това щеше да си отиде с тях, нали? Тогава нощта щеше да завладее всичко и всичко да стане едно. Едно във вечната нощ и смъртта.
Вече нямаше кой да се опитва да го контролира, да се опитва да му каже "Това не е правилно". Вече нямаше кой да иска да промени мнението му. То си беше негово. И с всяка изминала минута ставаше още по-черно и по-черно. Да отрови, да завладее. Това беше свещенната му мисия. Беше мисия на сестра му педи него и на още много преди нея. Да отрови, да завладее. С един удар, всичко. Кой щеше да го спре, когато отровата станеше готова? Щеше да е сигурен, че е готова когато дойдеше времето. Тогава щеше да покори всичко. Чернота, чернота... Животът дава тя. Животът на една земя, покварена в нощта.
И не се умори нито за миг, когато започна бавното приготвяне на совя план. Отдавна чаканият план, който щеше да го изведе от меланхолията на деня и щеше да го направи господар. Такъв, какъвто трябваше да бъде - господарят на света!
Щеше да му е нужно малко време, но колко време беше чакал досега? Планът ставаше по-хубав, когато имаше повече време. И той ясно осъзнаваше това. В онзи пъклен черен ден, той не допусна никого до старата лаборатория на майка си, дори лисицата не пусна вътре. Той щеше да се постарае докрай. Щеше да направи нужното и щеше да бъде победителят. Щеше да покори душата на брат си и тези на ездачите... И на елфите... И на различните... И на хобитите... С изброяването нататък ставаше още по-нетърпелив и продължаваше да прекалява със съставките. Колкото повече, толкова по-силна отрова. Отрова, която щеше да ги довърши. Всичките, всички до един.
В онзи страшен черен ден, той осъзна, че силата беше изплела в ума му коварството. Силата да изчакаш. Сега, ако намереше още малко зрънце от тази сила, щеше да бъде непобедимият. Никой не знаеше за този план все още. Никой нямаше да очаква това му действие.
С тези мисли, той продължи да приготвя една отрова, която можеше да е способна да отрови всички, всички на света. Стига той... Наистина да беше прекалил със съставките на отмъщението и омразата. На яростта и злото... На тъмнината и вечната черна магия, която никога, никога не изчезваше от този свят. Завинаги, завинаги мрак...

- Нима? - той се засмя във вечната тъмнина, която бе негов дом. Сега, когато бе изпробвал всичко това и го бе пуснал, вече имаше резултати. Интересно, дали бяха добри или лоши тепърва щеше да разбира. Дарсия се понамести в трона си и отново, като малко дете, захапа пръста си. Може би се опитваше да се прави на замислен? Във всеки случай това му допадаше. Беше получил информация от един орк, който видял един ездач да се изправя срещу дима. И вече знаеше резултатите. Да, експериментът да завладее бе се провалил, но бе завладял една душа. Една душа свързана по един начин с Муртаг. И такава, която щеше да му служи сега. Йонамине беше се превърнал в Смърт... Така наричаха тези същества някога. Сега Дарсия беше доволен.
- Кажете на Смъртта да дойде при мен официално. Ще бъде забавно - прошепна тихо, но залата поде гласа му и го направи сякаш силен. Господарят погали лисицата си и се усмихна още по-широко - Доведи Смъртта при Мрака, за да намери онова, което е.
- Сър, ще бъде опасно...
- Опасно? Опасно?? - той се изхили още веднъж и поклати глава - Глупости, господин орк, пълни глупости. Смъртта ми принадлежи. Щом той се е подложил на това, този ездач... Сега ще си търпи последствията, той е мой.Стисна ръка в юмрук и оголи белите си зъби. Погледът му стана почти вълчи. Вълк, който бе хванал голяма плячка.
- Сега имам още едно средство за убиване. Такова, каквото другите няма да посмеят да убият. Пък и как да се биеш със Смърт?
После се изправи и започна да се разхожда. Винаги се беше разхождал сам... Неговият замък бе Смъртта, Отчаянието, Злото... И всичко свързано с това. Значи имаше правото да притежава Смъртта, Отчаянието, Злото.
Смъртта се бе появила в лицето на този глупав ездач. Той сам идваше при него. Надяваше се на спасение? Глупости... Дарсия бе господарят. Дарсия бе истинският господар и никой нечистокръвен нямаше да претендира за това. Нямаше да го свали от трона. Не и сега. Не сега, не и никога. Защото просто нямаше силата. Нямаше силата да убие... Не по този начин, по който бе нужно, за да убиеш един господар. Значи Муртаг бе прекалено слаб... Слаб...

Тъмнината на кулата бе винаги там. Не само сенките там бяха навсякъде, но и всичко беше сянка. Хората също. Те като сенки бродеха тихо из мрамора, сякаш не познаваха нищо, сякаш не бяха хора. Духове ли бяха или призраци на измъчвани души? Или бяха същества, които заради мъчения бяха свикнали да правят така, че никой да не ги забелязва...
Сянката на Йонамине беше едва видима сред другите. Това бе неговият дом и царство. Това щеше да бъде мястото, което да обитава от тук нататък. Това... завинаги.
Черните сълзи, те бяха вечни. И той нямаше силата да ги спре, защото не знаеше защо текат. Черните сълзи по бялото лице. Бялата маска. Носеше маска и не знаеше кой е. Носеше маска и не познаваше това, което беше бил преди. Не, не знаеше език, с когото да говори. Разбираше другите, но не разбираше собствените си мисли. Те сякаш бяха замъглени само от едно... Служи и ще бъдеш възнаграден. Това беше единственото, което знаеше, това беше нещото, което го водеше. Напред...
Дарсия седеше отново на онзи трон. Тронът, който му беше даден от тъмнината и светлината. Не, не знаеше от кое точно. Но другите се бяха доверили на момчето, за да ги изведе напред и да разпростре границите на тъмнината навсякъде. Както някога майка му бе сторила с Черните села, сега светът трябваше да е негов. Ако успееше да го вземе за себе си. Сега замислено бе затворил очи, но не спеше. Чуваше всеки звук от тихите стъпки на черните си слуги. По дяволите, толкова бяха шумни. Някога, далеч на Юг, винаги беше толкова тихо. Винаги толкова тихо в безкрайните градини на радостта. Радост? Да, имаше малко такава в душата му, но не знаеше защо. Спомените му за това бяха замъглени с болка.
Така го завари Йонамине. Седнал на трона си и подпрял с ръка главата си на една страна. Черните му одежди бяха изпомачкани, сякаш се връщаше от някаква битка, някъде далеч. Беше захвърлил всички фамилиарности и перчения и сега беше господарят. Господарят, който беше изпуснал плячката си. този, който я търсеше.
Отвори очи и замислено погледна своята смърт. Потърси очите й,но не ги намери. Само черните следи от черните сълзи можеха да покажат къде някога бе имало изкрящи очи. Сега бяха помкъркали и тъмни.
- Здравей... Най-после дойде - съвсем тихо каза след малко господарят. Твърде странно приветствие от негова страна. Никога преди не беше го казвал. Или беше? Някога, много отдавна, когато пред него стояха две изкрящи радостни очички. Очи на момиче цялото в цветя. Заболя го и отхвърли мъгливите спомени. Смъртта стоеше неподвижно и той въздъхна. Да, Смъртта не говореше.
Беше се изтощил. Беше експериментирал с отварите, докато постигне тази отрова. Но сега не знаеше дали можеше да я направи пак. След като един вече беше отровен, нямаше ли да погълне и другата част? Вероятно да, при този вид отрова.
Дарсия се насили да стане, олюля се, но го прикри, като се хвана за трона почти веднага. Замислено огледа помещеноето сякаш го виждаше за пръв път и пак спря поглед на Йонамине. Черните сълзи нямаше да спрат, никога. Те бяха следа от ездача, който това същество беше ило някога. Но това не пречеше на Дарсия. За него нямаше значение.
- Мисля, че ще ти намеря рябота... Смърт - усмихна се леко накрая. Гласът му беше отпаднал и през него личаха нотките на един друг човек. На спокойният и разумният човек. Нещо, което Дарсия не обичаше да показва, защото болеше. Болеше го душата му, когато се наложеше да бъде себе си дори за миг. Някога магията на майка му беше вложила в сърцето му гняв и злоба и това бе той. Не и това, което беше бил преди магията. Преди магията беше сторил нещо непростимо.

Ако се обърнеше назад във времето... Много пъти му се беше искало да убие майка си. И не само на него. Вещицата беше зло, което дори господарите не понасяха. Те не понасяха усмивката й, е понасяха действията й. Мразеше, Дарсия мразеше най-много нея. А после бе Муртаг.
Вариаки винаги беше насаждала зло, което да се обърне срещу нечистокръвните. Тя нямаше на представа защо са тези нечистокръвни. Ако не ги искаше, защо изобщо позволяваше... Позволяваше...
Е, никой не можеше да предвиди действията на Вещицата. Вещицата бе омразно същество. Затова никой не й позволяваше да поеме трона над белия свят. Бе твърде жестока. На тях им трябваха роби, а не хора, които дза бъдат измъчвани и да станат безполезни.
Дарсия беше мразил майка си и я мразеше и сега. Мразеше и братята , исестрите си. Това бе съдбата на неговото потекло. Но нечистокръвните не споделяха тези възгледи. Да, те бяха нещо отделно. И това, че бяха различни, караше Дарсия да ги мрази още повече. Нечистокръвните имаха правото да избират сами любовта си, Дарсия нямаше. Те можеха свободно да говорят пред Магьосника, защото той ги защитаваше, останалите господари трябваше да внимават с думите. Нечистокръвните имаха право на магия и мощ и свободно да ходят където си пожелаят, другите нямаха. Дарсия искаше тези права засебе си. Защо да ги нямаше и той? Защо да нямаше това, което бе позволено на други? Вариаки винаги беше говорила така на децата си. Трябваше да бъдат егоисти, за да оцелеят. Трябваше да бъдат жестоки, за да постигнат своето. И така несъзнателно или може би съвсем съзнателно, тя беше обърнала собствените си деца срещу себе си. Не че това я беше интересувало до един определен момент. Момент, в който Дарсия се осмели да посегне към силата й, и не я нападна. Сега... Трябваше внимателно да прецени... Дали тя трябваше да убие Дарсия или да оставеше Муртаг да го стори...
А той трябваше да прецени... Кой е най-удобният час... Да сложи край на живота на Старата Кръв Вариаки Моуси

- Ездачите се раздвижват. Някой тръгва на юг. Значи той се връща.
Тъмнината бе укротена в този студен зимен ден, когато той мрачно стоеше в празната зала, където никога нямаше да пристъпи никой служител. Той стоеше в този пуст свят, където нямаше дори магия, която да го накара да се усмихне, нямаше дори снежинки. Седеше в пустата зала и гледаше с празни очи. Гледаше и не виждаше.
"Изглеждате ми уморен" тихо каза дракона, някъде далеч. Никой не искаше да приближи господаря, затова той си беше сам. В кула, където нямаше никой.
- Има ли това значение. Той се връща... Защо югът го прие, сърцето на злото? Защо югът ще му даде сила? Толкова ли искат да ме премахнат? Ако беше така щяха да изпратят посланници, нали? Защо него? Какво съм му сторил аз? Върша си работата, а той се изпречи на пътя ми. Югът не е прав. Югът греши.
"Изглеждате ми..."
- Млъкни! Какво знаеш ти за това... - изглеждаше ли разтроен? Това никой не можеше да каже. Скрит в тъмнината, където бе роден, господарят никога нямаше да си признае това. Ако изобщо беше вярно. - Югът трябваше да бъде зъл.
"Но Магьосникът си е... зъл. Само дето действа винаги срещу мнението на своите наследници"
- Ако искаше да ме убие щеше да го е направил досега. Виждал съм го само веднъж и това е достатъчно... Знам, че няма да се поколебае да отнеме живот, въпреки че твърди, че е трудно. Знам, виждал съм очите му. Очи на звяр... Какво е той? Не разбирам... Ако бях прегрешил щеше да изпрати срещу мен убийци. Ако бях сгрешил щеше да... Глаурунг... Кой съм аз всъщност?
"Господарят на Мраморната кула"
- Но дали още съм? Чувствам го, чувствам го все по-ярко. Онова нещо напира в мен. Все повече и повече. Губя себе си в този поток. Ще се загубя. Един ден ще се загубя в потока от собствената си кръв. Това е найното проклятие. Проклятие, което един ден ще ме застигне. Въпросът е... от неговия меч ли ще падна или от меча на брат си? И изобщо от меч ли ще падна или от зла магия, изпратена по мен от собственото ми семейство... Тя се връща. Споменът се връща. И е силен... Магьосникът го носи... Магьосникът идва насам и ме е страх... Страх ме е, че идва заради мен, че иска да намери мен и да ме погуби. А аз не го искам. Не направих нищо лошо, изпълнявах своя дълг.
"Хората не смятат така"
- Хората са глупци! Какво разбират те от магия? Те си нямат понятие от всичко това. Дори смятаха драконите за богове... Странни създания... толкова лесни за омагьосване, толкова слаби... И все пак сред тях има хора, които не се дават лесно. Хора, които могат да се мерят със сила... Моята сила. Сега съм слаб. Чудя се... винаги ли съм бил? Брат ми... Брат ми е виновен за всичко и го знае. Вече знае и то много добре какво изпитвам срещу него. Аз ще продължа да отнемам живота му, докато той се опитва да се бори. Хубаво. Нека се бори като риба на сухо, скоро, много скоро. Аз ще го убия. Направи твърде много грешни стъпки.
Омразата, тя отново се разгаряше в душата му. И страхът, който го бе завладял за един единствен миг си отиде. Изгорен от тази омраза, той си отиде. Очите му просветнаха в тъмнината и той въздъхна.
- Хората са упорити същества. Знаят, че победата се постига трудно, но все пак я търсят. Всички хора са такива. Аз също... Всеки се бори за своята си цел, всички се борим за една обща. Всеки има своята причина. Заедно имаме една. Един човек се опитва да ръководи другите. Когато има такъв човек, то той се опитва да наложи своите си цели върху другите. Тогава някой може да се разбунтува. Тогава народът може и да е недоволен. Когато един човек е тиранин, то хората го мислят за зъл. Чернотата е мислена за зла, белотата е добра. Когато някой загуби някого и се прероди в чисто бяло, тогава той е минал през всичко зло и сега е светец. Такъв човек е учител. Когато някой черен човек заеме своето място в кръговрата от черно и бяло, то той трябва да бъде премахнат, за да има равновесие в цветовете на този свят. Така казват хората от незапомнени времена. Въпреки всичко не са премахнали Дорадо и не искат да я премахнат. С какво Дорадо е по-различен от моята кула? Нима и там няма ангел по-черен от нощта, с по-черна от моята душа? Дорадо е страшен, кулата ми - също. Те са зли. Там обитават същества отвъд кошмарите на малките деца. Мястото на злите е в кулите им, където да не се намесват в светлия живот на добрите хора. Така твърдят войните-светци.... Сега разбирам! Сега разбирам... Злото е изпратено в кулата Дорадо. Светът разрушава досегашния си ход. Никога преди над белия свят не са действали две черни сили. Ако Муртаг избере да действа със зло, то тогава светът ще падне по-лесно. Но аз така и така ще трябва да го убия. Разбирам... Разбирам... Сега злото ще се сбори едно срещу друго. Сега ще се спусне мракът, който съм чакал. Ще се бием двамата с брат ми така, както никога досега. Магьоснико, разбрах... Благодаря ти...

- Влез - единствената дума, която бе изречена, когато големите черни врати на кулата се отвориха. Никак не му се искаше да се отварят, защото знаеше кой ще срещне от другата страна. Някой, който бе забранено да вижда... завинаги... Магьосникът влезе с целия си блясък. Блясък, който Дарсия никога не беше виждал. Блясък, който Дарсия никога нямаше да достигне. Изправи се пред него и се усмихна.Магьосникът, който Дарсия не познаваше.
- Доста си занемарил обноските... Ракуба.
- Когато всички ти обръщат гръб само яда може да те държи на крака.
- Тъй ли? И аз бях изоставен. Държеше ме самотата и радостта от едно единствено нищо и никакво езеро. Внимавай, когато определяш тези неща. Имаш още много да научиш.
Дарсия изумтя невярващо, изгледа Делдуват с презрение, после им обърна гръб. Да, Магьосникът знаеше защо и не му се разсърди.
- Защо сте тук? За да ми се присмивате? За да ми покажете колко сте велики, как качихте на трон незаслужилия, за да убие мен, който бе поставен на трона от Стара кръв.
- Грешиш, Дарсия. - Магьосникът продължи да се усмихва, но леко помръкна, добре че Дарсия не видя това, тъй като все още беше с гръб. Но го усети. Да, трябваше да го е усетил.
- Тогава защо, господарю? За да вземеш това царство за някой друг нечистокръвен?
- Ти си законният избран за Мраморната кула. Нямам правото да слагам ръка върху владението ти... Дойдох... За да ти предложа нещо. И е по-добре да ме изслушаш.
- Думите ви на брат ми ли са... Или ваши собствени?
- Мои. Идеята е моя... Съдбата е моя... Страхът, сълзите и болката в тази идея също.
- Страх? Сълзи? Болка?.... Може и да съм заинтересуван - в очите му отново просветна онази лудост, която рядко можеше дори да изчезне от там. И той отново се обърна, като погледна към Магьосника с една единствена, странна усмивка. - Кажи ми още.
Момчето, което си спомняше Магьосника не беше това, което бе сега. Сега не можеше да различи в него онези черти, които с мъка бяха посяли в него, за да живее и да се радва така, както никой друг госпходар. Сега Дарсия бе провален. Както мнозина други...
- Ще говорим насаме. През това време Делдуват ще потърси майка ви. Тук е, нали? Трябва да я върна обратно в Юга.
- Нима? Най-сетне... Горе. В библиотеката. Там се спотайва, братко Делдуват - и все пак продължи да бъде студен към Делдуват. Защо ли не се учудваха? Делдуват бе прокълнат завинаги да носи маската на един слаб човек, на един страхливец. Вече не беше пълноправен господар. Това означаваше, че е почни нечистокръвен, така се отнасяха повечето други с него.Не и за Магьосника, за който нямаше абсолютно никакво значение. Но сигурно на Делдуват не му беше лесно. Всъщност... Магьосника беше сигурен, че не му беше никак лесно. Но Делдуват беше силен. Той щеше да се справи. Затова и сега му доверяваше тази мисия... Да се пребори веднъж завинаги с майка си. Делдуват кимна и забърза нагоре. Горе-долу всички кули имаха едно и също устройство. Библиотеката трябваше да е горе. Магьосникът и Дарсия останаха сами. Никой не чу какво си бяха казали. Никой не разбра какво щеше да бъде... Това, което замисляха заедно с Муртаг. Още една зловеща връзка между трима... Още едно бъдеще, което можеше да е, но можеше и да не е....
Но се знаеше едно - Муртаг се беше съгласил. Дарсия се изправи след това от трона си пред Магьосника и за миг сякаш беше на себе си такъв, какъвто Магьосника го помнеше - копие на баща си, гордо и щастливо дете, което беше загубило всичко. Дарсия и Фуин бяха еднакви, но и коренно различни. Дарсия вдигна ръка нагоре, като победен знак в нещо и после се усмихна.
- Приемам и се кълна.... Че ще изпълня онова, което ми е предречено от тук присъстващия Магьосник, каквото и да ми струва. Че някой ден ще приема това за своя съдба, че някой ден ще бъда част от това. И някой ден, ако бъда победен или аз победя... ще ти докажа, Магьоснико, чий син съм. Надявам се тогава да ме признаеш.
- Радвам се, че разбираш. Сега да видим какво стори брат ти с Вариаки.
- Брат ми е силен, макар и прокълнат.Делдуват ще се справи, дори да се наложи да стигне до груба сила, което и за миг не си представям за възможно. Извинете но... Делдуват изглежда твърде мил.
- Грешиш момче... И то жестоко...

Ночь, улица, фонарь, аптека
Бессмысленый и тусклый свет.
Живи еще хоть четверть века -
Все будет так. Исхода нет.
Умрешь - начнеш опять сначало.
И повторится все как встарь:
Ночь, ледяная рябь в канала,
Аптека, улица, фонарь

Черните звездици потрепваха все още в тази нощ, която беше ден за съществата на мрака. Звездиците, които бяха негови очи. Магьосникът, от който всички те можеха да се възхищават. Толкова леко се движеше из мрака, сякаш изтъкан беше от него. Или мрака беше изтъкан от Магьосника? Толкова грациозно същество беше той, толкова блестящо и спокойно в мрака, който бе опръскан с кръвта на безброй хора.
Тишината в чакането се беше възцарила за дълго. Дарсия още беше там. На почтитетлно растояние гледаше как повелителя на всичко тяхно се разхождаше из кулата и с някаква странна болка докосваше скритите от вечен мрак и прах картини. Те се съживяваха, отърсваха се от злото и проблясваха в дома на господаря, който не ги обичаше. Той обичаше само своята тъмнина, където бе роден и където завинаги щеше да живее.
- Господарю... Оставете ги - писна му накрая и се осмели да се обади. Магьосника се сепна вдигнал ръка към поредната, а после онази негова усмивка отново разцъфна в пълния си блясък.
- Съжалявам, Ракуба. Забравих, че ти и баща ти не обичате образите на картина. Ще се поправя.
- Не... Не си правете труда. Делдуват много се бави с майка ми.
- Имат много да си кажат...
В очите на Магьосника Дарсия приличаше малко или много на баща си. Например прекалено светлите очи, които подсказваха роднинската им връзка - на Магьосника и Дарсия. Да, очите на този господар, изпратен накрай света не блестяха вече отдавна. В тях имаше само жажда за кръв и мъст. Честта му оставаше по-силна от всякога... И въпреки всичко си личеше, че някога с баща си се беше скарал завинаги. Дарсия и Фуин не си говореха от много години. Вариаки пълнеше сърцата на всички с отрова. Отрова, която отравяше дори вродената им такава. Фуин обаче бе много по-странен, много по-силен и много по-опасен господар.
Тя крещеше по стълбите, но не от бяс, а от страх. Делдуват бе нейният прокълнат син. И точно поради тази причина я мразеше най-много. Делдуват, който слезе по стълбите не беше той самия. Някой беше издраскал ужасяващо едната половина на лицето му и беше успял да махне маската. Другата, чуждата част от лицето му ужасно се свързваше с истинската. Косата му хвърчеше на всички посоки, неспособен да управлява яда си, който се усещаше от далеч. Той бутна онази страхливка напред и отправи намръщената си ужасна физиономия към Магьосника.
- Трябваше да я накажеш преди много време! - изкрещя му без никакъв страх, а после изсъска, посочвайки я. Раздвоеният му език показваше, че караницата с Вариаки е отишла твърде далеч. Магьосникът просто му се усмхна. Той никога не обвиняваше онези, които му крещяха. Никой обаче не се беше опитал да го нападне досега.
- Може и да си прав. Просто мислех, че като една от Старата кръв тя...
- Тя е нищожество! Тя е най-голямото нищожество на тоя свят, дори в светлината, дори в тъмнината...
- Делдуват... Успокой се ако обичаш.
- Вариаки иска да ни унищожи, Рейли! Тя е змия, по-голяма дори от мен. Тя е... Тя е....
- Делдуват. - този път още по-твърдо наблегна магьосника на името и махна с ръка, при което маската на лицето на другия се появи отново. - Аз знам как да се оправя с нея.
- Да... Прав сте, сър.
- Как живеете вие на юг... Направо не разбирам - студено отбеляза Дарсия, подчертавайки, че не може да се върне вече там. Беше обречен да остане завинаги независимо дали ще спечели или загуби... Нали? После изгледа на кръв жената, която Делдуват беше довлякъл и на която Магьосникът беше подал ръка, но тя го беше отблъснала.
- О, Ракуба, нима още недоволстваш?
- Винаги ще го правя.
- Минаха три години от Последната битка. Сестра ти беше унищожена... Внимавай и ти да не свършиш като нея.
- Аз го мразя. Ще дам всичко, което имам. Муртаг ще умре. Заедно с него и всичките, които го подкрепят. И глупавото му семейство. Време е ездачите да си отидат.
- Целиш се твърде нависоко.
- Целя се в това, в което мисля, че мога да имам претенции, господарю. И все пак благодаря, че ме отървавате от Вещицата.

Тъмнината. Неговата сила. Неговото щастие и съдба. Той имаше всичко това и можеше да го управлява. Този свят щеше да бъде негов един ден, някога, някога.
Черните му стъпки отекваха в празния коридор и чакаха. Чакаха следващия поробен, който щеше да бъде на негова страна. Докато не изпълнеше дълга си към него. Той се чувстваше вече свободен, защото майка му вече я намаше. Той беше свободен.
Беше свободен да убие брат си или да бъде убит. Съдбата щеше да реши кой от двамата е по-достоен. Но Дарсия нямаше да се откаже сега, когато вече пътят бе свободен. И щеше да се бие като всеки друг господар на тоя свят... Защото трябваше да оцелее. Той нямаше наследници. И родът умираше с него. Чистокръвният род. Вариаки никога повече нямаше да има деца. Защото вече никой не я признаваше за достойна вещица като едно време. Само Магьосникът оставаше в земите далеч на Юг. И само неговите наследници бяха достатъчно силни, за да западят тъмнината завинаги. Само наследниците на Другата Майка щяха може би да се опитват да се борят отново... Но може би и те щяха да измрат.
Сега той беше тук. И някога също му бяха отнели всичко в тоя свят. Абсолютно всичко. И той сега също отнемаше на брат си това, което притежаваше, защото искаше да накара хората да разберат... Че господарите не притежават нищо друго освен злобата. И разбитото сърце на господаря е по-зло от всичко друго на света. Той се обърна към входа, когато усети ледения полъх. В тъмнината не можеше да се различи. Това беше добре. Тъй прекрасно бе в очите му съществото, което го чакаше там. Ездачът, който бе заробен сега се връщаше и чакаше неговите заповеди. Неговите.
- Йонамине... Най-сетне... Или по-скоро Скръбта? Смъртта? Не знам какво си дори. Но ще ми служиш. Това е чудесно. Тъмнината винаги ще оцелява под всякаква форма... Запомни го добре, Муртаг... Един ден можеш да станеш мой роб. И аз ще мога да те мъча. Един ден окован във вериги ще лазиш в краката ми. Ездаческото ти сърце ще бъде унижено, нали? Никой ездач никога не се прекланя пред истински господар. По-добре да умре... Така казват. И е така. Никой от твоите ездачи не ти се поклони. Но ти и не го пожела. Ти не можеш да бъдеш зъл, когато ездаческата ти част живее по-силно в теб сега. Но един ден аз ще взема злото ти сърце... И ще го направя моята сила.
Той се усмихна. Вече можеше да се усмихне, защото нямаше кой да се мръщи на усмивката му. Усмивката на злото, което победоносно гледаше към жертвата си, превърната в чудовище. Да, може би още имаше силата да се бори. Протегна ръка и посочи ездача, който вече не бе ездач, а чудовище.
- Върви и се бий! Върви и откъсни още една част от сърцето му. Всички вие ще пострадате. И някои ще умрат... Сам ще остане, обещах. Сам завинаги... Тогава ще разбере какво означава да си побъркан от яд и скръб... Тогава ще познае брат си. Върви, не се бави тук! Колкото се може по-бързо...
"Започва нова ера, Муртаг. Започва още една битка. Този път отново ще нападна душата ти. Сега, когато Ним не те пази вече и трудно може да живее в теб. Сега ще сграбча сърцето ти... И пак ще го разбия. Не се опитвай да градиш и съшиваш частичките... Безполезно е, докато аз съм тук. Помни ми думите. Сърцето ти ще загине... И дори надеждата да те води... Ще се движиш в тъмнината на скръбта. Както стана с мен навремето. Ще разбереш колко ужаси съм преживял, докато сърцето ми се разкъсваше малко по малко. Частица по частица. Но аз вече дори нямам душа. Ще оставя твоята душа да се кае, да я боли... Ще разбереш ужасите, обищавам ти. И дори и да ме победиш... Ще те оставя без сърце завинаги. Трудно ще го съшиеш отново..."
- Глаурунг! Върви и ти! Искам отново да боли... Харесва ми да виждам болезнено изкривени лица... Забавно е...

- Той... Ще се бие със скръбта? - чернотата се надигна от един друг престол на тоя бял свят. И чернотата винаги щеше да има място в белия свят. Чернотата надигна ръка и замахна. Ръката, властна в нощта. Той вдигна ръка и замахна и се усмихна, когато къс светлина освети лицето му. Лицето му, което желаеше мъст. Той, господарят. И той, който мразеше. Той, който разкъсваше всяка светлина. И тя попадаше в ръката му... негово истинско притежание...
Дарсия се изправи и се доближи до единствената факла в залата. Сега в самотата на своята ярост, той беше себе си. Можеше да мрази и да танцува в кръвта и сълзите на когото си поискаше. Можеше да изпълни това, което беше обещал. И щеше да носи завинаги това, което му бяха завещали.
Негово беше царството на тъмнината, където тук, в светлината... нямаха място другите. Той беше тяхната надежда... ако изобщо господарите имаха надежда в тоя свят.
- Даедел Раун... Нечистокръвни братко. Бий се... Ще бъде забавно. Аз приех твоето предизвикателство. Веднъж, много отдавна - огънят просветваше в кристално сините му очи. Очи, напоени с кръв и омраза. Той нямаше друго съществуване. Той беше самата тъмнина... Да, той тук беше щастлив... ако изобщо господарите бяха щастливи - бяха... Бяха, когато имаха това, което искаха и това, което се искаше от тях. Някой ден... ръката му щеше да падне върху светлината на слънцето и той щеше да го сграбчи. Това бе мечтата на неговия народ, единствения... който бе важен за него.
- Матилда! Драконът връща ли се?
Лисицата измърка нежно. Толкова нежна до грубата ръка от ярост и страх. Тя, червеното петно, напоено и нахранено с кръвта на хиляди хора. Тя, която бе неговият помощнищк и единственото истински живо същество в Мраморната кула. Онова, което не се страхуваше от господаря. -Прати го да сее страх където и да е. Докато не умре. Нека е бавно. Даедел иска да се бори? Тази борба ще е дойстойна за него. - той сложи черната си ръка на главичката на лисичето, което примижа и сякаш се усмихна. На прозореца на кулата, те двамата стояха задено и наблюдаваха черния вечен пейзаж от прозореца. Неговия и нейния живот. Матилда... Която бе единственото същество, което го разбираше.
После лилавокосият се обърна. Черната злоба покри прозореца и закри красивата за очите му гледка. Той се обърна към празната зала, завъртя се няколко пъти и застана в средата. Нямаше кой да го види, нямаше кой да го посещава. Той... сам... Той... враг и ярост... винаги трябваше да има опозиция. Обичаше, обичаше сълзите на хората, които нямаха силата... още повече обожаваше да разкъсва сълзите на други, които се бореха. Но беше обещал... брат му щеше да падне...
- Момичето... готово ли е?
Лисичето пак измърка тихо и толкова спокойно, втренчило огромните си красиви очи в господаря. Лисичето, което бе неговото най-красиво притежание. Лисичето, което бе готово да отиде накрай света за един човек... Каква бе връзката? Никаква... То бе просто животно. В очите на господаря.
- Чудесно! Чудесно! Изпрати и нея. Изпрати Рейнавил, най-голямата слабост на брат ми... Как би се борил срещу дете? Детето, което аз ще му пратя прокълнато... Нека се терзае... Докато не се научи, че и той трябва да се бори по този начин... така ще успее...
Лисицата вирна важно опашка и колкото и да беше малка, тръгна да изпълни задачата. Малка? Не, беше пораснала доста. След десет години господарят Муртаг беше можел да я язди... тя вече придобиваше осанката на едно невероятно и благородно... черно същество. Дарсия обичаше чернотата й. Така скрита и така странна... Досущ като онази Матилда... русата красавица от приказките... Матилда, която като всички зимни демони свиреше ясно и красиво на своята флейта. Някога Клайв го бешеправил... сега вече не... Нищо... Един денпак щеше да му служи... За всичко имаше време... Той силно вярваше, че ще разбие всичко, което се изпречи на пътя му... каквото и да се случеше. Той беше истинският.
- И, Матилда... изпрати два-три полка орки да се развилнеят... където намерят за добре... От последния път... не ми се излиза особено... но ще дойде времето... да се опявя... с най-голямата чернота на този свят. Това съм аз... Тогава, когато ще разбия и разруша сърцето на Муртаг... и Дорадо... Глупавата кула на това прокълнато навеки същество, наричащо се ангел. Още е прекалено силен този Ремо... Нека поживее... има време...

Дарсия сънуваше странен сън. Не беше нито кошмар, нито пък приключение. Бе странен като целия свят, който той познаваше и мразеше... или не биваше да мрази?
Вървеше из безкрайни коридори от черно злато и сребро. Тъй красиви в очите му бяха цветовете на неговия род. Той беше наследник на чернотата и това бяха любимите му цветове. В очите си там бе тъй мъничък. Още бе дете? Как беше възможно, наистина? Вървеше и някак го беше страх от дълбоките сенки на замъка, който никога преди не беше виждал. Беше облечен в невинното бяло, в което обличаха още малките господар, които си нямаха и понятие от злото, което царуваше в замъците и къщите им. Бялото, което доказваше, че още не е видял и капка пролята кръв и не е опетнил душата си. Никой господар никога не беше успял да опази чисто бялото в душата си. Детето вървеше из коридорите от черно злато и сребро и търсеше някого, който не познаваше.
Така, вървейки едвам еднам, защото, изглежда бе малък и не можеше да върви много добре сам, малкият Дарсия се подпираше на голямата стена от ляво. Лилавите му коси се влачеха след него в чистата зала, където никой друг сякаш никога не беше идвал и стъпвал. Страх го беше и искаше да намери... някого... Сините му очи се бяха замъглили, вероятно бяха сълзи... Защо сълзи?
- Сам ли си малкия? - топлият и студен глас повя през коридора и детето се стресна, сви се до коридора и зачака някой да го удари, незнайно защо. Но нищо не се случи за дълго време и момчето посмя да вдигне поглед. Господарят, който видя пред себе си беше нещо напълно различно от това, което бе свикнал да вижда в истинския си живот. Тогава разбра, в този един сън, че може би греши в представата си. Не че щеше да си го признае. Господарят имаше двама пазители. Единият бе малко по-нисък от самия господар, с черно наметало, под което лъщеше магическата бяла роба, която явно бе носил от много отдавна. Жезълът в ръката му блестеше ярко и оскветяваше пътя на господаря, а магьосникът беше... Магичен? Сините му, много тъмно сини коси се развяваха свободно над лицето му, но нямаше вятър. Може би имаше, но беше невидим за другите. Златните му очи и лицето му подсказваха колко е млад все още. Бе най-много на седемнайсет? Или малко по-голям. Това трябваше да е Лука, нали? Трябваше да е магьосникът Лука. От другата страна на господаря стоеше нещо като момче и не съвсем. Беше страховито същество, а същевдременно не. Имаше дълги черни криле, които се влачеха по пода зад него. Значи беше ангел, черен ангел. Голямата му черна шапка скриваше странно сивото му лице. Но лилавите очи си оставаха все така блестящи. Много тъмно лилавите му коси ограждаха детското му лице. Елфическите му уши почти не си личаха. Ремо Дорадо. Дарсия го позна главно от историите, които бе слушал някога много отдавна. Кога беше това и от кой? Господарят също изглеждаше твърде младолик. В ръката си държешешапка подобна на тази на Ремо. Носеше в момента черен костюм, ав ръката си стискаше... не, не беше бастун, а меч. Червен като кръвта. На кръста му висеше и Гламдринг. Черните му коси бяха подхванати от магията на Лука, изглежда, защото не спираха да се веят от нещо невидимо. Лилавите му очи обаче, си оставаха все така топли. Той подаде ръка на детето и се усмихна.
- Чий син си?
- Това е Дарсия Моуси, сър. Син на Фуин Феа. Ваш по-малък брат. - изрецитира бързо Ремо, преди детето да е отговорило каквото и да е.
- Така ли? Напоследък има толкова много деца наоколо и вече не знам какво да правя. - той се засмя нервно, но топло и повъртя шапката в едната си ръка - Фуин къде е?
- В залата с всички останали. Нали на там бяхме тръгнали и ние?
- Да, да, да, съжалявам. Добре, Дарсия, ела с нас - ако Дарсия можеше да изкрещи в съня си "не" щеше да го направи. Но детето кимна разтреперено и хвана ръката с ръкавицата, предложена му от Муртаг.
Залата бе нещо огромно и Дарсия никога преди не я беше виждал. Не знаеше къде се намира, но и така и не разбра как се беше озовал до баща си. Не беше виждал баща си от много време. Фуин Феа си оставаше все така прекрасен. Не обърна внимание на детето, просто постави изящните си ръце на раменете му и продължи да гледа към пространството, което бе освободено от публиката. Дарсия също се загледа нататък. Магьосникът си оставаше все същият, какъвто си го спомняше. Сега седеше на стол в една ниша с кръстосани крака. До него Делдуват наблюдаваше внимателно всеки един от публиката. Едната част от лицето му, маскираната, не издаваше нищо. Истинското му лице беше намръщено. Изглеждаше странно. Маската не показваше никакво чувство, но другата част от лицето му бе нервна...
Видя как Муртаг се настанява от другата страна на залата и как Лука се напрегна по същия начин, явно не искаше господарят му да пострада. Всъщност, всички господари си водеха един или двама придружители. Да не би да очакваха да избухне скандал, та затова да водеха и пазачи? Фуин например водеше със себе си жена-войн. Дарсия никога не беше я виждал. Белокоса като белия сняг, със сивите си искрици за очи и бялата броня, вероятно трябваше да е зимен демон... Дарсия не познаваше такъв демон. Странното беше, че от другата страна, Дарсия проследи погледа на жената, видя Сянката. И не точно нея, колкото пазача, който я следваше. Русокосото и особено нервно дете наблюдаваше ту тях, ту Муртаг и Гламдринг. Ним беше облечен в обикновена ризница, по която личаха петна от кръв. Той бе... убиец все още. Хю Ереб също бе там. Близнакът на Вариаки седеше най-близо до Магьосника и в момента изглеждаше... щастлив? Обратно, сестра му Вариаки от другата страна бе почти озверяла, такова бе лицето й. Гил-галад в лилаво-бялото си облекло отново пиеше кафе в малка чашка и очите му не изпускаха сина му Рут Руин. Нечистокръвното дете изглеждаше щастливо, въпреки че всички отбягваха да го погледнат. Другата Майка бе друго по-величествено същество в залата. Тя седеше в другия край срещу Магьосника и го наблюдаваше строго, като негова майка. Лицето й бе скрито под вечния черен воал. Никой не я беше виждал много отдавна. Освен може би Магьосника и Вариаки... Всъщност, още от децата на Вариаки се намираха в различни части на залата. Единствената дъщеря на Магьосника стоеше гордо близо до Фуин, Дарсия чак сега я беше забелязъл... Тя беше дошла току-що. Приличаше на баща си. Спокойна по онзи страшен начин и... винаги готова за удар...
- Събрахме ли се всички? - прекъсна тишината Магьосника и погледна въпросително Делдуват. Щом проговори, залата стана по-мрачна и Дарсия усети как изящната ръка на баща му го стиснамалко по-здраво. Делдуват потвърди, че са всички и Магьосника кимна. - Отлично. Талион, можеш да въведеш детето.
Повечето лица се обърнаха към скритата в тъмното врата. Талион Серег отвори вратата и пусна три деца. Едното вървеше най-напред, гордо и магично, като в приказка. Лилавата му коса премрежваше очите му, а тя бе тъй прекрасна млада дама... Зад нея вървяха, вероятно, брат й, със същата дълга лилава коса и още по-малко момиченце, чернокосо и бяло, като лебед в тъмнината. Тя бе сякаш по-прекрасна от всяка тъмнина в този свят.
- Протестирам! Няма да кръщаваш деца на нечистокръвен! - извика Другата Майка и стисна облегалките на стола си.
- Аз пазя рода, не ти - спокойно отвърна Магьосника като се изправи, докато Муртаг се напрагяше. - Ще го спасим.
- Никога няма да спасим рода така! - изправи се и тя и всички наставаха напрегнато, докато децата минаваха покрай тях. Повечето пазители посегнаха към оръжията си. Фуин прегърна сина си и очите му засвяткаха предупредително. За първи път баща му го прегръщаше... а бе само сън...
Дарсия се събуди стреснато. Не кръщаваха деца по този начин.. Пък и как той бе толкова мъничък, а Муртаг толкова голям? И Сянката съществуваше и Ним бе дете... Много объркано... беше... Просо беше сън, нали? Просто сън... Кои бяха тези три деца...

Мнозина орки и черни създания онзи ден видяха господаря си странно развълнуван. Когато сутринта се беше появил, те се видяха принудени да му правят път, толкова бе зъл и яден... Сега се връщаше от някъде сам, с онази лисица и тичаше нанякъде като някоя девойка, забравила най-ценното в живота си, само дето не беше с рокля... и бе мъж, разбира се.
Той не обърна внимание на тези създания. Бързо изкачи стъпалата на кулата, в която не се беше прибирал от много, много време. Откакто Клайв го напусна. Откакто зимният демон си отиде... Отвори с замах вратата, скрита зад черните стени и никога ненамирана от когото и да било. Влезе в стаята, затвори и чак тогава се почувства спокоен. Спря се до вратата, за да си поеве въздух, после замахна и светлината обгърна стаята. Светлина, която бе черна, но топла... спомен от нечии друг огън. Изглеждаше, че стаята не се използва често. Бе потънала в прах и въздухът й бе застоял. Дарсия се постара да проветри, доколкото малкото прозорче позволяваше това. Щеше да се задуши, ако не го направеше поне от съобразителност. Колкото до чистенето - нали скоро пак щеше да се наложи да остави стаята? Нямаше защо да се престарава... Въздъхна и с един замах махна дебелите постели, които пазеха мебелите му чисти и спретнати както в деня, в който ги беше видял за първи път. Колко отдавна беше било това. Въздъхна и поклати глава. Вече нямаше връщане назад. Обърна се рязко с ръка на меча, когато на вратата се почука. Само едно същество знаеше къде да намери тази стая. Бе отвлякъл едно момиче и бе вложил в нея дух на друго същество - негов предан слуга. Слугата в тялото на малкото дете... Неговият най-доверен човек след Клайв.
- Да? - тихо попита, за да бъде напълно сигурен. Не искаше, не искаше никой друг да идва сега насам.
- Аз съм. - тихото детско и страховито гласче, което съдържаше нотки на мъжки глас. Това беше той, неговият роб.
- Тогава влез. - белокосото момиче бързо влезе и затвори. После се огледа - макар да знаеше за тази стая, то никога не бе и стъпвало тук. Сега виждаше много странни неща. Сега вече му стана ясно, че и Дарсия не е по-различен от останалите господари. И от хората. И той бе човек, и той имаше вкус и предпочитания. Стаята бе обзаведена по негова заповед. Той сам бе подредил така, както му харесваше. Леглото бе възможно най-малко и сбутано в единия ъгъл. Нямаше гардероб, но пък имаше ракла, която май му служеше и за бюро, имаше толкова много шкафчета. Имаше само два стола, красиви и удобни кресла, които можеха преспокойно да се сложат до нечия камина, но тук нямаше такава. Общо взето бе студено. Дори прозорчето беше малко. Имаше много повече свободно пространство, в единия ъгъл от пода до тавана бяха грижливо наредени книги. По пода се търкаляха различни листове с записки за опити на провалени или успешни магии. Дарсия гледаше съществото намръщено. Искаше да остане сам или не искаше никой да вижда мястото, неговите лични покои. Само веднъж ги бе отворил... за брат си, когато бяха омагьосани. Но скоро лилавокосият обърна гръб на роба си и се настани в едното кресло с гръб, като се зае да прави нещо.
- Тук е студено, сър.
- Не е студено. Защото винаги е било такова. Винаги, винаги ще бъде студено. Защото душата ми е такава. Те ми го причиниха. Те вселиха студа и празнотата. Точно затова... ще бъде студено там, където аз отида.
- Боли ли ви, сър? Да донеса ли мехлем?
- Не! Сам ще се оправя. Подай ми само огледалото.
Съществото се огледа и съзря огледалото, оставено близо до книгите. Изтича до там на мъничките си крачета и го подаде спокойно на господаря си. Дарсия го закачи на стената пред себе си и въздъхна.
- Не се безпокойте, сър... Красив сте, както обикновено. - съществото занеше колко е опасно да се шегува с господаря си, поради честата смяна на неговите емоции. Но той, този роб, си бе такъв по характер и не можеше да се промени. Дарися не го наказваше само защото бе му нужен.
- Млъквай! Да не мислиш, че ми пука особено? Как е тя? Бебето?
- Не знам за детето, как да го видя като е в корема на майка му? Жената се чувства добре, казва, че понякога изпитва странни... неща... Заради магията, предполагам.
- Хм, не ме интересува. За мен е важно само детето, чуваш ли? Наблюдавай я.
- Добре... Сър, какво ще правите, ако мога да попитам?
- Не му се отговори. Вместо това лилавокосия се огледа внимателно, замисли се, после си кимна, сякаш си говореше с някой призрак и... вдигна нещо бисерно синьо, закачено на също толкова синя висулка. Без дори да обърне внимание на роба си, Дарсия проби с това остро нещо ушите си и скоро вече се гледаше с обици и... все пак се мръщеше и то много. После взе огледалото и го хвърли, счупвайки го на хиляди парченца.
- За да ми напомняш за обещанието си, Муртаг... Ще го помня... - настъпи най-голямото парче стъкло и се озъби хладно на някакъв спомен. Сините бисери бяха сълзите на някой друг. Някой който бе откраднал тези на Дарсия. Сега бяха квит... Бяха готови да си изпробват силите един върху друг. Скоро, много скоро... Дарсия взе без да благодари кърпата от роба си и избърса кръвта, закапала от ушите му. Сините бисери не бяха толкова истински, колкото неговите черни диамантени сълзи. Нобрат му бе нечистокръвен. Сините му бисери дори не бяха толкова чисти и ясни като очите на Дарсия, за да се каже, че му отиват. Отиваха му, но поради друга причина. Една друга причина. - Един си нощ, на светло - друг. И ще бъде тъй до първата ти истинска битка. Тогава... ще приемеш истинския си облик. Някой ден мен няма да ме има. Нито теб. Тогава, отвъд безкрая на тъмнината и светлината, тогава ще разберем какви сме ние наистина. Кой от нас е имал правото да живее и кой - не. Кой е бил прав и кой - не. Запомни това, което ти казах, Даедел. Там, в студената зима на Дорадо. Ще го запомня доколкото зависи от мен... Един ден... Един ден, братът ще убие брата и... всичко ще свърши. Денят, който и двамата отчаяно желаем... Знам, че и при теб е така. Тогава сърцето ти ще спре да кърви и ще започне да зараства. А моето? Не те интересува, нали? Нека продължи да скърби... Не... Защо... Защо се грижиш и за моето сърце? Защо... Защо толкова обичаш... да ме объркваш по този начин...

~~~
Той се влачеше побезкрайни коридори. Не се страхуваше от тъмнината, защото бе така топла и позната... Той бе син на тази, същата тъмнина. Но къде точно беше? Въпреки че беше само сън, той се страхуваше. Някаква музика го водеше напред. В мрака нямаше музика, имаше само тъмнина. Къде беше? Някак си... се страхуваше като малко момче. Понечи да отвори една врата, затворена в тъмнината. Сепна се и падна по лице, безкрайно учуден. Болеше, сякаш огън прогаряше кожата му, докосналра пода. Изправи се. За крака му беше завързана здрава верига. Хвана я и се опита да я скъса м гаия, но не се получи. Какво можеше да означава това. Огледа се. Храм? Храм на обич и топлина, но това не беше нещо, което той познаваше. Затвори очи и си взе дълбоко дъх. Някъде там чуваше детски плач, после смях... Стресна се, когато огромно огледало се отвори пред него и застана в бойна позиция. Огледа се в образа на едно момиче. Прекрасно и мило, то го гледаше учудено и любопитно. Дете с дълги лилави косици и... онези лилави очи. Очите на брат му.
- Коя си ти? - попита я той, но после се усети, че тя няма да го разбере на този език, затова попита на друг. Тя като че ли се стресна, задето може да го чува. После протегна ръка към него и го докосна през огледалото. Ръката й бе ледена. Ръка на убиец, който не познава силите си. Тя бе дете на черни господари. Господарят позна веднага, когато тя го докосна, въпреки всичко потръпна. Имаше нещо много нередно тук. Тя се засмя и скочи в залата пред него. Беше малка... малко дете. Косите й се влачеха по пода, ненарешени. Беше по пижама. Усмихваше му се. По онзи дяволски начин. Приближи се. Тя не се страхуваше от мъж, завързан с верига. Засмя се, когато той я погледна опулено и замислено, затича се към него и го прегърна. Радваше му се, а той дори не я познаваше. Отблъсна я и отскочи назад като див звяр в клетка.
- Попитах те коя си!?
- Ами ти кой си? Защо те виждам всяка нощ? Защо си тук, дълбоко в душата ми? Кой си ти? - тя имаше глас от копринена детска мекота. Тя бе дете... Дете, отгледано с любов. Той не знаеше що за господар е това. Но се досети... Досети се, че сънува... нещо, което не искаше да се случи. Но защо тогава толкова много харесваше детето. Неговия глас, очите му, по-ярко лилави дори от очите... на баща й.
- Ти си негова дъщеря, нали? На брат ми... На Муртаг?
- Попитах те нещо! - заповед по-ясна и остра от най-острото острие. Тя махна с ръка и болката беше жестока. Тя бе съдница на съдбата му. Той вече го знаеше. Въпреки че можеше да е неосъществимо бъдеще... Не искаше да бъде така.
- Дарсия Моуси. Затворник на магията ви, господарке.
- Хм! - за миг тя се промени. Белите й коси станаха жестоко кървави. Нали преди малко бяха лилави? - Поклони се и ще пощадя живота ти! - сега вече не беше момиченцето, а жена, опръскана с кръв, пълна със злоба... Сега тя беше господарят. Дарсия и се намръщи и понечи да каже нещо. Тя държеше голяма сопа в ръце и го чакаше. Не той, а магията й го подчини на волята й.
- Благодаря ти, чичо Дарсия! - усмихна се и отново бе същата нежна девойка - Аз съм Аливейл. Твоето бъдеще... или не. Само съдбата ще реши дали ще се раждам на този свят. - приближи се и го прегърна отново. - Изпратена като видение за това, което ще предстои или няма. Подготовка за душата ти, за да не правиш грешки, ако се срещнем.
- Аливейл... Чувал съм това име... Но къде?
- В кошмарите ти, в болката и самотата... не зная... Но аз дори не съществувам. Сега спи, господарю на нощта. Моли се да не се срещнем никога...
Но той искаше да се срещнат. По-скоро чувстваше... че ще бъде така.
Бездната се отвори под краката му. Детето, лилавокосото момиче на неговото бъдеще се стресна. В миг той полетя надолу, но малката й ръка хвана неговата. Ако убиеше брат си и тя щеше да изчезне. Така да бъде. Но в онзи странен сън, очите им се срещнаха. Веригата на крака му тежеше. Детето го издърпа обратно без никаква съпротива. Ръката й светеше в ужасяващото лилаво и червено. Цветовете на майка му. Момичето се усмихваше, наполовина убийствено, наполовина мило. Тя бе... вълшебство с лицето на неговия брат.
- Ще се подчиниш ли? Ако бъде така аз да бъда там... Ти ще се подчиниш ли?
- Такава ще е моята съдба, господарке на сърцето ми.
- Но ще искаш да ме погубиш?
- Всеки господар, който губи битката си... не му остава нищо друго освен да умре, освен да живее... В спомените на черната душа.
- Говориш като баща ми. Можеш ли да се усмихваш? Можел ли си някога?
- Някога, господарке моя... Но чернотата ми отне всичко, което обичах. Аз съм това, което баща ти Муртаг ще стане, ако му отнемат и малкото, което има.
- Обичаш ли... мен?
- Ако ти бъдеш единственото, което ще ми остане, господарке... Тогава да.